Бронзовият ключ

ГЛАВА СЕДМА

Отишли сте без мен? - възмути се Джаспър, докато бъркаше с вилица сивия пудинг в чинията си.

Беше следобед. Кал, Тамара и Аарън бяха проспали закуската след приключенията си в тунелите предишната нощ. Кал бе схванат и замаян по време на урока - опърли пръстите си и едва не пусна огнена топка върху главата на Тамара. Беше забравил да изведе Пакостник преди обяд и после трябваше да чисти резултатите. Да се върне в училище, не бе така лесно, както си бе мислил.

- Беше импулсивно решение - каза Кал в опит да го умиротвори. После си спомни с кого разговаря. - Не че бих те избрал за спътник закъдето и да е, но в случая това, дето не присъства, бе неочакван бонус.

- Ей - каза Джаспър, - опитвам се да спася живота ти!

- Не му обръщай внимание - намеси се Аарън, - става хаплив, когато е уморен.

- И какво ти каза Анастасия? - попита Джаспър. - Татко винаги я е смятал за ледена царица.

- Беше много мила с Кал - рече Тамара. - Чак се изненадах. Не ми обърна никакво внимание, а на Аарън - съвсем малко. Цялата беше: „Кал, Кал, Кал".

- Предполагам, защото аз съм новият Макар, а ти - старият - каза Кал на Аарън. -Пък и синята униформа ми стои по-добре.

Тамара се разсмя, а Аарън въздъхна тежко.

- Леле - рече Джаспър и погледна Кал ококорен, - да бяхте казали, че може и да е заблуден от умора.

Кал отпи от подобната на кафяв чай течност от дървената си чаша. Надяваше се да има поне малко кофеин. През лятото пиеше колкото си иска кафета - Алистър бе оправил една стара кафеварка, дето свиреше като влак, но сега, когато наистина се нуждаеше, нямаше откъде да намери.

Беше изморен. Задето приятелите му да го гледаха, макар да искаха да го опазят жив и здрав. Задето криеше ужасна тайна, над която нямаше контрол. И че искаше да ходи на училище като нормален човек и бе готов на всичко за това.

- Хубаво - рече той, - ще последвам глупавия ти план.

- Какво? - попита Джаспър и свъси вежди. - Какъв глупав план?

Кал направи гримаса, покатери се на стола, а после отскочи на масата. Едва успявайки да не стъпи в сивия пудинг на Джаспър, се изправи и огледа стаята.

- О, не! - възкликна Аарън. - Май умората наистина му влияе зле.

Учениците се смееха и си бърбореха. Маговете дъвчеха лишеи. Тогава Раф

забеляза Кал, възкачен на масата. Извика и сръчка Гуенда, която седеше до него. Из трапезарията се разнесе мърморене и скоро всички гледаха Кал, сочеха го и си шепнеха.

- Кал! - изсъска шумно Тамара. - Слизай долу!

Но той не я послуша.

- СЛУШАЙТЕ КАКВО! - извика достатъчно високо, та да го чуят в цялото помещение. - В ПОЛУНОЩ ОТИВАМ В БИБЛИОТЕКАТА. САМ!

После отново седна. Приятелите му се втренчиха в него. Всички чираци го зяпаха. Гуенда прошепна нещо на ухото на Селия и двете се разхилиха. На лицето на Алекс Страйк бе изписано странно, загрижено изражение. Майстор Милагрос гледаше Кал, сякаш като дете са го пуснали на главата му.

- К-какво беше това? - заекна Тамара. - Откачи ли?

- Влиза в ролята на примамка - каза Аарън и погледна сериозно Кал. - Надявам се, идеята наистина да е добра. Минусът обаче е, че ако всеки знае, че ще бъдеш сам, може да те нападне.

- Ох - изпъшка Тамара, - никой не е толкова тъп, та да го нападне след такова публично изявление. Веднага ще го хванат.

Кал сви рамене и отхапа от лишея. Странно, но се чувстваше по-добре. Нещата отново бяха се подредили както трябва. Приятелите му го смятаха за откачен и се готвеше да направи голяма глупост. На лицето му грейна усмивка.

- Някой бързо да му даде успокоително - заяви Джаспър. - Кой знае какви ще ги свърши после.

Дали от кафявата течност, в която наистина имаше кофеин, или от това, че направи нещо, Кал почувства прилив на енергия във вените си. Вече не бе уморен. Беше готов.

Кал очакваше любопитни зяпачи, когато същата нощ пристигна в библиотеката. Но тя се оказа празна. Тамара, Аарън и Джаспър претърсиха зад рафтовете с книги, а Пакостник душеше под масата. Стаята определено бе изоставена.

Кал седна до една маса, осветена от огромен сталактит, който бе прекаран през средата й, за да я закрепи за пода. В сталактита сияеха въртящи се светлинки.

- Добре - каза Тамара и слезе от последния етаж на витото стълбище в библиотеката, - оставяме те сам.

- Не забравяй - Аарън сложи ръка на рамото му, - ако трябва да направиш магия на Хаоса, не я прави сам. Аз съм твоята противотежест и ще съм наблизо с останалите. Вземи магия от мен, от моята енергия на Хаоса, както вдишваш кислород под водата.

Кал кимна, Аарън го пусна и взе нашийника на Пакостник. Тъмнозелените му очи издаваха тревога.

- Не прави нищо глупаво - каза Джаспър. За него думите му бяха знак на подкрепа. - Седни и се преструвай, че четеш нещо, не стой като истукан. - После стовари купчина книги пред Кал, завъртя се и излезе.

Кал изпрати с поглед приятелите си, докато излизаха от библиотеката. Остана сам. „Вземи магия от мен", бе казал Аарън. Но истината беше, че Кал се боеше да го използва като противотежест. Тъкмо така Константин Мадън се бе превърнал във Враг на Смъртта. Всички магове на Хаоса трябваше да имат противотежест - човешко същество, жива душа, която да ги закотвя в истинския свят и да ги предпазва да не потънат в Хаоса. За Константин това бе неговият брат близнак Джерико. Ала веднъж магията му излязла от контрол. Заляла го, той се протегнал към вълшебството на брат си, за да се закотви. Но вместо това го унищожил...

Кал нямаше представа какво е да убиеш някого случайно. „Би трябвало да знам какво е", помисли си той. В крайна сметка се беше случило с неговата душа. Сигурно имаше някакъв белег. Ала не усещаше нищо, когато го обмисляше. Само се тревожеше да не допусне същата грешка.

Може би това бе доказателство, че нещо не е наред с него. Трябваше да му е жал за загиналия Джерико. Но съжаляваше Константин.

- Кал?

Едва не подскочи. Завъртя се и видя, че някой е влязъл в библиотеката. Или по-скоро някоя - русокоса, с джинси и риза, с коса, сплетена на опашки. Беше пъхнала непохватно ръце в джинсите си.

- Кал? - повтори Селия и приближи. Беше се изчервила, та той веднага също да се изчерви, сякаш бе заразно като шарка.

- Каза, че ще дойдеш сам тук и си помислих.

- Ъъъ - измънка той. Какво си е помислила? Че е загубил ума си и трябва да го отведат в болницата?

- Че може би искаш да си поговорим - довърши тя и се настани на масата срещу него. - Трудно е да говориш насаме с някого. В трапезарията винаги е пълно, както и в Галерията, а скоро не съм те виждала да разхождаш Пакостник...

Беше вярно. Известно време миналата година Кал и Селия извеждаха Пакостник всяка вечер заедно. Но сега не го пускаха сам с Пакостник. Тамара и Джаспър се редуваха да излизат с него.

- Аха, ами аз. - Гласът на Кал заглъхна. Чудеше се дали е възможно да се води разговор, в който никой не довършва изреченията. Ако да, двамата със Селия бяха епичен пример.

- Откъде ги взе? - попита Селия и внезапно прихна. Кал погледна надолу и видя, че сочи книгите..

Щеше да УБИЕ Джаспър.

- А. това. аз само. подготвям домашно - каза Кал.

Селия опря лакти на коленете си и го погледна замислено.

- Ако искаш да ме поканиш на среща, Кал, просто го направи - каза тя. - Вече сме трета година, а аз те харесвам още от Желязната.

- Сериозно? - изуми се Кал.

- Не разбра ли? - усмихна се притеснено тя. - Когато извеждахме Пакостник. Целувката. Подозирах, че знаеш, но Гуенда твърди, че просто трябва да ти кажа. Та ето, казвам ти.

- Твърдяла е, че трябва да ми кажеш? - Кал се почувства много глупаво, задето повтаря думите й, но мозъкът му бе изключил.

Дали трябваше да й благодари? Дали това, че го харесва, е комплимент? Не му се струваше редно. Може би и той трябваше да й каже, че я харесва. Така беше. Но какво, ако го направи? Щяха ли да излизат? Трябваше ли да се целуват? Щеше ли да означава, че вече не могат да извеждат Пакостник и да се шегуват?

Кал понечи да каже нещо, без да е напълно сигурен какво - когато Тамара и Джаспър се изкачиха по стълбището тичешком. Аарън и Пакостник скочиха отгоре; обсебеният вълк се разлая. Аарън сякаш бе готов за бой.

- Спри на място! - извика Джаспър. Пламък лумна от дланта на Тамара.

Селия се извърна с широко отворени очи.

Огънят внезапно угасна и Тамара прибра и двете си ръце зад гърба.

- О, здравей - каза тя с нелеп и малко истеричен смях, - ние просто.

- Какво правеше тук? - настоя Аарън. В очите му още се четеше желание за битка и не звучеше мило, както обикновено. Явно наистина бяха се изненадали, като видяха, че Кал не е сам - изненадани и уплашени.

- Кал щеше да ме покани на среща - каза Селия, объркана и видимо ядосана -или поне така мисля. Какво правите тук? Защо викате?

За дълъг миг всички притихнаха. Кал нямаше представа как да обясни ситуацията. „Може би трябва да съм честен", помисли си. Поне донякъде. Нямаше нужда да й казва за капитан Рибешко лице. После обаче си даде сметка, че в историята няма да има никакъв смисъл, ако не спомене капитана. И все пак трябваше да каже нещо. Тя бе негова приятелка.

- Проблемът е, че някой се опитва... - отвори уста Кал, целият пламнал от срам. Беше сигурен, че ще каже нещо глупаво и Тамара ще му се присмее, а Селия няма да разбере.

- Дойдох да те поканя на среща - каза внезапно Джаспър, прекъсвайки Кал. -Затова извиках да спрете. Понеже исках да те поканя преди него. Не ходи с него! Излез с мен!

Аарън вдигна вежди. Тамара се закашля. Кал не вярваше на ушите си.

- Че ти харесваш ли ме? - отвърна Селия и погледна Джаспър с почуда.

- О, да! - отвърна той, леко ококорен. - Определено!

Кал си спомни как Джаспър го бе попитал дали харесва Селия, защото самият той може би иска да излиза с нея. Дали наистина беше така, или се опитваше да отклони вниманието й? Или да го подразни? Последното бе по-вероятно.

Селия погледна Кал в очакване, сякаш трябваше да каже нещо. Той отвърна на погледа й с пълно недоумение.

Накрая тя въздъхна и се обърна към Джаспър:

- Много ще се радвам да изляза с теб.

- Мисля, че всички можем да се съгласим - беше пълен провал - каза Аарън, докато вървяха към стаите си.

- Не и за Джаспър - рече Тамара, която, напук на Кал, смяташе станалото за много забавно. А то не беше. Едва не прихна, когато Селия се съгласи да излезе с Джаспър. Кал не бе сигурен кой е по-объркан, той или самият Джаспър. Ала другото момче се съвзе бързо и взе да разправя на Селия колко хубаво ще си прекарат в Галерията.

И Кал се предаде. Излезе от библиотеката, а Аарън, Тамара и Пакостник тръгнаха подире му. Тамара танцуваше до Пакостник и го караше да подскача и да слага лапи на раменете й.

- Това ще е най-страхотната среща в историята - заяви тя. - Джаспър хал-хабер си няма за момичетата. Вероятно ще отиде с букет безоки риби.

- Няма да е най-страхотната среща в историята! - сопна се Кал. - Джаспър го направи, за да ме ядоса. Сигурно ще е груб със Селия. Ще нарани чувствата й, а вината ще е моя.

- Боже, Кал - изсумтя Тамара, - няма да е груб със Селия. Не всичко на тоя свят се върти около теб.

- Това обаче е заради мен - отвърна той.

- А може би не - рече Тамара, вече по-твърдо, - може наистина да харесва Селия.

- Май и двамата изпускате важното - прекъсна ги Аарън, когато стигнаха тясната част на коридора. - Ами ако Селия е убиецът?

- Какво? - стъписа се Кал.

- Тя дойде, когато разбра, че ще си сам в библиотеката - припомни му Аарън.

- За да види дали ще я поканя на среща - обясни Кал.

- Така казва тя. Дошла е, разбрала е, че нещо не е наред, и е блъфирала. Бас държа.

- Но защо Селия ще иска да убие Кал? - възмути се Тамара.

Стигнаха до стаите и тя отвори вратата с гривната си. Влязоха в слабо осветеното помещение. Пакостник тутакси скочи на дивана и се протегна, готов за сън.

- Да - съгласи се Кал, - защо й е да ме убива?

- Може да работи за някаква организация - отвърна Аарън на инат. - Виж, историята на Дрю бе напълно измислена. Не беше този, за когото се представяше. Майстор Руфъс каза, че вероятно има шпионин. Може да е тя.

Кал поклати глава, свали Мири от колана си и го остави на кухненската маса.

- Селия е от старо семейство магове. Тя е тази, за която се представя.

- Откъде знаеш? - продължи Аарън. - Само защото ти е казала за някаква си леля, не значи, че е истина. А може и цялото й семейство да е било на страната на Врага. Помниш ли, онази бележка дойде от нея? Ами ако наистина е така? Много просто обяснение, по-логично от всяко друго. А и ако тя е шпионинът, не си върши добре работата, нали?

- Още малко и Пакостник ще обвиниш, че е шпионин - каза Кал.

Всички извърнаха очи към Пакостник. Той спеше с изплезен до пода език. Краката му трепкаха, сякаш гонеше патица насън.

- Не твърдя, че трябва да я изправим пред Асамблеята - рече Аарън, - а просто да я наблюдаваме. Както и всеки, който се държи по-странно.

- Да иска да излезе с Кал, не е странно - каза Тамара и погали Пакостник по корема. - Е, може би малко. Но не е незаконно.

- Благодаря за подкрепата - отвърна Кал, взе Мири и се отправи към спалнята си, като хвърли поглед на Аарън. - Отивам да спя.

- И аз - кръстоса ръце Аарън, - на пода пред стаята ти. В случай че нещо те нападне през нощта.

- Трябва ли? - увеси нос Кал.

Вместо отговор Аарън легна на пода пред стаята му, скръсти ръце пред гърдите си и затвори очи. Пакостник се настани до него.

Предател, рече си Кал. После въздъхна и отиде да спи, като затвори плътно вратата.

Лека фосфоресцираща светлина огряваше стаята. Кал свали ботушите си и седна на леглото. Кракът го болеше. Чувстваше се уморен, обезверен и по-ядосан на Селия и Джаспър, отколкото очакваше. Видя отражението си в огледалото на гардероба. Беше изтощен. Наоколо блуждаеха сенки.

Изведнъж замръзна.

Защото една от сенките мръдна.