Бризингър

Ездач и Ра’зак

Ерагон седеше, окъпан в хладното сияние на алената си сфера, в прохода с килиите, близо до центъра на Хелгринд. Тоягата лежеше в скута му.

Скалите отразяваха гласа му, докато повтаряше отново и отново думите на древния език. Това не беше магия, а съобщение към оцелелия Ра’зак. Казаното гласеше:

— Ела, ти, който ядеш човешка плът, нека приключим тази наша битка. Ти си ранен, а аз — уморен. Спътниците ти са мъртви, а аз съм сам. Равни сме. Обещавам да не използвам магия срещу теб, нито да те наранявам или вземам в плен с вече направени заклинания. Ела, ти, който ядеш човешка плът, нека приключим тази наша битка…

Времето, откакто говореше, му изглеждаше безкрайно: небитие в тази мрачна пещера, която оставаше непроменена през сякаш хилядолетния цикъл от повтарящи се думи, чийто ред и смисъл спря да има значение за него. След известно време тревожните му мисли утихнаха и го погълна странно спокойствие.

Млъкна с отворена уста, след което я затвори и застана нащрек.

На десетина метра от него стоеше последният Ра’зак. От разкъсаната роба на създанието капеше кръв.

— Моят госссподар не иссска да те убивам — изсъска то.

— Но това вече няма значение за теб.

— Не. Ако падна под ударите на твоята тояга, нека Галбаторикссс прави ссс теб каквото поиссска. Той има повече сссърца от теб.

Ерагон се засмя.

— Сърца? Аз съм шампионът на народа, не той.

— Глупаво момче. — Ра’зак наклони леко глава, гледайки зад гърба му, към трупа на другото чудовище по-надолу в тунела. — Тя беше сссспътничката ми в люпилото. Сссстанал си ссссилен, откакто сссе сссрещнахме за първи път, Ссссенкоубиецо.

— Или това, или трябваше да умра.

— Ще сссключиш ли ссспоразумение сссс мен, Сссенкоубиецо?

— Какво споразумение?

— Аз съм поссследният от расата си, Сссенкоубиецо. Ние сссме древни и не иссскам да бъдем забравени. Ще напомняш ли на сссвоите хора в песссни и иссстории за ужаса, който будехме у твоя вид?… Ще ни помниш ли сссъс ссстрах?

— И защо трябва да направя това?

Опирайки клюн в тесните си гърди, Ра’зак защрака и зацвърча сам на себе си в продължение на няколко мига.

— Защото — каза накрая, — ще ти кажа нещо тайно, да, ще го направя.

— Кажи ми тогава.

— Първо ми дай дума, иначе ще ме измамиш.

— Не. Кажи ми и тогава ще реша дали да се съглася или не.

Измина почти минута и никой от двамата не помръдна, макар и Ерагон да стоеше нащрек за изненадваща атака. След още няколко остри изтраквания на клюна си, Ра’зак каза:

— Той почти е открил името.

— Кой?

— Галбаторикссс.

— Чие име?

Изчадието изсъска гневно:

— Не мога да ти кажа! Името! Истинското име!

— Трябва да ми кажеш повече от това.

— Не мога!

— Значи няма споразумение.

— Проклет да ссси, Ездачо! Проклинам те! Дано не намериш дом, нито бърлога, нито мир в тази сссвоя земя! Дано напуссснеш Алагезия и никога повече не сссе върнеш!

Космите по врата на Ерагон настръхнаха от ужас. В ума си отново чу думите на знахарката Анджела, когато тя хвърли своите драконови кости за него и му предсказа бъдещето, в което се споменаваше точно тази съдба.

Между Ездача и неговия враг имаше съвсем малко разстояние, когато Ра’зак отметна напоеното си с кръв наметало, разкривайки лък, който вече бе опънат и със стрела на тетивата. Изчадието вдигна оръжието си и стреля към гърдите на Ерагон.

Младежът отблъсна стрелата с тоягата си.

После, сякаш опитът бе просто подготвителен ритуал, изискван от обичая, който трябваше да се спази, преди да продължат с истинската битка, Ра’зак се наведе, остави лъка на пода, отметна качулката си и бавно и внимателно извади своя меч изпод робата си. Докато го правеше, Ерагон се изправи на крака и застана разкрачен, стиснал здраво тоягата.

Те се хвърлиха един към друг. Ра’зак се опита да съсече Ерагон, но той се извъртя и избягна удара. Насочвайки върха на тоягата си нагоре, той заби металния й шип под клюна на врага си през плочките, които защитаваха гърлото на чудовището.

Ра’зак потрепери само веднъж, след което се свлече на пода.

Ездача се загледа в най-омразния си враг, в лишените от клепачи черни очи, внезапно коленете му омекнаха и повърна до стената на тунела. Като избърса уста, той изтръгна тоягата и прошепна:

— За баща ни. За дома ни. За Карвахол. За Бром… Стига ми толкова отмъщение. Дано гниеш тук до края на вечността, Ра’зак.

Ерагон отиде до килията на Слоун, който бе все още дълбоко потънал в магическия си сън, и метна касапина на рамо. След това се отправи обратно към главната пещера на Хелгринд. По пътя често оставяше Слоун на пода, за да изследва някоя килия или разклонение, които не бе посещавал преди. В тях откриваше множество злокобни инструменти, включително четири метални бутилки със сеитрово масло, които бързо унищожи, за да не може никой да използва разяждащата плътта киселина в коварните си планове.

Когато Ездача излезе от мрежата тунели, слънчевата светлина опари бузите му. Той задържа дъха си и притича край мъртвия Летрблака до входа на обширната пещера, където се загледа надолу към стръмната стена на Хелгринд и хълмовете далеч под нея. На запад видя облак оранжев прах, който се издигаше над пътя, свързващ планината с Драс-Леона и показваше приближаването на група конници.

Дясната страна го болеше от тежестта на Слоун, така че премести мъжа на другото си рамо. Примигна, за да премахне потта, която се стичаше в очите му, докато се мъчеше да разреши проблема как да пренесе Слоун и себе си през хиляда и петстотинте метра, които го деляха от земята.

— До долу е почти миля — промърмори той. — Ако имаше пътека, можех лесно да преодолея разстоянието дори със Слоун. Значи трябва да имам силата да ни спусна с магия… Да, но нещо, което за по-дълго време е изпълнимо, може да се окаже твърде опасно за живота, ако се извърши за един миг. Както казваше Оромис, тялото не може да превърне достатъчно бързо запасите си от сила в енергия, която да поддържа повечето магии по-дълго от няколко секунди. Имам само определено количество сила в даден момент и щом тя свърши, трябва да изчакам, докато се възстановя… А като си говоря сам, не си помагам.

Ездача стисна здраво Слоун и насочи поглед към един тесен перваз на около стотина крачки под себе си. „Това ще боли“ — помисли си и се подготви за опита. После извика:

— Аудр!

Усети как се издигна на няколко сантиметра от пода на пещерата.

— Фрам — добави и магията го изстреля извън пещерата, където увисна във въздуха като облак, плуващ в небето. Беше свикнал да лети на гърба на Сапфира и гледката на празното пространство под краката му го притесни.

Насочвайки потока на магията, Ерагон бързо се спусна от леговището на Ра’зак — което отново бе скрито от илюзорната стена — до перваза. Когато се приземи на него, ботушът му се натъкна на някакъв камък. За няколко панически секунди той се олюля, като търсеше стабилна опора, без да може да погледне надолу, защото движението на главата можеше да го запрати към земята. Извика леко, когато левият му крак се отдели от перваза и той започна да пада. Преди да успее да прибегне до магия, за да се спаси, внезапно спря, когато стъпалото му се заклещи в една пукнатина. Ръбовете й се забиха в прасеца му, ала това не го разтревожи, защото така си върна стабилността.

Ерагон подпря гръб в стената на Хелгринд, за да намести по-добре безжизненото тяло на Слоун.

— Не беше толкова зле — отбеляза накрая. Усилието го бе изтощило, но не дотолкова, че да не може да продължи. — Мога да го направя — каза си. Вдиша малко свеж въздух, изчаквайки пулсът му да се нормализира. Имаше чувството, че е тичал двадесет метра с касапина на гръб. — Мога да го направя…

Приближаващите ездачи отново привлякоха погледа му. Сега бяха значително по-близо отпреди и препускаха през сухата земя с бързина, която го обезпокои. „Това е състезание между тях и мен — осъзна Ерагон. — Трябва да избягам, преди да са достигнали Хелгринд. Със сигурност сред тях има магьосници, а аз не съм в състояние да се дуелирам със заклинателите на Галбаторикс“. Той погледна към лицето на Слоун и каза:

— Вероятно ще ми окажеш малко помощ, а? Това е най-малкото, което можеш да направиш, имайки предвид, че рискувам живота си и дори повече заради теб.

Главата на спящия касапин се полюшна. Беше потънал дълбоко в света на сънищата.

Ездача изсумтя и се изтласка от ръба на Хелгринд. Отново каза „Аудр“ и пак увисна във въздуха. Този път разчиташе на силата на Слоун — колкото и малко да беше тя, — а не само на своята. Заедно те се спуснаха като две странни птици край назъбената стена на планината към друг перваз, чиято ширина обещаваше безопасност.

По подобен начин Ерагон успя да организира спускането им до долу. Не се движеше в права линия, а все по-надясно, така че да заобиколят Хелгринд и масивната скала да ги скрие от конниците.

Колкото повече наближаваха земята, толкова по-бавно се движеха. Младежът изпитваше смазваща умора и тя намаляваше разстоянието, което бе способен да измине на един полет, както и правеше почивките между отделните етапи все по-недостатъчни. Даже вдигането на пръст се превърна в дразнещо и почти непоносимо трудно усилие. Сънливостта го обгърна в топлия си воал и притъпи мислите и сетивата му, докато в един момент дори най-твърдите скали му се струваха меки като възглавници.

Когато най-накрая стигна до спечената от слънцето земя — твърде слаб, за да попречи на себе си или касапина да се проснат по очи в пръстта, — Ерагон остана да лежи с ръце, свити под странен ъгъл под гърдите му, загледан с премрежени очи в жълтите петънца кварц, които изпъстряха едно камъче на няколко сантиметра от носа му. Слоун тежеше на гърба му като купчина железни слитъци. Въздухът излизаше от дробовете на Ездача, но, изглежда, не смяташе за нужно да се връща обратно. Пред очите му притъмня, сякаш облак бе скрил слънцето. Обзе го непреодолима сънливост, а ударите на сърцето му звучаха като леко пърхане.

Ерагон вече не бе в състояние да мисли, но някъде дълбоко в себе си знаеше, че ще умре. Това не го плашеше; точно обратното, перспективата го успокояваше, защото бе невероятно уморен и смъртта щеше да го освободи от тази разбита черупка от плът и да му позволи да си почива до края на вечността.

Отнякъде над главата му се появи земна пчела, голяма колкото палеца му. Тя закръжи край ухото му, а после се насочи към камъка, опитвайки кварцовите петънца, които имаха същия яркожълт цвят като цветята, които цъфтяха сред хълмовете. Мъхът по тялото на пчелата блестеше на утринната светлина — всяко косъмче бе ясно различимо за Ерагон. Прозрачните крилца издаваха нежно бръмчене, а по крачетата й бе полепнал цветен прашец.

Пчелата бе така изпълнена с живот и толкова красива, че присъствието й върна волята за живот на Ерагон. Свят, който съдържаше такова невероятно създание, беше място, в което искаше да живее.

С огромно усилие на волята той измъкна лявата ръка изпод гърдите си и сграбчи стеблото на един близък храст. Като някакъв паразит Ерагон изсмука живота от растението, оставяйки го спаружено и кафяво. Последвалият прилив на енергия проясни ума му. Сега вече почувства страх; след като си бе възвърнал желанието да продължи съществуването си, в мрака отвъд виждаше единствено ужас.

Като се примъкна с усилие напред, той сграбчи друг храст, чиято жизненост вля в тялото си, след това трети, четвърти и така нататък, докато не възстанови напълно силите си. Изправи се и погледна редицата кафяви растения, простираща се зад него; горчив вкус изпълни устата му, когато видя какво е причинил.

Знаеше, че е бил невнимателен с магията и че ако бе умрял, безразсъдството му щеше да обрече Варден на сигурно поражение. Сега, като се замисли над действията си, глупостта му го накара да потръпне от срам. „Бром щеше да ми зашлеви една плесница, задето предизвиках подобна бъркотия“ — помисли си.

Той се върна при Слоун и вдигна касапина от земята. После се обърна на изток и започна да се отдалечава от Хелгринд, навлизайки в прикритието на една клисура. Десет минути по-късно, когато спря, за да провери за преследвачите си, видя облак прах, издигащ се в основата на планината, който му подсказа, че конниците са пристигнали при тъмната каменна кула.

Усмихна се. Слугите на Галбаторикс бяха твърде далеч, за да могат по-слабите магьосници сред тях да засекат неговия ум или този на Слоун. „Докато открият телата на Ра’зак — помисли си той, — ще съм пробягал няколко километра. Освен това те ще търсят дракон и Ездач, а не човек, който върви пеша“.

Успокоен, че не трябва да се безпокои за непосредствена атака, Ерагон продължи с предишния си ход: сравнително бърз и постоянен, който можеше да поддържа през целия ден.

Над него слънцето блестеше в златисто и бяло. Пред него се простираше огромна пустош, отделяща го от всякакво населено място. И в сърцето му проблеснаха наново надеждата и радостта.

Най-накрая Ра’зак бяха мъртви!

Най-сетне отмъщението му бе завършено — бе изпълнил дълга си към Гароу и Бром. И най-сетне се бе отървал от страха и гнева, които го бяха измъчвали, откакто Ра’зак за пръв път се появиха в Карвахол. Убийството им бе отнело много повече време, отколкото бе очаквал, но сега то беше вече факт и победата бе огромна. Ерагон си позволи да го изпълни чувството на удовлетворение от реализирането на подобно трудно начинание, макар и с помощта на Роран и Сапфира.

И все пак, за негова изненада, триумфът му нагарчаше, затъмнен от неочаквано усещане за загуба. Преследването на Ра’зак бе последната връзка с живота му в долината Паланкар и не му се искаше да я прекъсне, колкото и ужасен да бе този живот. Нещо повече, задачата му бе давала цел, когато нямаше такава. Тя бе причината да напусне дома си. Без нея сега усещаше празнота, запълвана преди от омразата му към Ра’зак.

Способността му да скърби за края на подобна мисия го ужаси и той се закле никога повече да не повтаря същата грешка. „Няма да допусна да се отдам дотолкова на борбата си срещу Империята, Муртаг и Галбаторикс, че да не мога да продължа напред към нещо друго, когато моментът настъпи… или по-лошо, че да се опитам да продължа конфликта, вместо да се приспособя към това, което ще го последва“. Ерагон реши да се отърси от противното си съжаление и да се отдаде изцяло на облекчението, че се е отървал от ужасното бреме на самоналожената си мисия и че единствените му задължения в момента са да се справи със сегашното положение.

Въодушевлението направи крачките му по-леки. Сега, когато Ра’зак ги нямаше, имаше чувството, че най-накрая може да изгради живота си не върху онова, което е бил някога, а върху това, което бе станал: Драконов ездач.

Усмихна се на неравния хоризонт, засмя се и се затича, без да го е грижа дали някой няма да го чуе. Гласът му се носеше из клисурата и всичко около него изглеждаше ново и красиво, пълно с обещания.