Бронзовият ключ

ГЛАВА ДЕСЕТА

Не им отне много време, за да стигнат тунелите, където живееха Майсторите. До този момент Кал не бе посещавал тази част на Магистериума. Макар да не беше забранено за ученици, оттук дръзваха да минат само асистенти като Алекс, които носеха съобщения до Майсторите. Иначе си беше покана да се забъркаш в неприятности.

На Кал му бе трудно да изглежда уверен и да върви спокойно, както Тамара го посъветва. Искаше му се да се слее със стените и да стане невидим, нищо че край тях минаха само неколцина ученици и нито един Майстор. Все още мислеха за срещата, опитвайки се да разберат какво се е объркало. Беше добра новина за Кал, макар тунелите със спалните на Майсторите да изглеждаха малко призрачни.

Забавляваха се, като гадаеха чия врата на кого е. Масивната бронзова подхождаше на Майстор Рокмапъл, тази от по-обикновен метал - на Майстор Норт, а сребърната, малко издраскана - на Майстор Руфъс. Вратата с картинка на котенце, което виси от връв, изписваща думите ДРЪЖ СЕ очевидно бе на Майстор Милагрос.

Вратата на Анастасия също лесно се различаваше. Пред нея имаше дебела бяла подложка, а самата врата бе от бял мрамор с черни, напомнящи пушек жилки.

Кал си спомни как още в първия учебен ден й докараха скъпи бели мебели.

- Тази е - посочи Кал, - не може да е друга.

- Съгласен съм - приближи се Аарън и потропа върху мрамора. Разгледа спойките на вратата, но тя като всички порти в Магистериума нямаше панти, а само плоска ниша, в която да поставиш гривната си. Накрая отстъпи назад и вдигна ръка. Кал почувства познато дръпване под ребрата.

Аарън се канеше да използва магия на Хаоса.

- Чакай! - спря го Кал. - По-добре недей. Стига да не е абсолютно наложително.

Подръпването намаля, но Аарън го изгледа почти обиден.

- Какво толкова имаш против магията на Хаоса напоследък?

Кал опита да оформи обърканите си мисли в думи.

- Мисля, че призовава Майсторите - каза той. - Имат си начин да я долавят дори като се използва в Магистериума.

- Бях решила, че дотърчаха толкова бързо до стаята ни заради врявата, дето Скелмис вдигна - рече Тамара замислена. - Но реагираха светкавично, за да е просто от някакъв шум. Май Кал е прав.

- Хубаво - отвърна Аарън. - Какво предлагате?

В следващите десет минути атакуваха с каквото им хрумнеше. Тамара произнесе огнено заклинание, но вратата не помръдна. Нямаше полза и от вледеняващото заклинание, нито от „Сезам, отвори се" или отключващата магия, която Тамара бе използвала срещу клетките в селото на Ордена на Безредието. Просто си стоеше като врата и толкоз.

Кал установи, че и ритници не помагат.

- Стига бе - каза Аарън, след като идеите им се изчерпаха и тримата се облегнаха потни на отсрещната стена. Погледна котешката картинка на Майстор Милагрос. - Толкова усилия и дори не минахме през вратата.

- Но някой е минал през нашата врата - напомни Тамара.

- Значи е възможно - отвърна Кал - или поне би трябвало да е. Имам предвид, знаехме, че няма да е лесно. Тези врати са сигурността на Магистериума. Не може просто да махнем с гривна и да се отворят.

Той махна към вратата, за да подчертае думите си.

Чу се щракване.

- Ама сериозно ли? - изправи се Тамара.

Аарън направи две крачки по коридора и бутна. Вратата се отвори плавно. Не беше заключена.

- Нещо не е наред - рече Тамара не особено доволна. По-скоро бе разстроена. -Какво беше това? Какво стана?

- Само обикновената си гривна ли носиш? - попита тя Кал.

- Разбира се, аз... - Кал смъкна ръкава на фланелката си... и зяпна. Да, гривната си беше там. Но беше забравил онази, която бе сложил над лакътя.

Гривната на Врага на Смъртта.

- И тук нещо не е наред - пое си рязко въздух Тамара.

- После ще му мислим - обади се Аарън от прага. - Не знаем колко време имаме в стаята.

Беше изнервен, но и много по-щастлив, отколкото допреди малко.

Кал и Тамара го последваха, макар да личеше, че тя е притеснена. Кал се почувства така, сякаш гривната на Врага гори на ръката му. Защо не я бе оставил у дома, при Алистър? Защо я носеше на училище? Мразеше Врага на Смъртта. Дори в известен смисъл да бяха един и същи човек, ненавиждаше всичко, което Константин Мадън олицетворяваше и в което се бе превърнал.

- Леле - рече Тамара и затвори вратата. - Вижте каква стая!

И наистина стаята на Анастасия бе смайваща. По стените блещукаше кварц. Дебел бял килим покриваше пода. Диванът бе от бяло кадифе, бели бяха също масата и столовете. Даже картините на стената бяха в бяло, кремаво и сребристо.

- Чувствам се като в перла - каза Тамара.

- А аз като в огромен сапун - добави Кал.

Тамара го изгледа кръвнишки. Аарън обикаляше из стаята, надзърташе зад бюфета с порцеланови съдове - бял, с бели съдове, зад библиотеката - бяла, с книги с бяла подвързия; огледа и пода - също бял. Накрая отиде до голям гоблен на стената. Беше изтъкан в бяло, кремаво и черно. Изобразяваше снежна планина.

„Ла Ринконада - рече си Кал. - Студеното клане?"

Не беше сигурен.

Аарън дръпна гоблена настрани.

- Открих го - обяви той и махна гоблена. Зад него имаше огромен сейф от емайлирана стомана. И той беше бял.

- Може би паролата е вариация на думата „бял"? - предложи Аарън и се огледа. - Напълно в неин стил.

Тамара поклати глава.

- Много е лесно.

- Тогава обратното - намръщи се Аарън, - черен. Оникс? Или пък някой ярък цвят. Розов неон!

Нищо не се случи.

- Какво знаем за нея? - попита Кал. - Тя е от Асамблеята, нали? И е омъжена за бащата на Алекс, чието име е Страйк. Явно не го е взела.

- Огъстъс Страйк - каза Тамара. - Почина преди няколко години, но беше много стар. По онова време често го е замествала, поне така твърдят родителите ми.

- Каза, че преди това е имала друг съпруг. И деца - добави Кал. - Може да са се развели. В противен случай излиза, че двама души са се оженили за нея и са починали. Да не е от ония госпожи, дето убиват мъжете си за пари.

- Черна вдовица? - изсумтя Тамара. - Ако беше убила Огъстъс Страйк, хората щяха да забележат. Той е бил много важен маг. Спечелила си е мястото в Асамблеята заради него. Преди сватбата е била никому неизвестен маг от Европа.

- Може просто да няма късмет - реши Кал. Не беше си дал сметка, че бащата на Алекс е мъртъв. Питаше се дали родителите на Тамара са пречили на Кимия да го вижда, понеже няма връзки. Тази година Алекс и Кимия май отново бяха близки, но той не бе сигурен какво означава това.

- Александър - каза високо. - Александър Страйк.

Но и това не беше паролата.

- Знаем ли откъде са? - попита Аарън. - Европа е голям континент.

- Франция! - извика Кал. Нищо не се случи.

- Недей да викаш „Франция" - скара му се Тамара, - има много други страни.

- Да видим с какво разполагаме - рече Кал и вдигна ръце. - Какви думи се използват за пароли? Рождени дни. Рождените дни на домашните любимци?

Тамара намери тетрадка със светлосива подвързия, пъхната под купчина книги. В нея имаше бележки за смените на стражите, имената на елементалите и недовършена бележка към Асамблеята, в която пишеше как мерките за сигурност в Магистериума и Колегиума може да се затегнат, докато двамата Макари са още чираци.

Тя търпеливо изчете всичко, което би могло да е парола, но сейфът не мръдна.

Аарън откри малка купчина снимки с мрачни люде, две бебенца и много млада жена с тъмна коса и торбеста рокля, която седеше отстрани. Снимките бяха зърнести, нищо не бе познато. На фона се разгръщаше селски пейзаж с нацъфтели поля. Дали едното дете беше Алекс? Кал не бе сигурен. Всички бебета му се струваха еднакви.

На гърба на снимките нямаше надпис. Нищо, което да им помогне да отгатнат паролата.

Накрая Кал погледна под леглото. Вече се чувстваше малко отчаян. Бяха близо до откриването на ключа и разговора с елементалите, но все повече се убеждаваше, че да се досетиш паролата на някого, когото почти не познаваш, е невъзможно.

Отдолу се мъдреха бели обувки с ниски токчета и един кремав чехъл. Зад тях имаше дървена кутия - единственото нещо в стаята, което не беше бяло. Кал се чудеше дали изобщо е нейна. Може да бе останала от предишния човек, използвал стаята.

Избута я от другата страна и заобиколи, за да я разгледа. Износено дърво, ръждиви панти - определено не беше в стила й.

- Какво намери? - попита Аарън и отиде при Кал. Тамара седна до тях.

Кал вдигна капака...

И там, втренчено в него, го посрещна лицето на Константин Мадън.

Сякаш го фраснаха с юмрук в стомаха.

Нямаше никакво съмнение - това бе снимката на Константин. Познаваше лицето му като своето - по всякакви причини.

Не се виждаше цялото. Половината беше младо и красиво. Другата половина бе покрита със сребърна маска. Не като тази, която бе носил Майстор Джоузеф, когато всички смятаха, че той е Врагът. Беше по-малка и прикриваше ужасните изгаряния на Константин при бягството му от Магистериума. И толкова.

Константин бе сред други магове. Носеха еднакви масленозелени униформи. Кал разпозна само един. Майстор Джоузеф. Бе по-млад и косата му бе кафява, а не сива.

Пронизващите сиви очи на Константин гледаха втренчено Кал. Сякаш му се усмихваше след толкова години. Сякаш се усмихваше на себе си.

- Това е Врагът на Смъртта - прошепна Аарън, привел се над Кал.

- И Майстор Джоузеф, и неколцина от последователите на Константин - рече напрегнато Тамара. - Разпознавам някои. Почвам да мисля...

- Че Анастасия Таркуин е била една от тях? - попита Кал.

- Тук става нещо нередно. Гривната на Врага отвори вратата, има негови снимки.

- Може да ги пази заради някой от другите хора - предположи Тамара.

Кал стана, краката му като че не бяха стабилни. Погледна сейфа, стиснал длани в юмруци.

- Константин - каза той.

Нищо не се случи. Тамара и Аарън стояха, приведени над отворената кутия на Анастасия. Гледаха го втренчено. И двамата с еднакво изражение. Кал го определяше като: „Обмислям факта, че Кал е зъл". През повечето време забравяха, че душата му е тази на Константин Мадън.

Но невинаги.

Кал се замисли за последователите на Врага. Какво ги бе привлякло към него? Обещанията за вечен живот и свят без смърт. Че загубеното ще се върне. Че няма да има печал. Това си бе обещал Врагът след смъртта на брат си, а после бе го разпространил сред последователите си. Кал не беше изпитвал истинска загуба и не можеше да си представи какво е. Дори не помнеше майка си. Ала си представяше какви са били последователите на Константин. Скърбящи, уплашени от смъртта хора, за които решителността му да върне брат си се е превърнала в символ.

Анастасия бе загубила двама съпрузи. Вероятно искаше да си върне някой от тях.

Кал вдигна ръка, погледна гривната на Врага и после сейфа.

- Джерико - каза той.

Сейфът се отвори с изщракване.

И тримата се вцепениха при звука. Сейфът бе отключен. Щяха да се промъкнат долу и да видят елементалите. Планът бе проработил. Но Кал бе толкова притеснен, та чак ръцете му трепереха.

Анастасия му се струваше мила, а не убиец. Изглежда обаче се опитваше да го убие или да застане на негова страна по неясни, грешни причини. Не му се нравеше нито единият, нито другият вариант.

- Хвърли пламъци в ключалката - подкани го Тамара, - преди отровният змийски елементал да изпълзи.

- О, да - опита да подреди мислите си той. Щракна с пръсти и между тях лумна пламък.

Отиде до ключалката и му даде тласък - като стрела без лък или колчан. Метна я през зейналата дупка в сейфа. Тя изсъска, нарасна за миг и избухна. Кал не знаеше дали вътре има елементал. Дали пламъците бяха достатъчно, за да го унищожи? Беше ли го изпарил, или той само бе изпълзял в далечен ъгъл?

Кал пъхна ръката си през дупката в сейфа.

„Не трепери - рече си. - Движи се бавно. Видиш ли змия, това е илюзия."

Протегна пръсти напред, когато чу някой да си поема дъх зад него.

- Кал - предупреди Аарън, - внимателно.

Главата на змията се подаде от дупката точно когато Кал докосна ръба. Беше яркозелена, значи отровна. Черните й очи напомняха капчици мастило. Малък оранжев език се подаде навън и опита въздуха.

Косъмчетата по ръцете му настръхнаха. Кожата му изтръпна при досега на змията, която пълзеше по него, студена и суха. Дали наистина беше илюзия? Не усещаше да е илюзия. Мускулите му се напрегнаха щом, противно на инстинкта си, бръкна по-навътре. Опипа пространството и намери нещо навито, подобно на гладко въже.

Побиха го тръпки. Змията запълзя по ръката му извън сейфа.

- Анастасия не би излъгала Майсторите, нали? - попита Кал с леко потрепващ глас. - Това е илюзия, нали?

- Дори да не е, не бива да го стряскаш - каза Тамара. Звучеше изнервена и притеснена.

- Тамара! - скара й се Аарън. - Сигурни сме, Кал. Илюзия е. Продължавай напред. Почти стигна.

„Вероятно Аарън щеше да се справи по-добре - помисли си Кал. - Аарън нямаше да изпищи като момиче и да хукне навън, без да му пука за алармата."

Но го обзе съмнение. Ако Аарън искаше той да умре, щеше да го накара да извърши някоя глупост. Да го насърчи да бъде храбър и глупав.

„Не - рече си Кал. - Аарън не е такъв. Той е мой приятел."

Змията пропълзя до шията на Кал. Взе да се увива около нея като люспест гердан... или примка.

В този миг момчето докосна нещо, приличаше на ключ. Усети хладния метал и сключи пръсти около него.

- Май го хванах - каза и понечи да издърпа ръката си.

- Полека! - нареди Аарън. Кал едва не подскочи.

- Да! Полека.

- Почти се справи - рече Тамара.

Кал изтегли ръката си с ключа в нея. Змията мигом изчезна в облак вонящ дим, а сейфът щракна.

Направиха го. Бронзовият ключ беше в тях!

Хукнаха навън с всички сили и поеха към дълбоките тунели на Магистериума, където държаха елементалите. Кал хвърляше поглед през рамо, сякаш очакваше Руфъс или друг от Майсторите да е разбрал какво правят и да тръгне подире им.

Но нямаше никого. Тунелите бяха притихнали и станаха още по-тихи, когато стените и подът се превърнаха в полиран, хлъзгав мрамор. Минаха край врати с алхимически символи, но Кал не ги и погледна. Мислеше за снимката в стаята на Анастасия Таркуин. За Майстор Джоузеф. Дали Анастасия Таркуин не беше една от слугите му? Може би тя бе шпионката в Магистериума и търсеше Кал, защото - въпреки всичко - той бе Избраният от Майстор Джоузеф, душата, живяла като Врага на Смъртта.

Тамара спря пред огромната порта от петте метала на Магистериума - желязо, мед, бронз, сребро и злато. Блестеше меко на мъждивата светлина. Обърна се към Кал и Аарън, на лицето й се четеше решителност.

- Нека аз се оправя с това - каза момичето и почука на портата.

След дълга пауза тя се отвори. Един от младите стражи, който Кал помнеше от последния път, когато бяха тук, бе присвил подозрително очи към Тамара.

- Какво става тук? - попита той. Беше на около деветнайсет, с рошава черна коса. Униформите на Колегиума бяха тъмносини с разноцветни ивици по ръкавите. Кал допускаше, че цветовете означават нещо - като всичко в света на маговете.

- Какво има, хлапе?

Начинът, по който Тамара потисна раздразнението си, задето я наричат „хлапе", бе достоен за възхищение.

- Майсторите искат да те видят - рече тя. - Твърдят, че е важно.

Момчето отвори широко вратата. Зад нея имаше диван, виждаха се и тъмночервените стени на преддверието. Следваше тунел, който водеше навътре. Сърцето на Кал препускаше лудо. Беше толкова близо!

- Дали да ти вярвам? - попита стражът. - Защо им е на Майсторите да напусна поста си и пращат мъниче като теб да ми го каже?

Аарън и Кал се спогледаха. Ако тоя тип от Колегиума не се държеше по-възпитано, щеше да се озове на пода под ботуша на Тамара.

- Аз съм асистентката на Майстор Норт - заяви тя. - Поръча ми да ти дам това.

Тя вдигна пътеводния камък и момчето се опули.

- Ще те отведе до мястото на срещата. Трябва да докладваш за защитата тук. Иначе ще си изпатиш. Или ако не ти, то шефката ти.

Момчето взе пътеводния камък.

- Вината не е нейна - рече той и в гласа му се процеди горчилка, - нито на стражите. Онзи елементал е изпълзял от другаде.

- Иди да им го кажеш - рече Тамара.

Стиснало пътеводния камък в ръка, момчето излезе в коридора и затръшна вратата зад себе си. Кал чу как изщракват дузина ключалки.

- По-добре се махайте - каза момчето и се отдалечи.

Когато се скри от поглед, Кал извади ключа от джоба си. Щеше идеално да пасне в ключалката на огромната порта. Сложи го и плетеница по метала засия. Думите, които не бе виждал, се разкриха. „Нито плът, нито кръв, а дух." Докато разсъждаваше над това, портата се отвори навътре. Влязоха и минаха бързо през преддверието, спускайки се по дълбокия червен тунел. Той се оказа къс и ги отведе до друга огромна порта, която се извисяваше сякаш водеше към катедрала.

Ключалката обаче бе толкова малка, че почти не се виждаше. Кал преглътна и пъхна бронзовия ключ в нея. Портата се отвори със скърцане.

Минаха отвъд.

Кал не знаеше какво да очаква, но внезапната закачка в помещението го изненада. Въздухът бе натежал, ухаеше на кисело и метал, сякаш гореше грамадна клада. Носеше се шум на вода в далечината и пукане на пламъци в непосредствена близост. Засводени ниши в камъка отвеждаха в пет различни посоки. В скалата бяха издълбани познати думи.

- А сега накъде? - попита Кал.

Аарън сви рамене, после се завъртя и изпъна ръка напосоки като ветропоказател.

- Уорън? - прошепна тихо Кал. Беше невероятно малкият гущер да го чуе тук, но бе се появявал на странни места и време и преди.

- Уорън, наистина имаме нужда от помощта ти.

- Нямам му вяра - заяви Тамара и тръгна в посоката, която Аарън бе избрал.

- Не е толкова лош - рече Кал, но си спомни как Уорън ги бе отвел до Маркъс, стария учител на Майстор Руфъс, сега един от Погълнатите от елемента на огъня, защото твърде често бе използвал силата му. Ала Маркъс все пак не ги бе наранил. Просто беше страшен.

Отвъд прага цареше сумрак; пространството приличаше на кухина, през която минаваше пътека, а не истински тунел. В края на пътеката беше пълен мрак, а на стената бе закачена факла със зелен пламък. Аарън я взе и ги поведе.

Пътеката се спусна надолу и се превърна в издатина над дълбока пропаст. Сърцето на Кал щеше да изскочи. Знаеше, че тук са затворени големите елементали и маговете могат да ги приближат безопасно. Това бе смисълът да ги заключат. Но на бледата светлина от факлата имаше чувството, че отиват в бърлога на дракони, не в тъмница.

Скоро минаха покрай ниша в стената. Вътре дремеше крилат змей. Беше покрит с оранжеви, червени и сини люспи, които грееха в сумрака.

- Какво е това? - попита Кал.

- Не съм виждала подобно нещо - поклати глава Тамара. - Прилича на въздушен елементал.

- Да го събудим ли? - прошепна Аарън.

„Трябва да има някаква защита" - помисли Кал, но така и не видя. Нямаше решетки, нищо. Бяха сами със смъртоносен елементал на метри от тях.

- Не знам - отвърна той. Напъна се да си спомни чудовищата, за които бе чел, но не можа да се сети как се нарича това.

Звярът отвори едното си око - огромно и черно, с лилава зеница във формата на звезда.

- Деца - прошепна той, - обичам децата.

Не каза „за закуска", но се подразбираше.

- Наричат ме Шалкон. Ще ми заповядате ли нещо?

Нетърпението, с което въпросът бе зададен, изнерви Кал до краен предел. Щеше му се всичко да му каже, и още по-добре - да намери и погълне шпионина. Но не знаеше каква ще е цената. През времето в Магистериума бе научил, че на магическите същества може да се вярва по-малко, отколкото дори на маговете.

- Аз съм Аарън - представи се Аарън. Умееше да бъде учтив с носещ се над тях змей, - това са Тамара и Кал.

- Аарън - процеди Тамара през зъби.

- Дошли сме да те разпитаме - продължи Аарън.

- Да разпитате Шалкон? - повтори змеят. Кал се чудеше дали е умен. Определено бе много голям. Всъщност имаше чувството, че през последните мигове е станал още по-голям.

- Някой е нахлул тук преди време и е освободил един от вашите - каза Аарън. -Знаеш ли кой е бил?

- Освободил - повтори Шалкон замечтано. - Ще бъде хубаво да ме освободят.

Набъбна още малко. Тримата се спогледаха нервно. Шалкон видимо се издуваше. Аарън, застанал пред него с факла в ръка, изглеждаше съвсем мъничък.

- Ако освободите Шалкон, ще ви каже всичко, дето знае.

Аарън вдигна вежда. Тамара поклати глава.

- Няма начин - отсече тя.

Чу се шумно тупване. Внезапно Шалкон полетя към тях, а очите му пламнаха от гняв. Аарън отскочи, но чудовището се блъскаше в невидима бариера, сякаш стъклена витрина.

- Този няма да ни каже нищо - отстъпи настрани Кал, - да намерим друг елементал. Някой, готов да съдейства повече.

Шалкон изръмжа, когато се отдалечиха от клетката му. Беше клетка, нали така, макар да нямаше врати или решетки. Стана му мъчно за крилатото същество, създадено да лети, а не да стои, затворено тук.

Разбира се, ако Шалкон наистина полетеше, вероятно щеше да грабне Кал и да го схруска като ястреб - вкусна полска мишка.

Слязоха надолу и се озоваха в по-широко пространство - масивен тунел, опасан с ниши. Във всяка бе затворен елементал. Създанията пищяха и махаха с криле.

- Въздушни елементали - отбеляза Тамара. - Другите прагове вероятно водят към другите елементали.

- Тук - каза Аарън и посочи празната килия, - тук е бил Скелмис. Името му е изписано на плочата. Елементалите в този тунел трябва да са видели нещо.

Кал отиде до една от клетките и видя създание с три големи кафяви очи, дълги мигли и тяло, приличащо повече на миазма, отколкото на реална материя. Дори не бе сигурен има ли уста. Не виждаше.

- Видя ли кой пусна Скелмис? - попита той. Създанието се втренчи в него, размахвайки плавно криле. Кал въздъхна.

Тамара се отправи към клетка в огромно пространство, в което три подобни на змиорки елементала се носеха във въздуха. Същите, които бяха извели в търбусите си Кал, Тамара, Аарън и Джаспър от гробницата на Врага, но сега бяха много по-малки. Вероятно всички елементали можеха да променят големината си като Шалкон.

Споменът за летенето с елементалите накара Кал да се сети къде е в момента Джаспър. На среща. Със Селия. Която почти не искаше да го убие, но може би вече нямаше да му е приятелка.

- Въздушните елементали тъпи ли са? - попита той. В гласа му прозвуча раздразнението от Джаспър. Имаха съвсем малко време, преди Майсторите да разберат кой е отпратил стражата и да слязат долу, слагайки край на цялата операция. Ако не намереха нещо дотогава, справянето с препятствията щеше да е напразно.

- Грубо - каза Аарън.

- Грубо, но вярно. - Тамара гледаше плавните движения на змиеподобните същества. - Да опитаме със земните елементали. Те са по-дружелюбни.

Върнаха се по пътеката и минаха покрай Шалкон, който ги изгледа гладно и зловещо. Кал усети болка в крака си, сякаш го пронизваха с нож. Бяха вървели дълго и от изкачването мускулите му пламнаха. Докато се отправяха към главния тунел, вече му се щеше да се предаде въпреки страхотния си план. Тамара проучваше камъка, опитвайки да отгатне знаците, та да разбере кой път води към земните елементали. Аарън се бе намръщил, сякаш се мъчеше да разгадае абсолютно всичко.

- Чувам, че сте тук, чираци - каза някой от далечния праг, глас, който звучеше смразяващо познат. - Елате и ме намерете.

Кал замръзна. Дали това беше шпионинът? Нима бяха попаднали на онзи, който искаше да го убие?

Аарън се обърна. Прагът бе празен, а мястото отвъд него блестеше в тъмночервено, напомнящо засъхнала кръв. Тунелът сякаш се изпълни със страховити сенки.

- Елате и ме намерете, деца на Руфъс - обади се отново гласът, - и ще ви кажа една тайна.

Аарън вдигна факлата над главата си. Огънят запука, разхвърчаха се искри. На зеления отблясък лицето му изглеждаше решително.

- Натам - каза той и се втурна по посока на звука. Тамара го следваше по петите.

„Така правят героите - рече си Кал. - Тичат право към опасността и никога не се отказват."

Отчаяно му се искаше да хукне в обратната посока или просто да легне и да разтрие крака си, докато болката спре, ала нямаше да остави Аарън да влезе в битка без противотежестта си.

Аарън не беше негов враг.

Изпъшка, опита да пренебрегне болката и го последва. Веднага стана ясно към какъв елементтал са поели. Изпепеляваща жега се носеше на талази от прага и тунела отвъд. Стените бяха от вулканична скала, черни и обсипани с назъбени дупки. Ревът на огъня около тях бе като тътен на водопад.

Аарън стоеше на пътя към клетката, Тамара бе зад него. Беше свалил факлата, макар тя все още да хвърляше зелени отблясъци.

- Кал - извика той и в гласа му прозвуча странна нотка. - Ела тук, Кал.

Кал закуцука по тунела, минавайки покрай клетки, в които бяха затворени огнени елементали. Стените на клетките не бяха прозрачни, а от позлатени решетки, забити дълбоко в земята. Зад тях съзря същества, сякаш направени от черни сенки, но с очи от пламъци. Едно представляваше кръг от горящи ръце, друго - купчина пламтящи обръчи, които се въртяха и пулсираха във въздуха.

Жегата бе толкова голяма, че когато настигна Аарън и Тамара, ризата му бе подгизнала от пот и едва се държеше на краката си. Тутакси разбра защо приятелите му стоят неподвижно. Те гледаха през решетките към море от пламъци, а в центъра му плуваше момиче.

- Раван? - изплака Тамара. Кал не бе я виждал толкова разстроена. - Как се озова тук?

Раван. Кал усети как тръпка на ужас мина през него. Тя бе сестрата на Тамара.

Знаеше, че е потънала в елементалите и е една от Погълнатите, но не му бе хрумвало, че е тук.

- Къде другаде да бъда? - отвърна огненото момиче. - Лъжат ни, знаеш ли? Казват, че жалката магия, дето учим в Магистериума, е всичко, което можем да направим, но сега съм много по-могъща. Вече не призовавам огъня, Тамара. Аз съм огънят!

Зениците на очите й проблеснаха и затанцуваха с отблясък от огъня - както Кал бе сметнал отначало. Ала зад очите й също пламтеше огън.

- Затова трябваше да ме затворят.

- Каква мила семейна сбирка - каза глас от другия край на помещението.

Кал се обърна и видя Погълнатия Маркъс - наблюдаваше ги от почти същата клетка, ухилен до уши.

- Калъм Хънт, Аарън Стюарт, Тамара Раджави - рече той с пукащия си, ревящ глас. - Ето ви и вас. Май не всички пророчества са се сбъднали, нали?

Кал си спомни думите на Маркъс отпреди две години, ужасяващо ехо от собствените му страхове.

„Един от вас ще се провали. Един ще загине. Един вече е мъртъв."

Вече знаеха кой е мъртвият - Кал. Той вече бе умрял като Константин Мадън. Думите увиснаха във въздуха - страховито доказателство, че казаното от Маркъс е вярно.

- Маркъс - свъси вежди Аарън, - обеща, че ще ни споделиш една тайна.

Тамара не откъсваше очи от Раван. Протегна пръсти към пламтящата й ръка, сякаш не можеше да приеме, че вече не е човешко същество.

Маркъс се изсмя и огънят около него лумна, сякаш изригна вулкан. Тамара се обърна да види това и отдръпна ръката си, осъзнавайки какво се е канила да стори.

- Търсите оногова, който освободи Аутомотонес и Скелмис, нали? - попита Маркъс. - Онзи, дето се опитва да убие Калъм? Те са един и същ човек!

- Знаем - каза Аарън. - Кажи ни кой е.

- Отговорът не ще ти хареса - ухили се с пламтящата си усмивка Маркъс. - Най-великият Макар на вашето поколение.

- Аарън иска да убие Кал? - Тамара беше потресена.

Кал усети как думите изпълват помещението. Аарън не бе шпионинът. Но щом чу думите на Маркъс, се почувства като глупак. Беше предопределено двамата да са противници. Предречено бе Аарън да е герой, а той - злодей. Беше толкова просто. Кал никога не бе имал приятели като Аарън и Тамара и понякога се чудеше какво са харесали в него. Може би отговорът също бе прост. Може би Аарън не беше негов приятел.

- Не! - извика Аарън и размаха ръце, като едва не угаси факлата. - Не съм аз!

- Значи се опитвам да се самоубия? - попита Кал, неспособен да удържа мислите си. - Напълно безсмислено. А и няма как да ме смятат за най-великия

Макар на моето поколение.

- Мислиш ли, че бих те наранил? - настоя Аарън. - След всичко, което научих за теб. След всичко, което трябваше да приема.

- Може и да не си го приел - отвърна Кал.

- Онзи полилей едва не смачка и мен! - извика Аарън.

- Освободи ме - рече Раван на Тамара, опряла лице в решетките, - освободи и двама ни. Ще ти помогнем. Познаваш ме. Да, вече не съм човек, но още съм твоя сестра. Липсваш ми. Нека ти покажа какво мога.

- Искаш да ни помогнеш? - попита Аарън. - Кажи на Маркъс да признае, че не съм шпионин!

- Я се успокойте! - сопна се Тамара и извърна очи от Погълнатия Майстор. Погледна сестра си. - Не знаем какво от всичко това е вярно. Маркъс може и да си измисля. И просто иска свобода - като всеки друг елементал.

- Само това ли смяташ, че искам? - Раван сложи ръка на кръста си. - За много умна се мислиш, Тамара, ала си същата като баща ми. Вярваш, че щом нарушаваш правилата и се измъкваш, може да съдиш всички, дето не са имали твоя късмет.

С тези думи тя позволи на огъня да я погълне и се превърна в горяща колона, която изчезна в пламъците.

- Не, чакай! - викна Тамара и изтича до клетката на сестра си. Сграбчи златните решетки и за един отчаян миг остана така. Когато се пусна, Кал разбра по порозовелите й длани, че се е изгорила.

- Не исках да кажа това! Върни се!

Огънят се завихри, но не се събра в човешко тяло. Ако Раван бе още там, нямаше как да я видят сред останалите пламъци.

- Знам, че няма да ме освободите, малки чираци, макар да мога да ви науча на много неща. Все пак обучих Руфъс добре, нали?

В погледа на Маркъс се четеше странен глад и бе трудно да гледаш лицето му.

- Но не достатъчно. Той не вижда това, което е под носа му.

Не сваляше очи от Кал, който потръпна. Не бе в състояние да погледне Тамара и Аарън. Беше се взрял в Маркъс.

- От дълго време си в Магистериума - каза той.

- Не е лъжа - отвърна Маркъс.

- Познаваш ли Константин? Врага?

- Чий Враг? - попита презрително Маркъс. - Не и мой. Но да, познавах Константин Мадън. Предупредих го, както предупредих и теб. Той не ми обърна внимание, както и ти.

Той се ухили на Кал.

- Странно е да видиш една душа два пъти.

- Но той не е бил като мен, нали? - попита Кал. - Ние сме съвсем различни, не е ли така?

Маркъс само се усмихна хищно и потъна в огъня.