Бронзовият ключ

ГЛАВА ПЕТА

Чу се мощна експлозия.

- Всички вън! - ревна Майстор Грейвс, който се бе покатерил на масата във Военната зала. Беше вдигнал едната си ръка, а върху дланта му пламтеше огън. -Сега!

Лицето на Майстор Руфъс изглеждаше състарено и измъчено на синкавата светлина - Кал се питаше дали е познавал Джен Мацуи, как се чувства от смъртта на своя ученичка. Той беше учителят на Константин Мадън и бе виждал много от учениците си да умират. Кал се зачуди дали с това се свиква. Съдейки по изражението на Майстор Руфъс, не.

Руфъс вдигна ръка, пръстите му засияха и осветиха пътя към вратите.

- Бягайте - каза той с тон, който не търпеше възражения. Другите Майстори и неколцина магове на Асамблеята се втурнаха напред с надеждата да изкарат паникьосаните, ридаещи и пищящи гости от Военната зала.

Хората излязоха в коридора, а после - в голямата зала. Там бе Анастасия Таркуин, редом с неколцина Майстори, сред които и Тайсуке. Те насочиха хората към стълбището, водещо извън Колегиума. Кал видя как Селия изчезва по стъпалата с майките си и се запита дали е добре. Алистър сложи ръка на рамото му и го избута в същата посока, като махна на Аарън да го последва.

Кал погледна назад и видя, че Тамара е потънала в напрегнат разговор с родителите си и семейство Де Уинтър. Госпожа Де Уинтър не изглеждаше щастлива, нито семейство Раджави. Изражението на господин Де Уинтър бе странно, сякаш е доволен, ала не иска да го покаже. Тълпата се раздели пред тях и се отправи към изхода. Явно членовете на Асамблеята не бяха длъжни да следват заповедите.

- Дори не можахме да се сбогуваме с Тамара - каза Кал на баща си.

- Не сега - отвърна той и го бутна по-силно, - трябва да се измъкнем оттук преди...

- Чакай, Алистър - каза Майстор Руфъс.

Алистър спря и Кал усети как баща му се напряга от гняв, докато се извръща бавно с него Аарън. Плаващите въжета се бяха издигнали, опънати като кордон около тримата.

- Не може просто да си тръгнете - рече Майстор Милагрос, - Кал бе нападнат, а Дженифър - убита. Чираците ни трябва да са на безопасно място.

- Не сте в състояние да опазите децата дори на тържество - отвърна хладно Алистър. - Едва ли ще успеете където и да е само защото сте обещали.

- Училището започва след три дни - каза Майстор Руфъс, - очакваме двамата Макари там. Очаква ги и Асамблеята. Ще ги опазим. Ще трябва да ни се довериш.

Алистър се обърна към Руфъс и Кал видя на лицето му яростта, която го бе обзела по време на Железния изпит.

- Много време мина, откакто ти имах доверие, Руфъс - заяви Алистър, - помниш какво стана тогава.

Ръката му се стрелна напред и въжетата, които ги обграждаха, станаха на пепел. Между пръстите му прехвърчаха искри. Кал погледна Аарън ококорен.

- Кажи ми, като намериш убиеца, защото дотогава изобщо няма да ти вярвам. Хайде, момчета.

Кал и Аарън побързаха да го последват, поел нагоре по стълбището. Невероятно, но хората му сториха път. Дори маговете от Асамблеята. Вероятно защото смятаха, че тъкмо той е отсякъл главата на Константин Мадън и като че беше готов да обезглави още някого.

Кал и Аарън се спогледаха стъписани, когато Алистър взе да ги дърпа нагоре.

- Чакайте! - викна Тамара и ги настигна. Влачеше Джаспър на буксир. Родителите й останаха назад. Бяха отделили Кимия от Алекс и я утешаваха. -Идвам с вас. И двамата идваме.

- Какво? - попита Джаспър. - Мислех, че се шегуваш. Красивата ти сестра има нужда от рамо, на което да поплаче. Предлагам себе си. Много по-добре, отколкото да остана в хотела, дето Кал и шантавият му баща.

Тамара го срита и той млъкна сърдит.

Алистър ги погледна с изненада.

- Добре сте дошли, но мисля, че родителите ви няма да се съгласят. Познавам ги отдавна и ще се учудя, ако ви изпуснат от поглед.

Тамара стисна челюсти, а на лицето й се изписа решителност.

- Трябва да пазим Кал на смени. Така им казах и те са съгласни.

- На смени? - попита Аарън.

- Някой се опита да го убие - рече Тамара. - Значи ще трябва да го държим под око. Налага се някой да го наглежда постоянно, двайсет и четири часа в денонощието.

- Дори когато спя? - попита Кал.

- Най-вече когато спиш - присви очи тя. - Тогава си беззащитен.

- Какво? Не! - възрази Кал, който никак не бе очарован от идеята. - Не желая Джаспър да ме гледа как спя. Това е зловещо. Не искам никой да ме гледа как спя!

- Можем да обсъдим това и по-късно - каза Алистър. - Тамара, Джаспър, ако искате да дойдете с нас, знайте, че тръгваме веднага.

Кал се извърна към Аарън, но той не следеше спора. Гледаше към коридора на Военната зала и отвъд, където плаваше тялото на Джен. Кал се замисли за безгрижното им лято - правеха роботчета, тичаха край пръскачките. Питаше се дали не е бил наивен да смята, че нещата са се променили само защото е успял да излъже маговете.

- Хайде - каза Тамара на Аарън, като го докосна по рамото и го върна в настоящето. Кал позволи на баща си да го насочва към стълбището. Минаха покрай масите с напитки, вече изпити. Там Джен бе му дала писмото.

Когато Алистър стигна стълбището, вдигна сина си и ловко го левитира. Направи го леко, без усилие, както бе изгорил и кадифените въжета - все едно не следи какво прави. Беше смайващо. Алистър бе избягвал да прави магии от толкова дълго, че Кал се съмняваше да помни как става.

Когато стигнаха догоре, той го пусна и пое пред четирите деца край кея, където бе паркирана колата.

Тъкмо отминаха странната статуя на Посейдон, и Джаспър забеляза ролс ройса. Подсвирна дълго и одобрително, но като разбра, че е на Алистър, направо се задави.

- Не си очаквал, нали? - попита Кал, когато баща му отвори вратата и ги настани на широката задна седалка.

Този път Джаспър онемя. Качиха се мълчаливо в автомобила, а Кал седна до баща си. Когато се отдръпнаха от тротоара, той се обърна и видя група магове, застанали на брега, до входа към Колегиума. Докато гледаше, един от тях нагази във водата и изчезна.

- Водни магове. Ще извадят тялото на момичето - рече мрачно Алистър.

Кал извърна поглед. Беше му трудно да повярва, че веселата Джен, момичето, което Джаспър бе си харесал и което бе го подкачило, като му даде писмото, е мъртво. Вечерта щяха да отбележат края на войната и случилото се изглеждаше още по-гротескно.

„Наистина ли след като Врагът на Смъртта не е мъртъв - помисли си Кал, - не може да има мир?"

Алистър намери възглавници и завивки за всички. Аарън отстъпи койката, та Тамара да се настани в бърлогата им, такъв си беше. Джаспър се разположи на дивана, макар да се жалваше, че не може да се разтяга. Освен това заяви, че Пакостник го е напълнил с бълхи.

Кал много добре знаеше, че Пакостник няма бълхи, и за пореден път намрази Джаспър. Аарън взе няколко завивки, направи си легло на пода пред това на Кал и заспа.

Кал също беше задрямал, когато на вратата се почука. Беше Тамара, доста смутена.

- Може ли ми дадеш нещо за спане? - попита тя. - Нося само това... - Тя посочи леката си рокля. - И да, знам, че не бива.

Кал усети, че се изчервява. Искаше му се да не се притеснява, задето момиче му е добър приятел. Както с Аарън. Полът на Тамара не трябваше да е от значение. Въпреки това се почувства непохватен и глупав, ровейки в чекмеджето с тениски. Най-после намери една риза, на която с жълто пишеше: „Добре дошли в пещерата". Подаде й я мълчаливо.

- Благодаря - рече Тамара, - ще я изпера и ще ти я върна.

- Всичко е наред, може да я задържиш.

- Кал?

- И бездруго не съм я носил, много ми е голяма.

- Кал - повтори Тамара и го погледна с големите си сериозни очи, - ще те опазим жив и здрав, разбра ли?

На Кал му се щеше да повярва.

- Разбирам - отвърна.

Следващият ден прекараха на двора. Тамара отново бе с жълтата си рокля, а Джаспър носеше странна комбинация от свои и чужди дрехи. Беше топло и слънчево; Алистър бе разтворил лимонада, която Тамара гледаше подозрително. Джаспър предположи, че тя не пие разтворими напитки. Гледаше надменно малкия двор и неокосената трева. Но Алистър, изглежда, не забелязваше. Седеше на един камък и човъркаше повреден будилник. Вярно, вече имаше дигитални аларми в мобилните телефони, но хората даваха добри пари за стари телефони и разни дрънкулки, които след поправка работят.

- Какво означава това? - попита Тамара. - Дали някой не се опитва да нарани Кал, понеже е...

Не можа да довърши и преглътна.

- Врагът на Смъртта? - обади се услужливо Джаспър.

- Според мен не бива да огласяваме, че той е Врагът на Смъртта - каза Аарън. -Трябва да измислим кодово название. Например капитан Рибешко лице.

Пакостник излая. Калъм се съгласи с него. Името беше ужасно.

- Защо капитан Рибешко лице?

- Ами приличаш на риба - рече Джаспър, - а и никой не би се сетил какво е, понеже не звучи страховито.

- Както и да е - каза Тамара; прозвуча така, сякаш смяташе начинанието за загуба на време. - Кой ще знае, че Кал е капитан Рибешко лице?

- Не искам да ме наричат така! - извика Кал. - Особено след скорошните събития.

Тамара изпъшка, като че разговорът я измъчваше повече и от него.

- Добре. Как тогава да те наричаме?

- Защо не командир Иглена глава? - попита Аарън. Джаспър прихна и изплю лимонадата си.

Кал се хвана с две ръце за главата и пое дълбоко въздух, вдишвайки уханията на лятото - аромат от топла земя, окосена трева и машинно масло. Какво да се прави. Щяха да му измислят тъпо име каквото и да става.

- Капитан Рибешко лице е добре.

- Хубаво - завъртя очи Тамара, - а сега да обсъдим кой може да знае истината за Кал.

- Баща му - рече Джаспър и всички погледнаха Алистър, който обаче не ги слушаше, тъй като разсеяно си свирукаше.

- Баща ми не се опитва да ме убие - каза Кал. Преди година нямаше да е толкова сигурен, но сега беше. - Вие също. Дори ти, Джаспър. Кой остава?

- Казвали ли сте на някого? - попита Тамара и ги изгледа.

- На кого да кажа? - възкликна Джаспър, пребледнял от изпитателните им погледи. - Не съм! Повярвайте! Никому не съм казвал! Това е голяма тайна и аз също бих загазил!

- И аз не съм казвал на никого - обади се Аарън.

- Нито пък аз - въздъхна Тамара, - но ми се щеше да попитам. Остава Майстор Джоузеф. Май му е много сърдит.

- Мислех, че Кал му трябва - отвърна Джаспър. - Та нали капитан Рибешко лице е смисълът на живота му?

- Сигурно се е надявал Кал да е по-послушен - ухили се Аарън. - Или е решил да го използва да върне капитан Рибешко лице с всичките му спомени.

Кал, който мислеше същото, потрепери.

- Може да ме обвинява за смъртта на Дрю.

- Може и мен да обвинява - каза Аарън, - ако от това ще ти стане по-добре.

Дрю беше синът на Майстор Джоузеф. Беше ходил на училище в Магистериума,преструвайки се на обикновен ученик, ала истинската причина да се запише там, бе да докопа Кал. Дори беше помогнал на баща си да отвлече Аарън, а после го бе затворил в клетка с елементал на Хаоса. По ирония на съдбата този елементал бе убил Дрю. Но Кал трябваше да признае, че и той имаше вина.

- Добре - обобщи Тамара, - значи главният ни заподозрян е Майстор Джоузеф.

- Не знам - поклати глава Кал, - ако иска да ме докопа, защо не използва Алкахеста? Пък и май е готов да се откаже. В гробницата опита да спаси живота ми. Сигурно още се надява да съм... капитан Рибешко лице.

- Ами Уорън? - попита Аарън. Те се втренчиха в него.

Кал го погледна, както Тамара бе погледнала лимонадата си.

- Смяташ, че някакъв гущер се опитва да ме убие? И е написал фалшива бележка от Селия?

- Той е елементал! И е бил на служба при Погълнатия, който ни направи онова ужасно пророчество - въздъхна Аарън, - макар че това е доста налудничаво.

- Всичко е наред - заяви Тамара. - Трябва да мислим нестандартно. Колкото невероятна да е някаква идея, трябва да я обсъдим на масата. Или поне на неокосената трева.

- Нищо не подозираме - каза Кал, - нямаме представа защо искат да ме убият. Може би просто защото съм Макар и няма нищо общо с капитан Рибешко лице. Вероятно човекът, който се опита да ме смаже с полилея, е същият, дето пусна Аутомотонес по петите ни.

- Така ще смятат маговете - въздъхна Тамара - и предполагам, че може да е вярно.

- Просто трябва да сме заедно - каза Аарън и се усмихна към синьото небе. -Ще разберем истината. Ние сме герои, нали? Имаме медали. Ще се справим.

Накрая Кал извади карти и изиграха няколко игри, като освен всичко се пляскаха през пръстите. Говориха си как ще се върнат в Магистериума и какво се надяват да постигнат през годината. Пакостник подгони няколко пчели и щракаше челюсти към тях, докато те отлетяха с лениво жужене надалеч. Късно следобед Стъбинс се появи с куфари за Тамара и съобщение от родителите й, което трябваше да предаде лично. Джаспър се обади вкъщи от старомоден хромиран телефон, който Алистър бе поправил, и навъсено обясни, че ще му пратят дрехите право в Магистериума. Кал се почуди дали е убеждавал родителите си да го пуснат тук и дали те са искали да остане с тях, но бързо прогони тази мисъл.

- Какво си ме зяпнал? - попита сърдито Джаспър, когато забеляза втренчения поглед на Кал.

- Нищо - рече Кал. Джаспър бе последният човек, за когото трябваше да се тревожи.

Същата вечер Алистър им направи пържоли. Хапнаха навън от хартиени чинии. Имаше царевица, грах и студена диня. Тамара замери Аарън с едно парче и по ризата му се посипаха семки. Пакостник се покатери върху Джаспър, защото той не му даде от пържолата. Редуваха се да пръскат искрите от въглените на скарата. Беше си купон, като се изключи сянката от смъртта на Джен, която им пречеше да се смеят твърде силно.

Или да забравят, че може да са следващите.

Два дни по-късно Алистър откара всички в Магистериума. Кал стоеше на предната седалка, загледан през прозореца, Аарън дремеше отзад. Тамара слушаше музика от телефона си, а Джаспър четеше най-новия комикс, който бе намерил в стаята на Кал. Здравата се бе запалил. Пакостник спеше дълбоко и се протягаше насън.

- Ще ми кажеш, ако ти се прииска да се върнеш у дома - заръча Алистър на Кал за може би милионен път. - Направил си предостатъчно. Знаеш много магия. Стига ти, за да владееш уменията си. Магистериумът не ти трябва повече.

Кал си спомни, че Грейвс бе настоявал Майстор Руфъс да докладва на Асамблеята как напредват двамата с Аарън. Спомни си забележките за страните, в които маговете, владеещи Хаоса, бяха убивани или със запечатани сили - нищо че вечерта бе в тяхна чест. Когато Константин Мадън беше жив, Макарите бяха невероятни. Бяха оръжията, от които всички отчаяно се нуждаеха. Бяха тези, които ще доведат войната до край. Но след смъртта на Константин, Аарън и Кал само напомняха за войната и че тя може отново да избухне. Кал се съмняваше, че ще му позволят да напусне Магистериума, каквото и да си мислеше баща му.

- Всичко е наред, тате - каза му, - добре ще съм.

Когато наближиха, пътят се стесни и закриволичи, нямаше никакви знаци. Само онези, които знаеха къде е Магистериума, можеха да го намерят. Кал често се чудеше каква магия държи туристите и жителите на съседното градче далеч от него. Вероятно нещо сложно, сигурно свързано със земята. Гората от двете страни на пътя стана по-гъста. Сети се за Ордена на Безредието - беше ясно, че Асамблеята знае за тях и ги търпи, но не можеше да си обясни защо.

Отпред се разнесе бучене и Кал отново се съсредоточи върху пътя. Излязоха на поляна, на която училищният автобус вече бе паркирал. Учениците слизаха с куфари и раници в ръце. Главната порта към училището бе отворена и Кал виждаше маговете с черни униформи, както и учениците с червени, бели, сини, зелени и сиви униформи, които се смесваха с децата все още по джинси и ризи.

Аарън се събуди и тримата с Джаспър и Тамара взеха да се ръчкат, подавайки се от прозорците, щом видеха приятели от предишните години - Селия се усмихваше предпазливо, докато влизаше с Гуенда, която бе в групата чираци на Джаспър. Алекс Страйк говореше с Анастасия Таркиун, паркирала бял мерцедес до училищния автобус. Кал бе виждал колата й. Предната година тя бе взела

Алекс от дома на Раджави - беше забравил, че Анастасия Таркуин е негова мащеха.

Анастасия излезе от колата. Както винаги, бе елегантна с белия си костюм. Алекс я погледна, раздразнен, когато зад тях спря черен ван. Задната врата се отвори и отвътре се появиха двама здравеняци - за радост на учениците в Магистериума. Свалиха от вана бюро, лампа и безупречно бял диван.

- Какво става тук? - попита Алистър, докато слизаха от ролса. Кал се протегна, защото се бе схванал. Пакостник стори същото.

- Асамблеята прати Анастасия да наглежда училището - съобщи Алекс, който дойде да ги поздрави. Здрависа се с Кал и Аарън и се усмихна на Тамара.

- Ще се настани в стария кабинет на Майстор Лемюъл. Приема работата сериозно, а и винаги носи много багаж.

- Тя ли ще търси шпионина? - попита Алистър.

- Мисля, че не бива да говорим за това - отвърна Алекс и погледна Джаспър притеснен, - имам предвид, никой не трябва да знае.

- Ами добре, щом е толкова дискретна - вдигна вежди Алистър.

Алекс хвърли поглед на мащехата си, която наблюдаваше как носят няколко големи куфара в пещерите. Бяха обсипани със старомодни пощенски марки от далечни места - Мексико, Италия, Австралия, Френската Ривиера, Прованс, Корнуол.

- Официалната версия е, че е дошла, за да е сигурна, че всичко по ликвидирането на обсебените животни протича гладко.

Кал сложи ръка на гърба на Пакостник, надявайки се, успокоително. Той го погледна и взе да маха с опашка. Вълна от гняв заля момчето при мисълта, че някой може да нарани Пакостник.

„По-добре да не опитват", помисли си той.

- Ако промениш мнението си, знаеш как да се свържеш с мен - рече му Алистър, а после го прегърна силно, толкова силно, че Кал се притесни за ребрата си.

- Чао, тате - изписука момчето. Макар че го притисна така, баща му за първи път бе съгласен той да посещава Магистериума. Чувството бе страхотно.

Тамара бе намерила Кимия и двете се кикотеха. Джаспър се бе отправил към Селия и Гуенда. Само Аарън го чакаше. Усмихна му се накриво и Кал се запита как ли се чувства приятелят му край семействата на другите.

- Я ми дай това - каза Аарън и метна раницата на Кал през рамо; с другата ръка вдигна своя багаж и пое към училището. Изглежда, товарът изобщо не му тежеше. Кал вървеше зад него, краката му бяха схванати от пътуването. Мислеше колко несправедлив е животът.

Пещерите бяха влажни, но хладни. От назъбените сталактити се стичаше вода към покритите с разтопени свещи сталагмити. Пластове гипс висяха от тавана, напомняйки знамена и ленти от отдавна забравено празненство. Кал мина покрай тях, отвъд влажния камък и към искрящите от слюда езерца, в които се стрелкаха слепи риби. Бе толкова свикнал с гледката, че дори не я смяташе за зловеща. Това бе просто неговото училище, познато като металните шкафчета и скърцането на гуменки по пода в предишното му отпреди три години.

Чудеше се дали ще попаднат на Уорън, потенциалния им убиец, и дали той ще им каже нещо зловещо, ала от малкия гущер нямаше и следа. Кал използва гривната с новите камъни, за да си проправи път към стаите. Аарън остави багажа му на дивана и изпъшка, та Кал се почувства малко по-добре относно собствените си възможности и малко виновен заради добротата на приятеля си. Стаята изглеждаше по-малка, отколкото предишната година. Миг по-късно той осъзна, че просто е пораснал, а не тя се е смалила.

Вратата се отвори и влезе Тамара, влачейки куфарите подире си.

- Нямах представа къде сте! Просто избягахте! - обяви тя. Според Кал доста нечестно от нейна страна, понеже тя бе избягала. - Знаеш, че не бива да оставяме сам Кал! - рече на Аарън.

- Но аз бях с него - напомни й той.

- Хм! - каза Тамара, преди да тръгне към стаята си. Кал отиде в своята спалня и както винаги в началото на учебната година, му се стори студена, прашна и занемарена. Отвори куфара и облече униформата - синя за третата година. Закопча я и се погледна в огледалото на гардероба. Някога бе нисък, та се виждаше в цял ръст, а сега главата му беше над рамката и трябваше да се приведе.

Отиде до общата стая, където го чакаха Аарън и Тамара - също с униформи. Обещаха на Пакостник остатъци от вечерята си и се отправиха към трапезарията. Всички седяха по предишните си маси и гледаха менюто. Липсваха само учениците от Желязната година, които идваха от Изпитите и обикновено вечеряха в стаите си. Тази вечер предлагаха лилава каша, огромни нарязани гъби, които почти приличаха на филийки хляб и бяха намазани с жълта паста. Имаше и три вида лишеи - яркозелени, кафяви и тъмночервени. Кал си сипа от всичко, заедно с чаша течност, по която се виеха водорасли.

Беше направо зловещо колко много му се услаждат лишеите. Натъпка ги в устата си, сякаш умираше от глад. Питаше се дали в лишеите се крие някаква злокобна тайна. Например да изяде толкова много, та да се превърне в лишей. Беше ли възможно? Погледна подозрително следващата хапка на вилицата си, преди да я натъпче в устата си.

Джаспър седна до него, сякаш бяха приятели.

- Та какъв е планът?

- За какво говориш? - попита Кал.

- Няма значение - завъртя очи Джаспър, после се обърна към Тамара, - защо ли си направих труда да те питам. Какъв е планът?

- Не можем да говорим тук - каза тя, като снижи глас. Кал забеляза тънката драскотинка под очите й, все още ясно се виждаше. Щом я погледнеше, си спомняше как бе вкопчила пръсти в якето му, за да го издърпа в безопасност.

Смяташе, че й е длъжник. На нея и на всичките си приятели. Нямаше представа как ще им се отплати.

Аарън, който говореше с Раф, друг ученик от Бронзовата година, за роботите, които с Кал си правеха през лятото, сякаш усети, че става нещо, прекъсна разговора и се заслуша в техния.

- Утре - каза Тамара, - след вечеря, ще се срещнем в библиотеката. Там ще обсъдим всичко.

- За какво говорите? - попита Селия и седна срещу Кал. Чинията й бе пълна с лилава каша. - Става ли нещо?

- Не - отвърнаха в един глас Аарън и Джаспър.

- Доста подозрително. - Тя се изправи. - Ако не искате да седя тук, ще ида другаде...

- Недей - скочи на крака Кал, чудейки се как да я убеди да остане. - Говорехме си за Галерията, но не сме решили дали ще ходим. Може и да идем, това е всичко.

- Искаш да дойда в Галерията с теб? - попита Селия с неясно изражение. Гаджетата ходеха в Галерията.

Среща. Тя мисли, че и предлагам среща.

- Аз. не знам - заекна Кал.

- Ами трябва да решиш - рече Селия, отметна русата си коса и тръгна с Раф, Кай и Гуенда.

- Ръкавицата е твое владение, приятелче - обяви Джаспър, щом тя се отдалечи.

- Смесваш поговорките - каза Кал, - та чак глава ме боли.

- Може ли да обсъдим как да спасим истинския, а не любовния живот на Кал? -попита Тамара раздразнена. - До утре вечер някой от нас трябва да стои с Кал през цялото време. Аз или Аарън, понеже ти, Джаспър, ще изглеждаш странно до него. Всички мислят, че не го харесваш.

- Но как така? - изненада се Аарън. - Нали сме приятели?

- Както и да е - каза Тамара, - утре след вечеря в библиотеката. Очаквам идеи.

Тя погледна встрани.

- Алекс Страйк ми маха. Сега се връщам. - Стана и хвана Аарън за ръкава. -Хайде. Вероятно иска и теб да поздрави.

- Какво? - зяпна Аарън, вдигнат на крака и понесен към масата на Алекс, Кимия и другите приятели от Златната година. Бяха угрижени и Кал не ги упрекваше. Да изгубиш приятел по такъв начин.

- Харесваш ли Селия, или не? - попита Джаспър, дъвчейки парче лишей. Беше си стъкмил нова мазна прическа преди церемонията по връчване на наградите и кичур тъмна коса падаше над очите му.

- Не ти влиза в работата - отвърна Кал.

- Може пък аз да искам да я поканя на среща - отвърна Джаспър. - Не си ли мислил за това?

Кал се ококори, не беше мислил.

- Прави каквото искаш - рече той накрая.

- Май не ти пука. - Очите на Джаспър блеснаха весело. - Да не си падаш по Тамара?

- Джаспър...

- Падаш ли си по Тамара?

- Тя е най-добрият ми приятел - отвърна Кал през зъби.

- Това нищо не значи - обяви Джаспър и завъртя вилицата между пръстите си. -Чираците често се забиват. Виж Кимия и Алекс Страйк. Или мен и Селия. Може да харесваш Тамара.

- И това нищо не значи! - избухна Кал, изненадан от себе си. Изгледа кръвнишки Джаспър и добави: - Не зацепваш ли? Няма значение. Тя харесва повече Аарън.

- Леле - ококори се Джаспър, - май разкрих неудобна истина.

На Кал му се зави свят. Видя смътно как Аарън и Тамара идват към тях. Смееха се, както винаги.

- Не повтаряй - обърна се Кал към Джаспър - какво казах.

- Не бой се, Калъм - рече той с презрителна усмивка и се облегна на стола, - ще опазя всичките ти тайни.