Бризингър

Целуни ме нежно

Роран се събуди и се измъкна от гладките ръце на Катрина, след което седна полугол на ръба на походното легло, което си деляха. Прозина се и разтърка очи, а после се загледа в бледата ивица огнена светлина, която се процеждаше през пролуката между двете платнища на входа, чувствайки се глупав и бавен от натрупаното изтощение. Хладна тръпка премина през тялото му, но той не помръдна от мястото си.

— Роран? — обади се Катрина със сънлив глас. Тя се надигна, облягайки се на едната ръка, и посегна към него с другата. Той не реагира, когато ръката й се плъзна по гърба му и започна да масажира врата му. — Заспивай. Имаш нужда от почивка. Скоро пак ще трябва да заминеш.

Роран поклати глава, без да я погледне.

— Какво има? — попита младата жена. Тя седна в леглото, придърпа одеялото върху раменете си и се облегна на него, долепвайки топлата си буза до ръката му. — Безпокоиш се за новия си капитан или къде може да те прати Насуада?

— Не.

Катрина помълча известно време.

— Всеки път, когато заминеш, имам чувството, че по-малка част от теб се връща при мен. Станал си толкова мрачен и тих… Ако искаш да ми кажеш какво те безпокои, знай, че можеш, независимо колко е ужасно. Аз съм дъщеря на касапин, а и съм виждала немалко хора да загиват в битка.

— Да искам?! — възкликна Роран, задавяйки се с думата. — Не искам дори да мисля отново за това. — Той стисна юмруци, дишайки на пресекулки. — Един истински воин не би се чувствал като мен.

— Истинският воин не се бие, защото иска, а защото трябва — отвърна тя. — Онзи, който копнее за война, който се наслаждава на убийството, той е звяр, чудовище. Независимо колко слава ще спечели на бойното поле, това няма да изтрие истината, че не е по-добър от бесен вълк, който ще се обърне срещу приятелите и семейството си със същата лекота, с която посича враговете си. — Катрина отмести един кичур от челото му и го погали нежно по главата. — Веднъж ми каза, че „Песента на Геранд“ е любимата ти от историите на Бром, че именно заради нея се биеш с чук, а не с меч. Спомняш ли си как Геранд не обичал да убива и с какво нежелание хващал оръжието?

— Аха.

— И все пак са го смятали за най-великия воин на своята епоха. — Тя сложи ръка на бузата му и обърна лицето му към своето, принуждавайки го да се вгледа в сериозните й очи. — А ти си най-великият воин, когото аз познавам, Роран, тук или където и да е другаде.

Той отвърна с пресъхнала уста:

— Ами Ерагон или…

— Те не са и наполовина толкова смели, колкото си ти. Ерагон, Муртаг, Галбаторикс, елфите… всички те влизат в битка с магии на устните и могъщество, което многократно надвишава нашето. Но ти… — Катрина го целуна по носа. — Ти не си нищо повече от човек. Изправяш се срещу враговете си на собствените си крака. Не си магьосник, а въпреки това уби Близнаците. Бърз си и си силен колкото обикновен човек и все пак не се побоя да нападнеш Ра’зак в собственото им леговище и да ме спасиш от тъмниците им.

Той преглътна.

— Бях защитен от магиите на Ерагон.

— Но вече не си. Освен това в Карвахол също нямаше защити, а тогава избяга ли от Ра’зак? — Когато Роран не отговори, тя добави: — Ти не си нищо повече от човек, но си извършил неща, които дори Ерагон или Муртаг не биха могли. За мен това те прави най-великия воин в Алагезия… Не мога да си представя някой друг в Карвахол, който би сторил всичко, което направи ти, за да ме спасиш.

— Баща ти би го направил — каза Роран.

Усети как тя потрепери.

— Да, той би го направил — прошепна младата жена. — Но никога нямаше да успее да убеди другите да го последват, както успя ти. — Катрина обви ръце около него. — Каквото и да си видял или направил, винаги ще бъда твоя.

— Това е всичко, от което се нуждая — отвърна той и я притисна в прегръдката си. После въздъхна. — И все пак ми се иска тази война да свърши. Иска ми се отново да ора нивите, да садя жито и да го жъна, когато узрее. Фермерството е много изморителна работа, но поне е почтен труд. Убийството не е почтено. То е кражба, кражба на живот, и никой честен човек не би се стремил към него.

— Както казах и аз.

— Да, както каза. — Колкото и да му беше трудно, Роран се усмихна. — Държа се непростимо. Ето, че те товаря с моите проблеми, когато ти си имаш достатъчно свои. — И с тези думи той постави длан върху закръгления й корем.

— Твоите грижи винаги ще бъдат и мои, докато сме женени — промърмори тя и се притисна към ръката му.

— Някои неприятности обаче никой друг не трябва да понася, особено любимите ти хора — отвърна Роран.

Тя се отдръпна леко от него и той видя как очите й потъмняха и станаха отнесени, както винаги, когато я обземаха тежките спомени за времето, прекарано в Хелгринд.

— Не — прошепна Катрина. — Някои неприятности никой друг не бива да понася.

— Не се натъжавай. — Роран я придърпа към себе си и започна да се люлее напред-назад с нея, копнеейки с цялото си сърце Ерагон да не беше откривал яйцето на Сапфира в Гръбнака. След известно време Катрина се отпусна в ръцете му и дори той вече не се чувстваше толкова напрегнат. Погали я по врата. — Хайде, целуни ме нежно и да си лягаме, защото съм изморен и искам да поспя.

Тя се засмя и го целуна наистина нежно, а после се изтегнаха на леглото; отвън всичко бе притихнало и неподвижно с изключение на река Джийт, която течеше край лагера, без да спира, и се изливаше в сънищата на Роран, където той се виждаше застанал на носа на кораб, с Катрина до себе си, загледан в пастта на гигантския водовъртеж — Окото на глигана.

И си помисли: „Как можем да се надяваме да се измъкнем?“