Бронзовият ключ

ГЛАВА ЧЕТИРИНАДЕСЕТА

Калъм се събуди със стон. Беше в болницата. Майстор Руфъс разговаряше с някого - вероятно с Майстор Амарант. Тя носеше змии на раменете си, но беше превъзходен лечител.

- Не допусках, че изпитанието ще го изтощи толкова. Ще се оправи ли? -попита Руфъс.

- Добре е, но е изнемощял - отвърна тя. - И двете момчета използват магията си по този начин и едновременно... Не бива да им позволявате да си бъдат противотежест. Какво ще стане, ако стигнат твърде далеч?

- Ще имам предвид - Кал усети ръката на Майстор Руфъс на рамото си и остана със затворени очи, правейки се на заспал.

- Работата ни е да го опазим жив. И двамата. Иначе миналото ще се повтори.

- Поне не е сглупил като младия Алекс Страйк. Изтърсил се е върху сталагмити. За бога, колкото повече приближават финалната порта, толкова по-тъпи стават маговете от Златната година.

- Чух и за този инцидент - каза Майстор Руфъс разсеяно, ала нещо в гласа му накара Кал да помисли, че може би знае повече, отколкото показва.

Майстор Руфъс стисна рамото на Кал и излезе от болницата. Момчето чу отдалечаващите се стъпки. Не отвори очи. В другия край на стаята Майстор

Амарант си тананикаше и подрънкваше с някакви стъкла.

„Ще броя до трийсет - помисли си Кал. - После ще се направя, че току-що съм се събудил. Така няма да се разбере, че съм се преструвал пред Майстор Руфъс." Започна да брои... но отново заспа.

Когато се пробуди, Тамара стоеше до него. Опита да я заговори, но тя затули устата му с ръка. Ухаеше на сандалово дърво.

- Можеш ли да станеш? - прошепна тя. - Кимни или поклати глава.

Той се възпротиви и тя с нежелание отдръпна ръка.

- Не буди Алекс и гледай да не дойде Майстор Амарант. Чаках цяла вечност, докато излезе.

- Няма - отвърна тихо той и се спусна от леглото. Краката го държаха. Всъщност се чувстваше добре, отпочинал. Още беше с дрехите, с които бе припаднал на магистралата.

- Какво стана?

- Шшт. Хайде - подкани го Тамара и го поведе извън болницата. Кал погледна за последен път назад и видя портата да се затваря.

Алекс спеше с превръзка на рамото. Майстор Амарант изобщо я нямаше.

Аарън и Алма ги чакаха в коридора. Също като Тамара, Аарън бе с училищната си униформа. Очите му светнаха, когато видя Кал. Прегърна го и го потупа по гърба.

- Добре ли си? - попита той.

- Малко схванат, но бива - отвърна Кал и погледна Алма - носеше широка вълнена дреха и дълга плетена жилетка, ръцете й бяха превързани.

- Лисиците ли те нахапаха? - попита Кал.

Лицето на Алма помръкна. Аарън поклати глава и прекара пръст през шията си зад гърба й.

- Да не говорим за това - изръмжа Алма.

- Добре - рече Кал. Питаше се дали Алма съжалява, задето отвори вратата на камиона. Вината, че приятелите му и той самият едва не бяха убити от мечки, бе нейна. - Защо тогава сме тук?

- Ти изпълни своята част от сделката - каза Алма. - Сега е мой ред.

Значи Дженифър бе някъде наблизо. Трябваше да е. Кал потръпна при мисълта - не искаше да види отново как говори мъртвец. Напомняше му за Верити Торес и загадките. Напълно в стила на един Черен лорд.

Изглежда, Аарън мислеше същото. Ала Тамара бе изпълнена с решимост.

- Добре - каза тя, - да приключваме.

Алма тръгна по коридора. Последваха я. За разлика от Алекс, тя не направи сложна въздушна магия, за да ги скрие. Но беше доста късно, пък и коридорите бяха почти пусти. Вървяха близо до стените и се възползваха от сенките.

- Алекс добре ли е? - попита Тамара.

Кал настръхна. Е, все пак беше нормално да се тревожи за Алекс, макар да не му обръщаше внимание. Това нищо не означаваше.

- Чух Майсторите да си говорят - докладва той. - Поне Руфъс говореше с Амарант. Кажи на Кимия, че ще се оправи.

- Но тя не знае, че е ранен - погледна го Тамара, леко объркана.

- Е - махна с ръка Кал, - не знаеш какво си изпуснал, докато си бил в несвяст, нали?

- Шшт. - Алма им даде знак да пазят тишина. Бяха в онази част от Магистериума, където бяха стаите на Майсторите. Проправиха си път до стаята на Анастасия, без да продумат. Алма почука три пъти на вратата, спря и отново почука. След миг Анастасия отвори. Носеше бяла тънка рокля с дълга пелерина отгоре, избродирана в черно. Сребърната й коса бе вдигната на кок. Тя им махна с ръка да влязат.

Когато влязоха, Кал едва не ахна. Всичко бе безупречно чисто, както преди, но на мраморната маса в средата на стаята лежеше Дженифър.

Все едно спеше. Дългата й черна коса бе спусната около главата. Беше боса и носеше същата окървавена рокля от тържеството. Ръцете й бяха кръстосани над гърдите.

- Тялото бе дадено на Колегиума след убийството - каза Алма и заключи вратата. - Опазили са го да не се разложи, докато ни трябва като доказателство.

Кал се питаше как ли Константин е опазил главата на Верити Торес през всичките тези години. Хрумна му, че каквото й да прави, повтаря решенията и живота на Константин все по-често. Сякаш предстоеше катастрофа със самия него.

- Няма ли да забележат, че липсва? - попита Аарън.

- Ще върнем тялото, преди някой от Колегиума да го потърси - обясни Анастасия.

Кал се замисли колко бързо пътуват елементалите и че едно от специалните умения на маговете в Асамблеята е контролът над тях. Ако Анастасия вземеше назаем елементал от Магистериума, вероятно можеше да върне Дженифър в Колегиума доста бързо. Но щом Анастасия и Алма бяха в състояние да откраднат тяло от Колегиума, то шпионинът също умееше това-онова.

Все пак, той или тя, бе най-великият Макар на своето поколение.

- Ще ви обясня какво трябва да направим - каза Алма на Кал и Аарън. - Ще се наложи да научите нещо много трудно, и то бързо.

Кал си спомни как Алма бе ги учила да докосват души. Не беше лесно да се научиш да правиш нещо, като го знаеш на теория и си виждал как става, но не си го пробвал. Часове им бяха нужни да се обучат и не беше сигурен, че разполагат с достатъчно време.

- А ти - каза Анастасия на Тамара - трябва да се потрудиш никой да не търси

Калъм или Аарън.

- Какво? - учуди се Тамара.

- Вероятно Майстор Амарант ще провери как са пациентите й, преди да приключим. Върни се и й кажи, че Калъм се е прибрал и ще отиде утре на контролен преглед. Трябва да сме сигурни, че училището няма да се втурне да го търси, докато сме насред незаконен магически експеримент.

- Добре - въздъхна Тамара. - Отивам.

- Не трябва ли някой да те придружи? - попита Кал. Не му се искаше някой от тях да обикаля Магистериума сам, при положение че шпионинът е на свобода. Погледна Аарън да се увери дали е съгласен, но той се бе втренчил пребледнял в тялото на Джен.

- Ще взема Пакостник. Поне ще правя нещо различно, а не само да стоя на пост. Съжалявам, че не мога да ви помогна - рече Тамара и пое към вратата. Обърна се и плитките й се разлюляха. Дари ги с усмивка.

- Приятен разговор с мъртвите.

Когато Тамара излезе, Кал се почувства много самотен. Беше сам с Аарън, две откачени вещици и един труп.

- Хубаво - каза той, - какво трябва да направим?

- Ами - започна Алма май не съвсем сигурна - трябва да си представите как магията на Хаоса потича в мозъка на мъртвия като кръв и да изпратите енергията на Хаоса там, за да активирате ума.

Звучеше сложно и неясно.

- Да активираме ума? - повтори Аарън. Беше толкова объркан, колкото и Кал.

- Да - добави Алма, този път по-убедено, - магията на Хаоса напомня искрата на живота и позволява на мъртвите да общуват.

Анастасия махна към трупа на Джен.

- Кал, Аарън. Елате и вижте момичето.

Отидоха до масата боязливо. Очите на Джен бяха затворени, но бузата й бе изцапана с кръв. Кал си спомни как се смееше на церемонията по връчването на наградите. Не можеше да проумее, че вече никога няма да се усмихне, да отметне коса, да му прошепне съобщение или да изтича по коридора.

Това искаше да спре Константин, помисли си той. Чувството за неяснота. Как свършва животът, а с него и човешките копнежи. Представи си, че някой, за когото наистина го е грижа, лежи там. Алистър, Тамара или Аарън. Сякаш по-лесно разбираше желанието на Константин.

Върна се в настоящето. Всъщност единственото, което трябваше да разбере, бе кой е шпионинът.

- Протегнете ръце един към друг - посъветва ги Алма - и се използвайте като противотежест. И двамата носите силата на Хаоса, на абсолютното нищо. Търсите душата. Абсолютът на съществуването. Така ще стигнете до Дженифър.

Звучеше малко по-смислено. Може би. Двамата с Аарън се спогледаха, а после

Кал затвори очи.

Кал успя да намери себе си в мрака. Вече беше по-лесно, след като се бе упражнявал и потъвал във вътрешното си пространство. Сякаш всичко бе изчезнало, дори болката в крака. Всичко беше черно и тихо, но по-успокояващо като позната завивка. Протегна ръка и почувства, че Аарън е до него. Същността му, веселата надеждност върху по-тъмно ядро от гняв и решителност. Аарън също се протегна към него и той усети прилив на сила. Виждаше Аарън, силуета му, очертан в мрака.

Още едно неясно очертание се носеше към тях. Зад него се развяваше бяла коса като на негатив.

Джен.

Кал отвори очи и едва не извика. Джен лежеше на масата, но беше ококорена. Черните й ириси се завъртяха. Аарън също зяпна, смаян и ужасен.

Устата на Джен не мръдна, но се чу безизразен глас.

- Кой ме вика?

- Ъъъ... здравей - каза Кал. Винаги се притесняваше от Дженифър. Тя беше по-голяма и доста известна. Дори приживе му бе трудно да я заговори. А сега - е почти невъзможно.

- Ние сме Кал и Аарън - продължи той, - помниш ли ни? Чудехме се дали може да ни кажеш кой те е убил?

- Нима съм мъртва? - попита Дженифър. - Чувството е. странно.

Самата тя звучеше странно. Гласът й бе някак кух. Празен. Според Кал душата й не беше с тях. По-скоро частици от нея, спомен отпреди да си отиде. Само от гласа й се паникьосваше. Сърцето му биеше бясно. Едва си поемаше въздух. Как да й каже, че не е жива?

Но си даде сметка, че тя няма чувства, и не би я наранил.

- Ще ни разкажеш ли нещо за тържеството? - попита Аарън, учтив както винаги. Кал го погледна с благодарност.

- Какво се случи онази нощ?

Устата на Дженифър се разтегли в усмивка.

- Да, тържеството. Помня го. Забавлявах се с приятелите си. Харесвах едно момче, но то ме избягваше. Изведнъж светлините угаснаха и гърдите ме заболяха. Опитах да извикам, ала не можех. Кимия, Кимия, стой настрана от него!

- Какво? - попита Кал. - Какво за Кимия? Какво е станало? От кого е трябвало да стои настрана? Не тя го е направила, нали?

Дженифър обаче потъна в спомена. Тялото й се мяташе насам-натам, а думите й се сляха в дълъг, безкраен писък.

Кал опита да се съсредоточи върху магията си. Затвори очи и опита да съзре отново неясните, подобни на негатив очертания на Джен. Видя я в мрака, избледняла и разкъсана.

Ако искаше, можеше да я накара да изрече думи, дето не са нейни. Но се нуждаеше от нейния, а не от своя глас. Затова последва блещукащите частици от душата й, щастлив, че се е съхранила, макар за кратко, преди да напусне тялото. Преля й още магия на Хаоса, за да ги съедини. Когато отвори очи, лицето й бе напълно безизразно.

- Дженифър, чуваш ли ме? - попита той.

- Да - каза тя с равен глас. - Какво ще заповядате?

- Какво? - Кал погледна Аарън, който беше блед като платно.

- О, не! - викна Анастасия и закри уста. Алма гледаше с широко отворени очи и неволно се протегна, сякаш да спре вече приключило нещо.

- Кал, какво направи?

Кал хвърли поглед към Дженифър. Тя завъртя очи.

- Кал - прошепна Анастасия. - О, не. Не и отново.

- Какво? - отстъпи назад той. Цялото му тяло се разтресе от ужас. - Но аз не съм... никога...

Но съм го правил - като Константин. Сто пъти. Хиляда пъти.

Джен седна на масата. Черната й коса бе пригладена назад около белите й като кости рамене. В очите й се вихреше пламък.

- Господарю - каза тя на Кал, - желая да ви служа.

- Но това си ти! - смая се Алма. - Малкият Макар. Защо никой не ми каза?

Аарън застана пред Кал, за да го прикрие от потресените погледи на двете жени и втренчените очи на Дженифър.

- Не трябваше да предлагате такова нещо - сопна се ядосан той. - Ужасяващо е. Да откраднете тялото - направо отвратително.

- Вървете си и двамата - нареди Анастасия. - Ние ще се оправим.

Кал усети ръката на Аарън върху рамото си и след миг двамата се озоваха в коридора. Издърпа ръкавите си надолу. Трепереше от студ.

- Не исках да го правя - рече той, - просто ми се щеше да задържа душата й.

- Знам - отвърна Аарън меко,- можеше да се случи и на двама ни.

- Не - изсъска Кал, - само един от нас е бил Врага на Смъртта!

- Ти не си Врага - Аарън, пък и Врага е бил обикновен Макар като мен. Може и при него първият път да е било случайно. Неслучайно се боят толкова от нас.

Последните думи изрече шепнешком.

Кал хвърли поглед към вратата на Анастасия. „Не и отново", бе казала тя. Дали смяташе, че го е правил и преди, или имаше предвид „не и още един Константин"?

Тръгна към стаята си, леко накуцвайки. Аарън го последва, пъхнал ръце в джобовете на униформата си.

- Мисля, че Анастасия знае кой съм - рече Кал, - може би и Алма.

Аарън понечи да каже „ти си Кал", но замълча. След секунда каза:

- Тя видя как овладя обсебените от Хаоса животни. Е, изрече странни неща, преди да припаднеш. Нищо конкретно, разбира се. Само че животните знаят кой си.

- Надявам се да го приеме като хвалба - отвърна Кал. - Как мислиш?

- Не. Вече беше припаднал.

Кал се сети за Кимия и отново се напрегна.

- Трябва да намерим Тамара и да й предадем какво каза Дженифър за сестра й.

- Кимия не е убила никого - рече сърдито Аарън, - пък и ще е странно, ако се окаже най-великият Макар на поколението ни. Голям пропуск на маговете.

- Знам, че не го е направила - каза Кал, опитвайки да подреди обърканите си мисли. Заболя го глава. - Имам предвид, че ако Дженифър е извикала Кимия, когато е умряла, Кимия може да знае нещо, но не го е споделила, защото го е сметнала за маловажно.

- Нуждаем се от отговори, а имаме само въпроси - кимна Аарън.

- Аарън? - попита Кал. Още един въпрос го измъчваше, макар да не бе сигурен, че иска да узнае отговора. - Бащата на Джаспър добре ли е?

- Смяташ Джаспър за наш приятел! - възмути се Аарън.

- Не и ако сме ранили баща му.

- Бащата на Джаспър е добре. Беше добре още преди да го вържем. Даже го чух да псува - ухили се Аарън, сякаш бе спечелил някакъв бас. Кал се зарадва, че все пак някой от двамата може да се усмихва.

Стигнаха до болницата, но Тамара я нямаше. Леглото на Алекс беше празно. Майстор Амарант, която оправяше едно легло с въздушна магия, погледна строго Кал.

- Щеше ми се пациентът да ме послуша и да лежи, докато му стане по-добре -рече тя.

- Какво стана с Алекс? - попита Аарън.

- Убих го - отвърна Майстор Амарант и се изсмя на израженията им. -Всъщност го пуснах да си върви. Проверих раните му, заздравели са. Когато си тръгна, беше добре, за разлика от теб.

- Виждали ли сте Тамара Раджави? - попита Кал.

- Да, каза ми, че си се прибрал, понеже не ти харесва болницата. Не знам какъв ви е проблемът, момчета. По-безопасно място в училището от болницата няма. Елементалите се грижат за сигурността й.

Кал се огледа неспокойно. Досега не си бе дал сметка, че в болницата са го наблюдавали елементали. Няколко пъти беше бягал, та предположи, че не им е наредено да спират желаещите да си тръгнат. Не знаеше за какво са там -вероятно да следят за развитието на болестта, - но бе доволен, че благодарение на тях никой не го е нападнал, докато е бил в несвяст, не и без да се задейства аларма.

- Спомена ли къде отива? - попита Аарън.

Майстор Амарант го погледна озадачена.

- Къде може да иде рано сутринта? Предположих, че се връща при вас, та да поспи преди часовете. Сега, Калъм, така и така се върна, по-добре да останеш през нощта.

- Не - каза той, правейки се, че изобщо не го боли глава, - чувствам се идеално.

- Е, не бива да обикаляте из коридорите посред нощ. Прибирайте се. А ти, Калъм, ела утре след часовете да те видя. И се въздържай от магии на Хаоса, става ли?

Кал кимна виновно, задето тази нощ бе използвал магия.

Поеха към стаите си. Като стигнаха, Кал понечи да отвори вратата с гривната си, но откъм коридора се чуха стъпки. Двамата с Аарън се обърнаха и видяха Алекс да тича към тях. Беше се ококорил, а на лицето му имаше нова синина.

Забави ход и спря с ръце на коленете. Едва дишаше.

- Тамара - каза задавено той. - Отвлече Тамара!

Аарън и Кал се спогледаха в недоумение.

- За какво говориш? - попита Аарън.

- За шпионина - отвърна Алекс, - шпионинът отвлече Тамара.

Кал замръзна. Сърцето му се качи в гърлото.

- Какво говориш, Алекс? - викна той.

- Кажи ни точно какво стана - Аарън бе толкова разстроен, колкото и Кал, - ама точно!

- Щом се събудих, излязох от болницата - отвърна Алекс. - Видях Тамара да върви към Портата на мисиите с Пакостник. Тръгнах подире й, защото исках да й благодаря, задето ми помогна миналата нощ.

Той се изправи.

- Извиках я, но тя не ме чу. Излезе навън. Вече беше тъмно. Стори ми се, че зърнах нещо да мърда зад дърветата и забързах към нея. Но не успях да стигна навреме. Някой я сграбчи. Не можах да вида лицето му, но беше възрастен човек. Пуснах магия по тях, но той изпрати огромна искра към мен. Паднах и докато се съвзема, изгубих следите им в гората.

Синята риза на Аарън бе изцапана с кръв там, където бе превързано рамото му. Явно раната се бе отворила отново.

- Искам да дойдете с мен да я потърсим - каза той. - Който и да е този тип, не е безобиден. Няма да мога да му се опълча сам.

Аарън и Кал се спогледаха паникьосани.

- Трябва да кажем на някого - рече Аарън.

- Няма време - поклати отривисто глава Алекс. - Първо, ще се наложи да ги убедим, че говорим истината, а в това време с нея може да се е случило какво ли не.

Кал си спомни страшната нощ, когато Майстор Джоузеф и Дрю отвлякоха Аарън. Спомни си враждебния елементал на Хаоса. Нямаше време на никого да кажат. Ако бяха изчакали, Аарън щеше да умре.

- Добре - съгласи се той, - да вървим.

Хукнаха след Алекс към Портата на мисиите. Кал тичаше с всички сили, а кракът му изгаряше от болка.

- Натам - изпъшка Алекс и посочи пътека, която минаваше през гората. Лунната светлина я озаряваше. Нощта бе красива, колкото и ужасно да звучеше. Небосводът бе обсипан със звезди, които грееха с бяла светлина. Сякаш и дърветата сияеха.

Втурнаха се по пътеката и когато тя стигна до преплетени корени и клони, спряха. Тичането бе опасно. Кал си представи как възрастен маг тика Тамара по тоя път, като я заплашва и може би наранява. Но реши да не си представя такива неща, тъй като го давеше гняв.

- Пакостник - рече той внезапно.

Алекс, който тичаше напред, се обърна.

- Какво?

- Каза, че тя е извела Пакостник - отвърна Кал. - Оня тип и Пакостник ли сграбчи?

- Пакостник избяга в гората - поклати глава Алекс.

- Но той не би го направил - възрази Кал, - никога не би я изоставил.

- Може да я следва - предположи Аарън. - По-умен е от обикновен вълк.

- Вероятно е точно така - каза Алекс, - не бой се, Калъм. Ще хванем онзи тип.

Ала Кал не беше уплашен. Огледа се за Пакостник. Ако вълкът беше с Тамара, със сигурност щяха да се измъкнат. Тамара и Пакостник бяха опасна комбина.

- Каза, че е възрастен, нали? - попита Кал, без да обръща внимание на презрителната забележка на Алекс. Беше по-голям, та мислеше, че знае повече от него.

Кал се опита да си спомни откъде бяха тръгнали. Оставиха Анастасия и Алма с обсебената от Хаоса Дженифър. Нямаше как да е някоя от двете жени. Те си имаха достатъчно грижи. Кой друг се е държал странно? Майстор Лемюъл? Кал не беше го виждал от година. Не биваше да го подозира само защото не се разбираха.

- Може ли да е маг от Асамблеята? - попита той. - Но защо ще отвлича Тамара?

След миг отговорът се появи неканен в ума му.

За да ме подмами да изляза от Магистериума.

- Да помислим - каза Алекс - кой би могъл да го направи освен някой, който иска да те нарани?

- Значи отиваме към капан - отвърна Аарън, - трябва да сме много внимателни и тихи. Който и да е, знае, че идваме. Сигурно нарочно се е показал, та да го видиш. Ще направиш ли трика, за да станем невидими?

- Добра идея - каза Алекс и завъртя ръце. Въздухът се завихри около тях и вдигна листата във въздуха.

Кал се намръщи. В това имаше мисъл. Шпионинът, отвлякъл Тамара, нарочно бе постъпил така, че Алекс да ги извика и да напуснат Магистериума. Но нещо не беше наред. Откъде шпионинът да знае, че тъкмо той ще ги извика, а не Майсторите?

Откъде изобщо знаеше, че Алекс ще е там?

Трябваше да има отговор. Който и да е шпионинът, бе сигурен, че ако отвлече Тамара и Пакостник, ще изкара Аарън и Кал от Магистериума. Че те ще потърсят приятелката си.

Да, но можеше да помъкнат всички магове от Магистериума със себе си.

Кал не долавяше знак за магически заряд, изстрелян отвън. Беше тъмно, разбира се, но дори в мрака не усещаше издайническите миризми на озон и изгоряло дърво.

Погледна Алекс и свъси вежди. Вече бяха далеч от Магистериума. Ставаше все по-тъмно. Обграждаха ги дървета и не виждаше лицето на Алекс.

- Това е пътят към Ордена на Безредието - рече Аарън и прекъсна все по-тревожните мисли на Кал, - но е изоставен. Алма каза, че е трябвало да напуснат, щом Асамблеята е започнала да събира животните.

- Може би там я държи шпионинът - Алекс звучеше развълнуван, но не от голямото приключение или от страх за Тамара. В гласа му се долови нетърпение, а това никак не се понрави на Кал.

Гората бе странно опустяла без обсебените животни, сякаш липсата им отекваше във въздуха. От време на време се обаждаше сова. Вятърът духаше откъм гърба и ги буташе напред. Кал забави крачка.

Алекс беше негов приятел. Още в началото се държеше мило с него, нищо че Кал бе едно сърдито хлапе, а той - умен и готин с безброй приятели. По-късно, когато Камия разби сърцето му, си поприказваха. Явно го харесваше.

Алекс обаче имаше достъп до много места. Той бе асистент на Майстор Руфъс. Какво му пречи да вземе манерката на Кал и да я продупчи. Или пък да намери материала за гривните, с които отваряха вратата на хола. Да го използва, за да скрие Скелмис в спалнята на Кал. Дали Анастасия го бе взела в залата с елементалите? Беше възможно. Все пак той бе доведеният й син. Щеше ли да забележи, ако се е измъкнал за малко? Преди година Алекс му довери, че маговете са решили да убият Алистър, макар Майстор Руфъс да отрече.

Но защо му бе нужно да прави всичко това? Кал погледна безизразното му лице, докато вървяха в бледия мрак. Почти бяха стигнали селото на Ордена. Кал виждаше голямото сечище, силуетите на колибите.

Спомни си последните думи на Дженифър: „Кимия, стой настрана от него".

Но с кого бе Кимия на тържеството? От кого трябваше да се пази?

От приятелите си? От гаджето си?

От Алекс.

Нямаше смисъл в това. И все пак. Нещо го притесняваше още като видя Алекс пред вратата им. Задъхан, паникьосан, с кръв по синята риза.

Синя риза. Мозъкът на Кал се размърда. Скъсаната снимка. Дрю стоеше с Майстор Джоузеф и с още някой със синя риза на черни ивици по раменете.

- Студено ми е - каза внезапно Кал. - Ще ми услужиш ли с връхната си дреха, Алекс?

Алекс го погледна смутен. Аарън също бе объркан. Кал не беше от хората, които заемат дрехи от други. Но Алекс я свали и я подаде на Кал.

Кал спря на място. Синята риза на Алекс имаше две черни ивици на раменете.

Другите две момчета спряха и го загледаха. Аарън бе изпълнен с тревога.

Алекс изглеждаше спокоен.

- Алекс - попита Кал съвсем кротко, - откъде познаваше Дрю?

- Какво ти пука? - вдигна бавно глава Алекс. - Нали го уби.

Аарън спря на място. Вятърът се завихри през клоните на дърветата около тях.

- Защо каза това? - погледна той Кал, а после и Алекс. - Какво става?

- Алекс е шпионинът - отвърна Кал. Почувства се кух.

Алекс тръгна към Кал. Аарън вдигна ръка да му попречи да приближи.

- Махни се от Кал! - предупреди той. - Аз съм Макар, Алекс. Мога да те нараня.

Но Алекс не му обърна внимание.

- Дрю ми беше като брат - заяви той. - Майстор Джоузеф ме привлече за каузата през Медната година. Трябваше му талантлив въздушен маг. Нямаше по-талантлив от мен. Докато се появихте вие.

Кал пое рязко въздух.

- Татко беше стар - продължи Алекс, - почти не забеляза, че отивам в Магистериума. Джоузеф стана мой баща. С Дрю ни обучаваше заедно. Даваше ни допълнителни уроци. Затова станах толкова добър и Руфъс ме взе за чирак. Джоузеф се смя от сърце, като му казах.

Красивото лице на Алекс се изкриви в зловеща усмивка.

- Анастасия заблудих по-трудно. Но и тя се хвана на номера с добрия доведен син. Беше твърде заета да покаже, че й пука за татко, та да я е грижа за мен.

Очите му пламнаха.

- В това време Джоузеф ме научи на всичко. Каза ми истината за Врага на Смъртта. Каза ми истината за теб.

- Значи през цялото време си знаел кой съм? - попита Кал.

Алекс сякаш не го чу.

- Знаеш ли колко си неблагодарен? - попита той. - Джоузеф се тревожи повече за теб, отколкото за всеки друг. И двамата обладавате сила, но ти, Кал, си специален. Знаеш ли какво е да си специален? Имаш ли представа от какво се отказваш?

- Ако е да съм като теб - отвърна Кал, - не искам.

Лицето на Алекс се сгърчи. Аарън вдигна ръка в защита и в дланта му блесна пламък. В този момент сенките в гората сякаш се взривиха. Изскочиха мъже с черни дрехи и черни маски на лицата. Яки ръце сграбчиха Кал и Аарън.

- Откарайте ги до селото - нареди Алекс.

Блъснаха Кал напред и той залитна. Нямаше представа кой го държи в плен. Не бяха обсебени от Хаоса. Алекс не можеше да ги владее.

Или... най-великият Макар на поколението!

Не, ако Алекс владееше Хаоса, щеше да се похвали. Но, изглежда, нямаше нужда да си свързан с Хаоса, за да си Черен лорд.