Бъди ми враг

4.

Вятърът в лицето ѝ бе направен от летящи парченца стъкло. Нито сантиметър от кожата на Сен не беше изложена на вледеняващия въздух — плътта ѝ щеше да замръзне като камък в миг, да се обели до костта — и това явно не се харесваше на вятъра. Търсеше каквато и да е пролука. Драскаше краищата на предпазните ѝ очила. Подръпваше поръбената с кожа качулка на екипировката ѝ за оцеляване в балтийски условия. Развяваше шала, който беше увила през устата и ноздрите си, и набиваше в тъканта му остри ледени кристалчета. Да вдишаш този убийствен въздух, означаваше да си поемеш дъх, пълен с остри ножове. Вятърът пищеше срещу Сен Сикссмит от всяко въже, всяка ко̀са подпора и мачта на бръснача. Сен Сикссмит на свой ред пищеше срещу него. Тя натисна лоста за управление напред и накара малката летателна машина да пикира плавно над безкрайната ледена равнина.

Белота под нея, белота над нея, белота пред и зад нея. Облечена в светлоотразителната си екипировка за оцеляване в балтийски условия, тя бе единственото цветно петънце сред безкрайната белота. В митологията на ветровиците, отчасти нейно наследство, отчасти създадена от нея самата с течение на времето, когато възникваше нужда от нови карти, бялото беше цветът на смъртта.

— Ехаа! — изкрещя тя срещу пронизващия леден въздух, като дръпна кабела на регулатора за скоростта. Пропелерите я понесоха по-мощно и по-бързо срещу вятъра.

За следващия технически преглед Макхинлит беше обещал да измисли нещо по-изобретателно и с по-добър контрол на реакция, но от момента, когато радарът на Шарки засече нещо в средата на нищото, беше станало ясно, че ще се наложи летателните изпитания да бъдат проведени в реални условия. Работеше. Преживя няколко плашещи мига на товарната платформа, когато едва не се сблъска с пълна скорост в една от преградите, а по-късно и когато поредното мистериозно разтърсване на целия кораб замалко не я направи на пихтия, след като ръката ѝ изпусна лоста за ускорението. Управлението беше чувствително, бързо, незабавно. Едно невнимателно движение, и бръсначът, като необуздан кон, опитваше да те хвърли от гърба си. След деликатното, премерено бавно управление на Евърнес бръсначът ѝ се струваше като дивашко, светкавично забавление. Човек можеше да лети вечно и тъкмо в това се състоеше капанът. Не съществуваше усещането за мащаб, нищо, според което да преценяваш на какво разстояние се намираш, нищо, с което да отличаваш един обект от друг. Съвсем лесно можеше да се забие с пълна скорост право в някоя ледена стена. Едновременно се чувстваше твърде голяма и извънредно малка.

Сен вдигна очи. Едва различаваше белотата на дрона на белия небесен фон. Имаше чувството, че лети съвсем сама. Усещането бе също толкова вълнуващо, колкото бързият бръснещ полет над ледената равнина. На Евърнес човек можеше да е откъснат от хората, но никога не оставаше сам. Корабът бе нейно семейство, приятели, дом, целият ѝ свят. Заобикаляше я, обгръщаше я, беше стените на вселената ѝ. Често се питаше какво ли би било закривените стени на Евърнес да не са около нея, какво би станало, ако обърне гръб на Макхинлит, Шарки и майка си и просто бъде Сен — не Сен Сикссмит, не Сен от въздушния кораб Евърнес. Само Сен. Може би щеше да е нещо подобно: бързо, забавно, студено и въодушевяващо. Петънце ярък цвят в центъра на нищото. И в мига, когато си помисли за тази ярка точка, полетяла в ледената вихрушка, тя осъзна, че да си истински самотен, без семейство, без приятели, без дом, без свой собствен свят — да си като Еверет, — не беше бързо, забавно и въодушевяващо. Беше ужасно. Да си нямаш някъде, някого. Не, помисли си Сен, имаш мен. Мисълта я накара да потръпне от ярост и плам.

В периферното зрение на Сен се раздвижи едно яркооранжево петно. Разбира се, че не беше сама. Сред голямата ледена равнина да бъдеш сам, значеше смърт. Хвърли бърз поглед вдясно, докато вторият бръснач се плъзваше редом с нея. Пилотът му вдигна дебела плетена ръкавица от кормилния лост и ѝ даде знак за „назад“. Сен отвърна с длан нагоре: „Какво?“. Плетената ръкавица за втори път описа жест: „Забави, изтегли се“. Намали скоростта. Пести акумулаторите. Макхинлит се бе изказал леко мъгляво по въпроса колко ще издържат акумулаторите на бръснача в екстремните условия над ледената равнина.

— Показателите са в широки граници — оплакваше се той. — Предвижданията ми варират от пет часа до пет минути. Разбира се, ако ми отстъпите за малко истински математик…

— Еверет е зает — каза капитан Анастейзия.

— Дори за съвсем мъничко?

Капитан Анастейзия разшири очи по начина, който всеки член на екипажа разпознаваше безпогрешно: Капитанът съм аз. Ситуацията с енергийните им резерви беше критична. Дори привързан, Евърнес изгаряше безценни запаси, за да остава ориентиран по посока на неспирния вятър. А от колко още енергия щеше да се нуждае Еверет, когато най-сетне откриеше начин да накара скоковия пистолет и сладкия си комптатор да заработят заедно, е, в това отношение можеха единствено да гадаят. Докато Макхинлит зареждаше акумулаторите на бръсначите, Анастейзия Сикссмит не бе отделила очи от измервателните циферблати.

Обратно над ледовете слушалката в ухото на Сен изпращя:

— Забави.

— Ама, мамо…

Понякога Ани никак не беше забавна. Връзката в слушалката прекъсна. Дори комуникациите се нуждаеха от електричество. Изразходеха ли прекалено много сега, по-късно, когато наистина трябваше да си кажат нещо важно, недостигът щеше да се усети. Сен отпусна кабела на регулатора и влезе във формация с капитан Анастейзия. Ледът се простираше изпод краката ѝ и се сливаше с небето.

Някъде там беше нещото. Радарът на Шарки не беше успял да очертае формите на структурата — знаеха единствено, че нещото, дошло от портала, за да ги залови, е голямо, бързо и че ще ги връхлети до няколко часа.

— Имаме ли толкова големи Портали на Айн… Хайзенберг? — беше попитала капитан Анастейзия, докато целият екипаж стоеше скупчен около радарния монитор на Шарки.

— Нямате — отговори Еверет. — Искам да кажа… нямаме.

— Нещо от Друга Вселена — каза Макхинлит, точно когато един от ледените земетръси накара Евърнес да потрепери като есенен лист, а въжетата и кабелите му издадоха дълбоко стенание като умиращ кит.

Чудовище, произнесе безгласно Сен.

— Глупости — отсече капитан Анастейзия и с това наруши усещането за надвиснала прокоба. — Мистър Макхинлит, приведете тези бръмчалки в изрядна форма. Искам да увардя всичко, което може да се намира навън. Невежеството убива. Сен, ти ела с мен. Мистър Шарки, не изпускайте от поглед онова нещо. Мистър Синг, продължавайте с изчисленията.

Капитан Анастейзия най-после имаше какво да капитанства. Изчисленията, ремонтът на техника, радарните наблюдения за врагове бяха все неща, които не се нуждаеха от нея. Сен бе забелязала как майка ѝ се отегчава, изнервя, изпълва с безпокойство. На капитана не се харесваше фактът, че се налага да зависи от останалите. Те трябваше да зависят от капитана. Сен също беше започнала да се безпокои, но за нея.

Сега се плъзгаха ниско над леда, оплетени в разнебитените амуниции под откраднатите въздушни дронове, само двете, тя и Ма, и правеха онова, което никой друг не можеше да направи. Сен хвърли поглед на Анастейзия, която летеше редом с нея. Анастейзия улови погледа ѝ и отвърна с кимване. Понякога, помисли си Сен, бяха като сестри, а не като майка и дъщеря.

Сен губеше майка си спомен по спомен — рождената си майка, истинската. Първо бе дошъл редът на гласа. Помнеше думите, но не и гласа им. После неща като ръце и колко висока беше майка ѝ или точния цвят на косите ѝ. Ето че сега и лицето ѝ изчезваше. Помнеше единствено усмивката на майка си, очите, малката диамантена обица на носа ѝ. Но не и подробностите. Малко по малко, спомен по спомен, истинската ѝ майка изчезваше. Някой ден щеше да изчезне напълно, щеше да се пръсне по вятъра като пепел, подобно на изгорелия в небесата Феърчайлд.

Сълзите замръзваха болезнено в ъгълчетата на очите ѝ. Сен започна да ги отчупва с пръсти, когато забеляза нещо. Нещо в леда, тъмна резка, едва забележима, която протичаше заедно с нея напред. Можеше да е метри или километри дълбока. Видя я само за миг, след което вниманието ѝ бе привлечено от друг обект. Право пред нея. В самата периферия на зрението ѝ, където земята се сливаше с небето, бяло в бяло, движение. Приличаше на вихрушка от блясък. Белият лед и бялото небе отнемаха всякаква ориентация за мащаби: и този нов обект можеше да се намира на километри разстояние или точно под носа ѝ. Сен помаха, за да привлече вниманието и на Анастейзия. Посочи напред. Анастейзия отговори с вдигнат палец. И двете издърпаха кормилните лостове и се издигнаха на подходяща за оглед височина. Анастейзия заби ръкавица по посока на Сен. Сен кимна. Тя отпусна регулатора на скоростта и бръкна в плетения си чорап. Ръкавиците правеха пръстите ѝ дебели и непохватни. Едва успя да улови предмета. Беше хлъзгав като мокро стъкло.

— Хайде — изсъска на дебелите ръкавици, на непохватните пръсти, на вледеняващия вятър. — Спипах те.

Вдигна телефона от друго измерение на Еверет. И преди ѝ го беше доверявал, когато се бе наложило тя да му изпраща текстови съобщения при проникването ѝ в Тайрон Тауър. Беше си бонару технология от З₁₀ и единствената камера, с която разполагаха. Беше ѝ показал как да я използва. Почукваш тук за снимки и ето тук за видео. Премести този плъзгач за увеличение на образа. Има автоматичен фокус. Почукни, за да заснемеш. Лесно. Лесно за теб, Еверет Синг. Не той се люлееше в хамут под четири витлови двигателя и вятърът не забиваше иглички в лицето му така, че да не може да вижда, едната ръка — заета с управлението, другата — единствената свободна — стискаща фотоапарата, вкочанена и изгубила всякаква чувствителност от студа, сякаш на мястото ѝ имаше замръзнало парче вместо ръка, летящ право към нещо напълно непознато. Да, съвсем лесно, Еверет.

Облакът на ледената буря беше близо, необятен. Сен зърна тъмната му сърцевина, нещо исполинско, полуневидимо, неуморимо. И, о, небеса, връхлиташе бързо. Какво беше това нещо?

Капитан Анастейзия описа кръг с ръка, след което посочи ледената буря. Влизаме. Сен се увери, че собствената ѝ ръка стиска здраво телефона, дръпна лоста за управление назад и се гмурна. Виждаше мрака в сърцето на ледената вихрушка. Огромно, бързо, плашещо. Летателен апарат на въздушна възглавница. Беше виждала корабите на въздушна възглавница по Темза, пъргави малки хвърчила, превозващи клетите хорица, на които се налагаше да ходят на работа до офисите си в сгради, построени на повърхността на земята. Този приличаше на петдесетметрова бронирана смърт на възглавница от въздух и натрошен, пръснат във всички посоки лед. Танк, който се движеше със сто и петдесет километра в час. Боен кораб сред леден океан. Имаше не една, а три оръдейни кули, две отпред, една в тила. Докато Сен разтреперано фокусираше увеличението върху летателния апарат, по корпуса на бронираната машина се отвориха капандури и от тях се подадоха ракетни установки. Картечници се въртяха наляво и надясно в гнездата си, без да я изпускат от прицел. Щрак-щрак-щрак-щрак-щрак. Турбуленцията от големите витлови двигатели вече ги подхвърляше заплашително с крехкия бръснач. Телефонът се изплъзна. Сен изписка и го улови.

Капитан Анастейзия ѝ хвърли бърз поглед, поклати глава и прокара ръка през гърлото си. Прекрати и се изтегли. Сен поклати глава в отговор, направи почти перпендикулярен вираж и се насочи за второ прелитане. Дебело облеченият ѝ палец танцуваше по миниатюрните, неудобни контролни бутони. Видео, видео, видео. Задейства го. Подаде камерафона навън и засне няколко непрекъснати секунди от гърба на левиатана. Оръдията проследиха светкавичното ѝ прелитане над огромния боен кораб. Тя отново изписка, този път от радостта на бързия полет и собствената си изобретателност, докато завиваше и избягваше пропелерите. Можеха да я нарежат по-бързо, отколкото би успяла да си го помисли, да я превърнат в червени пръски по каскадата от лед и сняг, изригващи от въздушната възглавница, но Сен Сикссмит бе прекалено бърза, умна и голяма сладурана, за да ѝ се случи. В последната секунда зави и прелетя над мостика, а върховете на ботушите ѝ одраскаха комуникационните му антени, след което накара бръснача да се снижи и се обърна в амуницията, за да заснеме екипажа зад стъклото. Носеха стегнати моряшки мундири и плътно увити тюрбани. Чак тогава отново се издигна и се отдалечи, като им показа пръст в един последен мръсен ветровишки жест.

Гласът на Анастейзия пропука в ухото ѝ:

— Приключи ли?

— Още една.

— Приключи. Да се омитаме към кораба. Ако това чудо ни хване на земята, ще ни нареже като дойчер наденица. Откъде ли си е намерила такава сладка играчка Шарлът Вилие? Бърза е почти колкото нас. Ще се свържа с Шарки, за да започне подготовка за издигане.

— Ма! — изкрещя Сен, когато през периферията на полезрението ѝ се стрелна нещо тъмно и бързо.

Капитан Анастейзия реагира с пъргавината и триизмерния инстинкт на роден в Бристол и отгледан в Хакни грейтпортски въздушен плъх. Едно помръдване на ръката запрати бръснача ѝ встрани от бързия тъмен обект, който изрева от нищото зад нея. Сен видя как обектът спря и се завъртя с неописуема бързина. Вече не летеше към капитан Анастейзия, а се насочваше право към Сен. Тя натисна лоста за управление до крайния му предел. Бръмчащите витла прерязаха въздуха толкова близо до краката ѝ, че почувства как подемната им сила подръпва балтийската ѝ екипировка. Започна борба за овладяване на бръснача и за миг увисна на място. Огледа се панически. Там, на сто метра от нея, въздушният апарат с формата на месингов ковчег тъкмо спираше, изправен в небето. Горната му част приличаше на балон от ребра и предпазна пластмаса. Във вътрешността му седеше мъж с кожен пилотски шлемофон и микрофон до устните. На място го държаха две витлови перки, едната отдясно, другата отляво на ковчега. Машината имаше убитозеленикавия цвят на месинг, а надписите и цифрите по него изглеждаха арабски. На мисълта за това навеждаше символът с два полумесеца, обърнали си гръб един на друг. Отзад корабът на въздушна възглавница продължаваше да връхлита върху предизвиканата виелица от ледени парчета.

— Лети! — извика в слушалката ѝ гласът на капитан Анастейзия.

Сен нямаше нужда от втора подкана. Тя завъртя бръснача във въздуха и дръпна кабела за ускорението, като се залюля застрашително, когато трите витлови двигателя заработиха на пълна тяга. Капитан Анастейзия се плъзна до нея. Гласът ѝ прозвуча в ухото на Сен през писъка на вятъра, воя на витлата и трясъка на ковчега хеликоптер:

— Шарки. Издигни кораба.

Не мистър Шарки. Не корабът да е хакни-тип-топ и в изправност. Сен започваше да се плаши. Тя хвърли поглед през рамо.

— Настига ни.

Пилотът бе наклонил кокпита на странния си летателен апарат и в този момент роторите му бяха под подходящ ъгъл; настигаше ги с поразителна бързина. Сен не можеше да откъсне очи от тези кълцащи перки.

— По мой знак! — нареди капитан Анастейзия, като също поглеждаше през рамо: — Три, две, едно. Сега!

Сен се наклони вдясно, а Анастейзия отлетя вляво точно когато жирокоптерът профуча с рев на двигателите и витлата си. Сен описа дъга нагоре и се огледа за капитан Анастейзия. Тя беше навигаторът. Тя знаеше обратния път за Евърнес. Жирокоптерът отново увисна на едно място и зае изправено положение. От обшивката му се разгънаха машинни манипулатори с игловидни върхове.

— О, небеса — прошепна Сен.

— Сен — каза капитан Анастейзия. Гласът ѝ беше ясен като ледено острие, съвсем чист през трещенето и страха. — Отнеси снимките на Еверет. Трябва да го направиш. Продължи по същия курс. Шарки ще те открие. — След което започна да се издига вретеновидно в небето като птица, която подмамва ястреб надалеч от гнездото си. — С бензинови двигатели е. Акумулаторите ни няма да издържат. Ще ти спечеля малко време.

— Ма, не!

— Това е заповед, мис Сикссмит. Курс към дома!

Бръсначът се издигаше все повече, докато капитан Анастейзия не се превърна в оранжево петънце под него. Сен погледна малкия компас, който Макхинлит беше залепил на корема на бръснача. Единственият им навигационен инструмент. Стрелката му подскачаше и променяше посоката си от постоянните вибрации, но неизменно сочеше на север. Сен се огледа. Там. В крайната точка на изкачването си бръсначът сякаш бе застинал в небето. В продължение на един дълъг миг остана така, а въздухът около него бе замръзнал. Слушалката на Сен изпращя:

— Всичко ще бъде бона, мила моя. Още не се е родил сухоземен бозайник на З₂, който да надбяга Анастейзия Сикссмит.

След което полудялата малка летателна машина се завъртя и влезе в свредел право към жирокоптера, който разтвори поредица от манипулатори — нокти, резачки и пръсти, подобни на хищно насекомо. Двамата се хвърлиха един срещу друг. Беше игра на кой ще завие пръв, но във въздуха.

— Ма! — изпищя Сен.

В последната секунда жирокоптерът се гмурна под бръснача на Анастейзия. Пилота от З₂ си го биваше. Пикира бръснещо над леда, издигна се на безопасна височина, зави мигновено и отново се хвърли в атака. Сен видя как капитан Анастейзия хвърли поглед през рамо, как забеляза жирокоптера зад себе си и как дръпна кабела за ускорението докрай. На Сен ѝ се стори, че капитанът вдигна ръка, когато витлата се завъртяха в статорите си и запратиха бръснача настрана. Месинговата машина се наклони странично по вятъра и я последва. Анастейзия никога нямаше да успее да се измъкне. Управляваше раздърпано хвърчило, залепено надве-натри от Макхинлит с помощта на електрожен, малко жица и пистолет за лепило. Преследвачът ѝ управляваше бърза, умно конструирана машина от З₂, създадена за преследване. Тя имаше акумулатори. Той имаше бензин.

Сен проследи как двамата се смаляват в огромната белота. Вече разбираше какво е самота, самотата на Еверет. Компасът ѝ сочеше една посока. Сърцето ѝ — друга. След това видя нещото до компаса, червена сфера с размерите на юмрука ѝ. Моновлакното, най-важното оръжие на бръсначите, докато все още бяха изпълнявали функцията си на дронове резачки.

— Ма!

— Пести енергия — нареди остро Анастейзия.

— Ма, не. Можем да го победим. Не сме безпомощни.

— Връщай се на Евърнес.

— Ма, в мен е влакното, режещото влакно. Онова, което прорязва всичко.

Мълчание, запълнено от вятър в окабеляването и писъка на налитащия леден сняг.

— Идвам.

Беше глупаво и беше очевидно, и беше последното, което можеше да се случи, когато си се вкопчил в отчаяна битка с неумолим враг, но сърцето на Сен подскочи в гърдите. Усети как топлината плъзва през нея, през лицето, ръцете, изстиналите връхчета на пръстите ѝ. Далеч нататък, на мястото, където небето и ледът се срещаха, тя видя как оранжевото петънце на име капитан Анастейзия престана да се смалява и вместо това започна да нараства. Но жирокоптерът я следваше плътно и беше по-голям, по-силен и по-бърз. Анастейзия никога нямаше да се добере до нея. Сен се залюля в амуницията, наклони лоста за управление наляво и зави към майка си.

— На парчета! — изкрещя тя в защитния, вкоравен от ледени кристали шал. — Ще те нарежа на парчета, негоднико! Мразя те, умри! — До този момент бе зърнала единствено очила и пилотски шлемофон от пилота, но го мразеше. Мразеше факта, че летателният му апарат е по-голям, по-мощен и по-бърз. Мразеше факта, че не спираше и не спираше да налита, че никога няма да се откаже, че никога няма да отстъпи. Мразеше и това, че не го е грижа кои бяха Сен и майка ѝ, че не го беше достатъчно грижа, че да го е грижа, че за него бяха просто набелязани цели. Искаше да го нареже. Искаше да го омотае в моновлакно и да го затегне. Искаше да види как пилотът пада от небето и се пръска по леда на окървавени, потръпващи парчета. — Мразя те повече от всичко! — изкрещя.

Анастейзия връхлиташе ниско и бързо. Сен издърпа червената дръжка и усети как натежава в ръката ѝ. Наклони лоста за управление и пое по такава траектория, че да се размине с Анастейзия почти витло до витло. Това беше трудната част. Имаше само една възможност, една-единствена. Не. Не беше трудно. Невъзможно. Скоростта на сближаване бе ужасяваща. Зад Анастейзия идваше жирокоптерът, идваше бързо, а вятърът дърпаше и разтърсваше бръснача на Сен. Тя присви очи в очилата и подхвърли в ръка дръжката. Приближаваха. Приближаваха. И — сега. Тя хвърли дръжката и видя само за част от секундата как Анастейзия извърши маневра, за да я улови, след което Сен я подмина, а жирокоптерът се задаваше след нея. Натисна безмилостно лоста за управление, за да накара бръснача да се издигне. Присви крака. Върховете на ботушите ѝ се разминаха на косъм с витлата на жирокоптера. Погледна нагоре. Моновлакното пищеше в макарата си. Анастейзия го беше уловила. Сен наклони бръснача в бавна, извисяваща се крива. Някъде в небето Анастейзия извършваше огледална маневра. Вече не те бяха плячката. Бяха въоръжени. Отиваха на лов. Но Сен виждаше и че сама се е поставила в опасност от собственото си оръжие. Един грешен завой, едно невнимателно пресичане на моновлакното и щеше да бъде нарязана на парчета като жирокоптера. Двата бръснача се издигнаха въртеливо в небето, докато не влязоха във формация, един до друг, на стотина метра разстояние, а жирокоптерът се намираше срещу тях.

Сен се озъби подивяло, когато накара бръснача да се хвърли срещу врага им. По този курс моновлакното щеше да го среже право през средата, щеше да отсече метал, човек и машина на две идеални половини. Слушалката ѝ изпращя.

— Сен. Издигни се по-високо.

Тя пренебрегна гласа и дръпна кабела за ускорението. Искаше го мъртъв. Не я беше грижа кой е. Не разполагаше с името, лицето му, беше просто част от машината. Но опитваше да я убие, а сега Сен можеше да убие него по начин, който той дори не би предположил или видял, да го убие толкова бързо, че дори нямаше да разбере каква глупост е проявил и колко умна е Сен.

— Сен. Издигни се. Цели се в перките!

Летателните машини прескочиха през половината небе. В един миг бяха невъзможно далеч едни от други, в следващия се гледаха лице в лице.

— Сен!

Сен видя пилота. Видя очите му. Представи си как мъжът се разделя на две хубави половинки, внезапния изблик, когато всичките кръв, вътрешности, органи и кости на тялото му се посипят във въздуха. Видя себе си — как убива човек.

— Не! — извика тя.

В секундата на съприкосновението Сен натисна напред лоста за управление. Бръсначът се издигна. Моновлакното премина безпрепятствено през витлата, без дори да потрепне. Чу писък на двигатели. Покрай нея се стрелна парче карбоново витло — бързо и смъртоносно като снаряд. Жирокоптерът, с изрязани витла, пропадна. Видя как очите на пилота се разшириха полудяло. Сен вдигна ръка към него. След това предницата на жирокоптера се разтвори експлозивно. Пилотът катапултира, подхвърлен от взрива на стартовите реактивни двигатели, и парашутът се разтвори над него. Мъртвата летателна машина го изпревари по пътя към земята. Избухна в оранжеви пламъци. Огън върху леда. Вятърът улови пилота и го отнесе със себе си.

— Навивай, Сен — каза Анастейзия. — Навивай и поемай по курса. Връщаме се у дома, в Евърнес.