Ръце на воин

Ерагон ядеше сладка ягода, докато гледаше безкрайните дълбини на небето. Когато приключи с плода, остави дръжчицата на подноса пред него и отвори уста да заговори.

Преди да успее обаче, Оромис попита:

— И сега какво, Ерагон?

— Какво сега?

— Говорихме дълго за нещата, които те интересуваха. Какво искате да постигнете оттук нататък със Сапфира? Не можете да останете в Елесмера, така че се чудя какво още очакваш да свършиш с посещението си, или намерението ти е да потеглите утре сутрин?

— Надявахме се, че като се върнем, ще можем да продължим обучението си както преди — отвърна Ездача. — Очевидно сега нямаме време за това, но има нещо друго, което искам да свърша.

— И какво е то?

— Учителю, не съм ти казал всичко, което ми се случи, когато с Бром посетихме Теирм. — И младежът му разказа как любопитството го бе подтикнало да влезе в магазинчето на Анджела и как тя му бе предсказала бъдещето, както и за съветите, дадени му след това от Солембум.

Оромис прокара пръст по горната си устна, а лицето му доби замислен вид.

— През изминалата година все по-често чувам да се споменава тази гадателка както от теб, така и от докладите на Аря от Варден. Тази Анджела изглежда много добра в това да се появява винаги точно във времето и мястото на значими събития.

Такава е — потвърди Сапфира.

Елфът продължи:

— Поведението й ми напомня за една заклинателка, която някога посети Елесмера, само че не се наричаше Анджела. Как изглежда тази гадателка — ниска, с гъста къдрава кестенява коса, блестящи очи и чувство за хумор, което е толкова остро, колкото е и странно?

— Описа я идеално — каза Ерагон. — Дали е един и същи човек?

Оромис махна леко с лявата си ръка.

— Ако е, значи е невероятна личност… Що се отнася до предсказанията й, не бих мислил много над тях. Те или ще се сбъднат, или няма, и без да знаем повече, никой от нас не може да повлияе на развоя на събитията.

Казаното от котколака обаче заслужава много по-голямо внимание. За съжаление не мога да хвърля светлина върху никое от двете му твърдения. Никога не съм чувал за място на име Хранилището на душите, а макар и Камъкът на Кутиан да ми звучи познато, не мога да си спомня къде съм срещал името му. Ще прегледам свитъците си, но инстинктът ми подсказва, че няма да намеря нищо за него в елфическите писания.

— Ами оръжието под дървото Меноа?

— Не зная за такова оръжие, Ерагон, а съм много добре запознат с тайните на тази гора. В цялата Ду Велденварден има може би само двама елфи, чието знание надвишава моето относно гората. Ще попитам и тях, но подозирам, че опитът ми ще е безплоден. — Когато Ездача изрази разочарованието си, Оромис добави: — Разбирам, че ти трябва подходящ заместител на Зар’рок, и мисля, че мога да ти помогна. Като изключим моя собствен меч, Наеглинг, ние, елфите, сме запазили два други меча на Драконови ездачи. Това са Арвиндр и Тамерлин. В момента Арвиндр се намира в град Нейдиндел, който нямаш време да посещаваш. Ала Тамерлин е тук, в Елесмера. Той е притежание на рода Валтарос и макар да зная, че главата на семейството, лорд Фиолр, няма да се раздели с него с лека ръка, мисля, че ще ти го даде, ако го помолиш с уважение. Ще уредя да се срещнете утре сутрин.

— Ами ако мечът не ми пасне? — попита Ерагон.

— Да се надяваме, че няма да стане така. И все пак ще пратя вест на ковачката Руньон да те очаква по-късно през деня.

— Но тя се е заклела, че никога повече няма да изкове нов меч.

Оромис въздъхна.

— Така е, но съветът й все пак може да ти бъде полезен. Ако някой може да ти препоръча правилното за теб оръжие, това е тя. Освен това, дори и да ти хареса Тамерлин, сигурен съм, че Руньон ще иска да прегледа меча, преди да заминеш с него. Изминали са повече от сто години, откакто Тамерлин е бил използван за последно в битка, и може да му е потребно малко постягане.

— Може ли друг елф да ми изкове меч? — попита младежът.

— Не — отвърна Оромис. — Не и ако искаш да се равнява на качеството на Зар’рок или на откраднатия от някой Ездач меч, който използва Галбаторикс. Руньон е сред най-древните от расата ни и само тя е ковала мечовете на ордена ни.

— Значи е древна колкото Ездачите? — възкликна учудено Ерагон.

— Дори по-древна.

Младежът помълча, после попита:

— Какво ще правим до утре, учителю?

Оромис погледна него и Сапфира и отговори:

— Идете да посетите дървото Меноа. Зная, че няма да намерите покой, докато не го направите. Вижте дали можете да намерите оръжието, с което ви е омаял котколакът. Когато удовлетворите любопитството си, идете във вашата дървесна къща, която слугите на Исланзади поддържат винаги готова за теб и Сапфира. Утре ще направим каквото можем.

— Но учителю, имаме толкова малко време…

— И двамата сте твърде уморени за още вълнения днес. Повярвай ми, Ерагон, по-добре ще е да си починеш. Смятам, че тези часове ще ти помогнат да осмислиш всичко, за което говорихме. Дори и според критериите на кралете, кралиците и драконите този наш разговор не беше лек.

Въпреки уверенията на елфа, Ездача се чувстваше неудобно да прекара остатъка от деня в почивка. Усещането му за спешност бе толкова силно, че искаше да продължи да работи, макар да знаеше, че трябва да се възстанови от пътуването.

Той се размърда на стола си и с движението си явно разкри колебанието си, защото Оромис се усмихна и каза:

— Ако това ще ти помогне да се отпуснеш, обещавам ти, че преди двамата със Сапфира да потеглите към Варден, можеш да си избереш която пожелаеш форма на магия и в краткото време, с което разполагаме, ще те науча на всичко, което зная за нея.

Ерагон започна да върти пръстена на дясната си ръка, докато обмисляше предложението на стария елф, опитвайки се да реши коя от всички области би искал най-много да научи. Накрая каза:

— Бих искал да зная как да призовавам духове.

По лицето на Оромис премина сянка.

— Ще спазя обещанието си, Ерагон, но чародейството е мрачно и непристойно изкуство. Не бива да търсиш контрол над други същества за собствена изгода. Дори ако изключим аморалността на чародейството, това е ужасно опасна и сложна дисциплина. На един магьосник са нужни поне три години интензивно обучение, преди да успее да призове духове и те да не го обладаят.

Това не е като другите видове магия. С чародейството ти се опитваш да принудиш неизразимо могъщи и враждебни създания да се подчинят на командите ти — създания, които посвещават всеки миг на пленничеството си в търсене на недостатъци във веригите, с които си ги оковал, за да се обърнат срещу теб и да те поробят за отмъщение. През цялата история никога не е имало Сянка, която да е била и Ездач, а от всички ужаси, които са се стоварвали върху тази красива земя, подобно извращение сигурно би било най-ужасяващото, по-чудовищно дори от Галбаторикс. Моля те, избери друга тема: някоя не толкова опасна за теб и каузата ти.

— Тогава можеш ли да ме научиш на истинското ми име? — попита младежът.

— Молбите ти стават все по-сложни, Ерагон-финиарел — каза среброкосият елф. — Бих могъл да разкрия истинското ти име, ако пожелая. — Той огледа съсредоточено младежа, а очите му сякаш станаха още по-напрегнати. — Да, мисля, че мога. Но няма. Истинското име има огромна магическа важност, но то не е магия само по себе си и съответно е изключено от обещанието ми. Ако искаш да разбереш по-добре себе си, открий сам истинското си име. Ако аз ти го дам, може и да имаш полза от това, но тя ще дойде без мъдростта, която иначе би придобил в процеса на търсене. Просвещението трябва да се заслужи. Не да ти се даде от други, независимо колко много ги уважаваш.

Ерагон си поигра с пръстена още няколко мига, а после се прокашля и поклати глава.

— Не зная… въпросите ми май се изчерпаха.

— Силно се съмнявам в това.

Младежът откри, че му е трудно да се концентрира върху обсъжданата тема; мислите му постоянно се връщаха към Елдунари и Бром. Той отново се удиви на странната последователност от събития, която бе довела до пристигането на баща му в Карвахол, и в крайна сметка до превръщането на самия Ерагон в Драконов ездач. „Ако Аря не беше…“ Той се сепна и се усмихна, когато мисълта се появи в ума му.

— Ще ме научиш ли как незабавно да местя предмет от едно място на друго, както е направила Аря с яйцето на Сапфира?

Оромис кимна утвърдително.

— Чудесен избор. Магията е изтощителна, но има много възможни приложения. Сигурен съм, че ще ти бъде полезна в борбата с Галбаторикс и Империята. И Аря може да потвърди ефикасността й.

Елфът взе чашата си от масата и я вдигна към слънцето, така че от светлината виното стана прозрачно. Той гледа течността известно време, а после свали чашата и каза:

— Преди да тръгнеш към града, трябва да знаеш, че онзи, когото прати да живее сред нас, пристигна тук преди известно време.

Изминаха няколко мига, преди Ерагон да осъзнае за кого говори Оромис.

— Слоун е в Елесмера? — възкликна удивено той.

— Сега живее сам в малко жилище до един поток в западните покрайнини на града. Беше на крачка от смъртта, когато излезе с препъване от гората, но ние се погрижихме за раните му и сега той е здрав. Елфите в града му носят храна и дрехи и се грижат за него. Съпровождат го навсякъде, където иска да иде, и понякога му четат, но като цяло той предпочита да стои сам и не разговаря с онези, които се приближават до него. На два пъти се опита да напусне, но заклинанията ти не му позволяват.

Изненадан съм, че е стигнал толкова бързо — каза Ерагон на Сапфира.

Магията ти сигурно е била по-силна, отколкото си мислел.

Да.

После попита с тих глас:

— Счетохте ли за уместно да възстановите зрението му?

— Не.

Плачещият мъж е вътрешно сломен — каза Глаедр. — Той не може да вижда достатъчно ясно, за да са от полза очите му.

— Да отида ли да го посетя? — попита Ерагон, несигурен какво се очаква от него.

— Сам трябва да решиш — отвърна Оромис. — Срещата с теб може и да го разстрои. Ти обаче си отговорен за наказанието му. Би било грешно да го забравиш.

— Не, учителю. Няма да го забравя.

Елфът кимна отсечено, върна чашата си на масата и приближи стола си до Ерагон.

— Денят остарява и аз няма да те задържам повече тук, за да не попреча на почивката ти, но има още нещо, за което искам да се погрижа, преди да тръгнеш: мога ли да огледам ръцете ти? Искам да видя какво говорят за теб сега. — И Оромис протегна своите ръце към Ерагон.

Младежът постави ръцете си с дланите надолу върху неговите, потрепервайки от досега с тънките пръсти на елфа. Мазолите по кокалчетата му хвърляха дълги сенки по опакото на дланите му, докато Оромис ги въртеше на различни страни. После с лек, но твърд натиск, елфът обърна ръцете му и огледа дланите и вътрешната страна на пръстите.

— Какво виждаш? — попита Ерагон.

Учителят му отново обърна дланите и посочи към мазолите.

— Сега имаш ръцете на воин, Ерагон. Внимавай да не се превърнат в ръце на човек, който се наслаждава на клането и войната.

Загрузка...