Атира

6.

След като закуси, Савн излезе навън. Огледа стърнището, покриващо почти цялото поле. Гледката се прекъсваше само от купищата пълни чували и стопанските пристройки на къщата. Почвата изглеждаше буцеста, корава и някак като че ли по-кафява, отколкото беше през пролеттта, макар да му бяха казвали, че това е само от въображението му.

Сякаш едва вчера беше застанал пак тук и бе видял цветенцата, осеяли всичко наоколо, повечето сини, и тук-там — розови и бели петънца. Но сега всичко приличаше на пустиня, освен тясната дълга ивица покрай пътя, с гъстия лен, израснал до кръста му. Там двамата със сестра му щяха да работят днес. Ма и Та вече бяха привършили с шетнята вкъщи и жънеха от запад, а Полий държеше малкия сърп и го чакаше.

Денят беше свеж и прохладен, а въздухът — сух и чист. Щеше да е хубав ден за работа. Той най-много мразеше ранната част на жътвата, защото в жегата всичко изглеждаше дваж по-трудно. При дъжд беше почти толкова зле, но днес май нямаше да вали, не се мяркаха и сиви петна по оранжево-червената небесна пелена, тъй че може би щяха да извадят повече късмет с времето.

Взе от навеса два дълги платнени чувала, изтръска ги и ги обърна, след което кимна на сестра си.

— Почти сме свършили — каза тя.

— Знам. Днес, или най-много до утре.

Полий, с ръце на кръста, стиснала малкия сърп в едната, разкърши снага, сякаш за да отпусне вече уморените си мускули. Савн разтри раменете си и си надяна ръкавиците от лиорнска кожа. До половин час дланите му щяха да са се сгорещили и изпотили, но както знаеше много добре, най-лошото щяха да са мазолите.

— Е, да почваме. — И тръгна към последната нива.

Савн събираше ожънатите стръкове в чувалите, а сестра му вървеше напред със сърпа. Влязоха лесно в ритъм, а това беше важно. Иначе щеше да трябва Савн да събира ожънатото от земята, от което гърбът скоро щеше да го заболи, а и ставаше два пъти по-бавно. Но вече бяха свикнали един с друг, тъй че Полий замахваше за всеки пореден откос, стръковете падаха в облечените с ръкавици ръце на Савн и той правеше половин крачка назад, за да избегне задния замах. Не му се налагаше да гледа нито ръцете си, нито стръковете — само сестра си, за да може, ако по някаква причина ритъмът се промени, да избегне острия резец. Много добре знаеше какво ще го сполети, ако отклони погледа си в неподходящ момент — беше помагал три пъти на майстор Знахар в закърпването на посекли се жътвари.

Работата беше скучна и изнурителна, но и лесна, и носеща удовлетворение, след като влязоха в ритъм, и той чуваше непрестанното шшшък, шшшък от другия край, където жънеха Ма и Та. Скоро — сигурно утре, реши той, щяха да се срещнат и това щеше да е краят на жътвата за тази година. След това Ма и Та щяха да подготвят нивите за зимата, а на следващата година всичко щеше да започне отначало, както и по-следващата, и другата след нея, докато самият Савн не започнеше да печели пари като знахар, било в Мала чука или някъде другаде. После щяха да се проточат още години, преди да може да си позволи да праща достатъчно пари, за да се откупи за работата, която не върши, но после Ма и Та щяха да могат да наемат някого, а след това щеше да може да спестява, докато не събере достатъчно пари, за да може да пътува, и тогава…

„Всъщност кога реших, че искам да пътувам?“ — запита се той.

Всъщност изобщо не беше сигурен, че го иска, но помнеше кога за първи път си го помисли — беше, докато стоеше пред къщата и нощта му шепнеше за далечни места. И си спомни какво бе попитал Влад, онзи въпрос, който сякаш много впечатли източняка: към нещо ли бягаш, или от нещо? Ако той самият заминеше, щеше ли да го направи, за да остави семейството си, или за да потърси нещо повече? Щеше ли да изостави дома си, или щеше да тръгне, за да търси приключения и щастие? Източнякът ли му беше внушил всички тези мисли? Дали той по някакъв начин не беше виновен за преживяното в онази странна, удивителна нощ? „Не ме интересува какво приказват, бас държа, че не той е убил Юзда“.

Свършиха реда, подхванаха следващия и така предобедът мина. Щом наближи обяд, ритъмът им се наруши от Та, който изсвири с пръсти за знак, че Савн и Полий за днес са приключили.

На връщане към къщи Полий каза:

— Смяташ ли, че ще свършат без нас?

Савн погледна през рамо към неожънатата нива и отвърна:

— Дано само да не вали утре.

Полий кимна.

— Дано. Днес ще ходим ли в къщата на Тем?

— Разбира се.

— Щото вчера не ме почака.

— Тъй ли? Вярно. Сигурно съм си мислил за други неща.

— Например?

— Не помня. Разни неща. Все едно, днес ще отидем.

Савн се изкъпа и както беше обещал, изчака сестра си и двамата се запътиха към къщата на Тем. Докато вървяха, си говориха малко, въпреки че на Савн му се стори, че Полий на два пъти отвори уста да го попита за нещо, след което се отказа. В един момент запя „Няма да взема селяка въшлив“ и след един-два куплета Савн също се включи, като сменяше мъжа и жената. Не беше я чувал от доста време и се засмя на няколкото куплета, добавени, откакто беше на годините на сестра си. Изпя й също така няколко стиха, които явно бяха забравени, и се зарадва, че й харесаха.

Стигнаха къщата на Тем. Влад не се виждаше никъде, но обичайната тълпа си беше налице и Савн забеляза, че много от хората го поглеждат странно. Полий също го забеляза.

— Видя ли? — каза му тя. — Как те гледат? Чудят се защо прекарваш толкова много време с източняка.

Савн бързо се озърна, но в момента не го гледаше никой.

— Така ли?

— Да.

— Хм. — Той сви рамене. — Ами да се чудят.

— Добре де, какво все пак правиш с него?

— Уча се на някои неща.

— Например?

— Например, хм, например да хващам скъпоценни камъни във вятъра… не, исках да кажа, да хващам вода във… е, все едно. Уча някои работи.

Полий се намръщи, но не можа да измисли какво да каже, и толкова по-добре за Савн. Той си изяде набързо салатата, сбогува се със сестра си и тръгна към къщата на майстор Знахар.

По пътя му дойде наум, че остротата на сетивата, която бе изпитал предната вечер, си е отишла. Зачуди се дали ще се върне, когато навлезе по-надълбоко в странното изкуство, което бе започнал да учи.

Днес майсторът беше в по-добро настроение — сновеше из малката къща (която се беше сторила на Савн по-голяма предната година, когато започна да се учи при него) и му подхвърляше примери от историята с обяснения както от общ характер, тъй и по същество. Савн се зачуди дали е решил загадката със смъртта на Юзда, но реши, че ако е така, майсторът сам ще му каже в подходящ момент, а ако не — по-добре да не повдига въпроса.

Майстор Знахар всъщност не спомена за това през целия ден, който Савн прекара в почистване на къщата и в слушане на разказите и поученията на Знахаря — а това по-скоро му допадна, отколкото му досади, въпреки че щом Знахаря заговореше, бързо забравяше за слушателя си и думите му далеч надхвърляха знанията на Савн и възможностите му да го разбере.

„Много прилича на Влад“, помисли си той и се зачуди защо тази мисъл го притесни.

Към края на деня майсторът го накара да изреди въпросите, заключенията и подходящите церове за различните видове стомашни болки и сякаш остана доста доволен от отговорите му, въпреки че Савн пропусна жегванията в хълбоците, както и въпросите, водещи до прилагането на доза от семена на нар за облекчаване на бъбречна криза.

Майстор Знахар стоеше срещу Савн, който бе седнал на трикракото столче с гръб към огнището; огънят, който пращеше отзад, още малко и щеше да го опърли. Майсторът най-после приключи с обяснението си и попита:

— Е, кажи сега за какво си мислеше, Савн?

— Какво?

— През целия ден нещо ти се въртеше в ума. Какво?

Савн се намръщи. Честно казано, не беше и забелязал, че мисли за нещо.

— Не знам.

— Да не би да е за приятеля ти Юзда? — настоя майсторът.

— Може би.

— Е, няма защо да се безпокоиш. Още не съм разбрал от какво е умрял, но не съм престанал да търся.

Савн си замълча.

Майстор Знахар го изгледа напрегнато, сякаш искаше да проникне в ума му.

— Какво има?

— Как разбира човек в какво да вярва? — изтърси Савн и сам се учуди на въпроса си.

Майстор Знахар опря гръб на стената.

— Сериозен въпрос. Би ли ми казал какво го предизвика?

Савн разбра, че не може да шикалкави, след като майсторът го гледаше така, но от друга страна, не беше много сигурен за отговора. Накрая каза:

— Ами, чудех се. Някои казват едно, други — друго…

— Кой казва едно и кой — друго, и за какво?

— Ами, приятелите ми смятат, че източнякът има нещо общо със смъртта на Юзда, а той казва, че…

— Глупости — прекъсна го майсторът, но тонът му не беше груб. — Твоите приятели не знаят нищо, а на източняка не може да му се вярва.

— От друга страна — продължи Знахаря, — това не е отговор на въпроса ти. Единственият начин да различиш вярното е като си отваряш добре очите и ушите, и като използваш главата си. Това е всичко.

Савн кимна, макар да остана с чувството, че не е получил отговор на въпроса си. Но пък дали майстор Знахар изобщо беше човекът, който можеше да отговори на такъв въпрос? Той знаеше как да помогне на болни хора, но за какво му беше да се чуди кое е истина и кое — не? Можеше да попита Благия, но Благия щеше само да му каже да се уповава на боговете, а пък Витията щеше да му каже да вярва на това, което му казва той.

Но пък трябваше ли той самият изобщо да мисли за тези неща? Имаше си отговор за това, но не му беше от полза. Разбра, че страшно му се иска да поговори отново с Влад, макар да се чудеше дали няма да се окаже грешка, ако се довери твърде много на източняка.

Накрая каза:

— Благодаря, майсторе. Нещо друго има ли?

— Не, не. Хайде, прибирай се у дома. И не му мисли много.

— Няма, майсторе.

Излезе навън в топлия следобед и затича към селото. Съжаляваше, че не може да се телепортира. „Щеше да е най-добре. Вместо да губя цялото това време, докато стигна от едно място до друго, щях просто да съм там“. Зачуди се дали би могъл да убеди Влад да му покаже как се прави. Сигурно не. Все едно, сигурно щеше да се окаже твърде трудно.

Стигна много бързо и почти с изненада веднага намери Влад: седнал в къщата на Тем, пиеше вино и гледаше към вратата, сякаш очакваше Савн да се появи, а усмивката, с която го посрещна, го потвърди. Вътре имаше и още трима-четирима познати, но Савн не изпита нужда да ги заговори.

Седна на масата на източняка и му каза „добър ден“, а Влад му отвърна със същото и предложи да го почерпи с чаша ейл. Савн прие. Влад махна на Тем и Савн не пропусна да забележи погледа, с който го сряза Стопанина, когато постави халбата на масата. Зачуди се дали не трябва да се ядоса, но реши, че му е все едно.

След като Тем се върна на мястото си зад тезгяха, Савн рече:

— Цял ден си мислих за нашия урок. Можеш ли да ми покажеш още нещо?

— Разбира се — отвърна Влад. — Но сигурен ли си, че искаш да се виждаме толкова често?

— Че защо не?

— Не забеляза ли погледите, които ти хвърлят?

— Мисля, че да — каза Савн. — Забелязах ги още днес по обед, докато бяхме тук със сестра ми. Но защо?

— Защото си с мен.

— Защо ги интересува толкова?

— Или защото съм източняк, или защото все още мислят, че имам нещо общо със смъртта на Юзда.

— Но ти нямаш, нали?

— Сам се чудя — отвърна Влад.

Савн го зяпна.

— Какво искаш да кажеш?

— Е, не съм го убил — каза Влад. — Но това не значи, че нямам нищо общо със смъртта му.

— Не разбирам.

— Както казах преди, съмнявам се, че е съвпадение.

— Жалко — бавно каза Савн, — че майстор Знахар така и не разбра какво го е убило.

— Майсторът ти не е успял?

Савн се сети за думите на Знахаря, че не се предава, и отвърна:

— Да. Засега. Не знае.

— Е, аз знам.

Очите на Савн се ококориха.

— Какво?

— Знам какво го е убило.

— Откъде?

— От това, че майстор Знахар не е успял. Повече информация не ми трябва.

— Добре де, но какво е тогава?

— Магьосничество.

Савн поклати глава.

— Майстор Знахар каза, че магьосничеството оставя следи.

— Със сигурност. Когато се появи по най-простия, грубоват начин, например да се накара сърцето му да спре или да се предизвика кръвоизлив, или по начин, който оставя видима рана.

— Но тогава какво е станало с него?

— Знаеш ли какво е некромантиката?

— Не.

— Некромантиката, в най-основната й форма, е просто магията на смъртта — онези особени сили, които се освобождават, щом едно живо същество престане да съществува. Има хора, които изучават способи да бъде надхитрена смъртта, начини да се продължи животът или да се имитира, средства да се заличи разликата между живот и смърт. А някои изучават душата, онова, което съществува след телесната смърт и къде отива то, което пък води до изучаването на други светове, на места, до които по обичаен начин не може да се стигне, и на съществата, които живеят там — например богове и демони, и силите, които действат между отделните светове, места, където животът се среща с неживот, където реалността е нечия прищявка и където Истината танцува под ритъма на барабана на желанията, и където…

— Не разбирам.

— Прощавай, разбъбрих се. Важното е, че един опитен некромант може просто да изпрати една душа в пъкъла, без да направи нищо, което би убило съответното лице.

— И лицето просто ще умре?

— Обикновено — да.

— Обикновено. А иначе?

— Не искам да говоря за това. Пък и все едно, в дадения случай не е важно. Един некромант може да постигне ефекта, който имаме при Юзда.

— А конят?

— Какво конят?

— Ами, той се е стреснал и е побягнал, сякаш се е уплашил от нещо.

— Това не ме изненадва. Животните често са чувствителни към магия. Особено по-тъпите. — Каза го някак особено, като шега, споделена със самия себе си.

Савн премисли всичко това и пак отвори уста.

— Но кой…

— Лораан естествено. Тоест барон Мала чука. Той е некромант. Нещо повече, самият той е немрящ, което доказва, че е опитен некромант, макар да не го знаех преди.

— Немрящ? Искаш да ме накараш да повярвам, че Негова милост е вампир?

— Вампир? Хм. Може би. Да знаеш случайно за случаи със загадъчна смърт, изцедена кръв, такива неща?

— Не. Ако имаше нещо такова, щях да съм го чул.

— Значи вероятно не е вампир. Въпреки че това не доказва нищо. Сетра е вампир, но въпреки това си яде и пие и й трябва много малко кръв.

— Кой?

— Една стара приятелка.

— Май съм чувал за нея — каза Савн. — Макар че не си спомням откъде.

— Сигурно ще да е някоя друга със същото име.

— Сигурно. Но ти наистина ли познаваш вампир?

— Странен при това. Все едно. Все пак, чудя се какво ли…

— Какви други видове немрящи съществуват?

— Не съм специалист по въпроса. Може пък скъпият ни лорд Мала чука да ме пусне да му ползвам библиотеката и да го проуча.

— Ами, можеш просто да го помолиш.

— Пошегувах се — каза Влад.

— Не мога да повярвам, че Негова милост е немрящ.

— И защо не?

— Ами, защото… просто не мога.

— Разбирам — каза Влад. — През целия си живот срещаш хора, за които просто приемаш, че можеш да им вярваш, а всъщност не ги познаваш. А после изневиделица се появява някой, който те кара да повярваш, че един от тях е някакво чудовище. Аз също не бих повярвал. Най-малкото, не и без много повече доказателства от очевидното.

Савн го зяпна, без да знае какво да отвърне. Стори му се, че говори на себе си, и отново долови в гласа на източняка онази подмолна омраза.

— Така правят те. Така се измъкват винаги, защото е по-лесно да се примириш с това, което ти казват, отколкото да погледнеш в… — Усети се, че слушателят му е изтървал нишката, и млъкна.

За миг Влад се замисли, сякаш се мъчеше да оформи по-лесно обяснение. После сви рамене.

— Вярваш или не — твоя работа. Това, което искам да разбера, е какво е намислил този кучи… ъъъ, този приятел. Съвпадението е твърде голямо, както казах. Мен не може да ме убие като Юзда, но…

— Той иска да те убие?!

— И още как. Но аз съм защитен по-добре от Юзда.

— Но защо ще иска да те убие?

— Има си причини.

Савн помисли.

— И какво ще правиш?

— Де да можех да го измисля — въздъхна Влад. — Май няма смисъл да се бяга, след като нещата са стигнали толкова далече. Пък и съм му длъжник, заради Юзда.

— Длъжник ли? Ти и преди каза нещо подобно. Какво имаш предвид?

Влад сви рамене.

— Говорех по-скоро на себе си. Все пак ми се ще да разбера какво е намислил.

— Вещерството не може ли да ти каже?

— Не е много полезно да надничаш в бъдещето.

— Лошо.

— Може би.

— Е, какво все пак ще направиш тогава?

— Ще се опитам да измисля — каза Влад. — Имам си и други начини. Най-интересното е, че понякога вършат работа.

И зарея поглед някъде далече, сякаш заговори наум с невидими същества.