Бронзовият ключ

ГЛАВА ВТОРА

Колегиумът, както и Магистериума, бе построен така, че да го виждат само маговете. Беше скрит под бреговата линия на Вирджиния, а тунелите му се виеха далеч под водата. Кал бе чувал къде се намира, но бе изненадан, когато Алистър спря по пътя край кея и посочи една решетка в нозете им, почти изцяло закрита от прах и листа.

- Ако доближиш ухо, обикновено ще чуеш ужасно тъпа лекция. Но тази вечер ще доловиш звуците на музика.

Макар Алистър да не беше особено ласкав към Колегиума, говореше с тъга за него.

- Никога не си идвал тук, нали? - попита Кал.

- Не и като студент - отвърна Алистър. - Цяло поколение от нашите така и не отиде. Просто гинехме във войните.

Понякога, когато беше в лошо настроение, Кал смяташе, че е трябвало да оставят на мира Константин Мадън. Вярно, бе извършил чудовищни експерименти, сеейки хаос в душите на животни, и така бе създал обсебените. Беше взимал мъртъвци, опитвайки да изцери самата смърт и да върне брат си. Наистина бе нарушил законите на маговете. Но ако не бяха го убили, майката на Кал щеше да е жива.

„А вероятно истинският Кал също щеше да е жив", обади се предателска мисъл в съзнанието му.

Ала Кал не можеше да изрече подобно нещо и замълча. Аарън гледаше залязващото над вълните слънце. Цяло лято Кал чувстваше, че има брат у дома -някой, с когото да се шегува, да гледат филми заедно или да унищожават роботи. Но докато пътуваха към Колегиума, Аарън бе някак притихнал. Когато Алистър паркира сребристия ролс ройс „Фантом" от 1937-а и минаха край странна гигантска статуя на Посейдон, Аарън бе като онемял.

- Добре ли си? - попита Кал.

- Не знам - сви рамене Аарън. - Просто бях подготвен да съм Макар. Бях сигурен, че е опасно, и ме беше страх, но разбирах какво се иска от мен. Когато ми даваха разни неща, знаех защо. Бях им длъжник. Сега обаче нямам представа какво значи да си Макар. Вече няма война с Врага и това е чудесно, но какво ще правя...

- Пристигнахме - каза Алистър и спря. Вълните се разбиваха в черните скали около тях, вдигаха солени пръски и образуваха малки пенести локви. Кал ги усети като хладен дъх по лицето си.

Искаше да успокои Аарън, но той вече не го гледаше. Беше се втренчил намръщено в едно раче, което минаваше през плетеница от водорасли. Сред тях имаше и парче старо въже, чиито изтъркани краища се люшкаха във водата като разпусната коса.

- Безопасно ли е? - попита Кал.

- За всеки, свързан с маговете, да - отвърна Алистър и затропа с крака в бърз, повтарящ се ритъм. Нищо не се случи. Ала в следващия миг се чу скърцане, част от скалата се отмести и разкри дълго, вито стълбище. То се спускаше надолу като това в библиотеката на Магистериума, само дето тук нямаше книги. На дъното се виждаше мраморен под.

Кал преглътна с мъка. При такова дълго слизане и здрав човек би се затруднил, та какво оставаше за него. Беше невъзможно. Кракът му щеше да го изгаря от болка още на половината път. Спънеше ли се, щеше да пада дълго и мъчително.

- Ох - рече Кал, - май няма да мога.

- Левитирай - каза тихо Аарън.

- Моля?

- Левитацията е въздушна магия. Наоколо има само прах и камънак. Натисни ги и въздухът ще те повдигне. Няма нужда да летиш, а само да се носиш на сантиметри от земята.

Кал погледна баща си. Дори сега малко се притесняваше да прави магии пред него след всичките години, през които му бе казвал, че магията е зла, а маговете - лоши и искат да го убият. Но Алистър, вперил поглед в дългия тунел надолу, само кимна.

- Ще сляза пръв - рече Аарън, - ако паднеш, ще те хвана.

- Така поне ще паднем заедно. - И Кал започна бавно да слиза по стълбището, слагайки внимателно единия крак пред другия. Чу гласовете и тракането на прибори далеч под себе си. Пое дълбоко въздух и се протегна да докосне силата на земята, да я грабне и привлече към себе си, а после да я избута като от ръба на басейн във водата.

Усети как мускулите му се напрягат, а сетне и лекота, когато се издигна във въздуха. Не опита да се извиси на повече от няколко сантиметра, както бе го посъветвал Аарън. Остави си място, та да не докосва стъпалата, и се понесе надолу. Щеше му се да каже на Аарън, че няма да падне, но все пак бе хубаво да знае, че ако се случи, има кой да го хване.

Тежките стъпки на Алистър също го успокояваха. Внимателно слизаха надолу -Алистър и Аарън ходеха, а Кал се носеше над стълбището. Малко преди дъното си позволи леко да се отпусне, но се удари и залитна.

Алистър тутакси го хвана.

- Спокойно - рече той.

- Добре съм - отвърна сърдито Кал и закуцука по последните няколко стъпала. Малко го боляха мускулите, но болката бе несравнима с онази, която щеше да изпита, ако вървеше. Аарън вече бе на земята и му се хилеше.

- Я гледай - каза той, - та това е Колегиумът.

- Леле!

Кал никога не бе виждал подобно нещо. Пещерите в Магистериума бяха внушителни, но съвсем истински. Беше различно.

Пред него се виеше голям тунел. Стените, подът и колоните, които поддържаха тавана, бяха от бял мрамор, украсен със злато. Гоблен с карта на Колегиума украсяваше едната стена. Грамаден подиум опасваше тунела от край до край, а над него се вееха разноцветни знамена. Със златни букви бяха изписани поговорки от трудовете на Парацелз⁶ и други известни алхимици.

„Всичко е свързано - гласеше една. - Огън и земя, въздух и вода. Всичко е едно, не четири, не две, не три, а едно. Ако не са заедно, няма да са едно цяло."

На тавана имаше огромен полилей, от който като сълзи висяха големи кристали и осветяваха множеството - магове от Асамблеята, облечени със златни роби, Майстори от Магистериума с черни одежди и много други с елегантни костюми и рокли.

- Какъв шик - каза мрачно Алистър, - твърде много шик.

- Аха - отвърна Кал, - в сравнение с това тук Магистериума си е направо бунище. Дори не можех да си го представя.

- Няма прозорци - огледа се Аарън. - Защо няма прозорци?

- Сигурно защото сме под вода - отвърна Кал, - стъклата ще се строшат от налягането.

Преди да продължат с предположенията, Майстор Норт, директор на Магистериума, излезе от тълпата и отиде при тях.

- Алистър. Аарън. Кал. Закъсняхте.

- Попаднахме в подводно задръстване - рече Кал.

Аарън го сръчка.

- Така или иначе, вече сте тук - изгледа го строго Майстор Норт, - останалите чакаме с цялата Асамблея.

- Майстор Норт - кимна леко Алистър, - извинете за закъснението, но ние сме тези, които ще бъдат награждавани. Не може да почнете без нас, нали?

Майстор Норт се усмихна неприятно. И той, и Алистър изглеждаха така, сякаш са изтощени от усилието да се държат възпитано.

- Елате с мен.

Аарън и Кал се спогледаха, преди да последват възрастните. Тълпата се сгъсти и хората започнаха да се притискат в тях. Зяпаха Аарън, но също и Кал. Един възпълен мъж на средна възраст хвана момчето за ръката.

- Благодаря ти - прошепна той, - благодаря ти, че уби Константин.

„Не съм." Кал се олюля, като видя протягащите се от множеството ръце. Стисна някои, други избегна, една плесна и се почувства глупаво.

- Така ли прекарваше времето си? - попита той Аарън.

- До миналото лято не - отвърна Аарън, - но мислех, че ще ти хареса да бъдеш герой.

„Май е по-добре, отколкото да си злодей", помисли си Кал, но не го каза на глас.

Накрая стигнаха мястото, където ги очакваха маговете от Асамблеята, отделени от останалите с плаващи сребристи въжета.

Анастасия Таркуин, една от най-влиятелните членове на Асамблеята, разговаряше с майката на Тамара. Таркуин бе невероятно висока възрастна жена с гъста, сресана нагоре сребриста коса. Майката на Тамара трябваше да извие врат, за да я гледа.

Тамара седеше със Селия и Джаспър. И тримата се смееха на нещо. Кал виждаше Тамара за първи път от началото на лятото. Носеше светложълта рокля, която караше кафявата й кожа да сияе. Косата й падаше на тежки, тъмни вълни около лицето.

Селия бе сресала русата си коса доста особено и сложно, но шикозно. Беше със зелена, пенеста дреха, която сякаш се вееше около нея.

И двете момичета се извърнаха към Кал и Аарън. Лицето на Тамара грейна, Селия се усмихна. Кал се почувства като че някой го е ритнал в гърдите, но пък усещането не бе неприятно.

Тамара изтича до Аарън и го прегърна. Селия остана назад, някак смутена. Джаспър отиде при Кал и го потупа по рамото, а той се почувства облекчен, тъй като този път Джаспър по никакъв начин не застрашаваше света му. Както винаги, се държеше надменно; тъмната му коса бе намазана с гел и стърчеше.

- Как е добрият стар ВнС⁷? - прошепна му и Кал потрепери. - Ти си звездата на вечерта.

Кал ненавиждаше факта, че Джаспър знае истината за него. Беше сигурен, че не би разкрил тайната му, но, от друга страна, не спираше с жлъчните си коментари при всеки повод.

- Хайде - намеси се Майстор Руфъс, - времето лети. Предстои ни церемония, на която трябва да присъстваме, искаме или не.

С тези думи Кал, Аарън, Тамара, Джаспър, майсторите Руфъс и Милагрос и Алистър се отправиха към подиума. Селия махна с ръка, когато минаха покрай нея.

Като видя столовете на подиума, Кал разбра, че са в беда. Столовете означаваха, че церемонията ще е дълга. Оказа се прав. Нещата се точеха скучно и протяжно. Членове на Асамблеята държаха патетични речи за това колко е важно участието им в мисията.

- Нямаше да се справят без мен - заяви русоляв маг от Асамблеята, когото Кал изобщо не бе виждал. Майсторите Руфъс и Милагрос бяха похвалени за даровитите им чираци; семейство Раджави - задето са отгледали толкова храбра дъщеря; Алистър - за усърдието, с което бе водил мисията, а хлапетата - че са най-великите герои на своето време.

Аплодираха ги, целунаха ги по бузите и ги потупаха по гърбовете. Алистър получи тежък медал, който висна на врата му, и след поредните аплодисменти направо се ококори.

Никой не спомена отсечените глави, неяснотата дали Алистър е съюзник на Врага, или защо в Магистериума не знаеха, че децата са на мисия. Всички се държаха така, сякаш такъв е бил планът.

Всички получиха гривни за Бронзовата година и червен скъпоценен камък за постиженията им. Кал се чудеше какво е значението на камъка, понеже всеки цвят означаваше нещо - жълто за лечителство, оранжево за храброст и т.н.

Кал получи наградата си от майстор Руфъс. Червеният камък изщрака подобно на ключалка, а някой се провикна:

- Калъм Хънт, Макар!

Друг стана и извика името на Аарън. Виковете заляха Кал като вълна.

- Калъм и Аарън! Макари! Макари! Макари!

Кал усети нечия ръка на рамото си. Беше Анастасия Таркуин.

- В Европа - каза тя, - когато открият маг на Хаоса, не празнуват, а направо го убиват.

Кал я погледна смаян, но тя вече се отдалечаваше с дузина членове на Асамблеята. Майстор Руфъс, който очевидно не бе я чул - само Кал бе имал това щастие, - отиде при него и Кал.

- Макари - рече той, - това не е просто тържество. Трябва да обсъдим ред въпроси.

- Тук ли? - попита Аарън изненадан.

Руфъс поклати глава.

- Време е да ви покажа нещо, което малцина чираци виждат през живота си. Военната зала. Елате с мен.

Тамара погледна след Аарън и Кал, докато ги отвеждаха.

- Военната зала? - измърмори Аарън. - Какво е това?

- Не знам - отвърна Кал шепнешком, - мислех, че войната е свършила.

Майстор Руфъс ловко ги поведе зад плаващите въжета, избягвайки погледите на тълпата, докато стигнаха врата в далечния край. Беше от бронз, украсена с изображенията на големи кораби в морска битка.

Руфъс отвори вратата и те влязоха във Военната зала. Въпросът на Аарън „Защо няма прозорци?" отекна в съзнанието на Кал, понеже тук имаше много. Подът беше от мрамор, но всички други повърхности бяха от стъкло, което светеше с магична светлина. Кал виждаше как отвън плуват морски създания - пъстри риби, акули с черни като въглени очи, изящни скатове.

- Леле! - изви врат Аарън. - Погледни нагоре.

Кал го стори и видя как водата над тях сияе. Пасаж сребристи риби профуча и свърна като по невидим сигнал. Всички се втурнаха натам.

- Седнете - каза маг Грейвс от Асамблеята, човек стар, сърдит и жесток, -разбираме, че това е празненство, но има въпроси, които трябва да обсъдим. Майстор Руфъс, трябва да останете тук.

И той посочи столовете зад себе си.

Кал и Аарън се спогледаха колебливо, преди да изтичат до местата си. Останалите членове на Асамблеята се наредиха около масата, бъбрейки си за несъществени неща. Над тях, зад прозореца, една змиорка се изви към морето и щракна с челюсти към по-бавните риби. Кал се запита дали това е лоша поличба.

Щом стаята притихна, Грейвс заговори отново.

- Благодарение на усилията на почетните гости тази вечер разговорът ни е по-различен от очаквания. Константин Мадън е мъртъв.

Той огледа стаята, изчаквайки информацията да бъде възприета. Кал си помисли, че ако след непрестанното повтаряне на „Врагът на Смъртта е мъртъв" по време на церемонията, все още не е станало факт, надали ще се случи тепърва.

- И все пак - Греймс стовари ръката си върху масата, от което Кал подскочи -нямаме право на почивка! Константин Мадън може и да е победен, но армията му е още тук. Трябва да ударим сега и да изкореним завинаги Хаоса, да се разправим с всички съюзници на Константин!

В стаята се разнесе мърморене.

- Никой не е видял и най-малък знак от обсебените след смъртта на Мадън -рече Майстор Норт. - Сякаш са изчезнали след смъртта му.

Няколко магове бяха видимо обнадеждени, но Грейвс поклати мрачно глава.

- Те са някъде там. Трябва да съберем екипи, които да ги изловят и унищожат.

На Кал му прилоша. Всъщност обсебените бяха безмозъчни зомбита. Цялата им човечност бе отнета, за да се даде път на Хаоса. Ала ги беше чул да говорят. Да се движат, дори да коленичат пред него. Идеята за клада с горящите им тела го изпълни с отвращение.

- Ами обсебените от Хаоса животни? - попита Анастасия Таркуин. - Повечето никога не са служили на Врага на Смъртта, те са просто потомци на нещастните създания, които са го правили. И за разлика от обсебените от Хаоса хора са живи, а не възкръснали мъртви.

- Но си остават опасни. Предлагам да ги унищожим до един - заяви Грейвс.

- Не и Пакостник! - провикна се Кал, преди някой да го спре.

Членовете на Асамблеята се обърнаха към него. Анастасия се усмихваше леко, сякаш се бе насладила на изблика му. Изглежда, нямаше нищо против нещата да не се случват по очаквания начин. Тя погледна Аарън, за да прецени реакцията му.

- Домашният любимец на Макарите - каза тя и отново извърна очи към Кал. -Сигурно Пакостник може да бъде пощаден. И бездруго Орденът на Безредието изучава обсебени зверове. Има смисъл да ги оставим живи - заради изследванията им.

Орденът на Безредието бе малка група магове бунтари, които живееха в горите до Магистериума и изучаваха магията на Хаоса. Кал не знаеше какво да мисли за тях. Настояваха Аарън да остане и да им помогне при експериментите. Не бяха особено мили.

- Да, разбира се - каза презрително Грейвс, - може и да спасим някои, но, както знаете, не одобрявам Ордена на Безредието. Трябва да ги държим под око, за да сме сигурни, че сред тях не се крие конспиратор на Константин. Налага се да намерим Майстор Джоузеф. Не бива да забравяме, че той все още е опасен и вероятно ще опита да използва Алкахест срещу нас.

Анастасия Таркуин си отбеляза нещо. Неколцина магове взеха да си шушукат, други стояха прави, придавайки си важност. Майстор Руфъс кимаше, но Кал подозираше, че и той не харесва Грейвс.

- И накрая трябва да сме сигурни, че Калъм Хънт и Аарън Стюарт ще използват уменията си на Макари в служба на Асамблеята и обществото на маговете. Майстор Руфъс, важно е да докладвате редовно за напредъка им в учението през Бронзовата, Сребърната и Златната година, докато ги приготвяте за Колегиума.

- Те са мои чираци - вирна вежда Майстор Руфъс. - Нужна ми е независимост, за да ги обучавам, както намеря за добре.

- После ще обсъдим това - отвърна Грейвс. - Те са преди всичко Макари и после ученици на Магистериума. Запомнете го добре.

Аарън погледна Кал притеснен. Майстор Руфъс изглеждаше мрачен.

- Предвид факта, че близо до Магистериума обсебените животни са най-многобройни - продължи Грейвс, - очакваме училището да се погрижи за тяхното унищожаване.

- Не може да очаквате учениците от Магистериума да прекарват учебните си занятия в избиване на животни - рече Майстор Руфъс и стана. - Възразявам срещу това предложение! Майстор Норт?

- Съгласен съм с Руфъс - каза Майстор Норт след кратка пауза.

- Те не са животни, а чудовища - настоя Грейвс. - Горите около Магистериума са пълни с обсебени. Досега не сме се отнасяли към проблема с нужната сериозност. Врагът вероятно е сътворил още много. Сега обаче имаме възможност да ги изтребим.

- Може да са чудовища - обади се Руфъс, - но приличат на животни. А има и като Пакостник, които ни карат да спрем и да се запитаме дали пък да не ги спасим. Нима не е в интерес на маговете учениците да се научат на милост, нещо, което Константин Мадън така и не овладя.

Руфъс изрече последните думи с притихнал глас.

Грейвс го погледна почти с омраза.

- Хубаво - каза той с равен глас, - премахването на обсебените от Хаоса животни ще извърши екип, ръководен лично от мен и от други членове на Асамблеята. И моля те, не очаквай да обърна внимание на възражението ти, че ще пречим на заниманията на учениците в гората. Това е по-важно от училището ви.

- Разбира се - отвърна Майстор Руфъс все така тихо. Кал опита да привлече вниманието му, но Руфъс бе невъзмутим.

- Последната точка от дневния ред - обяви Грейвс - е шпионинът.

Този път около масата се разнесе шум.

- Смятаме, че в Магистериума има шпионин - обви Грейвс. - Някой освободи чудовищния елементал Аутомотонес, за да убие Макар Аарън Стюарт.

Всички погледнаха Кал и Аарън.

- Мда - отвърна Кал, - точно така стана.

- Ще сложим капани за шпиони в училището - кимна Грейвс. - Анастасия ще пази тунелите, където държат великите елементали. Ще хванем шпионина и ще се справим с него, както подобава.

- Капани за шпиони? - прошепна Аарън към Кал. Кал едва не прихна, представяйки си огромна дупка в земята със скрити важни документи или нещо подобно. Но тъй като му се струваше, че Асамблеята и Магистериумът имат конкретен план за реалността, сигурно щеше да изкара Бронзовата година в учене и в разни тийнейджърски беди, вместо да спасява света.

Стига да държеше Пакостник настрана от гората и убийците на животни.

И стига Майстор Джоузеф да не се върнеше.

Или нещо с душата му да не се объркаше.

6 Швейцарски учен и алхимик от Средните векове. - Бел. прев.

7 Враг на Смъртта. - Бел. прев.