Бронзовият ключ

ГЛАВА ПЕТНАДЕСЕТА

Кал понечи да се измъкне от хватката на хората, които го държаха, но не успя. Бяха прекалено силни. Опита да призове пламъци в ръцете си, ала щом пусна искри, някой го удари по тила и той изгуби концентрация. Пламъците угаснаха.

След миг бе запокитен в тревата насред изоставеното село на Ордена на Безредието. Празните сгради изглеждаха зловещи на фона на лунната светлина. Наоколо бе пълно с торби и храна. Гореше малък огън.

Алекс не работеше сам. Маскираните мъже, които и да бяха, явно очакваха да ги призове.

Кал се извърна на една страна и потърси с поглед Аарън. Той също лежеше на тревата. Масивна маскирана фигура го притискаше с ботуша си в гърба. Кал опита да стане, но някой го блъсна обратно на земята.

- Нека станат - каза Алекс. Кал с мъка се изправи. Алекс приближи. Огромна медна ръкавица покриваше дясната му ръка чак до лакътя.

Алкахеста. Убиецът на Макари.

Кал го бе използвал, за да унищожи тялото на Константин Мадън. Дори не си представяше какво би сторил на жив човек. Щеше да изтръгне Хаоса от душата му и да го използва, за да го разкъса отвътре. С Аарън щеше да стане същото.

- Страх ли те е, Макарче? - Алекс размърда металните пръсти на Алкахеста и се изсмя. Кал стрелна с поглед Аарън, коленичил зад него. В русата му коса имаше сламки, но иначе не беше зле.

Слава богу!

Но още бе рано да благодари.

„Накарай Алекс да говори - помисли си Кал. - Не му позволявай да млъкне. Не се паникьосвай. Не го оставяй да нарани Аарън."

- Тамара? - извика той. - Какво й причини? Къде е тя?

Алекс се изсмя по-силно.

- Наистина си глупак. Нямам представа къде е Тамара. Не съм се занимавал с нея, нито съм я отвлякъл. За какво ми е? Просто ви казах, че съм го направил, и вие се вързахте. Предполагам, че и тя, и тъпият ти вълк спят. Сигурно ще й е мъчно, като се събуди и разбере какво ви се е случило.

- Майстор Джоузеф ли ти каза да вземеш Алкахеста? - попита Аарън.

Алекс отметна глава, ала този път смехът му прозвуча неискрено.

- Той не знае нищо. Откраднах Алкахеста и оставих илюзия на негово място. Няма да трае вечно, но достатъчно, та да ми свърши работа. Откакто ме обучава, не спира да говори за теб - внезапно изръмжа той, - как великият Константин ще се върне. Как трябва да се подготвим. Невероятният Константин Мадън, толкова важен, че се наложи Дрю да си проправи път до Магистериума и да се прави, че не ме познава. И всичко това заради теб. Какво разочарование!

- Съжалявам да го чуя - отвърна жлъчно Кал.

- И затова искаш да го убиеш? Да си отмъстиш? - попита Аарън. Кал беше доволен, че Алекс заговори, защото никак не му бе лесно да приказва.

- Това няма ли да ядоса Майстор Джоузеф?

- На него му трябва Макар - вдигна Алекс Алкахеста - и сега знам как да стана такъв. Настроих Алкахеста. Няма да изтръгна магията от теб. Ще я прехвърля в мен.

- Невъзможно! - викна Кал, но си спомни каква сила обладаваше, когато тялото на Константин Мадън бе погълнато от Алкахеста. Сигурно беше възможно.

- Казва момчето, мъртво от четиринайсет години - отвърна презрително Алекс. - Мислиш ли за него понякога? Бедничкият малък Калъм Хънт. Умрял преди да произнесе първата си дума. Ти го уби, Константин, уби момчето, което ми беше като брат. Както уби собствения си брат. Не е трябвало да се раждаш с такава сила. Сега ще я открадна от теб и ще стана по-добър Враг на Смъртта, отколкото си бил или можеш да бъдеш.

- Хубаво - отвърна Кал, - просто не наранявай Аарън.

Аарън изпъшка, а Алекс завъртя очи.

- Мда, Аарън, безценната ти противотежест. Затова ли се отказа от всичко, Кал? Заради приятелчетата си?

- От какво съм се отказал? - попита Кал паникьосан. Искаше да вярва, че някой ще дойде от Магистериума и ще ги намери. Алекс беше напълно откачен. - Да съм Константин? Никога не съм го искал!

- Не бива да нараняваш Кал - намеси се Аарън. - Вземи магията от мен.

- От толкова благородство чак ми се гади - каза Алекс. Отметна кичур коса и златната му гривна проблесна. Изглеждаше призрачен на фона на лунната светлина, досущ като зъл дух.

- Но ако ще се почувстваш по-добре, планът ми е следният. Да убия първо теб, но да изглежда като инцидент, после да взема уменията на Макар от Аарън и също да го убия. Но понеже двамата сте тук, ми е трудно да избера.

- Майстор Джоузеф ще те убие, ако нараниш Кал - възрази Аарън. - Той го защити в гробницата на Врага, не знаеше ли? Би жертвал живота си за него!

- Винаги е смятал, че на Кал ще му дойде акълът и ще се присъедини към нас, за да преборим смъртта - отвърна Алекс. - Но истината, Кал, е, че си голям страхливец. Щом не искаш силата си, не бива да я притежаваш. Всъщност правя услуга на Майстор Джоузеф.

Той се запъти към Кал. Аарън опита да стане, но го събориха на земята. От ръцете му изригнаха черни пламъци.

- Стой настрана от Кал!

Алекс се извъртя към него с Алкахеста.

- Не разбираш ли? - рече той заплашително. - А си мръднал към мен, а съм те убил. После ще убия и Кал. Бавно.

Аарън стисна ръце в юмруци. Кал усети как тялото му се напряга, готово за скок, за бягство...

- Спрете! - проехтя глас над сечището. Беше Тамара, Пакостник я следваше по петите. Ушите му бяха слегнали на главата и ръмжеше. Тамара вдигна ръка. На дланта й блестеше червен пламък.

- Не можеш да ме нараниш, Алекс - каза тя, - аз не съм Макар.

- Тамара! - извика Кал. - Как ни намери?

- Пакостник - извика тя. - Бяхме в стаята, когато внезапно започна да ръмжи и да се мята към вратата, макар вече да бях го извела. Отворих вратата и той ме доведе дотук.

Тя изгледа кръвнишки Алекс.

- Той ще прегризе гърлото на всеки, който дръзне да ме доближи. Тъй че не си го и помисляй.

Тамара тръгна към тях и слугите отстъпиха назад. Огънят се издигна по-високо. Кал се питаше кои са те - последователи на Майстор Джоузеф, обикновени, но омагьосани хора? Трябваше да признае, че със слугите, откачения си план и хвалбите Алекс наистина трупа точки за Черен лорд.

Кал опита да се надигне, но бе задържан на място. Видя как Аарън понечи да се изправи над него.

- Чудесно - каза Алекс, - имам си публика.

Тамара беше бясна. Кал се надяваше, че маговете от Магистериума я следват, но от тях нямаше и следа. Той бе виновен, знаеше си. Три години Тамара и Аарън пазеха тайните му, криеха важни подробности от всички, включително от Майстор Руфъс. Сега нямаше кой да им помогне, макар да имаха нужда.

Алекс насочи Алкахеста към тях.

- Може би Алкахестът трябва да реши. Ще запратя силата му по двама ви и ще видя какво ще стане. Може пък да изсмуча магията ви! Как мислите?

Кал хвана Аарън за ръката. За миг той го изгледа изненадан, после го стисна в отговор.

Кал искаше да каже на приятеля си колко много съжалява. Че вината е негова, защото е Константин Мадън. Но Аарън го изпревари.

- Поне ще загинем заедно - рече той. И колкото и невероятно да беше, се усмихна на Кал.

„Не - понечи да каже Кал. - Ще живеем." Внезапно го заслепи ярка светлина. Тамара бе хвърлила огнена топка. Алекс отскочи и завъртя ръка за въздушна магия, за да отбие пламъка. Той се насочи към Кал.

Мъжът, който го държеше, залитна назад. Хватката се разхлаби. Ризата му пламна и той нададе писък. Кал скочи, без да мисли за болката в крака си. И вдигна Аарън на крака.

Всичко сякаш се случваше в един миг.

- Пакостник, дръж! - извика Тамара.

Вълкът хукна към Алекс, превръщайки се в размазано петно.

Аарън издърпа ръката си и в дланта му се появи черната магия на Хаоса. Алекс вдигна ръка и Алкахестът заблестя от енергията. Аарън стрелна своята напред, но тъмната светлина полетя встрани и повали един от маскираните. Ала пропусна Алекс. Ноктестата ръкавица на Алкахеста се разтвори и взрив от медна светлина полетя от пръстите.

Времето замръзна. Тази светлина бе всичко, което Хаосът не беше. Светла, изгаряща и студена като острието на бръснач. Кал осъзна без капка съмнение, че ще го убие на място.

Затвори очи.

Някой го блъсна отзад. Падна и се извъртя в тревата. Светлината го подмина на сантиметри - усети как нещо го одраска по бузата. После вдигна глава и видя магията да удря Аарън в гърдите.

От силата на удара Аарън полетя във въздуха. Падна на тревата с изцъклени към небето очи.

- Не! - извика някой. - Аарън, не, не, не!

За миг Кал помисли, че е собственият му глас, но беше Тамара. Тя лежеше на тревата до него.

Тя бе го отклонила от пътя на Алкахеста. Беше спасила живота му.

Но не и живота на Аарън.

Кал докосна бузата си. Гореше. Може би и Аарън бе само обгорен от Алкахеста. Опита се да стане и да отиде при приятеля си, но краката не го държаха. Ала напрегна сетивата си към него.

Спомни си чувството, когато докосна душата на Аарън. Усещането за живот, за нещо, което съществува, ярко и здраво.

Но сега там нямаше нищо. Аарън бе черупка. Душата му бе изчезнала. Беше оставила само сияйните сенки от това, което момчето беше.

Кал се обърна към Алекс, който бе свалил Алкахеста от ръката си. Разбира се, можеше и него да нарани. Сега притежаваше силата на Аарън. Почти пулсираше като звезда, която ще избухне в нова. Кожата му блещукаше и потрепваше от светлината и мрака.

- Сила - простена Алекс и вдигна ръка. Мракът се уви около нея като дим. -Усещам я. Силата на Хаоса минава през мен...

- Не и ако направя нещо по въпроса - каза Кал и размаха ръка. Черна искра се изстреля от дланта му към Алекс. Беше сигурен, че ще го убие и ще прати духа му с писъци в бездната.

Радваше се.

Магическият снаряд полетя към Алекс, но той успя да го хване. Двамата се зяпнаха в почуда за миг. Кал усети хлад в стомаха си - Алекс вече бе Макар. Можеше да контролира и манипулира Хаоса. А и бе по-възрастен, по-добър и по-опитен магьосник от него.

После изкрещя. Пакостник изскочи от нищото и го захапа за крака. Алекс взе да го цели с Хаос, но вълкът бе твърде бърз и отскочи, ръмжейки. Връхлетя отново и този път Алекс не можа да реагира. Пакостник го събори на земята и разкъса ризата му със зъби.

- Махнете го от мен! - изкрещя Алекс. - Махнете го!

Неколцина маскирани атакуваха. Пакостник пусна Алекс и той скочи на крака. Беше нахапан, кървеше на няколко места. Лицето му бе изкривено. Кал си спомни как в гробницата магията на Хаоса за пръв път се прояви в него. Как му прилоша, как усещаше, че няма контрол.

Алекс замахна към Пакостник, но този път магията в ръката му полудя. Мракът се плъзна във всички посоки. Като пипала, издигащи се във въздуха. Като облаци, пресягащи се към небето. Каквото докоснеше, се разпадаше. Една по една къщите на Ордена на Безредието се срутиха, защото Хаосът поглъщаше основите им. Три дървета наоколо също бяха погълнати. Земята се разцепи и цели парчета изчезнаха в бездната. Преди Хаосът да се разпадне, двама от маскираните бяха погълнати с писъци.

Алекс погледна ръцете си ужасен, но и видимо очарован.

- Вземете Алкахеста - изграчи той на един от слугите - и да се махаме оттук!

Той погледна за миг Кал и изви устна.

- После ще се погрижа за теб - изсъска и побягна от селото. Оцелелите му слуги го последваха.

На Кал не му пукаше. Видя Тамара, приведена над неподвижното тяло на Аарън. Ридаеше и цялата трепереше, превита на две. Пакостник отиде до нея и я бутна по рамото с черния си нос, ала тя не спираше да плаче. Сърцето й бе мокро от сълзи.

Кал дори не усети как краката му се движат, но коленичи до Аарън. Докосна ръката му, която бе стискал допреди миг.

Беше студена.

Тамара все така тихо плачеше. Тя бе избутала Кал от пътя на Алкахеста. Беше спасила живота му.

- Защо го направи? - попита той внезапно. - Как можа? Аарън трябваше да живее. Не аз. Аз съм Врагът на Смъртта. Аз съм злодеят. Аарън беше героят.

Тя го погледна за един дълъг миг.

- Знам - отвърна със сълзи на очи, - но, Кал...

Над останките от селото се разнесе писък.

- Там! - извика някой. Кал видя сфери, които да се носеха във въздуха през дърветата. Маговете бяха дошли да ги потърсят, както бяха потърсили Дрю онази нощ. Ала отново бяха закъснели. Винаги закъсняваха.

Майстор Норт, Майстор Руфъс, Алма и още неколцина Майстори излязоха на сечището. Норт и останалите гледаха потресени разрухата - изчезналите парчета земя, срутените къщи и унищожените дървета. Руфъс обаче гледаше Аарън. Той избута останалите и отиде до тялото му. Коленичи, за да провери за пулс. Кал знаеше, че пулс няма. Аарън вече го нямаше. Нямаше и противотежест за душата му. Само празнота, чувството, че нещо в него е било откъснато завинаги.

Разбра защо Константин Мадън е искал да унищожи света след смъртта на брат си. Руфъс притвори очи и раменете му увиснаха. В този момент изглеждаше стар. Стар и прекършен.

- Какво е станало тук? - попита Майстор Норт. - Изглежда, е имало битка?

Той се намръщи на Кал.

- Какво си направил?

Кал избухна в ярост.

- Не бях аз! - извика той. - Бяха Алекс Страйк... и слугите му! Той взе Алкахеста и уби Аарън! А сега вие ги оставяте да избягат! Нали сте учители! Спрете ги!

- Не! - изкрещя Алма и отиде при Кал с блеснал поглед. Посочи го с дългия си пръст. - Отначало не разбрах, но сега съм сигурна кой си, Константин! Ти уби Аарън! Ти измисли всичко това, за да прикриеш престъпленията си, включително смъртта на Дженифър!

Кал се ококори. Не беше възможно Алма да казва това. Не знаеше как да й отговори. А и не можеше, не и без тялото на Аарън наблизо.

- Млъкни - сопна се Майстор Руфъс на Алма, - ясно е, че тук е имало битка, но няма причина да мислим, че Кал лъже. А дори да лъже, Тамара е свидетел.

- Кал е прав - намеси се Тамара. - Алекс Страйк е убиецът. През цялото време е бил той.

- Не им вярвайте! - поклати глава Алма. - Не сте ли се питали защо Калъм привличаше обсебените животни около себе си? Как е победил Врага на Смъртта? Защо не беше Макар още в първата година, а чак когато стана ясно, че Константин уж е бил убит. Сега знаем отговора. Константин е въплътил душата си в Калъм Хънт. Гледате чудовище, скрито зад лика на дете. Видях как слага Хаос в човешка душа и създава обсебен от Хаоса. Знам кой е той!

„Тя бълнува - помисли си Кал. - Никой нямаше да й повярва."

Но и никой не й противоречеше.

- Не бой се, Калъм - каза Майстор Норт, но в гласа му се прокрадна нещо... сякаш искаше да го придума, - ще разберем истината.

- Не мога да оставя Аарън - рече му Кал.

- Всички се връщаме в Магистериума - заяви Майстор Норт.

- Не! - извика Кал. Бе уморен от лъжи. Бе уморен от всички. - Трябва да намерите Алекс! Трябва! Признавам си, това, което каза Алма, е вярно! Освен че съм убил Аарън. Не съм го убил! Да, аз съм Врагът на Смъртта, но се кълна, че не съм убил Аарън. Алекс го направи. Кълна се, че никога не бих наранил.

Това бе последното нещо, което успя да каже, преди да го оковат във вериги.