Бризингър

Изгрев

Докато Ерагон и Аря съпровождаха лейди Лорана надолу по стълбите на кулата, те срещнаха Бльодгарм и единадесетте елфически заклинатели, които тичаха нагоре, прескачайки по четири стъпала наведнъж.

— Сенкоубиецо! Аря! — възкликна една елфическа жена с дълга черна коса. — Ранени ли сте? Чухме риданията на Сапфира и помислихме, че някой от вас може да е умрял.

Ездача погледна към Аря. Клетвата му пред кралица Исланзади не му позволяваше да обсъжда Оромис или Глаедр в присъствието на някой, който не е от Ду Велденварден — като лейди Лорана — без позволението на кралицата, Аря или който и да е евентуален наследник на Исланзади на трона в Елесмера.

Елфката кимна и каза:

— Освобождавам те от клетвата ти, Ерагон. Освобождавам и двама ви. Говорете за тях с когото решите.

— Не, не сме ранени — отвърна Ездача. — Но Оромис и Глаедр паднаха в битка над Гил’еад.

Като един елфите извикаха от ужас и започнаха да го засипват с десетки въпроси.

Аря вдигна ръка и каза:

— Осъзнайте се. Сега не е времето и мястото да задоволявате любопитството си. Наоколо още има войници и не знаем кой може да ни подслушва. Крийте мъката в сърцата си, докато не бъдем на безопасно място. — Тя замълча и погледна Ерагон, а после продължи: — Ще ви разкажа всичко за смъртта им, когато науча подробностите.

— Нен оно веоната, Аря Дрьотнингу — промърмориха елфите.

— Чу ли повика ми? — попита Ерагон Бльодгарм.

— Да — отвърна косматият елф. — Дойдохме възможно най-бързо, ала между нас и вас имаше множество войници.

Ездача изви ръка пред гърдите си в традиционния елфически поздрав.

— Извинявам се, че ви изоставих, Бльодгарм-елда. В разгара на битката проявих глупост и прекалена самоувереност и заради грешката ми едва не умряхме.

— Няма нужда да се извиняваш, Сенкоубиецо. И ние допуснахме грешка, която обещавам, че няма да повторим. От днес нататък ще се бием редом с теб и Варден, без да пестим силите си.

Заедно те слязоха по стълбите в двора отвън. Варден бяха избили или заловили повечето от войниците в крепостта, а малцината, които още се биеха, се предадоха, щом видяха, че лейди Лорана е под опеката на бунтовниците. Тъй като стълбището бе твърде тясно за нея, Сапфира се бе спуснала от терасата на двора и ги чакаше, когато пристигнаха.

Ерагон остана при драконката, Аря и лейди Лорана, докато един боец извика Йормундур. Когато командирът дойде при тях, те го информираха какво се е случило в кулата — което наистина го изуми — и предадоха лейди Лорана на грижите му.

Йормундур й се поклони:

— Бъдете сигурна, милейди, че ще се отнасяме към вас с цялото уважение и достойнство, което се полага на ранга ви. Може и да сме врагове, но си оставаме цивилизовани.

— Благодаря — отвърна тя. — Радвам се да го чуя. Тревогата ми обаче е за безопасността на поданиците ми. Ако е възможно, бих искала да говоря с водачката ви Насуада за нейните планове.

— Вярвам, че и тя иска да говори с вас.

Докато се разделяха, Лорана каза:

— Много съм ви признателна, мила елфке и Драконов ездачо, за убийството на онова чудовище, преди то да разруши Фейнстер. Съдбата ни е поставила на различни страни на конфликта, но това не означава, че не мога да се възхитя на смелостта и силата ви. Може никога повече да не се срещнем, така че ви пожелавам късмет.

Ерагон се поклони и отвърна:

— Късмет и на вас, лейди Лорана.

— Дано звездите бдят над вас — добави Аря.

Бльодгарм и елфите под негово командване съпроводиха Ерагон, Сапфира и Аря, докато те обикаляха града в търсене на Насуада. Откриха я да язди сред сивите улици и да оглежда пораженията.

Насуада поздрави Ерагон и Сапфира с явно облекчение.

— Радвам се, че най-накрая се върнахте. Бяхте ни нужни тук последните няколко дни. Виждам, че имаш нов меч, Ерагон, меч на Драконов ездач. Елфите ли ти го дадоха?

— По малко заобиколен начин, но да. — Младежът огледа хората, застанали наоколо, и снижи глас: — Насуада, трябва да говорим с теб насаме. Важно е.

— Добре. — Тя огледа сградите около улицата и посочи една къща, която изглеждаше изоставена. — Нека говорим там.

Двама от Нощните ястреби притичаха преди тях в къщата. Появиха се няколко минути по-късно, поклониха се на Насуада и казаха:

— Празна е, милейди.

— Добре. Благодаря ви.

Тя слезе от коня си, подаде юздите на един мъж от свитата си и влезе вътре. Ерагон и Аря я последваха.

Тримата се разходиха из запуснатата сграда, докато не намериха стая — кухнята — с прозорец, достатъчно голям, за да побере главата на Сапфира. Ерагон отвори кепенците и драконът положи глава на дървения перваз. Дъхът й изпълни кухнята с миризмата на овъглено месо.

— Можем да говорим без притеснения — обяви Аря, след като направи магии, които да пречат на подслушвачи.

Насуада потри ръце и потрепери.

— За какво става дума, Ерагон? — попита тя.

Ездача преглътна. Искаше му се да не му се налага да говори за съдбата на Оромис и Глаедр. Накрая каза:

— Насуада… двамата със Сапфира не бяхме сами… Имаше друг дракон и друг Ездач, които се бореха срещу Галбаторикс.

— Знаех си — възкликна Насуада с блеснали очи. — Само в това обяснение имаше смисъл. Те бяха вашите учители в Елесмера, нали?

— Бяха — вметна Сапфира. — Ала вече не са.

— Вече не са?

Ерагон стисна устни и поклати глава, а очите му се напълниха със сълзи.

— Тази сутрин двамата загинаха в Гил’еад. Галбаторикс използва Торн и Муртаг, за да ги убие; чух го да им говори чрез устата на Муртаг.

Възбудата се оттече от лицето на Насуада и на него се изписа униние и изтощение. Тя се отпусна на най-близкия стол и загледа пепелта в студеното огнище. Кухнята потъна в тишина. Накрая водачката на Варден се размърда и попита:

— Сигурен ли си, че са мъртви?

— Да.

Насуада избърса очи с ръкава си.

— Разкажи ми за тях, Ерагон. Моля те.

В продължение на следващия половин час, младежът разказа за Оромис и Глаедр. Обясни точно как са оцелели след падането на Ездачите и защо са избрали да се крият след това. Обясни за недъзите им и отдели малко време да опише личностите им и какво е било ученето с тях. Чувството му за загуба се задълбочи, докато си спомняше дългите дни, прекарани с Оромис при зъберите Тел’наир, и множеството неща, които елфът бе направил за него и Сапфира. Когато стигна до сблъсъка с Торн и Муртаг над Гил’еад, драконката вдигна глава и отново започна да вие, тихо и неспирно.

След това Насуада въздъхна и каза:

— Иска ми се да можех да срещна Оромис и Глаедр, но уви, не ни е било писано… Има обаче още нещо, което не разбирам, Ерагон. Ти каза, че си чул Галбаторикс да им говори. Как е възможно това?

— Да, и аз бих искала да разбера — добави Аря.

Ездача потърси нещо за пиене, но в кухнята нямаше вода или вино. Той се изкашля, а после заразказва за последното си пътуване до Елесмера. Сапфира добавяше някой коментар от време на време, но като цяло го остави да предаде историята сам. Младежът започна с истината за родителите си и продължи с бърз преразказ на събитията от престоя им, като се почне от откриването на ярката стомана под дървото Меноа и се стигне до изковаването на Бризингър и посещението на Слоун. Накрая разказа на елфката и Насуада за истинските сърца на драконите.

— Ясно — каза водачката на Варден. Тя се изправи и обиколи кухнята два пъти. — Ти си син на Бром, а Галбаторикс смуче сила от душите на драконите, чиито тела са умрели. Това е толкова много, че едва успявам да го осмисля… — тя потърка длани една в друга. — Сега поне знаем източника на силата му.

Аря остана неподвижна, без дъх и с вцепенено изражение.

— Драконите още са живи — прошепна тя. Събра длани като за молитва и ги притисна към гърдите си. — Още са живи след всички тези години. О, ако можехме да кажем това на останалите от расата ми. Как само щяха да ликуват! И колко ужасен би бил гневът им, когато чуят за поробването на Елдунари! Бихме поели право към Уру’баен и не бихме се спрели, докато не освободим сърцата от контрола на Галбаторикс, независимо колко от нас ще умрат междувременно.

— Но не можем да им кажем — обади се Сапфира.

— Не — съгласи се елфката и сведе поглед. — Не можем. Но ми се иска да можехме.

Насуада вдигна очи към нея.

— Моля те, не се обиждай, но ми се иска майка ти, кралица Исланзади, да бе намерила за нужно да сподели тази информация с нас. Можехме да се възползваме много отдавна от нея.

— Съгласна съм — каза Аря и се намръщи. — В Пламтящите равнини Муртаг успя да ви надвие — тя посочи към Ерагон и Сапфира — само защото не знаехте, че Галбаторикс може да му е дал Елдунари. Така не бяхте подготвени да действате с нужната предпазливост. Ако не беше съвестта на Муртаг, и двамата сега щяхте да сте роби на краля. Оромис, Глаедр и майка ми са имали причина да държат истинските сърца в тайна, но това едва не доведе до провала ни. Ще обсъдя тези неща с кралицата при следващата ни среща.

Насуада закрачи напред-назад между шкафчетата до мивката и огнището.

— Даде ми много храна за размисъл, Ерагон. — Тя почука пода с върха на ботуша си. — За пръв път в историята на Варден знаем начин да убием Галбаторикс, който може да се окаже успешен. Ако можем да го отделим от тези истински сърца, той ще изгуби по-голямата част от силата си и тогава ти и другите заклинатели ще го надвиете.

— Да, но как бихме могли да го отделим от тях? — попита Ездача.

Насуада сви рамене.

— Нямам представа, но съм сигурна, че е възможно. Отсега нататък твоята задача е да измислиш начин. Нищо друго не е по-важно.

Ерагон усети, че Аря го гледа необичайно втренчено. Обезпокоен, той я изгледа въпросително.

— Винаги съм се чудела защо яйцето на Сапфира отиде при теб, вместо на някое празно поле — каза елфката. — Струваше ми се твърде голямо съвпадение, за да е причинено от случайност, но не можех да измисля разумно обяснение. Сега вече разбирам. Трябваше да се сетя, че ти си син на Бром. Не го познавах добре, но все пак го познавах, а между вас има известна прилика.

— Нима?

— Трябва да се гордееш да го наричаш свой баща — каза Насуада. — Той беше забележителен човек. Ако не беше Бром, Варден не биха съществували. Струва ми се подобаващо да продължиш делото му.

После Аря попита:

— Ерагон, може ли да видим Елдунари на Глаедр?

Той се поколеба, но след това излезе навън и взе торбата от дисагите на Сапфира. Внимавайки да не докосва сърцето, младежът разхлаби връвта отгоре и остави плата да се свлече около златистия камък. В контраст с първия път, когато го бе видял, блясъкът в истинското сърце бе мътен и слаб; съзнанието на Глаедр едва мъждукаше.

Насуада се приведе напред и се вгледа в завихрения център на Елдунари, а блясъкът му се отрази в очите й.

— И Глаедр наистина е там вътре?

— Там е — отвърна Сапфира.

— Мога ли да говоря с него?

— Можеш да опиташ, но се съмнявам да ти отговори. Той току-що изгуби своя Ездач. Ще му е нужно много време да превъзмогне шока, ако изобщо успее. Моля те, остави го на мира, Насуада. Ако той искаше да говори с теб, вече щеше да го е сторил.

— Разбира се. Нямах намерение да го безпокоя, докато скърби. Разговорът ни ще почака, докато Глаедр се възстанови достатъчно.

Аря се приближи до Ерагон и положи ръце от двете страни на Елдунари, като пръстите й се намираха на по-малко от сантиметър от повърхността му. Тя се загледа в камъка със страхопочитание, привидно изгубена в дълбините му, а после прошепна нещо на древния език. Съзнанието на златния дракон проблесна за кратко, като че в отговор.

Елфката отдръпна ръцете си.

— Ерагон, Сапфира, получили сте изключителна отговорност: сега се грижите за друг живот. Каквото и да стане, трябва да защитите Глаедр. Щом Оромис вече го няма, силата и мъдростта на неговия дракон ще са ни нужни дори повече отпреди.

— Не се безпокой, Аря, няма да допуснем да му се случи нещо — обеща Сапфира.

Ездача покри Елдунари с торбата и се помота, докато я завърже, защото изтощението го правеше непохватен. Варден бяха спечелили важна победа, а елфите държаха Гил’еад, ала това не му носеше особена радост. Той погледна Насуада и попита:

— Сега какво?

Тя вирна брадичка.

— Сега потегляме на север към Белатона, а когато го завземем, ще продължим към Драс-Леона. Оттам ни чака Уру’баен, където ще отхвърлим Галбаторикс или ще умрем. Това ще правим сега, Ерагон.

След като се разделиха с Насуада, Ездача и Сапфира решиха да напуснат Фейнстер и да отидат в лагера на Варден, за да могат и двамата да си починат необезпокоявани от какофонията в града. Заедно с Бльодгарм и другите стражи на Ерагон, те тръгнаха към главната порта на Фейнстер. Младежът все още носеше в ръцете си истинското сърце на Глаедр. Никой не продумваше.

Ерагон гледаше в земята. Не обръщаше внимание на хората, които тичаха край него; неговото участие в битката беше приключило и му се искаше единствено да легне и да забрави мъките от деня. Последното усещане, което бе получил от Глаедр, все още вибрираше в ума му: Беше сам. Беше сам и на тъмно… Сам! Догади му се. „Значи това е усещането да изгубиш своя Ездач или своя дракон. Нищо чудно, че Галбаторикс е полудял“.

— Ние сме последните — каза Сапфира.

Той се намръщи неразбиращо.

— Последните свободни дракон и Ездач — обясни тя. — Само ние останахме. Сега сме…

— Сами.

— Да.

Ерагон се препъна в един камък, който не бе видял. Чувстваше се отвратително и затвори очи за момент. „Не можем да се справим сами — помисли си. — Просто не можем! Не сме готови“.

Сапфира се съгласи и от мъката и напрежението й, съчетани с неговите, почти му секна дъхът.

Когато пристигнаха до градските порти, Ездача спря. Не му се искаше да се блъска през струпаната пред тях голяма тълпа, която се опитваше да избяга от Фейнстер. Той се огледа за друг път. Когато очите му се плъзнаха над външната стена, внезапно изпита желание да види града през деня.

Той се затича по стълбището, водещо към бойниците. Сапфира изръмжа раздразнено и го последва, като разтвори наполовина криле, за да скочи от улицата на върха на стената с едно движение.

Те застанаха заедно на парапета и останаха там почти цял час, загледани в изгряващото слънце. Един след друг лъчи бледа златиста светлина нашариха зелените поля от изток и озариха безбройните прашинки, носещи се във въздуха. Там, където лъчите попадаха на стълбове дим, той заблестяваше в оранжево и червено и сякаш се завихряше с подновен устрем. Огньовете сред съборетините извън града почти бяха угаснали, но от пристигането на Ерагон и Сапфира насам двадесетина къщи във Фейнстер се бяха подпалили и огнените езици, които се извиваха над разпадащите се сгради, придаваха на градския пейзаж зловеща красота. Отвъд града морето се простираше до далечния равен хоризонт. Там на самия ръб се виждаха платната на кораб, насочил се на север.

Докато слънцето стопляше Ерагон през бронята, меланхолията му малко по малко се разпръсна като мъглата, покрила реките под него. Той пое дълбоко въздух и издиша, отпускайки мускули.

— Не — каза накрая. — Не сме сами. Аз имам теб, а ти имаш мен. Заедно имаме Аря, Насуада, Орик и още много други, които ще ни помагат.

— И Глаедр — добави Сапфира.

— Да.

Ездача погледна към Елдунари, който лежеше, покрит в ръцете му, и усети прилив на съчувствие и желание да защитава дракона, хванат в капана на истинското сърце. Той притисна камъка към гърдите си и положи ръка на крака на Сапфира, благодарен за връзката им.

„Можем да го направим — помисли си. — Галбаторикс не е неуязвим. Той има слабост и ние можем да я използваме срещу него… Можем да го направим“.

— Можем и трябва — добави Сапфира.

— Заради приятелите и семейството ни…

— … и заради цяла Алагезия…

— … трябва да го направим.

Ерагон вдигна Елдунари на Глаедр над главата си и го показа на слънцето и на новия ден. Усмихна се, нетърпелив за предстоящите битки и за момента, в който двамата със Сапфира най-накрая щяха да се изправят срещу Галбаторикс и да убият тъмния крал.