Бъди ми враг

1.

Колата се появи изневиделица. За частицата от секундата, в която я зърна, си помисли, че може и да е черна. Черна, голяма и скъпа, може би немско производство, със затъмнени прозорци и дъждовни капки като пръски масло по полираната ѝ повърхност. Всичко това в един миг — в мига преди удара.

Училището беше в коледна ваканция. Игри сутринта, после половин учебен ден. Примесеният със суграшица дъжд налиташе диагонално по футболното игрище. Понякога валеше толкова тежко, че му се налагаше да присвива очи, за да вижда какво става в другия край на полето. Дъждът просмукваше студа дълбоко в него. Стоеше съвсем сам на голлинията, удряше ръкавиците си една в друга и подскачаше нагоре-надолу, за да не се вледени до кости. Футболното игрище приличаше на разорано поле. Играчите бяха толкова кални, че едва успяваше да различи отбор „Златен“ от отбор „Червен“. От двайсет и петата минута насам дори един път не се наложи да се хвърли да спасява, а топката вече десета минута не влизаше в неговата половина. Фигурите на играчите се разминаваха, чу се надута свирка, ръцете се вдигнаха, радостни викове, поздравления с ръкопляскане. Той присви очи в дъжда. Гол. Момичето вратар на отбор „Златен“ взе топката от задната част на мрежата и с нежелание я изрита към терена. Вятърът я поде и я понесе към тъчлинията. Господин Армстронг наду реферската си свирка три пъти. Край на срещата. Отбор „Червен“ и отбор „Златен“, чиито играчи можеха да се състезават и за отбор „Кален“, се повлякоха към съблекалните. Три на нула за „Червен“ срещу единствените им сериозни съперници в лигата на десетокласниците от училище „Борн Грийн“ си беше съкрушителна победа. Чувстваше се изморен, вече му се искаше празничните дни да започват и се питаше чия е глупавата идея за футболен мач в последната сутрин от срока, но най-вече му беше студено, студено, студено. Горещият душ не успя да прогони студа. Празничните светлини на Коледа, Дивали и Ханука не успяваха да го сгреят. Госпожа Ейбрахамс, директорката на училището, събра всички в задушаващата жега на физкултурния салон, за да им пожелае Весел празник и да им каже Ще Се Видим През Новата Година, но беше прекалено вкочанен от студ, за да оцени и тази топлина. Напълно бе забравил какво е да ти е топло.

След училище се повлече с наведена глава през острата суграшица по алеята, известна като „Кучешка наслада“, като избягваше кучешките изпражнения. Не всички обаче бяха от кучета. Продължи през Гробищния парк „Абни“. Викторианските надгробни плочи и паметници лъщяха от дъжда. Каменните ангели носеха дантелени якички от замръзнали снежинки. Клоните на дърветата следваха вятъра, а по небето, ниски и тъмни, се надпреварваха облаци.

Оставаше му да купи още един коледен подарък и той беше най-трудният. Мъжки проблем: приятелите му в „Борн Грийн“ също не знаеха какво да купят на майките си. Ваучерите бяха популярни и лесни, два клика — и човек можеше да ги разпечата у дома. Спа процедурите, джунджуриите за баня и универсалните средства за разхубавяване също бяха популярни. Майките обичаха такива неща. Отново се замисли за такъв глуповат подарък. Тази година Лора се нуждаеше от нещо специално, нещо, подбрано от него за нея с внимание и грижа. При последното им посещение с Колет в града за суши бяха минали покрай един нов магазин за йога принадлежности. Витрината беше пълна с килимчета и топки за упражнения, с лечебни чайове и някаква бледа, памучна, разтегателна материя. По онова време все още не мислеше за коледни подаръци. Не разсъждаваш, когато умре някой, който е бил опората в живота ти. Реагираш бавно, болезнено.

Велосипедът му бе струвал четири хиляди лири. Беше подарък, който баща му си направи сам за четирийсет и първия си рожден ден. Теджендра му демонстрира всички технически детайли: олекотената рамка от въглеродни нишки, венците „Кампаньоло“, чашките от алуминий и хром. Изглеждаше така, сякаш не си заслужаваше да се говори за парите, които бе дал. Когато чу цената, очите на Лора се разшириха — колкото да покрие семейна почивка в Турция. Теджендра я увери, че е в долния ценови диапазон на карбоновите велосипедни рамки. Някои стигаха до осем хиляди. Очите ѝ се разшириха още повече, когато видя как съпругът ѝ смята да се движи по градските пътища — обут в разтегателните си светлоотразителни шорти. МСВЛ: Мъж на Средна Възраст в Ликра.

— Ще отидеш чак до колежа с това! — изуми се тя.

— Дотам и обратно.

И беше изпълнявал обещанието си в продължение на пет месеца, през пролетта и лятото. Дори Лора бе принудена да признае, че съпругът ѝ вече изглежда по-стегнато, спи по-добре и има повече енергия. Теджендра обяви, че даже обмисля дали да не участва във веломаратона на сто и шейсет километра „Темз Вали Спортив“; физическият факултет сформираше малък отбор.

След което, три дни преди съботния маратон, на светофара на Кингс Роуд Теджендра бе минал от вътрешната страна на камион с логото на „Сейнсбъри“. Камионът беше завил наляво и баща му се бе озовал под колелата му. Беше влязъл в сляпото петно на водача. Теджендра, уважаваният, изтъкнат физик и гениален мъж, беше забравил за нещо толкова просто и това го бе убило.

— Нямаше как да го видя — повтаряше отново и отново и отново шофьорът на камиона. — Нямаше как да го видя.

Велосипедната рамка от въглеродни нишки се бе натрошила като кости. Теджендра беше умрял на място, с каска, с жълтите си шорти. На линейката ѝ бе трябвало около час, за да си проправи път в часа пик. Дори и Луната не можеше да го спаси. Там горе изпращаха сонди между звездите и отваряха портали между паралелните вселени, но не можеха да съживяват хора. Или можеха, но просто не ги беше грижа достатъчно за тях.

— Там горе можеш да прекрачиш от една вселена в друга — беше казал веднъж Теджендра. — Човек се пита дали е останала някаква физика за изучаване.

От една вселена в друга. От свят в свят. От жив в мъртъв. Една стъпка, един миг — това беше всичко, което ги разделяше. Нямаше предупреждение, нямаше причина и никаква възможност да го оспориш. От баща в не-баща.

Бяха го изпратили при госпожа Пакъм, училищния психолог. Играеше си с нея. По време на една сесия беше гневен, в следващата — омърлушен, в по-следващата — направо умопобъркан. Той знаеше, че тя знае, че я разиграва. Не искаше да се превърне в официална жертва, в Опечален Ученик. Истината, нещата, които изпитваше в сърцето си, усещането за неверие, бавното осъзнаване, че смъртта продължава във вечността, че случилото се с Теджендра е лудост, обида срещу светогледа, на който баща му го учеше — че вселената е рационално, организирано място, което следва своите неизменни закони, — за всичко това Еверет споделяше само с Колет. Тя беше колежка на баща му в изследванията и семейна приятелка от толкова дълго време, че едва си спомняше откога. Неофициална леля. Изслушваше, не казваше нищо, нито съветваше, нито осъждаше. Купуваше му добро суши и японски чай — толкова горещ, че попарваше вкусовите рецептори на езика му.

Баща му бе починал преди три месеца. Сезоните се смениха, новата учебна година започна, а сега Коледа надвисваше над края на годината като голям, бляскав полилей, целият в искри и светлини. В началото на следващата щяха да започнат отначало. В дългата нощ на късите дни щяха да продължат напред.

И така: трябваше да купи подаръци, и то хубави. През портите на гробището забеляза група хора, сгушени на автобусната спирка, притиснати един в друг, за да се отдалечат от дъжда. Извади телефона си. Автобус №73 щеше да пристигне на спирката след трийсет и осем минути. Дъждът измокри екрана. Той махна с ръка. Появи се карта, на която автобусът беше миниатюрен анимационен герой, размотаващ се по Нортууд Роуд към крайната спирка. Виждаше го — един от новите двуетажни, надвиснал над малките, щуращи се коли и белите микробуси, тъкмо си проправяше път към автобусната лента. Уличният трафик бе толкова тих, откакто бяха въвели новите бързозареждащи се акумулаторни батерии с висок капацитет, които бяха дошли от Луната, за да превърнат електрическите превозни средства в евтина, надеждна и задължителна форма на транспорт. Главният булевард на Стоук Нюингтън — Хай Стрийт, мъркаше там, където някога бе ръмжал. Една двуместна детска количка пресече пътя му. Той се подхлъзна, едва не падна. Жената, ниска и набита, с тъмна, провиснала коса, го изгледа заплашително.

— Извинете. Окей? Извинете.

За пръв път никой не беше паркирал неправилно на автобусната лента и автобусът вече пристигаше. Трябваше да го хване. Точно разчетеното време беше най-важното. Изпуснеше ли този автобус, изпускаше магазините. Пешеходната пътека бе на сто метра по-нагоре, но в трафика имаше пролука. Всичко опираше до правилната преценка на относителната скорост, с която се движеха колите. Като вратарството: топка, голлиния, тяло. Уличното движение се разтвори. Той се стрелна между един многоцелеви ситроен и стар, бензинов строителен микробус.

Дори не забеляза как колата се появи изневиделица. А когато я видя — черна кола, с черни дъждовни капки по полирания ѝ нос, — вече беше прекалено късно: удари го по-силно от всичко друго в живота му, удари го така, че го хвърли във въздуха. Колата продължи да се движи, а той падна върху нея и този втори удар беше най-силният в живота му, толкова здрав, че изби всичко от него освен зрение и съзнание. Колата продължи напред, като го изтърколи по улицата и този удар вече нямаше равен на себе си; изби и последната искрица съзнание от него и пред очите му се спусна мрак. Черна кола, черен дъжд. Черно.

Черно в бяло. Чисто, студено бяло. Той се надигна от белотата с вик, като гмуркач, който излиза на повърхността, за да си поеме въздух. Намираше се на бяло легло в бяла стая, под бял чаршаф, вторачен в бял, нетърпимо светъл таван. Надигна се рязко, седна и вдиша задъхано. Откакто баща му беше починал, се събуждаше посред нощ, без да знае къде се намира, в каква къща, в каква стая, в какво легло, дори в какво тяло. Може би след миг умът му щеше да догони случващото се. В безопасност. На топло. У дома. Но не беше един от тези мигове. Ако отново се завиеше и заспеше, нямаше да се събуди в леглото си на Роудинг Роуд. Наистина се случваше. Намираше се тук. Обгърна рамене с ръцете си. Замръзваше. Студът се промъкваше в кухините на костите му.

Срещу леглото имаше прозорец. Беше с ширината на стаята. Черен, напръскан със светлинки. Изгледът беше като от небостъргач нощем, обърнат към друг небостъргач, огромен небостъргач, който изпълваше цялата ширина на прозореца. По краищата си прозорецът сякаш се извиваше към него. Някакъв бял предмет, бърз, солиден и лъскав, се спусна покрай стъклото, толкова бързо, че притъпеният му ум замалко да не регистрира движението. Приличаше на насекомо. Насекомо от пластмаса и метал, с прозорци. Беше огромно, най-малко с размерите на боинг.

Стреснато се хвърли от леглото. Вместо да се претърколи на пода, внезапното раздвижване го издигна нагоре и през целия път през стаята в нещо като гмуркане на забавен кадър, което завърши с блъсване в прозореца. Отпусна се полека, постепенно на меките бели плочки на пода. Паметта му се превъртя назад, от бяло към черно, от мек под до твърда улица, от странната бяла машина до твърдата предница на черната кола, по която се спускаха върволиците на дъждовните капки.

— Къде е това място? — Той се изправи. Действието го издигна на половин метър във въздуха. Отново се отпусна бавно и постепенно. — Еха. — Експериментирай. Подходи научно. Носеше шорти и тениска, бели като всичко останало в тази съвършена стая. Изхлузи тениската, смачка я на топка, протегна я на ръка разстояние, пусна я. Падна, лека като перо. — Ниска гравитация. Добре. — Отиде при прозореца и притисна длани в стъклото. Главата му отново се замая. Не се намираше в небостъргач. Стаята беше с изглед към вътрешността на огромен, тъмен цилиндър. Съседните прозорци се закривяваха навън и от двете му страни. Прецени, че цилиндърът трябва да е широк около километър. Вдигна поглед. Прозорците се редяха все нагоре, пръстен след пръстен. Високо, високо горе имаше черен диск. Приближи палеца и показалеца си, за да образуват кръг и погледна през него към диска. Отправна мярка. После погледна надолу. Пръстените се спускаха надалеч. След четирийсетото ниво изгуби бройката; и не преставаха да се спускат. Не им виждаше края. — Бездънна пропаст — прошепна. — Не. Не може да бъде. Логически е невъзможно. Все нещо трябва да ги е построило, конструктивна мисъл. — И тогава разбра къде беше. От дълбините на пропастта се надигаше второ огромно насекомо. — Намирам се на…

Студът го обгърна. Силите го напуснаха. Коленете му се подкосиха. Протегна ръце, за да се задържи за стъклото. И ръцете и дланите му се отвориха. На опакото на дланите му, на пластмасовите си панти, се отвориха правоъгълни кръпки. На ръцете му, между лактите и китките, се отвориха продълговати капаци. Гърбът на всяка първа става на пръстите му се открехна. Вътре имаше неща. Имаше неща, вътре… движеха се. Неща, които не бяха неговата плът. Неща, които не бяха напълно живи, но не и напълно машинни. Неща, които се разгъваха, удължаваха и променяха формата си. Видя във вътрешността си тъмни, празни пространства, пълни с извънземни, пинцети, клещи, манипулатори и скенери, които се подаваха от тялото му.

Той изкрещя.

— Мир. — Една малка старица стоеше в центъра на пода. Тя стисна дясната си ръка в юмрук и панелите и капаците по кожата му се затвориха. Не остана никаква следа от шевове или каквито и да е белези. — Съжалявам — каза малката старица.

Не беше забелязал появата ѝ. Подозираше, че никому не се удаваше да забележи това. Имаше закръглено лице, косата ѝ бе стегната в плътен кок, а бръчиците в ъгълчетата на очите и устата ѝ придаваха усмихнат вид. Но не се усмихваше. Нито беше толкова стара, колкото изглеждаше. Кожата ѝ бе бледосива, с перлен гланц; сякаш блещукаше. Носеше обикновена рокля и изключително практични обувки. Ръцете ѝ вече бяха скръстени една върху друга, като в някакъв нов вид молитва. Приличаше на неговата баба Синг, с тази разлика, че пред него стоеше най-известната мъничка старица на света. Жената беше Проявата на Разума на Трин, Нейно Събеседничество Аватарът на Благополучната Общност на Съзнанията. Известна на света като Мадам Луна.

— Поздрави, Еверет Синг — каза тя. Говореше с подчертано напевен акцент, влудяващо познат, но като никой друг в неговия свят. — Осмият ден на Коледа е, а ти се намираш на тъмната страна на Луната.