Бъди ми враг

12.

Тишина из улиците на Лондон. Над Клаптън Комън и Парк Манър се чуваше единствено как гарваните си отправят обиди. От Уингейт Естейт се разнасяше писъкът на враждуващи котки, висок като пистолетни изстрели в неподвижния въздух. Гълъбите гукаха. В далечината виеха кучета и в гласовете им се долавяше вълче минало. Никакви ритмични звуци от басовите колони на тунинговани автомобили по Стърлинг Уей, никакъв рев от кацащи реактивни самолети по посока Хийтроу и Силвъртаун. Утринното небе бе ясно, твърдо синьо, чист януари. Не го бе надраскала и една самолетна следа. Нищо не помръдваше — във въздуха, по цялата Земя.

Сен завъртя месинговия тракбол и изпрати малкия наблюдателен дрон надолу по Стамфорд Хил. Будлеята растеше на воля из канавките и плоските покриви на гори от оголели клони, клечки и сухи кафяви туфи от миналогодишни пурпурни цветя. Тревата растеше нагъсто из пукнатините по бордюрите и тротоарите. Дървесни корени бяха надигнали плочите. Отломки от рухнали витрини се търкаляха по улицата: парчета от пластмасови реклами, купчини счупено стъкло. Избитите прозорци на магазините изглеждаха като кухите орбити на черепи. Встрани по пътя стояха няколко изоставени автомобила. Прозорците им бяха станали на сол. Тапицерията им беше позеленяла и по нея никнеха мъх и бурени.

Сен извика тихичко и накара дрона да увисне във въздуха. Всички видяха какво я бе накарало да го спре — блед крайник. Тя обърна камерите. Кукла, лежаща като жертва на убийство на улицата, с една протегната ръка. Пластмасовите ѝ коси бяха сплъстени от стихиите. Очите ѝ бяха най-лошото: черна празнота.

Някога са те обичали, помисли си Еверет.

От равнина до равнина, от свят до свят, от точка до точка. Евърнес се появи на същите географски координати, откъдето и бе напуснал света на Еверет: на сто метра височина над „Уайт Харт Лейн“. Двата стадиона едва ли можеха да се различават повече. Покривът на този беше хлътнал и на места рухнал. Една от прожекторните кули бе съборена. Игрището приличаше на джунгла от бурени, храсти и задушаваща будлея, през която едва можеха да се видят остатъци от бяла маркировка. Мрежите на вратите бяха разнищени. На напречните греди бяха накацали гарвани. Мъртъв стадион в мъртъв град.

— Лондон, обади се, Лондон, обади се — повтаряше отново и отново Шарки, притиснал едната слушалка към ухото си. — „Тогава рекох: Господи, докога? И Той отговори: Докато запустеят градовете, та да няма жител, и къщите, та да няма човек, и страната да запустее съвсем.“

Капитан Анастейзия приближи до големия прозорец. Беше скръстила ръце зад гърба си и от известно време се взираше в пустошта. Празни улици, празни коли и празни къщи. Празен град.

— Утре — заповяда тя. — Никой няма да ни потърси тук, така че да използваме момента да поспим. Според мен ще ни е от полза. По каюти и хамаци. Утре ще разгадаваме загадки.

Еверет вися в хамака си в продължение на дълги, безсънни часове. Толкова много, прекалено много. Толкова много светове, толкова много бягане и сражения. Главата му се въртеше: друго негово „аз“. Двойник. Отражение. Кукувиче в гнездото му. От всичко, което бе сторила досега Шарлът Вилие, това бе най-неприятното и най-безмилостното. Не се съмняваше, че ще намери баща си, там някъде из Целостта на световете. Но да вземе друго негово „аз“ и да го превърне в… какво? Кибернетична машина за убийства? И като си помислеше, че това нещо е отседнало в дома му, че спи в леглото му, живее с майка му и с Виктъри-Роуз…

Никой не може да спи в мъртъв град. Тишината бе по-оглушителна от който и да е уличен трафик или буря.

На сутринта Еверет забърка последните яйца за закуска. Екипажът ги изяде с апетит на мостика, докато наблюдаваха за признаци на живот в мъртвия град и се надяваха на отговори на мистерията какво го е убило.

— Капитане — обади се Шарки и интонацията му накара Еверет да откъсне очи от изгледа през прозореца. Вилицата направи пауза на половината път към устата му. — Камерите на кърмата. — Шарки превключи образа на мониторите.

Всички придърпаха увеличителни стъкла върху миниатюрните дисплеи. Еверет почувства как стомахът му замръзна в миг на подлудяващ страх, страха от това да видиш нещо толкова различно, толкова странно, толкова нередно, че умът е неспособен да го обработи и единственото безопасно нещо е да изпиташ страх.

Евърнес лежеше над „Уайт Харт Лейн“ като стрелката на компас. Носът му сочеше на север, а опашката на юг. На юг, зад тях, се простираше Лейтън, а отвъд него Кучешкият остров. В света на Еверет Кучешкият остров сам по себе си бе цял град, заедно с небостъргачите, корпоративните центрове и бизнес парковете. Беше прелетял оттам със Сен. Онова бе светът на Еверет.

В този свят Кучешкият остров бе превзет от огромна кула, черна като петрол. Еверет бе виждал снимки на „Бурдж Халифа“ в Дубай, най-високата сграда в неговия свят. Това нещо — повече острие, отколкото кула — беше пет, шест пъти по-високо от Кулата на Халифа. Трудно беше да се прецени колко точно е високо; стесняваше се до добре наточен връх. Беше като нож, излизащ от сърцето на доковете. Пронизваше небето. На максимална разделителна способност повърхността му сякаш се движеше и улавяше светлината като течност в движение. Ограждаше го мрачен ореол. Всичко в него бе нередно: височината му, остротата, геометрията. Еверет разбра — всички на мостика разбраха по силата на чистия инстинкт, — че нещото, което се надигаше от тъмното сърце на Доклендс, е причината за изоставения Лондон.

— Обърни ни, Сен.

Сен завъртя бавно Евърнес около центъра му на тежестта.

— Мистър Макхинлит, пуснете дрона.

Камерата се отдалечи от изоставената кукла. Сен накара дрона да се издигне бързо, след което прелетяха покрай задушените от бурени комини на Хакни Даунс и мъртвия Долстън. Домът ми е там долу, помисли си Еверет. От канавките растяха храсти, на тавана гнездяха гълъби, всички прозорци бяха натрошени, а килимите бяха подгизнали от дъжда. Спомни си колко ужасно изглеждаше истинският му дом в нощта, когато се прибра от срещата с Колет Харт и откри вратата разбита и всичко в къщата преобърнато. Вече знаеше кой го е сторил и знаеше какво е търсила.

Дронът продължи полета си нататък и се насочи към тъмния шпил. Сега Еверет започна да вижда малките разлики, скрити от големите разлики, които правеха този свят напълно различен от неговия. Онези автомобилни скелети: бяха източени, ниски и аеродинамични като колите от футуристичните научнофантастични филми. Къде бяха електропроводите, телефонните стълбове, мачтите на мобилните оператори? Колкото повече приближаваше дронът към Доклендс, толкова по-често се появяваше и модерна архитектура сред по-старите сгради. Сградите бяха с формата на облаци или на онези странни прозрачни същества на дъното на морето, или на цветя и семена, изплетени от паяжина и стъкло. И те бяха също толкова изоставени, колкото старите сгради от бетон и стомана, с напълно изпочупени стъклени стени, така че единственото останало от тях бяха красивите скелети. Еверет виждаше под руините, че това е бил високотехнологичен свят, далеч по-напреднал от собствения му. И нещо го беше унищожило.

— Къде са всички хора? — попита Сен.

Дронът се спусна ниско над старите докове и кейове на Кучешкия остров. Нямаше постройки, нито пътища, никакви конферентни центрове, хотели, ресторанти или спортни клубове. Всяка открита повърхност бе покрита с нещо, което наподобяваше масленочерна течаща лава, езици, гребени и перки на нещо тъмно и наполовина втечнено. Подобно на лавата, беше в движение. Потоците и езиците капеха и се разпространяваха, сливаха се, оформяха нови, краткотрайни форми и шарки, които съществуваха само толкова, колкото отново да се разпаднат в тъмнината. Балони, гръбнаци, кубове, деликатни триизмерни перки, десени, водовъртежи и спирали, неща, които приличаха на цветя или на въртящи се зъбчати колела, миниатюрни градове. Сен приближи дрона; камерата приближи изображението. Еверет видя, че повърхността на чернотата вреше от движение, че шарките, които изплуваха и се потапяха, бяха съставени от по-малки, подобни шарки, че всичко бръмчеше като рояк насекоми. Малки насекомоподобни движения, шарки, направени от подобни, по-малки шарки. Това бяха фрактали, като онези в Множеството на Манделброт, от които бе сънувал кошмари, че пропада завинаги през безкрайни математически уравнения.

Мислеше си, че и преди се е страхувал. Вече знаеше какво е истински страх.

Сен оттегли и издигна дрона. Полетя право към тъмната кула. Сега мрачният, опушен ореол, който заобикаляше острия шпил, дойде на фокус. Птици. Бяха черни птици. Но птици, които се сблъскваха една в друга, сливаха се и се разделяха отново на две птици, или дузина по-малки птици, или птиците се сливаха в едно голямо летящо нещо, което никак не приличаше на птица. Птици с повече от две крила или птици с въртящи се вертолетни перки вместо крила. Птици, които правеха неща, които не можеше да стори никоя друга птица. Рееха се като скорци около дрона, стрелкаха се, пикираха около него, докато Сен внимателно го насочваше все по-навътре.

Повърхността на кулата дойде на фокус. Лица. Беше направена от човешки лица. Вградени в черната, бръмчаща повърхност на кулата. Лица на мъже и жени, млади и стари, деца, бебета, милиони. Чертите им бяха разкривени, а устите — разтворени в безкраен писък. Микрофоните на дрона бяха малки и с минимална функционалност, но бяха достатъчно чувствителни, за да позволят на този всеобхватен писък от милиони гласове да изпълни мостика на Евърнес. Проникваше в душата на всеки. Еверет беше сигурен, че никога няма да чуе нещо по-ужасно.

— Ето къде са отишли всички хора — каза той.

Капитан Анастейзия приближи до комуникационната конзола на Шарки и прекъсна връзката. Мълчанието бе като секната болка, но Еверет знаеше, че част от него никога няма да престане да чува онзи безкраен вой, който се простираше над мъртвия Лондон.

— „А чадата на царството ще бъдат изхвърлени във външната тъмнина; там ще бъде плач и скърцане със зъби“ — каза Шарки. Гласът му бе нисък, мек и препълнен с боязън от Бог, или нещо по-лошо от Бог.

— Мис Сикссмит, върнете дрона и задействайте пропелерите — нареди капитан Анастейзия. — Искам веднага да напуснем това потискащо място.