Атира

16.

Мисълта постепенно се върна — носеше със себе си чувства, като щръкнали зад рало корени. Савн лежеше съвсем неподвижно и чакаше мъглата на обърканите му сънища постепенно да се разнесе, заместена от облаците на паметта. Погледна да види дали майстор Знахар наистина е до него; като го видя, стисна очи, сякаш така можеше да заглуши съчувствената болка. След това се заоглежда, взираше се във всичко, което не бе неговият майстор и не бе толкова ужасно пострадало.

Светлината не се беше променила; все още можеше да вижда майстор Знахар, свит до стената; майсторът дишаше и очите му бяха отворени. Двете му ръце като че ли бяха счупени или изкълчени, а може би и левият крак също. По лицето му се виждаха червени белези, но не и отоци; бяха го били и го бяха мъчили.

Като видя, че Савн го гледа, майсторът заговори. Гласът му заизлиза на съвсем тих шепот, като на Влад, когато треската му спря първия път, но говореше много ясно, сякаш влагаше голямо усърдие във всяка дума.

— Имаш ли сънна трева?

Савн помисли за миг и отговори:

— Да, майсторе. В кесията.

— Дай ми. Храна нямаме, но са ни оставили вода в една купа, ей в оня ъгъл. Не можех да помръдна, за да стигна до нея.

Савн взе купата и я донесе на майстора. Даде му да отпие първо чиста вода, после смачка колкото можа сънната трева, без хаванче и чукало.

— Така е добре — прошепна майсторът. — Ще я изгълтам всичката. Но ще трябва да ми помогнеш. Ръцете ми…

— Да, майсторе. — Савн пак му помогна да пие.

Майсторът кимна, пое си дъх и цялото му тяло потръпна. После каза:

— Ще трябва да ми наместиш ръцете и краката. Можеш ли да го направиш?

— Какво е счупено, майсторе?

— Двата крака и двете ръце. Лявата ми ръка и над лакътя, и под лакътя. Можеш ли да ги наместиш?

— Помня Деветте стеги, майсторе, но с какво да направим шините?

— Това го остави, само ги намести засега. Едно по едно. Не искам да живея сакат. Имам ли треска?

Савн опипа челото му.

— Не.

— Добре. Като се уталожи малко болката, можеш да започнеш.

— А… добре, майсторе. Мисля, че мога да го направя.

— Мислиш?

— Пийни още малко вода, майсторе. Виждаш ли добре? Чувстваш ли лицето си натежало?

Майсторът изсумтя и прошепна:

— Знам как да разбера кога сънната трева е подействала. Поне болката ще е по-малко. О, а да имаш случайно едливчета?

Савн погледна в торбичката си, но нямаше, и му го каза.

— Все едно, ще се оправя и без тях. Сега… Хм. Започва да ме унася. Добре. Болката намалява. Сигурен ли си, че знаеш какво да правиш?

— Да, майсторе — каза Савн. — Кой ти го направи това?

Очите на Знахаря примигаха и той заговори още по-тихо:

— Негова милост накара двама от войниците си да го направят, с помощта на… Има един джерег тука…

— Видях го.

— Да. Вързаха ме за един стол и… искаха да им кажа къде е източнякът.

— О! Ти каза ли им?

Очите на майстора се присвиха.

— Казах. Накрая.

— Аха. — Важността на това се утаи постепенно. Савн си представи лежащия си кротко в пещерата Влад, без да знае, че е издаден. — Да имаше само някакъв начин да го предупредя.

— Няма.

— Знам. — Но източнякът все пак разполагаше със средства да бъде предупреден. Може би вече беше избягал, в края на краищата. Но щеше да си помисли, че изчезналият Савн е предателят. Савн поклати глава. Глупаво беше от негова страна да се тревожи за това, след като животът на Влад бе в опасност, и беше безсмислено да се тревожи за живота на Влад, след като майстор Знахар бе пострадал и той можеше да направи нещо за него. — Можем ли да получим повече светлина тук?

— Не.

— Добре. — Савн си пое дъх. — Сега ще те съблека.

— Но внимавай.

— После ще…

— Знам какво ще правиш.

— Искаш ли още сънна трева?

— Не. — Гласът на майстора вече се чуваше едва-едва. — Почвай, Савн.

— Да. Тебе лъжа, мене истина, имало едно време едно село, което израснало на място, където се сливали две реки. Та едната от тия реки била широка, тъй че…

— Плитка и широка.

— Ах, да. Извинявай. Плитка и широка, тъй че човек можел да я преброди по цялата й дължина и пак да остане сух от коленете нагоре. А…

Майсторът трепна.

— … другата била много бърза и пълноводна… искам да кажа бърза и дълбока, и пълна с пенливи бързеи, въртопи, камъни и течения, тъй че не било безопасно да се мине дори с лодка. След сливането на ре…

Майсторът изохка.

— …ките реката, която нарекли Голяма река, ставала дълбока, бърза, но спокойна и това позволявало на хората да пътуват по течението й до своите съседи, а после обратно, с помощта на…

Майсторът застена силно.

— … умни прътове, измислени за тази цел. И можели също така да пътуват нагоре и надолу по широката бавна река. Но никой не можел да пътува по бързата, опасна река. И тъй, след време…

Стоновете преминаха в крясъци.

— … хората от селото започнали да се чудят какво ли има по това течение и да говорят как…

Крясъците се усилиха.

— …как могат да измислят начин да пътуват нагоре по течението въпреки опасните бързеи и коварните въртопи. Някои говорели да използват вятъра, но…

Скоро Савн престана да чува както собствения си глас, така и виковете на майстора, освен едно далечно, монотонно бръмчене. Вниманието му се беше съсредоточило в наместването на костите и в припомнянето на всичко, което го беше учил майсторът: да прилага силен и постоянен натиск и да стиска равномерно с ръцете, да внимава нито един пръст върху костта да не натиска по-силно или по-слабо, отколкото трябва, за да не причини на пациента ненужна болка. Пръстите му напипваха стържещите една в друга кости и той чуваше звуците, които издаваха, макар и през бръмченето на собствения си глас. Лицето на майстора бе станало пепеляво от болка, въпреки сънната трева, но той нито забавяше, нито спираше работата си. Помисли си, че майсторът — истинският майстор, не този окаян и съсипан старец, когото лекуваше — щеше да се гордее с него.

Историята се разказваше сама и той работеше под ритъма й, тъй че гласът му се повишаваше на най-вълнуващите места тъкмо когато ръцете му бяха най-заети и пациентът имаше най-голяма нужда да бъде разсеян. Майстор Знахар се оказа търпелив пациент и толкова по-добре, защото нямаше как да го обездвижи.

Но като че ли му отне твърде много време.

Савн гледаше майстора, който лежеше по гръб и стенеше, превързан с ивици плат от дрехите му и с плувнало в пот лице. Собственото му лице май беше също толкова мокро, колкото и на майстора. Понечи да пийне вода, видя колко малко е останало и я предложи на майстора, с още сънна трева. Знахарят я прие мълчаливо.

След като му помогна да пие и да изгълта билката, забеляза, че ръцете му треперят. Какво пък, по-добре сега, отколкото докато работеше. Надяваше се, че си е свършил работата добре. Майсторът отвори очи и рече:

— Канеха се да почнат и пръстите ми. Не можех да ги оставя да…

— Разбирам, майсторе. Мисля, че самият аз щях да им го кажа веднага.

— Много се съмнявам — отвърна майсторът и отново затвори очи. Савн се премести до стената да си отдъхне и когато понечи да се облегне, усети, че нещо го убива в гърба. Опипа и разбра, че го боде нещо от малкия вързоп, пъхнат в задницата на панталона. Отне му време, докато се сети, че е увитият в кърпа кухненски нож.

Разви го и го загледа. Беше го почистил много грижливо, след като наряза норската, за да я сготви за Влад, така че ножът блестеше въпреки оскъдната светлина в килията. Острието беше дълго цяла педя, широко при дръжката и стесняващо се към върха, с резец, достатъчно тънък, за да може да среже и най-крехкото месо на платиката, а върхът му беше добър само колкото да изтръгне мускул на кетна от кокала. Гледаше го и се чудеше, а дланите му затрепериха още по-силно.

Представяше си как стиска ножа и с бой си пробива път през всичките стражи на Негова милост, а после освобождава Влад в последния миг. Знаеше, че е невъзможно, но мисълта за това не искаше да го напусне. Как щеше да се чувства, мислеше си Савн, ако позволеше източнякът да бъде убит, а може би и майстор Знахар също така, след като разполагаше с нож, а нямаше дори да се опита да го използва? Какво щеше да си каже, когато остарееше — уж лечител, а позволил двама останали на грижите му души да загинат, без да опита дори да предотврати това? А пък ако напуснеше дома си, щеше да прекара целия си живот с мисълта, че бяга от собствената си страхливост. Нямаше да е честно точно това решение, което бе станало особено важно, да му бъде отнето от нещо, което не беше по негова вина.

Заобръща ножа в ръката си. Съзнаваше колко глупаво щеше да е да предизвика воин с меч, след като имаше само един нищо и никакъв кухненски нож, и нещо повече, никога в живота си не беше участвал в бой с ножове. Беше видял как Влад се биеше с няколко войници на Негова милост и не можеше да си представи как ще направи това на някого, колкото и да му се искаше.

Поклати глава и се взря в ножа, сякаш той можеше да му даде отговорите.

Откъм вратата нещо изскърца и той разбра, че ключалката се превърта и резето се смъква. Не знаеше колко време е минало — половин час, един? Изправи се и се облегна на стената, с ножа, притиснат до бедрото. Влезе един от стражите и без да поглежда към майстор Знахар или към Савн, плисна вода в купата.

Стори му се много голям, много силен, много пъргав и много опасен.

„Не ставай идиот — каза си Савн. — Той е воин. Целият му живот минава в боравене с оръжия. Мечът на колана му може да те съсече на късчета преди да си направил и две крачки. Това е лудост. Все едно да се самоубиеш“. Вече си беше казал тези неща, но сега, когато беше дошъл моментът, с пазача пред него, безумните идеи в главата му не искаха нито да се вслушат в здравия разум, нито да стигнат до някакво по-твърдо намерение. Поколеба се, загледан във войника, а после, докато той бе с гръб към него, запристъпва боязливо към вратата с ножа, все така притиснат до бедрото.

„Пълна лудост — каза си. — Ако ножът имаше хубав връх, щеше да можеш да го удариш в бъбреците, но няма. А не си достатъчно висок, за да му срежеш гърлото“.

Стражът привърши и се надигна.

„Ножът е тежък и все пак има някакъв връх. А аз съм силен“.

Все така без да си прави труда да погледне към Савн или към майстор Знахар, пазачът тръгна към вратата.

„Ако ударя така, че да използвам цялата си сила, и ако улуча подходящото място, може би…“

Така и не разбра кога взе съзнателно решението си, но само за миг си представи как Негова милост стои тук до джерега, докато хората му трошат кокалите на майстора. Пое си дъх.

И когато войникът стигна до вратата, скочи зад него, избра си точката и заби с все сила ножа в средата на гърба му, точно до гръбнака, натика ножа навътре в плътта, завъртя го и дръпна към гръбначната жила, всичко — с едно движение. Натискът на ножа в гърба на войника беше силен — ръката му се разтърси чак до рамото и Савн сигурно нямаше да може да довърши удара, ако беше опитал нещо по-сложно. Но беше едно движение, също както майстор Знахар веднъж беше извадил червея Бър от бедрото на Лакий. Едно движение, забиваш, завърташ вътре и изваждаш. Изваждане на червея Бър или срязване на гръбнак, не беше ли все едно?

Знаеше къде се цели и какво точно ще се получи. Стражът омекна, все едно че краката му бяха от вода, издаде само едно тихо охкане и се смъкна на пода, като дръпна ножа, забит в гръбнака му, от ръката на Савн. Падна на лявата си страна, затискайки меча под себе си, но все пак с рефлекса на опитен воин посегна към него.

Савн понечи да скочи отгоре му, но куражът му изневери. Стражът като че ли не можеше да използва краката си, но се извъртя на другата страна и отново посегна за меча си. Савн отстъпи назад, колкото може по-далече от войника, и загледа с ужас как той успя да извади меча от ножницата. Запълзя към Савн и очите му не се откъсваха от него, и лицето му се беше изкривило в гримаса — от омраза, от болка, а може би и от двете. Савн се опита да се свие колкото може повече до стената, в ъгъла.

Разстоянието между тях намаляваше ужасно бавно и Савн изведнъж си помисли, че ще живее и ще стигне до дълбоки старини, свит така в ъгъла на килията, докато стражът пълзи към него — цял живот в очакване на неизбежното забиване на меча — всичко това събрано в някакви седем стъпки, сантиметър по сантиметър.

Всъщност воинът беше на цели четири стъпки от него, когато изохка и се отпусна. Дишаше, но не можеше повече да пълзи. Савн, от своя страна, също не помръдваше: гледаше облещен мъжа, чиято кръв се просмукваше през ризата и се стичаше по пода около него.

След няколко минути мъжът спря да диша, но дори тогава Савн не можеше да помръдне. Накрая гаденето надмогна ужаса му и поведе краката му през килията до нощното гърне в отсрещния ъгъл — трябваше да повърне.

Избълва всичко, което можеше да избълва, вдиша и издиша няколко пъти и накрая спря, разтреперан и изтощен. Оплакна устата си с вода от тази, която беше донесъл пазачът, и остави в купата достатъчно за майстора, след като се събуди. Не знаеше как майсторът ще я изпие, но вече не можеше нищо да направи за него. Все пак провери дишането му и опипа челото му.

После боязливо пристъпи към трупа. Беше клал прасета, кетни и дори една коза, но никога не беше убивал човек. Представа нямаше колко умрели животни е виждал, но това беше едва вторият път, когато виждаше отблизо мъртвец.

Да, едно умряло животно често пъти лежеше почти все едно, че си почива, без краката му да са изкривени странно, и дори главата му изглеждаше както трябва. Това беше чудесно. Но в един мъртъв човек трябваше да има нещо по-различно — трябваше да има нещо, което да говори на всеки, който го погледне, че животът, душата е напуснала тази обвивка. Трябваше да има, но нямаше.

Стараеше се да не го гледа, но най-добрият нож на Танер — нож, който Савн беше държал хиляда пъти, за да реже риба и зеленчуци — привлече погледа му. Изведнъж си представи как Танер му казва: „Оставил си го в някакъв труп ли, Савн? А сега какво да продам за друг нож? Знаеш ли колко струва такъв нож? Как може да си толкова немарлив?“ За малко щеше да започне да се кикоти, но знаеше, че ако започне, няма да може да спре, затова вдиша дълбоко, прескочи трупа и се прилепи до стената.

Стори му се редно да затвори вратата. Зачуди се какво ли ще си помисли майстор Знахар, когато се събуди с един мъртъв войник, вместо с жив чирак. Преглътна и тръгна по коридора, но преди да се е усетил, започна да подтичва, а след това — да тича с все сила: по същия коридор, по който го бяха влачили само преди няколко часа. Дали този, когото беше убил, беше същият, който го бутна в килията? Не знаеше.

Стигна до едно място, където нагоре водеха стъпала, а коридорът продължаваше да се спуска надолу, спря, облиза устни и затаи дъх. „Мисли, Савн. Сега какво? Накъде?“

Нагоре означаваше свобода, но горе също така беше Негова милост, както и джерегът. Коридорът пък можеше да води почти навсякъде — навсякъде освен навън. Нямаше смисъл да продължава по него, а горе не можеше да се качи. Нито можеше да се върне в килията, защото трупът беше там. Помисли си, че ще полудее, ако му се наложи да го види пак.

„Опитвам се да го реша логично — помисли си той. — Това е безсмислено. Ситуацията е нелогична и по-добре да си призная, че нямам кураж да се върна горе и да рискувам да срещна Негова милост. А те ще намерят трупа и ще ме убият, сигурно по някакъв ужасен начин“. За миг помисли да се самоубие, но ножът беше останал в тялото на мъртвия.

И тогава си спомни за пещерите.

Да. Пещерите, за които Влад беше казал, че водят до имението. Ако беше така, то къде точно в имението щяха да стигнат? Долу. Можеха да са само долу.

Нямаше накъде да тръгне освен надолу, по спускащия се коридор, а после… може би, ако не намереше път към пещерите, щеше да намери някое място, където да се скрие, поне за известно време, поне докато не успее да измисли нещо.

Осъзна, че стои в тъмното вече от няколко минути. Опита се да възстанови в ума си изминатия път и смътно си спомни, че се беше спуснал по някакво дълго стълбище, до някаква врата в дъното, намери я отворена, мина през нея и след като вратата се затвори след него, откри, че няма никаква светлина.

Никога не беше попадал в толкова пълен мрак и се учуди защо не изпада в паника — беше по-скоро смайващо, отколкото страшно и странно — някак спокойно. Искаше му се да седне и просто да си почине.

Но не можеше. Трябваше да направи нещо, макар че представа нямаше какво. Те щяха да търсят Влад и ако го намереха, той нямаше да има никакъв избор, освен да рискува с телепортиране, а беше казал, че може да не… Спомни си откъслеци от един разговор.

„Едва ли. Поставил съм преграда“.

„Около три квадратни мили пещери?“

„Да“.

И…

„Стига да не са поставили телепортна преграда около целия район…“

Изведнъж го осени. Единствената възможност за Влад да се спаси си беше отишла, а той не беше в състояние да се бие. О, джерегите му със сигурност щяха да се бият за него, но какво можеха да направят срещу всичките хора на Негова милост?

А ако Влад беше казал истината за убиеца, което вече изглеждаше възможно, то този убиец носеше моргантско оръжие.

Само да можеше някак да стигне до Влад. Но дори да можеше, какво можеше да му каже?

Изхода, разбира се.

Изведнъж нещата се оказаха същите, както докато изцеряваше източняка. Решение имаше; трябваше да има начин. Само ако…

Вещерство? Да говори на Влад с ума си?

Но не. Влад носеше онзи амулет, който възпрепятстваше такива неща.

От друга страна, дали не беше възможно да…

Мисълта беше много неприятна и Савн не знаеше от кое се бои повече — от възможния провал или от успеха, но това беше единственият шанс за Влад.

Седна в пълния мрак и вдиша дълбоко. Отначало не мислеше за нищо друго, освен за дишането си и как да освободи тялото си от напрежението. Умът му отказваше да съдейства — продължаваше да му показва какво ще стане, ако се провали или ако много закъснее. Но той гледаше всяка сцена на смърт и изтезания, оглеждаше я грижливо и я изтласкваше настрани, и докато правеше това, започна да се отпуска, точно както го беше научил Влад — започваш от темето и продължаваш все по-надолу.

Отне му повече време, отколкото трябваше, но разбра, когато се озова там — зареян далече от целия свят, способен да отиде където пожелае, навсякъде и никъде.

Представи си пещерата и лежащия там източняк, със затворени очи, с двата джерега до него, все още не знаещ какво става. А може би Влад беше буден, но не можеше да направи нищо?

Нарисува в ума си картина с по-големия джерег и се съсредоточи върху нея, помъчи се да му заговори. Дали съществото го разбираше? Как можеше да общува с такъв звяр; как щеше да разбере дали е успял?

Опита се да си представи какво изпитва неговият ум, но му беше непосилно. Представи си го и си представи себе си, как го зове, и си представи как съществото му отвръща, но доколкото можеше да прецени, не стана нищо. Отчаян, изкрещя в ума си посланието, но все едно че крещеше на въздуха.

След известно време — не знаеше колко — се върна в себе си, разтреперан и изтощен. Отвори очи, но беше все така тъмно и сега мракът вече започна да го плаши. Насили се да се надигне бавно и протегна ръце напред. Но чакай, откъде беше влязъл? Беше седнал, без да се обръща, значи сега трябваше да се обърне. Направи го, посегна отново, но не докосна нищо.

„Не изпадай в паника. Само не изпадай в паника. Не може да е далече“.

Опита предпазливо стъпка напред, не се блъсна в нищо и отново опипа с ръце. Нищо. После рискува с още една стъпка и този път напипа хладния влажен камък на стена. Прииска му се да я разцелува.

Плъзна се напред, почти се долепи до стената, и се пресегна в двете посоки, и намери вратата. Тъмнината ставаше още по-застрашителна, затова се успокои, като усети, че вратата се отвори леко на кожените си панти. Светлината, която влезе през нея, беше много малко и щом надникна, Савн видя, че идва от единствения фенер, окачен горе на стълбището. Зачуди се колко често ги проверяват тези фенери и кой ги пълни, и кога, а и колко масло може да има в този.

Но не му беше времето за това. Качи се по стъпалата, свали фенера и отново мина през вратата. Помещението се оказа голямо и освен няколкото дървени маси — празно. Погледна пода и не се изненада, като видя смътните знаци по него — точно това трябваше да е мястото, където Негова милост е свикнал да си прави магьосническите работи. Но макар и да не знаеше все още какво търси, знаеше, че не е точно това.

Една от стените, най-отдалечената от вратата, изглеждаше необичайно. Той отиде при нея, като заобикаляше внимателно знаците по пода, и вдигна фенера. Имаше няколко — по-точно четири — подобни на врати вдлъбнатини в стената, всяка висока около десет стъпки и може би пет стъпки широка в основата, леко стеснена нагоре. И пред всяка имаше по един канал, всечен в каменния под и преминаващ по дължината на помещението до нещо като плитък сух кладенец.

След като ги проследи, Савн се върна пред стената и отново огледа вратите. Приличаха почти на…

Почти на тунели.

Или шлюзове.

Да. Ето ги, точно там, където трябваше да бъдат. Вторачи се в тях. След неизвестно колко време светлината на фенера започна да примигва и това го извади от унеса и му напомни, че ако изобщо смята да прави нещо, сега е подходящият момент. Огледа помещението с надеждата, че ще види някой инструмент, с който да отвори вратите, но стаята беше празна. Спомни си, че Влад спомена нещо за капани и за аларми, но нямаше смисъл да се тревожи, че може да ги включи, след като не можеше да измисли как да отвори шлюзовете.

Пристъпи към единия и го удари с юмрук, и наистина прозвуча кухо. Огледа стената около него, пода, после тавана.

И ето я — веригата, висяща от тавана, все едно че казваше: „Дръпни ме“. И за да не би да не е достатъчно очевидно, имаше още три, по една пред всяка врата. Като помислиш, защо пък Негова милост да си създава затруднения на собственото си работно място?

„Е — запита се Савн, — а сега какво?“ Дръпнеше ли веригата, шлюзът щеше да се отвори и всякаквите там аларми щяха да се задействат, и несъмнено Негова милост щеше да се появи толкова бързо, колкото можеше да се телепортира. Тогава какво? Можеше ли той да се измъкне?

Изключено.

Помисли дали да не се опита още веднъж да стигне до ума на джерега, но в същия момент подскочи почти обезумял, щом чу тихото „тап-тап“, идващо неясно откъде.

Озърна се панически и отново го чу.

Дали в края на краищата не беше успял да стигне до джерега?

„Тап-тап“… „Тап-тап“.

Проследи звука и откри, че — безспорно — идва иззад единия от шлюзовете.

Повече не се поколеба. Застана пред него, разкрачен над малкия канал, протегна се нагоре и хвана веригата. Беше грапава от ръжда. Дръпна я.

Отначало тя не помръдна, сякаш беше съвсем ръждясала от времето, но той вложи цялата си тежест и изведнъж веригата поддаде.

На смътната светлина на фенера за миг му се стори, че стената се отдръпва, но след това го видя съвсем ясно — вратата се отвори със силно скърцане и пропусна малък поток вода, двойка джереги, Полий, мокра до кости и изплашена, и един много мокър, много пребледнял, много потресен източняк, който залитна напред и рухна на пода в краката му.

В същия момент, сякаш тежестта на Влад беше достатъчна да разтърси цялото имение, подът започна да трепери. Савн се стресна, но в първия момент не се случи нищо. А после изведнъж въздухът изпука и Савн се озова пред Негова милост и пред убиеца джерег, застанали няма и на десет стъпки от него. Негова милост изглеждаше много висок, изпънал ръце пред себе си, сякаш пипаше въздуха, а джерегът се беше присвил и в изпънатата му напред ръка проблясваше дълъг нож.

И с него дойде едно усещане, което Савн не беше изпитвал никога, но не можеше да го сбърка с нищо: ножът в ръката на джерега със сигурност беше моргантски.