Бронзовият ключ

ГЛАВА ТРЕТА

Не помнеше миналото си на Константин Мадън, ала това не означаваше, че не е отговорен за невинните създания, които той бе създал. Трябваше да направи нещо.

- Как мина тайната среща? - попита Джаспър, който вървеше със Селия и Тамара. Изглеждаха щастливи и спокойни, като че бяха се смели или танцували.

Някои вече танцуваха. Кал ги гледаше с подозрение и тревога.

- Странно беше - каза Аарън, без да си дава сметка в какво настроение е Кал. Грабна една сиренка от подноса на сервитьора и я пъхна в устата си. Издаде сподавен звук, сякаш да каже нещо повече, ала гладът надделя.

- Говорихме за обсебените от Хаоса хора и животни - обясни Кал. - Искат да се отърват от тях.

- Не и от Пакостник! - каза Тамара, а в тъмните й очи се четеше ужас. Кал бе доволен от реакцията й. Беше му приятно, че Пакостник е важен и за двамата му най-добри приятели.

Още двама сервитьори пристигнаха с чинии и закуски. Кал си взе три соленки от единия и пилешка хапка от другия. Май трябваше да хапне нещо, макар да усещаше стомаха си като вързан на възел. Джаспър струпа огромно количество храна в чинията си и започна да я унищожава с настървението на акула.

- Пакостник ще бъде пощаден - рече Кал, - но Грейвс смята, че е време да ликвидират всичко от времената на Врага.

Тамара явно искаше да го пита разни неща.

- Ти... - понечи тя, но погледна Селия и размисли. Селия не беше с тях, когато напуснаха училището, за да намерят Алистър. Не знаеше тайната на Кал. - Няма значение. Тази вечер трябва да се забавляваме. Аарън, ще танцуваме ли?

И преди тя да го грабне, Аарън изяде още една сиренка. Подаде празната чиния на Джаспър и заедно с Тамара, пременена с жълта рокля, изчезна сред танцуващата тълпа.

Селия погледна с надежда Кал, но той се направи, че не я вижда. С този крак нямаше шанс на дансинга, освен да се изложи. Усмихна й се, но и дума не каза. След миг на неловко мълчание, който доста се проточи, Селия въздъхна.

- Ще ида да пийна нещо - рече тя и пое към голямата купа с пунш.

- Браво на теб - каза Джаспър, - явно всичко, дето съм слушал за смъртоносния чар на Константин, е било преувеличено.

Джаспър бе единственият, когото Кал понякога улавяше да го гледа с подозрение или тревога, сякаш му е съвсем непознат.

- Аз не съм Врага - процеди под нос той.

- Ами да проверим тогава - каза Джаспър и погледна чинията му. - Врагът на Смъртта не би се разделил с последната пилешка хапка.

Кал му я подаде мълчаливо. И бездруго не беше гладен.

- Врагът на Смъртта не би ме запознал с оная красавица, дето ти махна.

Кал с изненада видя, че красавицата е познато момиче - приятелка на Кимия, по-голямата сестра на Тамара. Имаше дълга черна коса и изящни скули. Махна му, като забеляза, че я гледа.

Кал хвърли злостен поглед на Джаспър.

- Прав си - рече той и тръгна да намери Алистър. Май го беше е зърнал да говори с Анастасия Таркуин, чиято високо вдигната сребриста коса се подаваше над множеството. Мина сред доста народ край масата с напитки, когато някой го потупа по рамото.

Беше Дженифър Мацуи, момичето, което Джаспър бе споменал. Тя беше в Златната си година, също като Кимия. Стърчеше с една глава над него.

- Калъм! - викна весело тя. - Поздравления за наградата!

- Благодаря - отвърна Кал. Извърна се и видя, че Джаспър го зяпа от другия край на помещението. Не знаеше какво точно му се случва.

- Беше. хубава награда.

Изобщо не искаше да каже това.

- Имам нещо за теб - подхвана Дженифър и зашепна заговорнически, - една красива блондинка ми го даде.

Подаде му сгънат лист хартия, върху който бе написано името му. Той го взе озадачен. Дженифър му прати въздушна целувка и се отправи към Кимия и неколцина по-големи кискащи се ученици. Кал зърна познато лице - Алекс Страйк, един от по-големите ученици и негов другар. Алекс и Кимия бяха скъсали преди година, но начинът, по който стояха и се смееха заедно означаваше, че или отново са се събрали, или бяха останали приятели.

Кал разгъна бележката.

Взираше се в листчето един дълъг миг, пулсът му се ускори. Опита да си каже, че не бива да се притеснява, че Селия му е приятелка. Двамата често се разхождаха с Пакостник пред Магистериума. Не беше кой знае колко различно.

Ала от опит знаеше, че, когато му кажат „трябва да говоря с теб", е за нещо лошо.

Освен ако не го сваляше. Беше виждал учениците от Бронзовата година да се държат за ръце и да се кикотят в Галерията. Надяваше се да не го сваля! Ами ако беше така? Ами ако не беше добър в тия работи! Пък и не знаеше къде е Трофейната зала.

Дланите му се изпотиха.

Кал скръцна със зъби и обърса ръце в панталоните си. Нали Джаспър го бе проверил дали е Черен лорд? Трябваше да се съсредоточи върху това. Черните лордове, дори онези, които не помнеха, че са такива, не трябваше да се страхуват от срещи с приятели, та макар и момичета. Щеше да се справи... Всичко бе под контрол.

С нов, донякъде отчаян оптимизъм, той се отправи към гоблена с картата. Видя Тамара и Аарън, които танцуваха. Запита се дали на Тамара й бе хрумвало да покани него на танц, но знаеше, че тя предпочита Аарън. Беше го приел, пък и нямаше нищо против.

Така или иначе, Селия бе го помолила да отиде сам. Беше нормално, в случай че го сваляше. Но се надяваше да не е така.

Според картата Трофейната зала не беше много далеч. Кал се отдалечи от тълпата, мина през две врати и пое по мраморен коридор с малки ниши по стените. В тях се редяха стари ръкописи и талисмани. Кал харесваше как стъпките му отекват. Спря да погледне една стара гривна, вероятно прототип на тази, която носеше. Кожата бе износена и някои от камъните липсваха. Не можа да разчете името на мага върху плакета зад гривната, но годината на смъртта му бе 1609. Стори му се много отдавна.

След няколко крачки стигна Трофейната зала. Надписът над вратата гласеше: „Награди и почести". Тя се отвори и той влезе безшумно.

Помещението беше мрачно и тихо, доста по-малко от голямата зала. Също като нея бе осветено от огромен полилей, чиито разклонения бяха оформени като пипала на октопод. Всяко смукалце завършваше с кристали, подобни на капки вода. По стените имаше плакети и медальони, навярно спечелени от студентите в Колегиума.

Кал беше съвсем сам.

Обиколи залата, загледан в картините на магове. Съжали, че няма прозорец, та да зърне някоя рибка или каквото и да е, само и само да мине време. Бе сигурен, че Селия ще дойде всеки момент.

След няколко минути взе бележката и я прочете отново. Може би не бе я разбрал. Може пък тя бе написала, че ще се видят след петнайсет минути или час. Но бележката не споменаваше време.

След още няколко минути реши, че Селия няма да дойде. Почувства се необичайно натъжен. Това беше първата му среща и се бе провалила. Сигурно Селия беше написала бележката, а после бе го забравила и си бе намерила друг, с когото да потанцува. Някой, който може да танцува. Вероятно Джаспър?

Или с привлекателен ученик от Златната година - той й е разказвал за постиженията си и очарована, тя е забравила Кал. По-късно, докато разхождаше Пакостник, щеше да я види пред Магистериума и тя щеше да му махне.

- Щях да дойда - щеше да каже, - но знаеш как е, като срещнеш някой наистина интересен! Времето просто лети!

Кал погледна отражението си във витрината на един трофей. Косата му стърчеше нагоре. Сигурно цял живот щеше да си остане сам и Алистър щеше да го погребе в някоя автоморга.

Вратата се отвори, чуха се стъпки. Кал се обърна, но не видя Селия. Бяха Тамара и Аарън.

- Какво търсиш в Трофейната зала? - попита Тамара и се намръщи. - Добре ли си?

- Да не се криеш тук? - огледа се учудено Аарън.

Кал бе сигурен, че на Аарън никога не са му връзвали тенекия. Колкото до Тамара, беше двойно по-сигурен. Но какво правеха двамата тук? Дали искаха да останат сами, хванати за ръце? Явно Тамара щеше винаги да предпочита Аарън, както и той нея - особено ако станеха гаджета.

- Добре ли си? - попита Аарън и свъси вежди, понеже Кал не продумваше. -Баща ти каза, че си тръгнал насам.

Кал се почувства облекчен - двамата бяха дошли не за да останат насаме, а защото са го търсили. Но трябваше да даде някакво обяснение какво търси в залата.

- Вижте, аз... - започна той и пристъпи към тях.

Изведнъж се разнесе ужасяващо скърцане на метал. Кал вдигна очи и видя, че полилеят се носи към него ведно с пипалата и блестящите си кристали.

- Кал! - извика Тамара. Полилеят изящно литна към Кал. Нещо го удари отстрани. Болка прониза крака му. Той политна и се строполи на пода. Нечии пръсти се впиха в якето му.

Беше Тамара. Зърна черната й коса и жълтата рокля и миг по-късно полилеят се стовари зад тях.

Все едно беше паднала бомба. Чу се ужасен трясък. Парченца кристал полетяха към тях. Кал се опита да прикрие Тамара с тялото си. Чу писъка й, после всичко притъмня и притихна.

За секунда Кал се запита дали е умрял. Но едва ли в задгробния живот щеше да лежи на пода до Тамара. Тъмен облак се стелеше над тях. Тамара простена с широко отворени очи: зяпнал, Кал се извъртя непохватно.

Аарън се бе надвесил над тях с протегната ръка. Мрачна, безформена магия на Хаоса бликаше от нея. Около Тамара и Кал се издигна стена, която привличаше сипещите се от разбития полилей кристали. Кал понечи да извика Аарън, ала Хаосът погълна гласа му. Усети как нещо вътре го тегли - беше противотежест на Аарън. Когато той използваше магия на Хаоса, Кал го усещаше. Залата зад Аарън сякаш потрепери... после той отпусна ръка и мракът изчезна.

Кал се изправи, залитайки, после се наведе да помогне на Тамара. Лицето й бе одраскано от полетяло стъкло и кървеше. Тя стискаше ръката му в мъртва хватка, но понеже беше на крака, той помисли, че може би го придържа. Аарън се бе подпрял на стената, задъхан, с изцъклени от усилието очи.

- Какво стана? - попита той дрезгаво.

Преди Кал да отговори, вратата се отвори и тълпа празнуващи нахлу в залата.