Бризингър

Сред неспокойната тълпа

Беше средата на следобеда, когато Варден най-накрая се появиха на хоризонта.

Ерагон и Аря спряха на хребета на един нисък хълм и огледаха обширния град от сиви палатки, който се простираше пред тях, гъмжащ от хиляди мъже, коне и димящи огньове. На запад от палатките се виеше обградената от дървета река Джийт. На осемстотин метра на изток се издигаше втори, по-малък лагер — като остров, плаващ близо до бреговете на континент, — където живееха ургалите, водени от Нар Гарцвог. На няколко километра около периметъра на Варден яздеха многобройни групи конници. Някои патрулираха, други бяха носещи знамена вестоносци, а трети — атакуващи отряди, които или потегляха, или се връщаха от мисия. Два от патрулите забелязаха Ерагон и Аря и след като надуха роговете, препуснаха в галоп към тях.

На лицето на младия Ездач разцъфна широка усмивка и той се засмя, облекчен.

— Успяхме! — възкликна. — Муртаг, Торн, стотици войници, домашните магьосници на Галбаторикс, Ра’зак — никой от тях не можа да ни хване. Ха! Каква подигравка спрямо краля! Това ще му накъдри брадата, когато го чуе.

— Тогава ще стане двойно по-опасен — предупреди елфката.

— Зная. — Той се ухили още по-широко. — Може би ще се ядоса толкова много, че ще забрави да плати на войските си и те до един ще захвърлят униформите си и ще се присъединят към Варден.

— Днес си много весел.

— А защо да не съм? — попита младежът.

После се вдигна на пръсти, разтвори ума си колкото можеше по-широко и като събра всичката си сила, извика: Сапфира!, запращайки мисълта като копие над цялата местност.

Отговорът не закъсня:

— Ерагон!

Те се прегърнаха с умовете си, обсипвайки се с обич, радост и загриженост. Обмениха спомени за времето, прекарано далеч един от друг, и Сапфира успокои Ерагон заради войниците, които бе убил, прогони болката и гнева, които бе натрупал в себе си след инцидента. Той се усмихна. Сега, когато драконът бе така близо, всичко в света изглеждаше наред.

— Липсваше ми — каза Ездача.

— И ти на мен, малкият ми. — После му прати образа на войниците, с които двамата с Аря се бяха сражавали. — Всеки път, когато те оставя, успяваш да се забъркаш в неприятност. Всеки път! Не смея дори да си обърна опашката от страх, че ще се окажеш вкопчен в смъртоносна битка в мига, в който отделя очи от теб.

— Бъди честна: оплитал съм се в много неприятности и с теб. Не е нещо, което става само когато съм сам. Изглежда сме магнит за неочаквани събития.

— Не, не, ти си магнитът за неочакваните събития — изсумтя Сапфира. — Нищо необичайно не ми се случва, когато съм сама. Но ти привличаш дуели, засади, безсмъртни врагове, странни създания като Ра’зак, отдавна изгубени роднини и мистериозни магии, сякаш са прегладнели невестулки, а ти си заек, влязъл в леговището им.

— Ами времето, което си прекарала като собственост на Галбаторикс? Това обичайно ли е?

— Още не се бях излюпила — възрази тя. — Не можеш да го броиш. Разликата между теб и мен е, че на теб ти се случват неща, докато аз карам нещата да се случват.

— Може би, но то е, защото още се уча. Дай ми няколко години и ще съм не по-лош от Бром в справянето със ситуации, а? Не можеш да кажеш, че не поех инициативата със Слоун.

— Ммм. Все още ни предстои да говорим за това. Ако някога отново ме изненадаш по този начин, ще те прикова към земята и ще те оближа от глава до пети.

Ерагон потрепери. Езикът й бе покрит с извити шипове, които можеха да свалят козина, кожа и месо от убита сърна само с едно движение.

— Зная, но не бях сигурен дали ще убия Слоун, или ще го пусна на свобода, докато не застанах пред него. Освен това, ако ти бях казал, че ще остана сам, щеше да настояваш да ме спреш.

Той почувства лекото ръмжене, което изтътна в гърдите й.

— Трябваше да ми имаш доверие, че ще постъпя правилно. Ако не можем да говорим открито, как се очаква да действаме като дракон и Ездач?

— А дали „правилно“ нямаше да включва това да ме отнесеш от Хелгринд, независимо от желанието ми?

— Ами можеше и да не го включва — отвърна Сапфира с отбранителна нотка в гласа.

Ерагон се усмихна.

— Но все пак си права. Трябваше да обсъдя плана си с теб. Съжалявам. Отсега нататък обещавам да се съветвам с теб, преди да сторя нещо, което не очакваш. Това приемливо ли е?

— Само ако включва оръжия, магия, крале или семейни членове — отвърна тя.

— Или цветя.

— Или цветя — съгласи се драконката. — Няма нужда да зная дали не си решил да хапнеш малко хляб или сирене посред нощ.

— Освен ако някой човек с много дълъг нож не ме чака извън палатката ми.

— Ако не можеш да надвиеш сам човек с много дълъг нож, ще бъдеш доста жалък Ездач.

— Да не споменаваме, че ще съм мъртъв.

— Е…

— Но ако следваме логиката ти, трябва да си доволна, че макар и вероятно да привличам повече неприятности от повечето хора, в повечето случаи съм напълно способен да избягвам ситуации, които биха довели до смъртта на други.

— Дори и най-великите воини могат да станат жертва на лошия късмет — каза тя. — Спомни си джуджешкия крал Кага, който бил убит от начинаещ фехтовач, когато се спънал в камък. Трябва винаги да бъдеш бдителен, независимо от уменията си, защото не можеш да предвидиш и избегнеш всяко нещастие, което съдбата може да стовари върху теб.

— Съгласен съм. Сега може ли да спрем с този тежък разговор? Напълно изтощен съм от мисли за съдбата, справедливостта и други мрачни теми от последните няколко дни. Що се отнася до мен, философските въпроси са подходящи най-вече да те объркат и депресират, а не да подобрят състоянието ти. — Ерагон вдигна глава и огледа равнината и небето, търсейки отличителния синкав блясък на люспите на Сапфира. — Къде си? Усещам те наблизо, но не мога да те видя.

— Точно над теб!

И с радостен рев Сапфира изскочи иззад един облак на неколкостотин метра над тях и се спусна по спирала към земята с прилепени към тялото криле. Драконката разтвори зловещите си челюсти и избълва огън, който се понесе назад над главата и шията й като грива от пламъци. Ерагон се засмя и протегна ръце към нея. Конете на патрула, които галопираха към него и елфката, се отдръпнаха при гледката и рева на Сапфира и се втурнаха в обратната посока, докато ездачите им отчаяно се опитваха да ги успокоят.

— Надявах се, че ще можем да влезем в лагера, без да привличаме ненужно внимание — каза Аря, — но предполагам, трябваше да осъзная, че е невъзможно да не се набиваме на очи със Сапфира наоколо. Трудно е да игнорираш дракон.

— Чух те — каза Сапфира, докато разперваше криле, за да се приземи с гръмотевичен тътен. Масивните й бедра и рамене се превиха, докато поемаше силата на удара. Въздушната вълна удари Ерагон в лицето, а земята под него потрепери. Той присви колене, за да запази равновесие. Драконката сгъна криле върху гърба си.

— Мога да бъда и потайна, ако поискам. — После наклони глава и примигна, а върхът на опашката й зашиба тревата наляво-надясно. — Но днес не искам да съм потайна! Днес съм дракон, а не подплашен гълъб, който се опитва да избегне някой ловуващ ястреб.

— Кога пък не си дракон? — попита младият Ездач, докато тичаше към нея. Лек като перце, той скочи на левия й преден крак, а после върху рамото, откъдето седна на обичайното си място в основата на врата й. Постави ръце от двете страни на шията й, усещайки ритъма на дишането й под пластовете мускули. Ерагон отново се усмихна с чувството на неизмеримо спокойствие. — Тук е мястото ми, с теб.

Краката му завибрираха, когато Сапфира избръмча доволно. Тътенът бе последван от странна и тиха мелодия, която той не разпозна.

— Привет, Сапфира — каза Аря и сложи ръка на гърдите си в елфическия жест на уважение.

Драконката приклекна и изви дългата си шия към земята, за да докосне елфката по челото с върха на муцуната си, както бе сторила, когато благослови Елва във Фардън Дур.

— Привет, елфа-кона. Добре дошла и дано вятърът изпълва крилете ти.

Тя говореше на Аря със същата обич, която дотогава бе запазвала само за Ерагон, сякаш сега я смяташе за част от малкото им семейство и достойна за уважението и интимността, която споделяха. Жестът й изненада младежа, но след първоначалния изблик на завист, той се зарадва. Сапфира продължи:

— Благодарна съм ти, че помогна на Ерагон да се върне жив и здрав. Ако го бяха заловили, не зная какво щях да сторя!

— Благодарността означава много за мен — каза елфката и се поклони. — Що се отнася до това какво щеше да сториш, ако Галбаторикс го беше пленил, ами предполагам, че щеше да го спасиш, а аз щях да те съпроводя, дори и до самия Уру’баен.

— Да, иска ми се да мисля, че щях да те измъкна, Ерагон — каза Сапфира, извивайки шия, за да го погледне, — но се боя, че сигурно щях да се предам на Империята, за да те спася, независимо от последствията за Алагезия. — После драконката разтърси глава и заора с нокти земята край себе си. — О, но това са безсмислени приказки. Ти си тук и си в безопасност, и това е истинското положение на нещата. Да пропиляваме деня в размисли за злини, които са можели да се случат, би означавало да отровим щастието, което имаме…

В този момент патрулът се приближи в галоп и спря на тридесетина метра до тях заради нервните си коне. Войниците попитаха дали могат да ескортират тримата до Насуада. Един от мъжете слезе от седлото и отстъпи коня си на Аря, а после групата се спусна към морето от палатки на югозапад. Сапфира определи скоростта — движеха се спокойно и бавно, което позволяваше на двамата с Ерагон да се порадват на компанията си, преди да се потопят в шума и хаоса, който със сигурност щеше да ги обгърне, щом се приближаха до лагера.

Ерагон се поинтересува за Роран и Катрина, а после попита:

— Ядеш ли достатъчно огнена трева? Дъхът ти е по-силен от обикновено.

— Разбира се, че ям. Забелязваш го само защото сме били разделени толкова много дни. Мириша си точно както трябва да мирише един дракон и ще съм ти благодарна да не правиш пренебрежителни коментари по въпроса, освен ако не искаш да те хлопна по главата. Освен това вие, хората, нямате с какво да се хвалите, каквито сте потни, мазни и вонящи. Единствените създания на света, които миришат колкото хората, са мъжките кози и мечките по време на зимен сън. В сравнение с вас, миризмата на дракона е парфюм с ухание на планински цветя.

— О, хайде, не преувеличавай. Макар че — допълни той, сбръчквайки нос — след Агаети Бльодрен забелязвам, че хората наистина са доста миризливи. Не можеш обаче да ме слагаш в кюпа, аз вече не съм изцяло човек.

— Може би не си, но все така имаш нужда от баня!

Докато прекосяваха равнината, все повече хора се струпваха около Ерагон и Сапфира, осигурявайки им напълно ненужна, но впечатляваща почетна стража. След толкова време, прекарано в пустошта на Алагезия, гъстото скупчване на тела, какофонията от възбудени високи гласове, бурята от неохранявани мисли и емоции и обърканото движение на размахващи се ръце и изнервени коне зашеметиха младия Ездач.

Той се затвори в себе си, където хаотичният умствен рев не бе по-силен от далечния тътен на блъскащи се в скала вълни. Въпреки пластовете бариери, усети приближаването на дванадесетте елфи — бързи и гъвкави като жълтооки планински котки, — които тичаха в строй от другия край на лагера. Ерагон искаше да направи добро впечатление, затова вчеса косата си с пръсти и изправи рамене, ала също така стегна бронята около съзнанието си, така че никой, освен Сапфира, да не чува мислите му. Елфите бяха дошли да пазят него и нея, ала в крайна сметка верността им бе към кралица Исланзади. Въпреки че Ездача беше благодарен за присъствието им и се съмняваше вродената им учтивост да им позволи да го подслушват, все пак не искаше да предоставя на кралицата на елфите възможност да научи тайните на Варден или да добие контрол над него. Ако тя можеше да го откъсне от Насуада, той бе убеден, че щеше да го направи. Като цяло елфите не вярваха на хората, не и след предателството на Галбаторикс, и поради тази и други причини Ерагон бе сигурен, че Исланзади предпочита двамата със Сапфира да са под нейно директно командване. А от владетелите, които бе срещал до момента, на нея вярваше най-малко. Беше твърде хаотична и властна.

Дванайсетината елфи спряха пред Сапфира. Те се поклониха и повториха приветствения жест с ръка на Аря, а после един по един се представиха на Ерагон с началната фраза на традиционния поздрав на елфите, на което той отговори по подобаващ начин. После водачът — висок и красив мъж с лъскава синьо-черна козина, покриваща цялото му тяло, — обяви целта на мисията им пред всички наоколо и формално попита Ездача и дракона дали могат да се заемат със задълженията си.

— Можете — отговори Ерагон.

— Можете — каза и Сапфира.

После младежът попита:

— Бльодгарм-водр, не се ли срещнахме случайно на Агаети Бльодрен?

Защото си спомняше елф с подобна козина да се весели сред дърветата по време на празненството.

Бльодгарм се усмихна, разкривайки животински зъби.

— Смятам, че си срещнал братовчедка ми Лиота. Имаме наистина впечатляваща прилика, въпреки че нейната козина е кафява и на петна, докато моята е тъмносиня.

— Бих се заклел, че беше ти.

— За съжаление по онова време имах други ангажименти и не можах да присъствам на празненството. Може би ще имам възможността при следващото, след сто години.

— Не си ли съгласен, че той има приятен аромат? — попита Сапфира.

Ерагон подуши въздуха.

— Не усещам нищо. А щях, ако имаше нещо за подушване.

— Това е странно. — Тя му показа всички миризми, които усещаше, и той веднага осъзна какво има предвид. Ароматът на Бльодгарм го заобикаляше като облак — гъста, упоителна и топла миризма, която напомняше на дим и на смачкани хвойнови плодове, и гъделичкаше ноздрите на Сапфира. — Всички жени във Варден, изглежда, са се влюбили в него — додаде тя. — Преследват го навсякъде, отчаяно искащи да говорят с него, но твърде срамежливи дори да изпискват, когато ги погледне.

— Може би само женските го подушват. — Той хвърли разтревожен поглед към Аря. — Тя не изглежда засегната.

— Това е, защото има защита от магическо влияние.

— Надявам се… Мислиш ли, че трябва да спрем Бльодгарм? Това, което прави, е коварен и подмолен начин да се спечели женско сърце.

— Не е по-подмолен от това да се облечеш с красиви дрехи, за да привлечеш погледа на възлюбения. Бльодгарм не се е възползвал от жените, които го харесват, и не ми се вярва да е съставил аромата си, така че да се харесва конкретно на човешки жени. Предполагам, че това е случаен страничен ефект и че е създал миризмата си със съвсем друга цел. Освен ако не наруши досегашното си приличие, мисля, че не е наша работа да се месим.

— Ами Насуада? И тя ли е уязвима на чара му?

— Насуада е мъдра и предпазлива. Триана постави защити около нея, за да я пазят от влиянието на Бльодгарм.

— Добре.

Когато пристигнаха при палатките, тълпата стана толкова огромна, сякаш половината Варден се бяха събрали около Сапфира. Ерагон вдигна ръка в отговор на поздравите на хората с „Аргетлам!“ и „Сенкоубиец!“. Някои викаха:

— Къде беше, Сенкоубиецо? Разкажи ни за приключенията си!

Мнозина го наричаха Проклятието на Ра’зак, което му достави толкова голямо удоволствие, че си повтори прозвището под нос четири пъти. Хората крещяха и пожелания за здравето му и това на Сапфира, както и покани за угощения, предлагаха му злато и бижута, отправяха молби за помощ: дали не може да излекува син, който се е родил сляп, или да премахне тумор, който бавно убива жената на войник, или да намести счупения крак на кон, или да изправи огънат меч, защото — както изрева мъжът — той бил на дядо му. На два пъти женски глас извика: „Сенкоубиецо, ще се ожениш ли за мен?“ и макар да се огледа, младежът не успя да определи източника.

По време на цялата дандания елфите се навъртаха наблизо. Мисълта, че бдят за нещата, които той не може да види, и слухтят за онези, които не може да чуе, го успокои и му позволи да общува със струпаните членове на Варден с лекота, която преди не му се отдаваше.

След това между редовете вълнени палатки започнаха да се появяват бившите селяни от Карвахол. Ерагон слезе от врата на Сапфира и отиде сред приятелите и познатите си от детинство, като стискаше ръце, тупаше рамене и се смееше на шеги, които бяха неразбираеми за всеки, който не е израснал в Карвахол. Хорст също бе там и младежът сграбчи силната ръка на ковача.

— Добре дошъл, Ерагон. Страхотна работа. Всички сме ти задължени, задето отмъсти на чудовищата, които ни прогониха от домовете ни. Радвам се да видя, че си цял и невредим.

— Ра’зак трябваше да се движат доста по-бързо, за да успеят да отрежат каквото и да е от мен — каза младият Ездач.

После се поздрави със синовете на Хорст — Албрийч и Балдор; с обущаря Лоринг и тримата му синове; със собствениците на кръчмата в Карвахол Тара и Морн; с Фиск, Фелда, Калита, Делвин и Лена; и свирепата Биргит, която каза:

— Благодаря ти, Ерагон, Ничий син. Благодаря ти, че се погрижи създанията, които изядоха съпруга ми, да получат подобаващо наказание. Домът ми е твой, сега и завинаги.

Преди младежът да успее да отговори, тълпата ги раздели. „Ничий син? — помисли той. — Ха! Аз си имам баща и всички го мразят“.

После за негова радост Роран си проправи път през тълпата, а до него вървеше Катрина. Двамата се прегърнаха и братовчед му изръмжа:

— Това с оставането ти беше голяма глупост. Трябва да ти счупя главата, задето ни заряза по този начин. Следващия път ме предупреди, преди да отпрашиш сам нанякъде. Почна да ти става навик. Трябваше да видиш колко разстроена бе Сапфира по време на обратния полет.

Ерагон постави ръка на крака на драконката и каза:

— Извинявай, че не можах да ти кажа предварително, че планирам да остана, но до последния момент нямах представа, че ще е необходимо.

— И защо точно остана в онези гнусни пещери?

— Имаше нещо, което трябваше да проуча.

Когато той не обясни по-подробно, широкото лице на Роран придоби сурово изражение и за момент младежът се изплаши, че братовчед му ще настои за по-задоволително обяснение, ала той каза:

— Е, как ли би могъл обикновен човек като мен да се надява да разбере причините и целите на един Драконов ездач? Пък бил той и братовчед ми. Важното е, че ти ми помогна да освободя Катрина и сега си тук, жив и здрав. — Той изпъна врат, сякаш се опитваше да види какво има на гърба на Сапфира, след което погледна Аря, която се намираше на няколко крачки зад тях, и добави: — Изгубил си тоягата ми! Прекосих цяла Алагезия с тази тояга! Не можа ли да я опазиш още няколко дни?

— Дадох я на човек, който се нуждаеше от нея повече от мен — отвърна Ерагон.

— О, стига си го тормозил — скара се Катрина на Роран и след миг колебание прегърна младежа. — Той наистина се радва да те види. Просто му е трудно да намери думите да го каже.

Братовчед му сви рамене с неловка усмивка.

— Права е, както винаги.

Двамата с младата жена си размениха влюбени погледи.

Ерагон огледа внимателно Катрина. Медната й коса бе възвърнала предишния си блясък и като цяло следите от изпитанията, през които беше преминала, бяха изчезнали, макар че още изглеждаше по-слаба и бледа от обичайното за нея.

Приближавайки се към него, така че никой от струпалите се наоколо хора да не може да чуе, тя каза:

— Никога не съм мислела, че ще ти дължа толкова много, Ерагон. Че двамата ще ти дължим толкова много. След като Сапфира ни донесе тук, научих какво си рискувал, за да ме спасиш, и съм ти безкрайно благодарна. Ако бях прекарала още една седмица в Хелгринд, щях да умра или да изгубя разума си, което си е жива смърт. Заради това, че ме спаси от тази съдба, и за възстановяването на рамото на Роран, имаш искрената ми благодарност, но и повече от това, имаш благодарността ми, че ни събра отново заедно. Ако не беше ти, никога повече нямаше да се видим.

— Честно казано, смятам, че Роран щеше да намери начин да те измъкне от Хелгринд дори без мен — отбеляза младежът. — Той има дар слово, когато се наложи. Щеше да убеди някой друг заклинател да му помогне — може би билкарката Анджела — и все пак щеше да успее.

— Билкарката Анджела? — намръщи се Роран. — Това бърборещо момиченце нямаше да може да се справи с Ра’зак.

— Щеше да се изненадаш. Тя е много повече от това, което изглежда.

После Ерагон направи нещо, което никога не би посмял да опита, докато живееше в долината Паланкар, но което му се струваше подходящо в ролята му на Ездач: той целуна Катрина по челото, а после и братовчед си, и каза:

— Роран, ти си ми като брат. А ти, Катрина, си ми като сестра. Ако някога сте в беда, потърсете ме и независимо от кого ще се нуждаете — от Ерагон фермера или Ерагон Ездача, — аз изцяло ще бъде на ваше разположение.

— Същото важи и за нас — отвърна Роран. — Ако някога си в беда, трябва само да ни повикаш и ще ти се притечем на помощ.

Младият Ездач кимна, приемайки предложението, и не спомена, че бедите, с които щеше да се сблъска, не биха били такива, за които те биха могли да му помогнат. Стисна ги и двамата за раменете и каза:

— Дано да живеете дълго, да бъдете винаги заедно и щастливи, и да имате много деца.

Усмивката на Катрина потрепна за миг и Ерагон се зачуди каква е причината.

Подтиквани от Сапфира, всички продължиха към червената шатра на Насуада в центъра на лагера. Не след дълго, заедно с ликуващата армия на Варден, те стигнаха до прага й, където ги чакаха Насуада, крал Орин и цял отряд благородници, и други високопоставени личности, струпани зад два реда стражи от двете им страни.

Насуада бе облечена в зелена копринена рокля, която блещукаше под слънцето като перцата по гърдите на колибри, в ярък контраст с черната й кожа. Ръкавите на роклята свършваха с дантели над лактите й. Бели ленени превръзки покриваха останалата част от ръцете й до тесните китки. От всички мъже и жени, скупчени наоколо, тя се отличаваше най-силно, като изумруд сред кафява есенна шума. Само Сапфира можеше да се мери с ярката й външност.

Ерагон и Аря й се представиха, а после и на крал Орин. Насуада ги поздрави официално от името на Варден и ги похвали за смелостта. Завърши с думите:

— Да, Галбаторикс може да има Ездач и дракон, които се бият в негово име, както Ерагон и Сапфира се бият за нас. Може да има армия, толкова голяма, че скрива земята. И може да владее странни и ужасни магии, извращения на магическото изкуство. Но при всичката си злокобна сила, той не можа да спре Ерагон и Сапфира да нахлуят в кралството му и да убият четирима от най-ценните му слуги, нито на Ерагон да прекоси най-нагло цялата Империя. Видно е, че десницата на узурпатора е отслабнала, щом не може да защитава границите си или гнусните си слуги в скритата им крепост.

Насред ентусиазираните възгласи на Варден Ерагон скришом се подсмихна, виждайки колко умело си играе Насуада с емоциите им, вдъхвайки им увереност, вярност и радост напук на реалността, която бе далеч по-малко оптимистична от картината, която рисуваше. Тя не ги заблуждаваше — доколкото му бе известно, Насуада не лъжеше дори при разговорите си със Съвета на старейшините или другите си политически противници. Онова, което правеше, бе да съобщава истините, които най-добре подкрепяха позицията и аргументите й. „В това отношение тя е като елфите“ — помисли си Ездача.

Когато виковете на Варден стихнаха, крал Орин поздрави Ерагон и Аря, както го бе сторила Насуада. Думите му бяха сдържани в сравнение с нейните и въпреки че тълпата слушаше учтиво и после го аплодира, за Ездача бе очевидно, че колкото и да уважаваха Орин, хората не го обичаха така, както обичаха Насуада, нито пък той разпалваше въображението им като нея. Младоликият крал бе надарен с невероятен интелект. Ала той бе твърде възвишен, твърде ексцентричен и твърде скромен, за да бъде стожер за отчаяните надежди на опълчилите се срещу Галбаторикс.

— Ако някога надвием Галбаторикс, Орин не бива да го замества в Уру’баен — каза Ерагон на Сапфира. — Той не би могъл да обедини страната така, както Насуада обедини Варден.

— Съгласна съм.

Когато крал Орин свърши приветствието си, Насуада прошепна на младежа:

— Сега е твой ред да кажеш няколко думи на събралите се да зърнат великия Драконов ездач. — В очите й блестеше едва прикрито веселие.

— Аз!

— Това се очаква.

Тогава Ерагон се обърна и застана с лице към множеството, с пресъхнала, сякаш бе пълна с пясък, уста. Умът му беше празен и в продължение на няколко панически секунди имаше чувството, че умението да говори няма да се върне и той ще се изложи пред всички Варден. Някъде изцвили кон, но иначе целият лагер бе плашещо притихнал. В крайна сметка Сапфира го извади от вцепенението, като докосна лакътя му с муцуна.

— Кажи им, че за теб е чест да имаш подкрепата им и че си щастлив да си сред тях.

След това окуражаване, той успя да смотолеви няколко думи, а после, веднага щом бе възможно, се поклони и отстъпи крачка назад.

Като се насилваше да се усмихва, докато Варден го аплодираха, надаваха възгласи и блъскаха мечове в щитовете си, той възкликна:

— Това беше ужасно! Предпочитам да се бия със Сянка, вместо да го повтарям!

— Стига де! Не беше толкова трудно.

— Напротив, беше!

Сапфира изсумтя развеселено и от ноздрите й избликна струйка дим.

— Страхотен Драконов ездач ще излезе от теб — да се плашиш да говориш пред хора! Ако Галбаторикс само знаеше, щеше да те държи в ръцете си, като те накара да изнесеш реч пред армията му. Ха-ха!

— Не е смешно — измърмори той, ала драконката продължи да се кикоти.