Трябва ми меч!

След като прибра Домиа абр Вирда на сигурно място в палатката си, Ерагон отиде към оръжейния склад на Варден — голяма отворена шатра, пълна с рафтове с копия, мечове, лъкове и арбалети. Купища щитове и кожени нагръдници изпълваха качените един върху друг сандъци. По-скъпите туники, нагръдници и други части от бронята висяха по дървени рамки. Стотици конични шлемове блестяха като полирано сребро. Снопове стрели бяха подредени край стените на шатрата и сред тях стояха двадесетина мъже, които поправяха онези, чиито пера са били повредени по време на битката в Пламтящите равнини. Постоянен поток войници влизаше и излизаше: някои носеха оръжия и брони за поправка, други бяха нови попълнения, идващи за снаряжение, а трети разнасяха екипировки към различните части на лагера. Всички, изглежда, крещяха с пълно гърло. И в центъра на тази бъркотия се намираше човекът, когото Ерагон се надяваше да види: Фредрик, оръжейникът на Варден.

Бльодгарм съпроводи младежа, когато влезе в шатрата и се запъти към Фредрик. Веднага щом двамата се озоваха под покривалото, мъжете вътре се умълчаха, вперили погледи в тях. После възобновиха дейността си, макар и с по-бързо темпо и по-тихи гласове.

Оръжейникът вдигна ръка за поздрав и побърза да ги посрещне. Както винаги носеше косматия си нагръдник от биволска кожа — който миришеше почти толкова неприятно, колкото вероятно и животното, от което произлизаше, — а също и двуръчния си меч, увиснал по диагонал на гърба му, с дръжка, подаваща се над дясното му рамо.

— Сенкоубиецо! — изтътна гласът му. — Какво мога да направя за теб в този прекрасен следобед?

— Трябва ми меч.

Усмивката на Фредрик почти си проби път през брадата му.

— А, чудех се дали няма да ме посетиш по този повод. Когато потегли за Хелгринд без меч в ръка, си помислих, е, може би вече не ти трябват такива работи. Навярно можеш да се биеш само с магия.

— Не, още не.

— Е, не мога да кажа, че съжалявам. На всеки му е нужен добър меч, независимо колко вещ заклинател е. Ще видиш, казвам ти, че тая битка с Империята ще се разреши именно по тоя начин — с острието на меч, забито в прокълнатото сърце на Галбаторикс. Ха, залагам си надницата за цялата година, че дори той има меч и че го използва, въпреки че може да те изкорми като риба с едно мръдване на пръста. Усещането за добра стомана в юмрука е несравнимо.

Докато говореше, Фредрик ги поведе към един рафт с оръжия, който бе настрана от останалите.

— Какъв меч търсиш? — попита той. — Онзи Зар’рок, който имаше, беше едноръчен, ако си спомням правилно. С острие, широко около два палеца — два мои палеца де, — и с форма, еднакво подходяща и за сеч, и за пронизване, нали?

Ездача потвърди и оръжейникът изсумтя, като започна да сваля мечове от рафта и да ги върти във въздуха, само за да ги върне обратно с очевидно неодобрение.

— Елфическите остриета обикновено са по-леки от нашите или джуджешките заради заклинанията, които вкарват в стоманата. Ако правехме нашите оръжия толкова деликатни, колкото са техните, мечовете ни нямаше да издържат повече от минута в битка, преди да се огънат, счупят или напукат толкова зле, че да не можеш да режеш и меко сирене с тях. — Очите му се насочиха към Бльодгарм. — Не е ли така, елфе?

— Напълно си прав, човеко — отвърна заклинателят с идеално овладян глас.

Фредрик кимна и огледа острието на друг меч, а после изсумтя и го върна обратно на рафта.

— Което означава, че който и меч да избереш, вероятно ще е по-тежък, отколкото си свикнал. Това едва ли ще представлява реална трудност за теб, Сенкоубиецо, но допълнителната тежест може да се отрази на точността на ударите ти.

— Благодаря за предупреждението — отвърна Ерагон.

— А, за нищо. Затова съм тук: да пазя, доколкото мога, възможно най-много мъже от Варден да не бъдат убити и да им помагам да убият възможно най-много от проклетите войници на Галбаторикс. Добра работа е.

Той се отдръпна от рафта и отиде към друг, скрит зад купчина квадратни щитове.

— Да намериш правилния меч за някого само по себе си е изкуство. Мечът трябва да бъде като продължение на ръката ти, сякаш е пораснал от самата ти плът. Не бива да мислиш как искаш да го размахваш; трябва просто да го правиш инстинктивно, както чаплата движи клюна си, а драконът — ноктите си. Идеалният меч е въплъщение на намерението: прави онова, което поискаш.

— Звучиш като поет.

Фредрик сви рамене със скромно изражение.

— Избирам оръжия за мъже, на които им предстои битка, в продължение на двадесет и шест години. След известно време това се просмуква в костите ти, насочва ума ти към мисли за съдбата и това дали младежът, когото съм пратил с копие, щеше да е още жив, ако му бях дал вместо това боздуган. — Оръжейникът замълча с ръка, насочена към средния меч на рафта, и погледна към Ерагон. — Със или без щит предпочиташ да се биеш?

— Със — отвърна Ездача. — Но не мога да нося винаги щит със себе си. И когато ме нападат, сякаш никога нямам подръка.

Фредрик потупа дръжката на меча и задъвка крайчеца на брадата си.

— Хм. Значи ти трябва меч, който можеш да използваш самостоятелно, но не твърде дълъг, за да може да се ползва и с всякакви размери щитове. Това означава средна дължина, лесен за въртене с една ръка. Трябва да е оръжие, което можеш да носиш при всякакви поводи, достатъчно елегантно за коронация и достатъчно здраво за борба с отряд Кул. — Той се намръщи. — Не е естествено това, което Насуада направи, да ни съюзи с тези чудовища. И няма да издържи дълго време. Такива като нас и тях не им е писано да се смесват… — Разтърси глава. — Жалко, че искаш само един меч. Или греша?

— Не. Двамата със Сапфира пътуваме твърде много, за да влачим половин дузина оръжия с нас.

— Предполагам, че е така. Освен това воин като теб не бива да има повече от едно оръжие. Аз му викам „проклятието на именуваното острие“.

— Какво означава?

— Всеки велик воин — отвърна Фредрик — има меч, обикновено е меч със собствено име. Или той сам му го дава, или веднъж щом докаже уменията си с някой невероятен подвиг, бардовете го измислят вместо него. Така че след това той трябва да използва този меч. Очаква се от него. Ако се покаже в битка без него, другите воини ще питат къде го е оставил и ще се чудят дали не се срамува от собствения си успех и дали не ги обижда, като отхвърля признанието, което са му дали. Понякога дори враговете му ще откажат да се бият, докато не донесе известното си оръжие. Само гледай; веднага щом се биеш с Муртаг или направиш нещо друго запомнящо се с новия си меч, Варден ще настоят да му дадат име. И оттам насетне ще го търсят с поглед на кръста ти. — Той продължи да говори, докато вървеше към трети рафт: — Никога не съм мислел, че ще имам щастието да помагам на Ездач да си избира оръжие. Каква възможност само! Имам чувството, че това е кулминацията на цялата ми работа с Варден.

Оръжейникът взе един меч от рафта и го подаде на Ерагон. Младежът го завъртя нагоре-надолу, а после поклати глава; формата на дръжката не пасваше на дланта му. Фредрик не изглеждаше разочарован. Точно обратното — отказът на Ездача, изглежда, го оживи, сякаш приветстваше предизвикателството. Предложи му друг меч и Ерагон отново поклати глава; центърът на тежестта бе твърде напред за неговия вкус.

— Това, което ме безпокои — каза оръжейникът, докато се връщаше към рафта, — е, че всеки меч, който ти дам, ще трябва да издържа на удари, които биха унищожили нормално острие. Нужна ти е джуджешка изработка. Техните ковачи са най-добрите, ако изключим елфическите, а понякога дори ги надминават в майсторството си. — Той погледна към Ерагон. — Чакай малко, та аз задавам грешните въпроси! Как те научиха да парираш удари? С ръб в ръб? Струва ми се, че си спомням как направи нещо такова, докато се дуелираше с Аря във Фардън Дур.

Ездача се намръщи.

— И какво от това?

— Какво от това? — възкликна възмутено Фредрик. — Не искам да проявявам неуважение, Сенкоубиецо, но ако удариш ръба на меч с този на друг, ще причиниш огромни щети и на двата. Това може и да не е било проблем с омагьосано острие като Зар’рок, но не можеш да го правиш с никой от мечовете, които имам тук, освен ако не искаш да си сменяш оръжието след всяка битка.

В ума на Ерагон за миг се появи образът на огънатия ръб на меча на Муртаг и той се подразни, че е забравил нещо толкова очевидно. Беше привикнал със Зар’рок, който никога не се изтъпяваше, никога не показваше и намек за износване и доколкото той знаеше, не беше податлив на магия. Дори не беше сигурен дали е възможно да се унищожи мечът на един Ездач.

— Не бива да се безпокоиш за това. Ще защитя меча с магия. Трябва ли да чакам цял ден за оръжие?

— Последен въпрос, Ездачо. Магията ти вечно ли ще издържи?

Ерагон се намръщи.

— След като питаш, не. Само една елфка познава тънкостите на създаването на меч за Ездач и тя не е споделяла тайната си с мен. Това, което мога да сторя, е да пренеса определено количество енергия в оръжието. Тя ще го пази от повреда, докато ударите, които биха го повредили, не я изтощят. Тогава мечът ще се върне към първоначалното си състояние и най-вероятно ще се строши в ръката ми следващия път, когато се сблъскам с противник.

Фредрик се почеса по брадата.

— Ще приема думите ти на доверие, Сенкоубиецо. Значи в крайна сметка, ако удряш достатъчно дълго по вражески войници, ще изтощиш магиите си, а колкото по-силно удряш, толкова по-бързо ще го сториш. Нали?

— Именно.

— Значи пак трябва да избягваш да парираш с ръба, защото това ще изтощи заклинанията ти по-бързо от почти всяко друго действие.

— Нямам време за това — сопна се Ездача, когато чашата на търпението му преля. — Нямам време да уча изцяло нов стил на бой. Империята може да ни атакува всеки миг. Трябва да се концентрирам в упражнения на това, което вече знам, не да се опитвам да овладея изцяло нов набор от движения.

Фредрик плесна с ръце.

— Тогава знам точно какво ти трябва! — Той отиде до сандък, пълен с оръжия, и започна да рови в него, като същевременно говореше: — Първо — това, после — онова, а накрая ще видим какво ни трябва.

После, от дъното на сандъка, извади голям черен боздуган с назъбен връх. Той почука с кокалче по метала.

— С това можеш да чупиш мечове. Можеш да пробиваш брони и да огъваш шлемове и няма да му навредиш по никакъв начин, независимо какво удряш.

— Това е сопа — възрази Ерагон. — Метална сопа.

— Е и? С твоята сила можеш да я размахваш, все едно е тръстикова. Ще бъдеш истински ужас на бойното поле.

Ездача поклати глава.

— Не. Не искам да се бия, като размазвам противниците си. Освен това нямаше да мога да пронижа Дурза в сърцето, ако носех боздуган, вместо меч.

— Тогава имам само още едно предложение, освен ако не държиш на традиционен меч.

От друга част на шатрата Фредрик донесе на Ерагон оръжие, което той разпозна като ятаган. Представляваше меч, но не от типа, с който младежът бе свикнал, макар и да го бе виждал сред Варден. Дръжката му бе къса, направена от дърво и облицована с кожа, полираната главичка на ефеса бе с формата на диск и лъщеше като сребърна монета, предпазителят бе извит, с гравирани по него джуджешки руни, а дългото колкото ръката му острие бе с един режещ ръб. Освен това на десетина сантиметра от долния си край то се разширяваше, после пак се стесняваше, като острия му като игла връх бе извит напред. Това разширение на острието намаляваше риска върхът да се изкриви или счупи, когато премине през броня, и придаваше на края на ятагана вид на нокът. За разлика от двуострия меч, това оръжие бе направено да се държи с острие и предпазител, перпендикулярни на земята. Най-интересният му аспект обаче бе широкият един сантиметър режещ ръб на острието, който бе сивкав като перла и много по-тъмен от гладката като огледало стомана над него. Границата между двата материала бе вълниста като копринен шал, веещ се на вятъра.

Ерагон посочи сивата ивица.

— Досега не съм виждал такова нещо. Какво представлява?

— Това е трикнздал — отвърна Фредрик. — Джуджетата го изобретиха. Те каляват режещия ръб и останалата част от острието поотделно. Правят ръба твърд, по-твърд, отколкото ние бихме посмели при всичките ни мечове. Средната част на острието и тъпият ръб се каляват по-малко, така че задната част на ятагана да е по-мека от резеца, достатъчно мека, за да може да се огъва и да понесе натоварването на битката, без да се строши.

— Джуджетата всичките си оръжия ли обработват по този начин?

Оръжейникът поклати отрицателно глава.

— Само едноострите и най-добрите от двуострите си мечове. — Той се поколеба и в погледа му се прокрадна несигурност. — Разбираш защо ти го избрах, нали, Сенкоубиецо?

Ерагон разбираше. Ако държеше острието на ятагана под прав ъгъл спрямо земята, освен ако преднамерено не извиеше китка, всеки удар, който посрещаше, щеше да попада на плоската страна на острието и така да се запазва непокътнат резецът за собствените му удари. А овладяването на ятагана щеше да изисква съвсем малка промяна на бойния му стил.

Той излезе от шатрата и застана в поза на бойна готовност. Замахвайки над главата си, той стовари ятагана върху главата на въображаемия си враг, а после се извъртя и отскочи, удари настрани, за да отблъсне невидимо копие, отскочи отново на шест стъпки вляво и с брилянтно, но непрактично движение завъртя острието зад гърба си, прехвърляйки го от едната си ръка в другата. Дишането и пулсът му бяха спокойни както обикновено и той се върна при шатрата, където го чакаха Фредрик и Бльодгарм. Скоростта и балансът на ятагана го бяха впечатлили. Не беше равностоен на Зар’рок, но все пак бе много добър меч.

— Добър избор — каза Ездача.

Оръжейникът обаче долови резервираността в гласа му, защото каза:

— И все пак не си напълно доволен, Сенкоубиецо.

Ерагон завъртя ятагана в кръг и се намръщи.

— Просто ми се иска да не приличаше толкова много на готварски нож. Чувствам се доста смешен с него.

— О, не обръщай внимание на смеха на враговете си. Няма да им се удава толкова лесно, след като им отсечеш главите.

Ездача кимна развеселено.

— Ще го взема.

— Един момент тогава — каза Фредрик и изчезна в шатрата, за да се върне след миг с черна кожена ножница, украсена със сребърни спираловидни гравюри. Той я подаде на Ерагон и попита:

— Учил ли си се някога да остриш меч, Сенкоубиецо? Сигурно не ти се е налагало със Зар’рок, а?

— Не — призна младежът. — Но съм доста добър с бруса. Мога да наточа нож, докато не стане толкова остър, че да среже нишка, усукана около него. Освен това, ако се наложи, винаги мога да наточа острието с магия.

Фредрик изпъшка и се плесна по хълбоците, от което няколко косъма от панталоните му от биволска кожа паднаха.

— Не, не, точно остро като бръснач острие не ти трябва за меча ти! Трябва ти дебело, дебело и силно. Един воин трябва да може да поддържа екипировката си правилно и това включва умението да наточва меча си!

Тогава оръжейникът настоя да осигури нов брус за Ерагон и да му покаже точно как да наточва резеца на ятагана, докато седяха на земята до шатрата. Когато прецени, че Ездача е овладял техниката на точенето, той каза:

— Можеш да се биеш с ръждива броня. Можеш да се биеш с нащърбен шлем. Но ако искаш да видиш следващия изгрев, никога не се бий с притъпен меч. Ако току-що си приключил битка и си изморен като човек, изкачил цялата планина Беор, а мечът ти не е остър като сега, няма значение как се чувстваш — сядай при първа възможност, извади бруса и се захващай. Също както би се грижил за коня си или за Сапфира, преди да помислиш за собствените си нужди, трябва да се погрижиш за меча си. Защото без него не си нищо повече от безпомощна плячка за враговете си.

Те бяха седели под късното следобедно слънце повече от час, когато оръжейникът най-накрая приключи с инструкциите си. Точно тогава над тях се спусна хладна сянка и Сапфира се приземи наблизо.

Ти изчака — възкликна Ерагон. — Умишлено изчака! Можеше да ме спасиш преди столетия, но вместо това ме остави да слушам как Фредрик ми обяснява различните видове точила и дали лененото масло е по-добро от топената мас за защита на метала от вода.

И по-добро ли е?

Всъщност не. Просто мирише по-малко. Но това е маловажно! Защо ме остави на това мъчение?!

Един от дебелите клепачи се спусна в мързеливо намигване.

Не преувеличавай. Мъчение? Двамата с теб ни чакат много по-лоши мъки, ако не се подготвим добре. Онова, което казваше мъжът с миризливите дрехи, ми се стори важно за научаване.

Е, може и да е било — съгласи се той.

Сапфира изви врат и облиза ноктите на десния си преден крак. След като благодари на Фредрик и му пожела лека вечер и след като се уговори с Бльодгарм къде ще се срещнат, Ерагон закачи ятагана на колана на Белот Мъдрия и се качи на гърба на Сапфира. Той извика, а тя изрева, след което разпери криле и се издигна вихрено в небето.

Замаян, Ездача се вкопчи в шипа пред себе си и се загледа в хората и палатките долу, превръщащи се в мънички свои копия. Отгоре лагерът представляваше мрежа от сиви триъгълни върхове, чиито източни страни бяха потънали в дълбока сянка, придавайки на целия район шахматен вид. Укрепленията, които го ограждаха, стърчаха като бодлите на таралеж, а белите върхове на далечните пилони блестяха под слънцето. Конницата на крал Орин представляваше струпване на точици в северозападната част на лагера. На изток се намираха палатките на ургалите — ниски и тъмни сред хълмистата равнина.

Те се издигнаха още по-високо.

Студеният чист въздух жилеше бузите на Ерагон и пламтеше в дробовете му, затова той дишаше плитко. До тях се носеше гъст облачен стълб, който изглеждаше твърд като бита сметана. Сапфира започна да се върти в спирала около него, а сянката й се надпреварваше с нея по повърхността му. Тънка влажна нишка се удари в лицето на Ерагон и го заслепи за няколко секунди, изпълвайки същевременно носа и устата му с ледени капки. Той си пое въздух и избърса лице.

Издигнаха се над облаците.

Един червен орел нададе крясък срещу тях, докато прелиташе наблизо.

Ерагон усети, че маховете на Сапфира започват да стават по-трудни, а на него самия му се зави свят. Драконът спря да движи крилата си и се зарея от едно въздушно течение на друго, запазвайки височината си, но без да се издига повече.

Ерагон погледна надолу. Намираха се толкова високо, че височината бе спряла да има значение и земята вече не изглеждаше реална. Лагерът на Варден представляваше неправилно оформена дъска за игра, покрита с нищожни сиви и черни квадратчета. Река Джийт бе сребриста нишка, на която имаше зелени пискюли. На юг серните облаци, издигащи се от Пламтящите равнини, оформяха билото на пламтяща оранжева планина, дом на сенчести чудовища, които се показваха за миг и изчезваха. Ездача бързо отмести поглед.

В продължение на може би половин час двамата със Сапфира се носеха с вятъра, отпуснати в тихия уют на взаимната си компания. Една недоловима магия предпазваше Ерагон от студа. Най-накрая бяха сами заедно, сами, както някога в долината Паланкар, преди Империята да нахлуе в живота им.

Сапфира заговори първа:

Ние сме владетелите на небето.

Тук на покрива на света. — Ерагон протегна ръка, сякаш оттук можеше да докосне звездите.

Драконът изви наляво и улови по-топло въздушно течение, след което отново полетя хоризонтално.

Утре ще венчаеш Роран и Катрина.

Каква странна мисъл. Странно е, че Роран ще се жени, и още по-странно, че аз ще изпълнявам церемонията… Братовчед ми — женен. Това ме кара да се чувствам стар. Дори ние, които съвсем скоро бяхме само момчета, не можем да избегнем хода на времето. Поколенията се сменят и скоро ще бъде наш ред да пратим децата си по света, за да свършат работата, която трябва да се свърши.

Но не и ако не успеем да оцелеем през следващите месеци.

Да, има го и този момент.

Сапфира се залюля, когато попаднаха на бурен въздушен поток. После тя обърна глава и попита:

Готов ли си?

Давай!

Навеждайки се напред, тя прибра крилете си плътно до тялото си и се спусна към земята, по-бърза от стрела. Ерагон се засмя, обхванат от усещане за безтегловност. Впи краката си около дракона, за да не изхвърчи нагоре, а после, обзет от безразсъден порив, се пусна и разпери ръце над главата си. Дискът на земята под тях се въртеше като колело, докато Сапфира падаше, описвайки спираловидни кръгове. В един момент тя забави и напълно спря въртенето, изви надясно и пикира с главата надолу.

— Сапфира! — извика Ерагон и я заудря по рамото.

Струйка дим се изви от ноздрите й и тя отново зае хоризонтално положение спрямо приближаващата мълниеносно земя. Ушите на младежа изпукаха и той раздвижи челюсти, докато налягането се усилваше. Само на около триста метра над лагера на Варден и броени секунди преди да се стоварят сред палатките в голям и кървав кратер, драконът позволи на вятъра да улови крилете му. Последвалото сътресение подхвърли Ерагон нагоре и шипът, за който се държеше, едва не му извади окото.

С три мощни маха Сапфира спря във въздуха. Протегнала възможно най-широко криле, тя започна да се спуска леко надолу.

Това беше весело! — възкликна Ездача.

Няма по-вълнуваща игра от летенето, защото ако изгубиш, умираш.

О, но аз имам пълно доверие в уменията ти; ти никога не би допуснала да паднем на земята.

Насочвайки се към неговата палатка, тя разтърси глава, с което го раздруса силно, и каза:

Би трябвало вече да съм свикнала, но всеки път, когато се спускам така, гърдите и крилете ме болят, а на следващата сутрин едва се движа.

Той я потупа.

Е, утре не ти се налага да летиш. Сватбата е единственото ни задължение и до мястото на нейното провеждане можеш да вървиш.

Тя изсумтя и се спусна сред облак прах, събаряйки с опашката си една празна палатка.

Ерагон слезе от гърба й и я остави при шестима от елфите, стоящи наблизо, а после тръгна из лагера заедно с останалите шестима, докато не намери лечителката Гертруде. От нея научи какви са етапите на брачния ритуал, който щеше да се състои на следващия ден, и ги упражни с нея, за да не направи някоя смущаваща грешка в неподходящ момент.

После се прибра в палатката си, изми си лицето и се преоблече, преди да отиде със Сапфира да вечеря с крал Орин и свитата му, както бе обещал.

Късно същата нощ, когато вечерята най-накрая приключи, двамата се върнаха пеша до палатката му, загледани в звездите и унесени в разговор за всичко, което им се бе случило и предстоеше да се случи. И бяха щастливи. Като пристигнаха, младежът се спря и погледна нагоре към лицето й, а сърцето му бе толкова изпълнено с обич, та имаше чувството, че ще спре да бие.

Лека нощ, Сапфира.

Лека нощ, малки мой.

Загрузка...