Бъди ми враг

13.

Той се пробуди разтреперено и с вик. Огнени сънища, ракетни сънища, лазерни сънища. Експлодиращи гробове, от които във въздуха се разлитаха пламтящи кости. Ангели, пропадащи с пъклени крила. Горящи дървета.

Това не беше сън. Бяха спомени.

— Еверет? — Почукване на вратата. Тъкмо това го бе събудило, почукването, името.

— Минутка.

Еверет М опита да разплете съня от спомена. Сражение. Имаше сражение, в гробище. Под ноктите му имаше пръст, гробищна пръст. Сред надгробните плочи и дърветата той се бе сражавал със своя враг, своето копие. Еверет Синг. Споменът го връхлетя изведнъж. Бяха избягали благодарение на някаква хитрина с Портала на Хайзенберг, който бяха откраднали. Божичко, беше студено. Да не би отоплението да беше повредено? Еверет сложи ръка на радиатора и я отдръпна със стреснат вик. Беше усилен докрай. Измръзнал и прегладнял. Изпитваше страхотен глад. Изяде цяла кутия зърнена закуска, след като се върна от битката в „Абни“, но дори не беше започнала да го засища. А душът, за да се отърве от мръсотията и дима, изгнилите листа и кръвта от летящите каменни парчета, които го бяха уцелили, дори не успя да се докосне до ледовете в сърцето му.

Вратата се открехна. Главата на Лора надникна вътре.

— Еверет? Някой е дошъл да те види.

— Ако е Райън, кажи му, че ще се видим по-късно.

— Не е Райън.

— Виж, не искам да виждам онези две ченгета толкова рано сутринта. Или ми вярват, или не.

— Не е полицията. Ще станеш ли? Тя те чака от двайсет минути.

Жена. Еверет М се претърколи от леглото, изрови едно долнище на анцуг, някаква тениска, която не мирише, и пантофи. Като пооправи с пръсти косата си, влезе във всекидневната.

Шарлът Вилие седеше в стола на Теджендра. Лора Брейдън я наблюдаваше строго, но тя игнорираше мрачните погледи. Беше облечена елегантно, носеше дантелени ръкавици и малка шапка. Беше свалила обичайната си воалетка. Краката ѝ бяха кръстосани при глезените. Ръчната ѝ чанта стоеше спретнато до червените ѝ обувки с високи токчета.

— Има една босненска поговорка, че ако оставяш чантата си на земята, никога няма да имаш пари — каза Еверет М. Беше научил поговорката от своя приятел и съученик Алия Ведич. Бащата на Алия бе избягал от обсадата на Сараево през 1992 година, за да се засели сред югославската популация на Стоук Нюингтън, после се бе оженил, бяха му се родили две дъщери, а после и Алия, един от най-добрите приятели на Еверет М в училището „Борн Грийн“. Това се беше случило в света на Еверет М. В този свят Алия го подмина по време на обедната почивка във версията на „Борн Грийн“ от З₁₀. Дори не го беше погледнал. Шарлът Вилие се усмихна, но чантата остана там, където си беше.

— Бих желала чаша чай, мисис Синг. Денят не може да започне иначе, не мислите ли?

— Брейдън. Мисис Брейдън — поправи я Лора.

— „Дарджилинг“ — уточни Шарлът Вилие към затварящата се врата. Тя се усмихна на Еверет М: — Забърка впечатляваща каша в гробището „Абни“. За щастие, от бунтовете насам е по-лесно да обвиним за такива събития недоволни младежи. Разочарована съм, Еверет. Много разочарована. — Тя се наведе, за да извади огледалцето си от чантичката. Отвори го и огледа състоянието на грима си. Изглежда, остана удовлетворена. — О, моля те, седни. Не си на училище. — Шарлът Вилие щракна шумно огледалцето и го прибра. Еверет М не беше забелязал, че още стои прав.

Той седна на ръба на дивана. Беше невъзможно човек да се почувства удобно в присъствието на Шарлът Вилие.

— Кого ѝ казахте, че представлявате?

— Социални грижи.

— Социални грижи не се обличат така.

— А би следвало. Това е основният проблем с този мърляв малък свят. Никаква класа. Ти им позволи да се измъкнат, Еверет. Инфундибулумът ни се изплъзна.

— Той отвори Портал на Хайзенберг. Спасиха се като плъхове в канализацията.

— Известно ни е. Опитахме да изпратим екип през квантовото ехо. Двайсет секунди по-рано, и щяхме да ги заловим на мостика на собствения им въздушен кораб.

Еверет М си припомни известното видео с въздушния кораб, летящ над „Уайт Парк Лейн“.

— Още ли са тук?

— Разбира се, че не. Незабавно скочиха извън този свят.

— Къде отидоха? Казахте, че можете да ги проследявате.

— З₁.

В изолираната от студа, добре затоплена всекидневна на Роудинг Роуд №43 Еверет М почувства как по гръбнака му пробягват тръпки. З₁: призрачен свят, адска планета, място, обитавано от демони и чудовища. Забранено за влизане. Под пълна карантина, за вечни времена. Единственото, което идваше от З₁, бяха слухове и градски легенди. Всички знаеха историите. Никой не знаеше истината.

— Но…

— Трябва ли да оспорваш всяка моя дума? Мислиш ли, че забраните ни имат нещо общо с тези престъпници? Могат да отидат където си пожелаят. Копието ти е умно. Изключително умно.

Еверет почувства, че челюстта му се стяга малко по-здраво, а зъбите му изскърцаха. Да, кажи ми пак, че аз съм глупавият и безполезният.

— Той разполага със скоковия пистолет… моя скоков пистолет… и се е сетил откъде съм го взела — каза Шарлът Вилие.

— Били сте на З₁?

Сега Шарлът Вилие стисна раздразнено зъби. Можел съм и да те дразня, помисли си Еверет М. Чудесно. Ще продължа да ти задавам глупави, глупави въпроси.

— Оказа се в мое притежание — обясни Шарлът Вилие. — Имаме мисия за теб. — Ще бъде трудна и опасна, но откровено казано, Еверет, все още имаш да се доказваш.

Еверет усети, че стомахът му се стяга на топка от опасения.

— Ще ме изпратите на З₁?

— Да.

— На З₁?

— Да.

— Сред рояци смъртоносни нанороботи?

— Еверет, каквито и градски легенди да са разпространявали съучениците ти с прекалено развинтено въображение от последните класове из коридорите на „Борн Грийн“, те уверявам, че са много далеч от истината. Всичко е уредено. Временно ще поема грижата за теб… за допълнителни наблюдения. Не сме напълно убедени, че си се възстановил от… травмата. Ще бъде само за ден-два. Историята ни ще бъде доста убедителна. Разполагам с всички необходими документи.

— Коя си ти? — попита Еверет М. — Не представляваш Множеството.

Вратата на всекидневната се отвори. Лора влезе с чаша чай в едната ръка и чиния препечени филийки в другата.

— Нямаме „Дарджилинг“, Шарлът.

— Мис Вилие.

— Надявам се, че ще свърши работа и „Ърл Грей“.

Ъгълчето на устата на Шарлът Вилие потръпна в едва забележимо недоволство при вида на чашата с емблема на „Тотнъм Хотспър“.

— Бихте ли желали препечена филийка? Може би зърнена закуска?

Шарлът Вилие погледна чинията така, сякаш ѝ предлагаха препечена филийка, намазана с кучешко изпражнение.

— Намирам за противна идеята да ям сутрин — отговори тя. — Благодаря ви, мисис Брейдън.

— Добре ли си, Еверет? — попита Лора откъм вратата, все така с чинията препечени филийки в ръка.

— Благодаря ви, мисис Брейдън — повтори Шарлът Вилие.

— Добре съм — каза Еверет М. — Мамо… — Този път думата не му се стори толкова трудна. — Всъщност, може ли една филийка за мен?

Гладът го гризеше. Лора остави чинията на облегалката на дивана и затвори вратата. Шарлът Вилие сложи чаената чаша на масичката за кафе и направи пауза, преди да отговори на въпроса на Еверет М.

— Уверявам те, че представлявам Множеството, Еверет. Изпълнявам длъжността на специален пратеник на З₃ за този свят.

— Онова, което направихте… — Тези думи все още бяха трудни. Еверет мразеше мисълта, че тялото му е отнето, използвано и разработено по волята на други хора, без да поискат съгласието му, без дори да го уведомят за това. — Онова, което се случи с мен… заповед на Множеството ли беше?

Шарлът Вилие въздъхна.

— Съществуват много светове, Еверет, но политиката навсякъде е едно и също нещо. Имаме теории, философии, школи на мисълта, както и мнения, а те по естествен път предизвикват групиране… не точно политически партии; по-скоро общи интереси… и цели. Мисли за тях като за клубове, общества, ордени. Аз и моето копие Чарлз сме членове на един точно определен орден заедно с още много други хора из всички познати светове. Дори сме започнали да привличаме последователи на този свят, макар и все още да няма официално членство в Множеството. Следователно тяхното членство и моята дейност отвъд официалните ми задължения, както и присъствието и предназначението ти тук, в известен смисъл са секретни. За съжаление това е необходимост. Основната ни грижа са крайната сигурност на Множеството и на седемдесет милиарда човешки живота.

— Копието ви каза, че отвъд Познатите светове съществуват сили, пред които дори Трин са незначителна подробност.

— Да. Разполагаме с доказателства за присъствието на други единици в Целостта, които… стига да имат достъп до Инфундибулума… биха могли да застрашат оцеляването ни като вид. Но трябва да разбереш колко сериозна е мисията ни: аз съм математик, Еверет. Изненадва ли те това? Защитила съм магистратура по математика и алгоритми в Кабът Колидж, Кеймбридж. На мое име са кръстени многоизмерни алгебрични групи за изследване на Шинкен пространството: Множеството на Вилие. Твоето копие би разбрало. С други думи, обезсмъртила съм се в света на математиката. Но ми липсваше фокусът да се превърна в едно от божествата на математиката. Може би това изисква мъжки начин на мислене или просто искам повече от живота, вместо до самия си край да преследвам прашни теореми из коридорите на абстрактното. Може и да нямаш доверие на ролята ми като служител на Множеството, но като учен… Повярвай на думите ми, че отварянето на пътя към Целостта е най-малкото, което може да се постигне с Инфундибулума. Най-малкото. Заплахата е срещу самата реалност.

Препечените филийки вече не изглеждаха толкова апетитни на Еверет.

— Не зная в какво да вярвам — каза той.

Шарлът Вилие се усмихна. Еверет М си мислеше, че е изпитвал студ, докато лазерите изсмукваха цялата му енергия. Но онова беше нищо в сравнение с абсолютната нула в усмивката на Шарлът Вилие.

— Тогава най-после стигнахме поне донякъде. Прави сме и сме добри. С времето ще го видиш сам. Така че ако сега методите ни ти се струват сурови, то е само защото знаем, че с времето ще прозреш правотата ни и ще заработиш по въпроса по собствено желание. — Тя хвърли поглед на елегантния си, фино изработен часовник, като пренебрегна времето, което пулсираше на канала, излъчван по телевизора с плосък екран. — Твоята мисия, Еверет М. Искаме прекалено много от теб. В края на краищата си много млад и неопитен. Но ти даваме шанса да се докажеш. Искаме да поставиш проследяващо устройство. Всеки път, когато твоето копие прави скок на Хайзенберг, той оставя отпечатък в универсалното квантово поле. Можем да открием къде е отишъл, но и накъде се е отправил след скока. Просто въздушните кораби са устройства с разнообразно предназначение. Ще направиш скок обратно до З₄, където Чарлз ще те снабди с проследяващо устройство. То използва феномена на квантово оплитане. Посредством него ще можем да локализираме твоето копие на всеки свят в Целостта, където му хрумне да се появи. Трябва единствено да прикрепиш устройството върху корпуса на въздушния кораб. Няма да влизаш в контакт със своето копие… голямо облекчение, нали? Моето копие освен това ще те екипира с допълнителна технология от Мадам Луна. За да отидеш на З₁, ще имаш нужда от някои… подобрения. — Шарлът Вилие сложи чантичката си през рамо и се изправи. Тя свали воалетката си и хвърли поглед в огледалото на стената, за да я нагласи както трябва. — Полицията ще те вземе оттук точно в пет часа. Ще се погрижат майка ти да не се тревожи. Ще бъдеш върнат веднага щом мисията е изпълнена. Моля те, благодари на майка си за гостоприемството и ако можеш, ѝ предложи да ви запаси с „Дарджилинг“. Приятен ден. Не ни проваляй отново, Еверет.