Бризингър

Деликатно положение

Мускулите по гърба на Роран се напрегнаха, когато повдигна огромния камък от земята.

Той го подпря на бедрата си за момент, а после със сумтене го вдигна над главата си и изпъна ръце. Удържа на смазващата тежест в продължение на цяла минута. Когато раменете му затрепериха, хвърли камъка на земята пред себе си. Той се приземи с глух тътен, оставяйки дълбока дупка в пръстта.

От двете страни на Роран двадесетина от воините на Варден се мъчеха да вдигнат камъни с подобни размери. Само двама успяха — останалите се върнаха към по-леките, с които бяха свикнали. Той бе доволен, че месеците, прекарани в ковачницата на Хорст, и годините фермерска работа преди това му бяха дали силата да не изостава от мъже, които се бяха упражнявали с оръжията си всеки ден, откакто бяха навършили дванадесет години.

Роран разтърси ръце, за да намали напрежението в тях, и пое няколко дълбоки глътки въздух, чийто хлад галеше голите му гърди. Разтърка дясното си рамо, като хвана в шепа закръгления мускул и го опипа с пръсти, за да се убеди за кой ли път, че от раната, нанесена му от ухапването на Ра’зак, не е останала и следа. Ухили се, доволен, че отново е непокътнат и здрав, което му се бе струвало също толкова невъзможно, колкото и крава да танцува жига.

Вик на болка го накара да погледне към Албрийч и Балдор, които тренираха с Ланг — мургав ветеран с белези от множество битки, който обучаваше мъжете в бойното изкуство. Макар да бяха двама срещу един, той не само удържаше на атаките им, но и с дървения си тренировъчен меч бе обезоръжил Балдор, като му бе нанесъл удар в гърдите, и бе мушнал Албрийч толкова силно в крака, че воинът падна на земята — и всичко това в рамките на няколко секунди. Роран им съчувстваше; той бе приключил собствената си тренировка с Ланг и бе прибавил няколко нови натъртвания към избледняващите синини от Хелгринд. Като цяло младежът предпочиташе чука си пред меча, ала си мислеше, че все пак трябва да може да борави с меч, в случай че му се наложи. Мечовете се нуждаеха от много повече финес, отколкото той смяташе, че заслужават повечето битки: удряш мечоносеца по китката и — в броня или не — той ще бъде твърде зает със счупените си кости, за да се защитава от теб.

След битката в Пламтящите равнини Насуада бе поканила селяните от Карвахол да се присъединят към Варден. Те до един бяха приели предложението. Онези, които евентуално щяха да откажат, така или иначе бяха останали в Сурда, когато селяните се бяха спрели в Даут по пътя към Пламтящите равнини. Всички здрави мъже от Карвахол си бяха набавили добри оръжия, захвърляйки самоделните си копия и щитове, и сега упорито се упражняваха, за да станат воини, равностойни на тези от Алагезия. Народът от долината Паланкар бе свикнал на суров живот. Да размахваш меч не беше по-зле, от това да сечеш дървета, а бе и много по-лесно от това да плевиш и жънеш посред лятната жега. Онези, които знаеха някакъв полезен занаят, продължиха да го практикуват в услуга на Варден, ала в свободното си време се мъчеха да овладеят дадените им оръжия, защото всеки от тях очакваше да участва в боя, когато тръбата ги призове.

След завръщането си от Хелгринд Роран се бе посветил на военното обучение с непоколебима решителност. Да помогне на Варден да сразят Империята и Галбаторикс бе единственото, което можеше да стори, за да защити селяните и Катрина. Не беше толкова самонадеян да вярва, че е в състояние сам да обърне хода на войната, ала вярваше в способността си да промени света и бе убеден, че ако се посвети на начинанието, ще увеличи шансовете на Варден за победа. За целта обаче трябваше да остане жив, а това означаваше да подготви тялото си и да овладее оръдията и техниките за сеч, за да не стане жертва на по-опитен воин.

Когато прекоси тренировъчното поле на път за палатката, която делеше с Балдор, Роран подмина тревна ивица, дълга двадесетина метра, на която лежеше шестметров дънер с обелена кора и излъскан от хилядите ръце, които се търкаха в него всеки ден. Без да забавя крачка, младежът се обърна, мушна пръсти под дебелия му край, вдигна го и изсумтя от усилието, докато го изправяше. След това го бутна и дънерът падна на другата страна. Сграбчвайки тънкия му край, Роран повтори упражнението още два пъти.

Неспособен да събере сили за още едно преобръщане на дънера, той напусна тренировъчното поле и пое през лабиринта от сиви палатки, като махна за поздрав на Лоринг, Фиск и други, които разпознаваше, както и на неколцина непознати, които го поздравиха.

— Здравей, Стронгхамър! — викаха приветливо те.

— Здрасти! — отвръщаше той.

„Странно е — помисли си — да те познават хора, които не си срещал преди“. След минута стигна до палатката, която бе станала негов дом, приведе се, влезе вътре и прибра лъка, колчана със стрели и късия меч, получени от Варден.

Роран грабна меха с вода, оставен до постелята му, и забързано излезе отново навън под яркото слънце. Там махна тапата и изля съдържанието му върху гърба и раменете си. Банята беше рядко събитие за него, ала днес беше важен ден и той искаше да е свеж и чист за онова, което му предстоеше. Той изстърга мръсотията от ръцете и краката си, както и тази под ноктите с острия край на една излъскана пръчка, а после среса косата и брадата си.

Удовлетворен, че вече има представителен вид, Роран си облече чиста туника, затъкна чука в колана си и тъкмо се канеше да тръгне, когато забеляза, че Биргит го гледа иззад ъгъла на палатката. Тя стискаше с две ръце прибран в ножница кинжал.

Той замръзна, готов да измъкне чука си при най-леката провокация. Знаеше, че е в смъртна опасност и въпреки храбростта си, не бе уверен, че може да я победи, ако го нападне, защото също като него и тя преследваше враговете си с праволинейна целеустременост.

— Някога ти ме помоли за помощ — каза Биргит. — И аз се съгласих, защото исках да намеря Ра’зак и да ги убия заради това, че изядоха съпруга ми. Нима не спазих уговорката ни?

— Спази я.

— А спомняш ли си обещанието ми, че щом Ра’зак бъдат мъртви, ще потърся възмездие за участието ти в смъртта на Куимби?

— Спомням си.

Биргит нетърпеливо завъртя кинжала в ръцете си, чиито жили бяха изпъкнали като въжета. Тя изтегли леко ножа от ножницата, оголвайки бляскавата стомана, после бавно го мушна обратно.

— Добре — каза. — Не ми се искаше да ти изневери паметта. Аз ще получа възмездие, Гароусон. Никога не се съмнявай в това.

След тези думи жената се оттегли с бърза и уверена крачка, скрила кинжала сред гънките на роклята си.

Роран шумно издиша и се отпусна на едно близко столче, като потърка шията си, убеден, че е избягнал на косъм опасността да бъде изкормен от Биргит. Посещението й го изплаши, ала не го изненада; намеренията й му бяха известни от месеци, още отпреди да напуснат Карвахол, и знаеше, че един ден ще трябва да изплати дълга си към нея.

Един гарван се зарея над него и докато го следеше с поглед, настроението му се подобри и той се усмихна.

— Е, какво пък — каза си тихо. — Човек рядко знае деня и часа на смъртта си. Може да ме убият във всеки един момент и не мога да направя нищо, за да го избягна. Каквото е писано да стане, ще стане и няма да хабя в тревоги времето, което ми е отредено на земята. Бедите сполетяват онези, които ги очакват. Номерът е да намериш щастие в кратките мигове между злополуките. Биргит ще постъпи, както й диктува съвестта, и когато ми се наложи, ще се справя с това по един или друг начин.

Забеляза един жълтеникав камък до левия си крак. Вдигна го и го завъртя между пръстите си. Концентрирайки се колкото може по-силно, той каза:

— Стенр риса.

Камъкът не реагира на командата му и остана неподвижен между палеца и показалеца му. Роран изсумтя и го запрати надалеч.

Изправи се и пое на север между редиците палатки. Докато вървеше, опита да развърже връзките на яката си, но възелът се оказа много стегнат и накрая се отказа, защото стигна до палатката на Хорст, която бе двойно по-голяма от повечето други палатки.

— Ехо, има ли някой? — извика той и почука по пръта между двете платнища на входа.

Катрина изскочи от палатката с развети медноруси коси и обви ръце около него. Засмян, той я хвана през кръста, вдигна я и я завъртя в кръг — целият свят, освен лицето й, се превърна в мъгляво петно, а после я пусна внимателно на земята. Тя го целуна по устните веднъж, втори път, трети път. Той застина и се загледа в очите й, по-щастлив, отколкото си спомняше да е бил някога.

— Миришеш хубаво — каза Катрина.

— Как си?

Единственото, което нарушаваше радостта му, бе колко бе отслабнала и пребледняла по време на пленничеството. Искаше му се да съживи Ра’зак, за да ги подложи на същото страдание, което бяха причинили на нея и баща й.

— Всеки ден ме питаш това и всеки ден ти казвам, че съм по-добре. Бъди търпелив, ще се оправя, но е нужно време… Най-доброто лекарство за страданието ми е, че съм с теб тук, под слънчевата светлина. Не мога да ти опиша колко ми помага.

— Не питах само за това.

По бузите на Катрина изби руменина и тя отметна глава назад, а устните й се извика в палава усмивка.

— О, колко сте дързък, скъпи господине. Наистина много дързък. Не съм сигурна, че трябва да оставам насаме с вас, защото се боя, че може да си позволите волности с мен.

Тонът на отговора й успокои тревогите му.

— Волности, а? Е, след като вече ме смяташ за негодник, може пък да се насладя на някоя и друга волност.

И той притисна устни към нейните в целувка, която продължи, докато момичето не се отдръпна, макар и да остана в прегръдката му.

— Ох — каза тя, останала без дъх. — Трудно се спори с теб, Роран Стронгхамър.

— Така си е. — Той кимна към палатката зад нея, снижи глас и попита: — Илейн знае ли?

— Щеше да разбере, ако не бе толкова заета с бременността си. Мисля, че заради стреса от пътуването от Карвахол дотук може да изгуби детето си. Гади й се през по-голямата част от деня и има болки от… ами, от неприятно естество. Гертруде се грижи за нея, но не може да направи много, за да облекчи страданието й. При все това колкото по-бързо се върне Ерагон, толкова по-добре. Не съм сигурна колко още мога да пазя това в тайна.

— Сигурен съм, че ще се справиш добре. — Той я пусна и подръпна надолу туниката си, за да изглади гънките. — Как изглеждам?

Катрина го разгледа критично, а после близна върховете на пръстите си и ги прокара през косата му, за да я приглади назад. Забеляза възела на връзките на яката му и започна да го развързва.

— Трябва да обръщаш по-голямо внимание на дрехите си.

— Досега никога не съм се контил.

— Е, сега нещата са различни. Ти си братовчедът на Драконов ездач и трябва да изглеждаш подобаващо. Хората го очакват от теб.

Той й позволи да продължи да се суети около него, докато не остана доволна от външния му вид. Целуна я за довиждане и премина осемстотинте метра до центъра на огромния лагер на Варден, където се издигаше червената щабна шатра на Насуада. На знамето на върха й, което плющеше под напора на топлия източен вятър, бе изобразен черен щит с два успоредни меча под него.

При неговото приближаване шестимата стражи отвън — двама човеци, две джуджета и двама ургали — кръстосаха оръжията си и единият ургал — набит здравеняк с жълти зъби — му извика:

— Стой! Кой е там?

Акцентът му бе силен и думите му — трудноразбираеми.

— Роран Стронгхамър, син на Гароу. Насуада ме повика.

Ургалът удари нагръдника си с юмрук и се чу силно звънтене. После той обяви:

— Роран Стронгхамър моли за аудиенция с вас, лейди Найтстолкър.

— Можеш да го пуснеш — долетя отговорът отвътре.

Воините вдигнаха оръжия и Роран внимателно мина край тях. Те го гледаха, както и той тях, с отчуждението на мъже, на които може да им се наложи да се бият само след миг.

Щом влезе, младият мъж с тревога видя, че по-голяма част от мебелировката е изпотрошена и преобърната. Единствените оцелели неща бяха едно огледало, закачено на дървен стълб, и тронът, в който седеше Насуада. Роран се абстрахира от обстановката и коленичи пред нея със сведена глава.

Чертите и поведението на Насуада бяха толкова различни от онези на жените, с които бе израснал, че не знаеше как трябва да се държи. Тя му се струваше странна и царствена с богато украсената си рокля, златните верижки в косата си и тъмната си кожа, която в момента имаше червеникав оттенък заради цвета на стените на шатрата. В рязък контраст с облеклото й, ръцете й бяха обвити с превръзки, които доказваха невероятната й смелост по време на Изпитанието на Дългите ножове. Подвигът й бе постоянна тема на разговори сред Варден, откакто Роран се бе върнал с Катрина. Това бе единствената нейна страна, която той чувстваше, че разбира, защото сам бе готов на всякаква саможертва, за да защити онези, на които държеше. Просто положението бе такава, че нея я бе грижа за хиляди хора, докато Роран беше отдаден на семейството и селото си.

— Изправи се — каза Насуада. Той се подчини и зачака, сложил ръка на главата на чука си, докато тя го гледаше изучаващо. — Постът рядко ми позволява лукса да говоря прямо и открито, Роран, но днес ще бъда откровена с теб. Ти, изглежда, си човек, който цени прямотата, а имаме много за обсъждане и малко време.

— Благодаря ви, милейди. Никога не съм обичал да говоря със заобикалки.

— Чудесно. Тогава да минем направо на въпроса. Ти ме постави пред две затруднения и нито едно от тях не е лесно за разрешаване.

Той се намръщи.

— Какви затруднения?

— Едната е от лично естество, а другата — политическа. Делата ти в долината Паланкар и по време на бягството ти оттам заедно със съселяните ти са почти невероятни. Те ми подсказват, че притежаваш смелост и си опитен боец и стратег, както и че умееш да вдъхновяваш хората да те следват с абсолютна преданост.

— Макар че ме последваха, определено не са спирали да поставят решенията ми под въпрос.

По устните й пробяга бегла усмивка.

— Може би. Но все пак ти ги доведе тук, нали? Притежаваш ценни качества, Роран, и Варден биха могли да те използват. Предполагам, че желаеш да ни бъдеш от полза, нали?

— Да.

— Както знаеш, Галбаторикс е разделил армията си и е пратил войски на юг, за да подсилят град Ароус, на запад към Фейнстер и на север към Белатона. Надява се да протака тази битка и бавно да ни изтощи. Двамата с Йормундур не можем да бъдем на няколко места едновременно. Нужни са ни капитани, на които можем да поверим отговорността да се справят с множеството конфликти, избухващи около нас. Ти можеш да ни бъдеш полезен именно в това. Но… — гласът й заглъхна.

— Но все още не знаете дали можете да разчитате на мен.

— Точно така. Защитаването на приятелите и семейството прави човек силен, но се чудя как ще се справиш без тях. Ще запазиш ли самообладание? Вече знаем, че си способен водач, но ще можеш ли и да се подчиняваш на заповеди? Не критикувам характера ти, Роран, ала съдбата на Алагезия е заложена на карта и не мога да рискувам да поставя некомпетентен водач начело на хората си. Тази война не прощава подобни грешки. Нито пък би било честно към онези, които са отдавна с Варден, да те поставя над тях без основателна причина. Трябва да заслужиш този отговорен пост.

— Разбирам. Какво желаете да сторя?

— О, не е толкова просто, защото ти и Ерагон на практика сте братя, а това неимоверно усложнява нещата. Както със сигурност съзнаваш, Ерагон е ключова фигура за нашите въжделения. Важно е да го предпазим от разсейване, за да може да се концентрира върху задачата си. Ако те пратя в битка и паднеш убит в нея, мъката и гневът може да го извадят от равновесие. Виждала съм го да се случва и преди. Нещо повече, трябва много да внимавам под чие командване те поставям, защото има командири, които ще се опитат да ти повлияят заради връзката ти с Ездача. Така че сега имаш ясна представа за мащаба на тревогите ми. Какво ще кажеш по въпроса?

— Ако самата ни земя е заложена на карта и тази война е толкова яростна, колкото казвате, значи не мога да си позволя да остана безучастен. Да бъда оставен като обикновен войник, ще бъде също толкова голямо разхищение. Ала си мисля, че вие вече знаете това. Що се отнася до политиката… — Той сви рамене. — Изобщо не ме е грижа под чие командване ще бъда. Никой няма да достигне до Ерагон чрез мен. Единствената ми грижа е да сразя Империята, така че близките и приятелите ми да могат да се върнат у дома и да живеят в мир.

— Решителен си.

— Много. Не може ли да ми позволите да остана начело на мъжете от Карвахол? Близки сме като семейство и работим добре заедно. Изпитайте ме по този начин. Тогава, ако се проваля, Варден няма да пострада.

Тя поклати глава.

— Не. Може би в бъдеще, но още не. Те имат нужда от сериозна подготовка, а аз не мога да преценя уменията ти, когато си заобиколен от група хора, които са ти толкова верни, че са изоставили домовете си и са пропътували половин Алагезия заради теб.

„Тя ме смята за заплаха — осъзна Роран. — Способността ми да влияя на селяните я кара да се бои от мен“. В опит да я успокои, той каза:

— Здравият им разум ги водеше. Знаеха, че е лудост да останат в долината.

— Не можеш да обясниш задоволително поведението им, Роран.

— Какво искате от мен, милейди? Ще ми позволите ли да служа или не? И ако е да — как?

— Ето какво е моето предложение. Тази сутрин магьосниците ми засякоха на изток патрул от двадесет и трима войници на Галбаторикс. Ще изпратя отряд, командван от Мартланд Редбиърд2, херцогът на Тун, да ги унищожи и да разузнае местността. Ако си съгласен, ще служиш под негово командване. Ще го слушаш, ще му се подчиняваш и надявам се, ще се учиш от него. На свой ред той ще те наблюдава и ще ми докладва дали вярва, че си подходящ за повишение. Мартланд е много опитен и имам голямо доверие на мнението му. Това струва ли ти се честно, Роран Стронгхамър?

— Да. Само ми кажете кога ще потегля и колко дълго ще отсъствам?

— Потегляте днес и ще се върнете до две седмици.

— Тогава искам да попитам възможно ли е да изчакате и да ме пратите на друга експедиция след няколко дни? Бих искал да съм тук, когато Ерагон се върне.

— Загрижеността ти за братовчед ти е достойна за уважение, но събитията се развиват бързо и не можем да си позволим да изоставаме. Веднага щом узная съдбата на Ерагон, ще накарам някой от Ду Врангр Гата да се свърже с теб и да ти предаде новините, били те добри или лоши.

Роран потърка с палец главата на чука, докато се опитваше да измисли отговор, който би убедил Насуада да промени решението си, и то без да издава тайната, която пазеше. Накрая се отказа от невъзможната задача и се примири с разкриването на истината.

— Права сте. Безпокоя се за Ерагон, но от всички, които познавам, той най-добре може да се погрижи за себе си. Не заради възможността да го видя жив и здрав, искам да остана.

— Тогава защо?

— Защото двамата с Катрина искаме да се оженим и Ерагон да изпълни церемонията.

В шатрата се разнесоха няколко остри почуквания, когато Насуада забарабани с нокти по облегалките на стола си.

— Ако си въобразяваш, че ще допусна да се мотаеш, когато би могъл да помогнеш на Варден, само за да можете с Катрина да се насладите на първата си брачна нощ няколко дни по-рано, дълбоко се заблуждаваш.

— Нещата са до известна степен спешни, лейди Найтстолкър.

Пръстите на Насуада спряха във въздуха и тя присви очи.

— Колко спешни?

— Колкото по-скоро се оженим, толкова по-добре ще бъде за честта на Катрина. Ако изобщо ме разбирате, знайте, че никога не бих искал услуга за себе си.

Светлината падна на лицето на водачката на Варден, когато тя наклони глава на една страна.

— Разбирам… Защо Ерагон? Защо искаш той да изпълни церемонията? Защо не някой друг: възрастен мъж от селото ви, например?

— Защото ми е братовчед и го обичам, и защото е Ездач. Заради мен Катрина изгуби почти всичко — дома си, баща си и зестрата си. Не мога да й върна тези неща, но мога поне да й дам сватба, която да запомни до края на дните си. Без злато или добитък — не мога да платя за богата церемония, така че трябва да намеря друг начин, с който да направя сватбата запомняща се, а ми се струва, че няма нищо по-величествено от това да ни ожени Драконов ездач.

Насуада мълча толкова дълго, че Роран започна да се чуди дали не очаква от него да си тръгне. После каза:

— Наистина би било чест да ви ожени Драконов ездач, ала денят ще бъде тъжен, ако Катрина трябва да приеме ръката ти без подходяща зестра. Джуджетата ми направиха много подаръци от злато и скъпоценни камъни, докато живеех в Тронхайм. Някои вече съм продала, за да финансирам Варден, ала останалите са достатъчни да позволят на една жена да се облича в сатен и коприна в продължение на много години. Ако ме слушаш, те ще принадлежат на Катрина.

Втрещен, Роран отново се поклони.

— Благодаря ви. Щедростта ви е невероятна. Не зная как бих могъл да ви се отплатя.

— Отплати ми се, като се биеш за Варден така, както се би за Карвахол.

— Ще го сторя, кълна се. Галбаторикс ще проклина деня, когато прати Ра’зак за мен.

— Сигурна съм, че вече го проклина. А сега върви. Можеш да останеш в лагера, докато Ерагон се върне и ви ожени с Катрина, ала очаквам да си на седлото на следващата сутрин.