Бризингър

Души от камък

Когато Ерагон бутна празната купа настрана, Оромис попита:

— Искаш ли да видиш фаирт на майка ти?

Младежът замръзна за миг, удивен.

— Да.

Елфът извади сред гънките на бялата си туника тънка сива плочка и я подаде на Ерагон. Камъкът бе хладен и гладък под пръстите му. Той знаеше, че от другата страна ще намери съвършено подобие на майка си, изобразено чрез магия с бои, които елфът е поставил в камъка преди много години. Изпълни го напрежение. Винаги бе искал да види майка си, но сега, когато имаше възможност, се боеше, че реалността може да го разочарова.

Той обърна плочката с усилие и видя изображението — ясно, като че ли го гледаше през прозорец — на градина с червени и бели рози, огрени от бледите лъчи на зората. Чакълена пътечка минаваше край лехите. А в средата й една жена бе коленичила и обхванала в шепи една роза, за да помирише цветето. Очите й бяха затворени и на устните й имаше лека усмивка. Беше много красива. Изражението й беше нежно, ала носеше подплатени кожени дрехи, с почернели налакътници и наколенници, а от кръста й висяха меч и кинжал. Младежът откри в лицето й някои от собствените си черти, както и известна прилика с брат й Гароу.

Образът го възхити. Той притисна длан към повърхността на фаирта. Искаше му се да може да бръкне в нея и да докосне жената по ръката.

„Мамо“.

— Бром ми даде да пазя фаирта, преди да замине за Карвахол, а сега аз я давам на теб — каза Оромис.

Без да вдигне поглед, Ездача попита:

— Ще я пазиш ли и за мен? Може да се счупи по време на всичките ни пътувания и битки.

Последвалото мълчание привлече вниманието му. Той откъсна очи от майка си и видя, че старият елф изглежда замислен и обхванат от меланхолия.

— Не, Ерагон, не мога. Ще трябва да се погрижиш по друг начин за запазването на фаирта.

„Защо?“ — искаше да попита младежът, но тъгата в очите на елфа го разубеди.

После Оромис продължи:

— Времето ти тук е ограничено и все още имаме да обсъждаме много неща. Да отгатна ли какво искаш да ме питаш сега, или ще ми кажеш сам?

Ездача с огромно нежелание постави фаирта на масата, като я обърна с лицето надолу.

— Двата пъти, когато се бихме с Муртаг и Торн, Муртаг беше по-силен, отколкото би могъл да бъде един човек. В Пламтящите равнини той ни надви със Сапфира, защото не осъзнавахме колко е силен. Ако не бе спонтанното му решение да ни пожали, сега щяхме да сме затворници в Уру’баен. Някога ти ми каза, че знаеш как Галбаторикс е станал толкова могъщ. Ще ни кажеш ли сега, учителю? Заради собствената ни безопасност трябва да знаем.

— Нямам право да ти казвам това — отвърна Оромис.

— Тогава кой има? — попита настоятелно Ерагон. — Не можеш да…

Зад гърба на елфа Глаедр отвори големите си като щитове златисти очи и каза:

— Аз… Източникът на силата на Галбаторикс е в сърцата на драконите. От нас той краде силата си. Без нашата помощ кралят щеше да е паднал пред елфите и Варден много отдавна.

Ерагон се намръщи.

— Не разбирам. Защо ще помагате на Галбаторикс? И как бихте могли? В цяла Алагезия има само четири живи дракона и едно яйце… нали?

— Много от драконите, чиито тела Галбаторикс и Клетвопрестъпниците убиха, все още са живи.

— Още са живи…?

Объркан, Ерагон погледна към Оромис, но елфът запази мълчание и лицето му остана безизразно. Нещо по-тревожно — Сапфира, изглежда, не споделяше объркването му.

Златният дракон обърна глава върху лапите си, за да вижда по-добре младежа, и люспите му изскърцаха.

— За разлика от повечето други създания — каза той — драконовото съзнание не се намира само в черепа. В гърдите ни има твърд предмет, подобен на кристал, но по-скоро е от същия материал като люспите ни. Нарича се Елдунари, което означава истинско сърце. Когато драконът се излюпи, неговият Елдунари е прозрачен и без блясък. Обикновено остава такъв през целия му живот и се разлага с трупа на дракона, когато той умре. Ала ако искаме, ние можем да пренесем съзнанието си в този Елдунари. Тогава той придобива цвета на люспите ни и започва да блести като въглен. Ако даден дракон е сторил това, Елдунари ще преживее разлагането на плътта му и същността на дракона ще живее вечно. Също така сме в състояние да извадим своя Елдунари от себе си, докато още сме живи. Така тялото и съзнанието на дракона съществуват отделно и все пак са свързани, което при определени обстоятелства е много полезно. Но това ни излага на огромна опасност, защото, който държи нашия Елдунари, държи в ръцете си самата ни душа. С него може да ни принуди да му служим, независимо колко долни са желанията му.

Значението на казаното от Глаедр удиви Ездача. Той извърна очи към Сапфира и попита:

— Знаеше ли това?

Люспите по врата й се развълнуваха като вода, когато тя направи странно змиевидно движение с глава.

— Винаги съм знаела за своето истинско сърце. Винаги съм го усещала в себе си, но никога не съм се сещала да ти го спомена.

— Как е възможно, когато то е толкова важно?

— Смяташ ли за нужно да ми споделяш, че имаш стомах, Ерагон? Или сърце, черен дроб или някой друг орган? Моят Елдунари е част от това, което съм. Никога не съм смятала за достатъчно важно да го споменавам… Поне не допреди последното ни идване в Елесмера.

— Значи си знаела!

— Само малко. Глаедр намекна, че истинското сърце е по-важно, отколкото първоначално съм вярвала, и ме предупреди да го пазя, за да не се предам несъзнателно в ръцете на своите врагове. Той не каза нищо повече, но оттогава научих много, размишлявайки над думите му.

— И все пак не реши за нужно да ми кажеш? — възкликна Ерагон.

— Исках — изръмжа тя, — но също както с Бром, бях дала дума на Глаедр, че няма да говоря с никого за това, дори и с теб.

— И ти се съгласи?

— Вярвам на Глаедр, както и на Оромис. Ти не им ли вярваш?

Ездача се намръщи и отново се обърна към елфа и златния дракон.

— Защо не ни казахте по-рано за това?

Оромис отпуши гарафата и напълни чашата си с вино.

— За да защитим Сапфира.

— Да я защитите? От какво?

— От теб — отвърна Глаедр.

Ерагон беше толкова изненадан и разгневен, че не успя да събере мислите си достатъчно бързо, за да възрази, преди Глаедр да продължи да говори:

— В дивата природа драконите научават за своя Елдунари от по-възрастните, когато са достатъчно пораснали, за да разбират как се използва. По този начин един дракон не би прехвърлил съзнанието си в своето истинско сърце, без да разбира пълното значение на действията си. При Ездачите обаче възникна различен обичай. Първите няколко години на партньорството между дракон и Ездач са жизненоважни за установяването на здравословна връзка между двамата и старите Ездачи откриха, че е по-добре да изчакат, докато новите Ездачи и техните дракони се опознаят достатъчно добре, преди да им кажат за Елдунари. Иначе в безразсъдната глупост на младостта, някой дракон може да реши да извади своето истинско сърце от тялото си само за да зарадва или впечатли своя Ездач. Когато даваме своя Елдунари, ние даваме физическо проявление на цялото си същество. И не можем да го върнем на мястото му в телата ни, щом веднъж излезе навън. Един дракон никога не бива да отделя с лека ръка съзнанието си, защото това ще промени начина му на живот до края на дните му, дори и ако живее още хиляда години.

— Твоето истинско сърце още ли е в теб? — попита младежът.

Тревата около масата се огъна под струята горещ въздух, която изригна от ноздрите на Глаедр.

— Това не е уместен въпрос за никой дракон, освен Сапфира. Не си позволявай да ми го задаваш отново, пале.

Въпреки че упрекът на дракона накара бузите му да поаленеят, Ерагон се окопити достатъчно бързо, за да отговори както подобава, покланяйки се от стола си и с думите „Няма, учителю“. След това попита:

— Какво… какво става, ако твоят Елдунари се строши?

— Ако драконът вече е прехвърлил съзнанието си в своето истинско сърце, тогава ще умре от истинска смърт. — Глаедр примигна с отчетливо щракане — вътрешните и външните му клепачи едновременно преминаха над златистата сфера на ириса му. — Преди да сключим споразумението си с елфите, пазехме своите сърца в Ду Фелс Нангорьот, планините, които се издигат в сърцето на пустинята Хадарак. По-късно, след като Ездачите се установиха на остров Вроенгард и построиха хранилище за Елдунари, и дивите дракони, и тези със свои Ездачи повериха сърцата си на ордена на Ездачите.

— Значи Галбаторикс е пленил Елдунари? — попита Ерагон.

Противно на очакванията му, отговорът дойде от Оромис:

— Така стана, но не всички наведнъж. Беше минало толкова време, откакто някой истински бе застрашавал Ездачите, че мнозина от ордена бяха станали немарливи относно защитата на Елдунари. По времето, когато Галбаторикс се обърна срещу нас, не беше необичайно за дракона на даден Ездач да извади своето сърце просто заради удобството.

— Удобство?

— Всеки, който държи някое от сърцата ни — каза Глаедр, — може да комуникира с дракона, на който е принадлежало то, независимо от разстоянието. Цяла Алагезия може да дели един дракон и неговия Ездач, и пак, ако Ездача държи Елдунари, те ще споделят мислите си с лекотата, с която го правите със Сапфира в момента.

— В добавка към това — продължи Оромис, — магьосник, който притежава Елдунари, може да черпи от силата на дракона, за да захранва собствените си магии, отново без значение къде се намира драконът. Когато…

Едно ярко оцветено колибри прекъсна разговора им, прелитайки над масата. Пляскайки толкова бързо с крилца, че те приличаха на мъгла, птичката увисна над купите с плодове, за да отпие от сока, потекъл от една смачкана къпина, а после се издигна и изчезна сред дърветата в гората.

Старият елф отново заговори:

— Когато Галбаторикс уби първия Ездач, той открадна и сърцето на неговия дракон. През годините, които след това прекара в криене сред пустошта, той сломи съзнанието на дракона и го покори на волята си, вероятно с помощта на Дурза. А когато започна преврата си с Морзан до себе си, Галбаторикс вече беше по-силен от почти всеки друг Ездач. Силата му не беше само магическа, но и умствена, защото силата на съзнанието на Елдунари увеличаваше неговата собствена.

Той не се опита просто да убие Ездачите и драконите. Беше си поставил за цел да се сдобие с колкото може повече Елдунари — или като ги открадне от Ездачите, или като ги измъчва, — докато драконите им не извадят от себе си своето истинско сърце. Докато осъзнаем какво върши Галбаторикс, той вече беше станал твърде могъщ, за да го спрем. Помогна му и фактът, че мнозина Ездачи пътуваха не само с Елдунари на своя дракон, но и с тези на дракони, чиито тела вече бяха мъртви, защото те често се отегчаваха в хранилището и копнееха за приключения. И разбира се, когато Галбаторикс и Клетвопрестъпниците плячкосаха град Дору Ареаба на остров Вроенгард, той се сдоби с цялото хранилище.

Успехът на краля се дължи на могъществото и мъдростта на драконите, които използва срещу цяла Алагезия. В началото той не можеше да контролира повече от една шепа Елдунари, които бе пленил. Не е лесно да принудиш дракон да ти се покори, колкото и могъщ да си. Но щом смаза Ездачите и се обяви за крал в Уру’баен, Галбаторикс се посвети на това да подчини останалите сърца едно по едно.

Смятаме, че тази задача го е занимавала през по-голямата част от следващите четиридесет години, защото през това време той почти не обръщаше внимание на делата на Алагезия. Само поради тази причина народът на Сурда успя да се отдели от Империята. Когато приключи, Галбаторикс излезе от уединението си и започна да си връща контрола над Империята и земите отвъд нея. Поради някаква причина след две и половина години на още кланета и мъка, той отново се оттегли в Уру’баен и оттогава не е излизал от там. Вече не е толкова изолиран, колкото преди, но очевидно се е съсредоточил върху някакъв проект, известен само на него. Пороците му са много, но не се е отдал на разврат и чревоугодничество, доколкото са открили шпионите на Варден. Ала нищо повече не ни е известно.

Потънал в мислите си, Ерагон се загледа в далечината. За пръв път всички истории, които бе чувал за неестествената сила на Галбаторикс, имаха някакъв смисъл. Усети, че в него се заражда лек оптимизъм, и си каза: „Не съм сигурен как, но ако можем да освободим Елдунари от контрола на Галбаторикс, той няма да бъде по-силен от всеки редови Драконов ездач“. Колкото и малко вероятна да изглеждаше тази перспектива, тя даде на младежа надежда. Сега, когато знаеше, че кралят не е неуязвим, всичко се променяше.

Докато продължаваше да размишлява, му хрумна нов въпрос.

— Защо никога не съм чувал за истинските сърца на драконите в старите истории? Ако са толкова важни, бардовете и учените със сигурност биха ги споменали.

Оромис сложи длан върху масата и отговори:

— От всички тайни в Алагезия, тази за Елдунари е една от най-ревниво пазените, дори сред моя собствен народ. През цялата история драконите са се борили да крият сърцата си от останалата част на света. Разкриха ни съществуването им едва след като бе сключен магическият договор между расите ни, но дори и тогава — само на малцина избрани.

— Но защо?

— Е — намеси се Глаедр, — и ние често сме презирали нуждата от потайност, но ако Елдунари станат обществено достояние, всеки слабоумен авантюрист по света ще се опита да открадне едно истинско сърце и накрая все някой ще постигне целта си. Направихме всичко по силите си да предотвратим подобно нещо.

— Няма ли начин един дракон да се предпазва чрез своя Елдунари? — попита Ерагон.

Окото на Глаедр сякаш заблестя по-силно отпреди.

— Уместен въпрос. Дракон, който е извадил своя Елдунари, но все още се наслаждава на живото си тяло, може, разбира се, да защитава сърцето си с нокти, зъби, опашка и криле. Обаче дракон, чието тяло е мъртво, няма нито едно от тези предимства. Единственото оръжие, с което разполага, е неговият ум, а ако моментът е подходящ, може би и с магията си, която не може да командва волево. Това е една от причините много дракони да предпочитат да не продължават съществуването си след смъртта на плътта. Да не можеш да се движиш сам, да не си в състояние да възприемаш света около себе си, освен чрез чуждите умове, и да можеш да влияеш на събитията само с мислите си и с редки и непредсказуеми приливи на магия… за почти всяко живо същество подобно съществуване би било трудно, но за драконите, които са най-свободолюбивите от всички живи създания, е наистина непоносимо.

— Защо тогава изобщо са го правили? — попита Ерагон.

— Понякога се случва случайно. Когато тялото на един дракон умира, той може в паниката си да избяга в своя Елдунари. Или ако е извадил своето истинско сърце, преди тялото му да умре, после няма да има друг избор, освен да продължи да съществува. Но като цяло драконите, избрали да живеят вечно в своите Елдунари, са ужасно древни — по-стари дори отколкото сме ние с Оромис сега, — достатъчно стари, така че тревогите на плътта са спрели да имат значение за тях. Те са се затворили в себе си и искат да прекарат вечността в размисъл над въпроси, които са неразбираеми за по-младите създания. Ние ценяхме и почитахме сърцата на подобни дракони заради всеобхватната им мъдрост и интелигентност. Както за дивите, така и за онези дракони с Ездачи, а и за самите Ездачи беше чест обичай да търсят съвета им по важни въпроси. Това, че Галбаторикс ги пороби, е неописуемо с жестокостта и злодейството си престъпление.

— Сега аз имам въпрос — каза Сапфира и богатият регистър на мислите й изпълни ума на Ерагон. — Щом някой от расата ни се обвърже със своя Елдунари, трябва ли да продължи да съществува, или е възможно, ако повече не може да понесе това състояние, да се оттегли от света и да потъне в мрака отвъд?

— Не и по своя воля — отговори Оромис. — Не и ако не го обземе вдъхновението да използва магия, което ще му позволи да строши своето истинско сърце отвътре, което, доколкото зная, се е случвало много рядко. Единственият друг вариант за такъв дракон би бил да убеди някой да строши неговия Елдунари вместо него. Тази липса на контрол е другата причина драконите да са толкова внимателни при прехвърлянето на същността си в своите истински сърца. Рискът да се затвориш в клетка, от която няма излизане, е твърде голям.

Ерагон усети отвращението на Сапфира при тази перспектива. Тя обаче не го изрази, а попита:

— Колко Елдунари е поробил Галбаторикс?

— Не знаем точния им брой — отвърна елфът, — но смятаме, че са стотици.

През тялото на Сапфира премина студена тръпка.

— Значи в крайна сметка расата ни не е на прага на унищожението?

Оромис се поколеба, ала Глаедр отговори вместо него:

— Малка моя — каза той и младежът се удиви на обръщението, — дори и земята да бе покрита с Елдунари, расата ни пак щеше да е обречена. Един дракон, запазен в своето истинско сърце, си остава дракон, но не притежава нито копнежите на плътта, нито органите, нужни, за да им се подчини. Той не може да се възпроизвежда.

Връхчето на опашката на Сапфира потрепери.

— Не съм толкова глупава, че да очаквам Елдунари да имат потомство. Ала все пак ме успокоява мисълта, че не съм толкова сама, колкото си мислех… Расата ни може да е обречена, но на света поне има повече от четири живи дракона, независимо дали те са облечени в плът или не.

— Така е — каза елфът, — но те са не по-малко роби на Галбаторикс, от Муртаг или Торн.

— Освобождаването им обаче ми дава нова цел, за която да се боря, освен спасяването на последното яйце — заяви Сапфира.

— И двамата трябва да се стремим към това — каза Ерагон. — Ние сме единствената им надежда. — Той потърка чело с десния си палец, а после добави: — Има още нещо, което не разбирам.

— О? Къде се корени объркването ти? — попита Оромис.

— Ако Галбаторикс черпи силата си от тези сърца, те откъде вземат енергията, която той използва? — Ерагон млъкна, търсейки по-добър начин да зададе въпроса си. Накрая посочи лястовиците, летящи насам-натам в небето. — Всяко живо същество яде и пие, за да оцелее, дори растенията. Храната доставя енергията, нужна на телата ни да функционират правилно. Дава ни и енергията, която използваме за магията, независимо дали разчитаме на собствената си сила, или използваме тази на другите. Как тогава действат Елдунари? Те нямат кости, мускули и кожа, нали? Не ядат, нали? Как тогава оцеляват? Откъде идва енергията им?

Старият елф се усмихна и дългите му зъби блеснаха като бял порцелан.

— От магия.

— Магия?

— Ако дефинираме магията като манипулация на енергията, което в крайна сметка е правилно, тогава, да, магия. Откъде точно Елдунари добиват енергията си, е мистерия и за нас, и за драконите. Никой никога не е открил източника. Може би те поглъщат слънчева светлина като растенията, или се хранят от жизнените сили на създанията, които са най-близо до тях. Каквато и да е истината, доказано е, че когато един дракон умре физически и съзнанието му остане единствено в истинското му сърце, той прехвърля със себе си цялата енергия, която е останала в тялото му, в мига в който то е спряло да функционира. След това запасът му от енергия се увеличава постепенно през следващите пет до седем години, докато не достигне пълната си сила, която наистина е огромна. Капацитетът на Елдунари зависи от размера на сърцето. Колкото по-стар е драконът, толкова по-голям е неговият Елдунари и толкова повече енергия може да натрупа, докато се зареди изцяло. Ездача си спомни битките си с Торн и Муртаг.

— Галбаторикс трябва да е дал на Муртаг няколко Елдунари. Това е единственото обяснение за силата му.

Оромис кимна.

— Имаш късмет, че кралят не му е дал повече сърца, иначе за Муртаг щеше да е лесно да надвие вас, Аря и всички други заклинатели от Варден.

Ерагон си спомни как и двата пъти, когато със Сапфира се бяха сблъскали с Муртаг и Торн, умът на брат му беше като съставен от множество съзнания. Той сподели спомена със Сапфира и каза:

— Това трябва да са били Елдунари… Чудя се къде ги държи Муртаг? Торн не носеше дисаги, а не видях никакви странни издутини по дрехите на брат ми.

— Не зная — отвърна Сапфира. — Ала сигурно си даваш сметка, че Муртаг трябва да е говорил за своите Елдунари, когато каза, че вместо да изтръгваш своето сърце, ще е по-добре да изтръгнеш неговите. Сърца, каза той, не сърце.

— Права си! Може би се е опитвал да ме предупреди.

Младежът въздъхна и се отпусна на стола си, за да успокои напрежението между плешките си.

— Освен истинското сърце на Сапфира и това на Глаедр, има ли други, които Галбаторикс не е заловил?

Край увисналите ъгълчета на устата на Оромис се появиха бръчки.

— Не и такива, за които да зная. След падането на Ездачите Бром се опита да открие Елдунари, които Галбаторикс е пропуснал, но без успех. А и през всичките години на претърсване на Алагезия с ума си не съм успял да доловя дори шепот от мисъл от Елдунари. Местоположението на всяко истинско сърце бе добре известно, когато Галбаторикс и Морзан започнаха атаката си, и никое от тях не е изчезнало без обяснение. Малко вероятно е някъде да лежи скрито хранилище на Елдунари, което чака да ни помогне, ако само успеем да го намерим.

Въпреки че Ерагон не бе очаквал друг отговор, това все пак го разочарова.

— Един последен въпрос. Когато някой Ездач или неговият дракон умре, оцелелият член на двойката често умира или се самоубива скоро след това. А онези, които не го правят, най-често полудяват от загубата. Прав ли съм?

— Прав си — отговори Глаедр.

— Какво става, ако един дракон е пренесъл съзнанието си в своето сърце, а после тялото му умре?

През подметките на ботушите си младежът усети лекото разтърсване, когато Глаедр се размърда. Златният дракон каза:

— Ако един дракон умре физически, а Ездача му още е жив, заедно те приемат името Индлварн. Промяната не е приятна за дракона, но мнозина Ездачи и драконите им са се адаптирали успешно към нея и са продължавали да служат достойно на ордена. Ако обаче умре Ездач, тогава драконът често разбива своето сърце или уговаря друг да го стори вместо него, ако тялото му вече не съществува, като по този начин съпровожда своя Ездач в бездната. Ала не всички го правят. Някои дракони успяваха да преодолеят загубата си — както и някои Ездачи като Бром — и да продължат да служат на ордена в продължение на много години, независимо дали с телата си или чрез своето истинско сърце.

— Дадохте ни много храна за размисъл, Оромис-елда — обади се Сапфира.

Ерагон кимна, но не каза нищо, защото бе твърде зает да обмисля чутото досега.