Атира

3.

Зяпна нагло към дъното на помещението, с неразгадаемо лице, само дето на Савн му се стори, че видя нещо като усмивка, скрита под черните косми, израсли на устната му и завити надолу по ъгълчетата на устата му. След като огледа стаята дълго и съсредоточено, пристъпи вътре и бавно закрачи към тезгяха, докато не застана срещу Тем. Заговори му с глас, който не беше много висок, но се чуваше добре. Рече:

— Имате ли нещо за пиене, дето не мирише на ленено масло?

Тем го изгледа, понавъси се, помръдна нервно и се заозърта из помещението. Окашля се, но не проговори.

— Това за „не“ ли да го приема? — попита Влад.

Някой близо до Савн прошепна, много тихо:

— Трябва да се обадят на Негова милост. — Савн се зачуди кои ли ще да са „те“.

Влад се подпря на тезгяха и скръсти ръце. Савн се зачуди дали това е знак за дружелюбие, или жестът означава нещо съвсем друго при източняците. Влад се извърна с лице към Тем и рече:

— Недалече оттук, на юг, има един рид, над някаква река. Доста хора имаше при реката: къпеха се, плуваха, перяха дрехи.

Тем стисна устни. После проговори:

— Е, и какво?

— А, нищо. Но ако е Мала чука, доста е голяма.

— Мала чука е на север — каза Тем. — Ние живеем под Мала чука.

— Е, това значи го обяснява — каза Влад. — Но гледката наистина е много приятна. Вижда се на мили наоколо. Може ли чаша вода, моля?

Тем заоглежда петдесетината души, побрани в стаята, и Савн се зачуди дали не чака някой да му каже какво да прави. Накрая взе една чаша и я напълни с прясна вода от каната под тезгяха.

— Благодаря — каза Влад и отпи жадно.

— Какво правите тук? — попита Тем.

— Пия вода. Ако искате да знаете защо, ами защото всичко останало има вкус на ленено семе. — Отпи отново, после обърса уста с опакото на ръката си. Някой наблизо прошепна: „Като не му харесва тук…“ А друг изломоти нещо като „надут, като господар“.

Тем се окашля и отвори уста, затвори я и отново запоглежда събралите се. Влад, който явно не забеляза всичко това, рече:

— Докато идвах насам, видях да карат един труп по пътя. Стигнаха до една голяма димяща дупка в земята и хората пуснаха тялото в дупката и го изгориха. Някаква церемония трябва да е.

На Савн му се стори, че всички в помещението се включиха в слисаното ахване, след което притихнаха. Тем се навъси и каза:

— Вас какво ви интересува това?

— Успях да видя добре мъртвия. Горкият. Стори ми се познат, макар да не съм сигурен защо.

Някой, явно един от тези, които бяха откарали Юзда до ямата за горене, измърмори:

— Не те видях там.

Влад се обърна към него, усмихна се и каза:

— Покорно благодаря.

И на самия Савн му се дощя да се засмее, но скри уста в шепата си, като видя, че май на никой друг не беше му се сторило смешно.

— Познавали сте го, така ли? — попита Тем.

— Така ми се струва. Между другото, как е умрял?

Тем се надвеси над тезгяха.

— Може би вие можете да ни кажете.

Влад изгледа Стопанина дълго и много навъсено, после отново огледа всички гости, а накрая изведнъж се разсмя и Савн издиша, без да е усетил, че е затаил дъх.

— Това било значи — каза Влад. — А аз се чудех защо всички ме гледат, сякаш съм влязъл чумав в това село. Мислите, че аз съм го убил и после ей така, решавам да поостана тук и да видя какво разправят всички, а след това да повдигна темата в случай, че някой го е пропуснал. — Изсмя се отново. — Всъщност нямам нищо против да си мислите, че съм убил някого, но никак не съм доволен от това, че изглежда, подценявате интелигентността ми.

— Но както и да е, какъв е планът, приятелчета? — продължи той. — Ще ме пребиете с камъни? Ще ме набиете до смърт? Ще повикате барона да прати войници? — Поклати бавно глава. — Каква пасмина глупаци.

— Виж сега — заговори Тем. Лицето му беше почервеняло. — Никой не е казал, че си го направил ти. Просто се чудехме да не би да знаеш…

— Не знам — отвърна източнякът. И добави: — Все още.

— Но ще го разбереш? — попита Тем.

— Най-вероятно. Във всеки случай ще проуча въпроса.

Тем изглеждаше озадачен, сякаш разговорът неочаквано бе тръгнал в посока, която не можеше да си обясни.

— Не разбирам. Защо?

Източнякът заоглежда ръцете си. Савн също ги погледна и реши, че липсващият пръст не ще да е по рождение, и се зачуди как ли си го е загубил Влад.

— Както казах — продължи той, — мисля, че го познавам отнякъде. Искам поне да разбера защо ми изглежда толкова познат. Може ли още малко вода, моля? — Извади от кесията на колана си меден петак, сложи го на тезгяха, огледа за последно стаята и тръгна към завесата на задния вход, сигурно да се прибере в стаята, в която беше отседнал.

Всички го гледаха. Всички мълчаха. Стъпките му отекваха неестествено силно и Савн си въобрази, че дори чува шумоленето на плата, когато Влад дръпна завесата на входа и някакво стържене отгоре, като от птица, кацнала на покрива.

Разговорите в стаята не потръгнаха. Приятелите му дълго не казваха нищо. Савн се огледа и видя Файри — тъкмо излизаше с две приятелки и това го разочарова. Помисли да стане и да я заговори, но си даде сметка, че ще изглежда все едно, че я задиря. Една по-стара жена, която седеше зад него, измърмори, че Витията трябвало да направи нещо. Глас, май този път беше на Димон, повтори това, което си помисли самият Савн — че може би да съобщят на Негова милост, че един източняк е изпил чаша вода в къщата на Тем ще е прекалено глупаво. Това предизвика разгорещен спор кого трябва и кого не трябва да пуска Тем да спи под покрива му, при което Димон се разсмя гръмогласно и си излезе.

Савн забеляза, че стаята полека-лека се опразва, и чу как няколко души казаха, че ще идат да говорят или с Витията, или с Благия, защото ги нямаше и двамата, и „да се види какво може да се направи по въпроса“.

Тъкмо се мъчеше да разбере какъв е „въпросът“, когато Ма и Та станаха, взеха Полий и дойдоха при него.

— Хайде, Савн — каза Ма. — Време е да се прибираме.

— Може ли да остана още малко? Искам да поговоря с приятелите.

Родителите му се спогледаха и сигурно не можаха да измислят как да му откажат, защото измърмориха, че може. Полий сигурно я беше отхвърлило някое момче, може би Ори, понеже не само не възрази да си тръгне, ами направо побягна към колата, докато Савн още се сбогуваше с Ма и Та, а те му казваха на всяка цена да гледа да се върне до полунощ.

Само след пет минути в стаята бяха останали Тем, Савн, Корал и още двама приятели, както и няколко стари жени, които всъщност живееха в къщата на Тем.

— Е — каза Корал. — Не е ли безочлив все пак?

— Кой?

— Кой според теб? Източнякът.

— О! Безочлив ли? — учуди се Савн.

— Не видя ли как ни гледаше?

— Нда — каза Лан, плещест младеж: скоро щяха да го вземат официално за чирак на Гайдаря. — Все едно че всички тука бяхме трева някаква и той решава дали да не вземе да ни окоси.

— По-скоро сякаш сме някакви плевели и не си струва труда — рече Тък, по-големият брат на Лан, който вече десета година чиракуваше на Кожаря. Гордееха се с това, че вече и двамата бяха „напълнили ведрото“ и чиракуват за занаят.

— Точно това си мислех — каза Лан.

— Не знам — рече Савн. — Тъкмо си мислех, че никак не би ми харесало да вляза някъде и всички да ме зяпат така. Кръвчицата ми щеше да се смрази.

— Да, ама той като че ли изобщо не се притесни — каза Лан.

— Да — кимна Савн. — Хич не се притесни.

— Не бива да говорим за него — рече Тък. — Разправят, че източняците могли да чуват всичко, което кажеш за тях.

— Вярваш ли го това? — попита Савн.

— Така съм чувал.

Лан кимна.

— И могат да ти развалят храната, когато поискат, даже след като си я изял.

— Че защо ще го прави?

— А защо ще иска да убие Юзда? — попита Корал.

— Не мисля, че той го е направил — отвърна Савн.

— Защо да не е той? — попита Тък.

— Щото не би могъл — отвърна Савн. — Никакви следи нямаше по него.

— Може да е магьосник — каза Лан.

— Източняците не са магьосници.

Корал се намръщи.

— Може да казваш каквото си щеш, ама аз мисля, че го е убил той.

— Но защо? — попита Савн.

— Откъде да… — Корал млъкна и се огледа. — Какво беше това?

— Беше от покрива май. Птици сигурно.

— Тъй ли? Доста големи ще да са.

Сякаш разбрали се без думи, изтичаха до прозореца. Корал стигна пръв, надникна навън и също толкова бързо се дръпна.

— Какво е? — попитаха другите.

— Джерег — каза ококорен Корал. — И то голям.

— Какво прави? — попита Савн.

— Нищо, стои си на ръба на стряхата и гледа.

— Я дай да видя.

— Заповядай.

— Гледай само да те не близне — предупреди Тък. — Отровен е.

Савн надникна колебливо, а Корал го предупреди:

— Не го оставяй да те близне.

— Богове! — възкликна Савн и се дръпна. — Вярно, че е голям. Мисля, че е женски. Друг иска ли да види?

Другите обаче се отказаха от тази чест, колкото и да ги подканяха Савн и Корал, които вече бяха доказали храбростта си и не смятаха за нужно да го повтарят.

— Хм. Хм. Те хапят — каза Тък.

— И плюят отрова — добави Лан.

— Не е вярно — каза Савн. — Хапят, но не плюят и няма да те наранят само с едно близване. — Беше започнал да се чувства малко свойски с тези зверчета, след като напоследък бе видял толкова много от тях.

Тем междувременно бе забелязал суматохата, дойде зад тях и попита:

— Какво става тук?

— Джерег — каза Корал. — Голям.

— Джерег ли? Къде?

— На стряхата ти — каза Савн.

— Точно над прозореца — добави Корал.

Тем надникна навън, издърпа бавно главата си и изгледа момчетата с удивление, а и с малко завист.

— Прави сте. Лоша поличба.

— Тъй ли? — учуди се Корал.

Тем кимна. Отвори уста да им обясни, но в този момент, след тежко трополене на ботуши по стълбите, Влад се появи отново.

— Добър вечер. — Савн реши, че забележителното в гласа му е, че е съвсем нормален, а като че ли не трябваше да е такъв. Трябваше според него да е или дълбок и дрезгав, да отива на набитото му тяло, или висок и тънък като за дребния му ръст, но ето, че звучеше съвсем човешки.

Източнякът седна близо до масата, където седяха Савн и приятелите му, и каза:

— Може ли чаша вино?

Тем стисна зъби също като майстор Знахар, а после отрони:

— Какво вино?

— Все едно какъв цвят, от кой район и с какви качества. Стига да е вино.

Стариците, които до този момент много старателно не обръщаха внимание на лудориите на Савн и приятелите му, станаха като една и след като изгледаха властно първо източняка, а после Тем, се изнизаха. Влад продължи:

— С по-малко хора тук ми харесва повече. Виното, ако обичате.

Тем му донесе чаша вино и Влад си плати. Отпи малко, остави глинената чаша и се загледа в нея. После бавно почна да я върти. Сякаш изобщо не забелязваше, че Савн и приятелите му са го зяпнали.

След малко Корал и останалите тръгнаха към масата си. На Савн му се стори, че Корал пристъпва малко боязливо, сякаш го е страх да не предизвика с нещо източняка. След като всички си седнаха, Влад се извърна към тях, погледна ги с някак престорена невинност и каза:

— Поразкажете ми, господа, за този край. Що за земя е?

Четирите момчета се спогледаха. Как да отговориш на такъв въпрос?

— Имам предвид, тук труповете винаги ли се пръкват така, изневиделица, или случаят е специален?

Корал трепна като ужилен. Савн за малко щеше да се усмихне, но се овладя навреме. Тък и Лан измърмориха нещо неразбрано; после хвърлиха по един поглед на Корал и Савн, станаха и излязоха. Корал се поколеба, стана, погледна Савн, понечи да му каже нещо, след което и той се изниза през вратата.

Влад поклати глава.

— Днес май пъдя клиентите. Не го правя нарочно. Дано само добрият Тем не ми се сърди.

— Ти магьосник ли си? — изтърси Савн.

Влад се засмя.

— А ти какво знаеш за магьосниците?

— Ами, живеят вечно и не можеш да им направиш нищо, понеже си пазят душите в едни вълшебни кутии, дето никой не може да ги отвори, и могат да те накарат да направиш неща, които не искаш да направиш, и могат да…

Влад отново се изсмя.

— Е, в такъв случай не съм никакъв магьосник.

Савн понечи да го попита какво толкова му е смешното; после погледът му пак падна на осакатената му ръка и му хрумна, че един магьосник не би позволил да го сполети това.

След малко неловка тишина Савн отрони:

— Защо го каза това?

— Какво съм казал?

— За… труповете.

— О. Исках само да разбера.

— Беше жестоко.

— Тъй ли? Всъщност попитах най-сериозно. Изненадва ме, че идвам в едно място като това и след мен хоп — появява се труп. Кара ме да се чувствам неловко. И ме прави любопитен.

— Други също са го забелязали.

— Не ме учудва. И клюкарстват за мен, несъмнено.

— Ами, да.

— Какво точно го е убило?

— Никой не знае.

— О?

— Във всеки случай нямаше никакъв белег по него, а приятелите ми казаха, че майстор Знахар е объркан.

— Майстор Знахар бива ли го в такива неща?

— О, да. Може да каже дали е умрял от болест, дали го е пребил някой или му е направил магия, всичко. А не е разбрал.

— Хм. Жалко.

Савн кимна.

— Горкият Юзда. Беше добър човек.

— Юзда ли?

— Така се казваше.

— Странно име.

— Не му беше рожденото. Викаха му така, защото караше.

— Какво караше? Карета?

— А, не. Караше доставки, стока.

— Тъй значи. Май ми напомня нещо.

— Какво ти напомня?

— Както казах, струва ми се, че го познавам отнякъде. Чудя се, ако мога да се доближа до… кой е господарят на тези земи?

— Негова милост баронът.

— Как му е името?

— Барон Мала чука.

— Не му ли знаеш личното име?

— Чувал съм го, но в момента не мога да се сетя.

— А бащиното му име? Или по-скоро, името на стария барон?

Савн поклати глава.

— А името „Лораан“ да ти говори нещо? — попита Влад.

— Да, точно така беше!

Влад се изкиска тихо.

— Виж ти. Колко забавно.

— Кое?

— А, нищо. И Юзда е бил човекът, който е карал продукти на Лораан?

— Ами, Юзда караше навсякъде. Доставяше стока на… почти на всички.

— Но работата му не го ли е водила и до замъка на барона?

— Ами, сигурно.

Влад кимна.

— Така си и мислех.

— Мм?

— Познавах го преди време. Боя се, че беше съвсем за малко, но все пак…

Савн поклати глава.

— Не съм те виждал тъдява досега.

— Изобщо не беше тук; беше в замъка на Лораан, не в имението му. Замъкът, доколкото, си спомням точно пейзажа, трябва да е от другата страна на Кафява глина.

— Да, така е.

— А и не се задържах там задълго. — Влад го каза с лека усмивка, като на стара шега, която само той си знаеше. — И кой е барон сега?

— Как кой? Ами същият, който си е бил винаги.

— Но след като умря старият барон, не го ли е наследил синът му?

— О, сигурно. Трябва да е било преди да се родя.

Очите на източняка се разшириха, което сякаш означаваше същото като при човек.

— Чакай. Старият барон не умря ли преди няколко години?

— О, не. Той си е тук от много, много години.

— Искаш да кажеш, че Лораан е баронът и досега?

— Разбира се. Че кой друг? Мислех, че това имаш предвид.

— О, богове! — Влад тропна чашата си на масата. След малко попита: — Ако беше умрял, сигурен ли си, че щеше да го знаеш?

— А? Разбира се, че щях да го знам. Такова, все пак някои хора го виждат, нали? Макар че не се появява тук често, все пак има доставки, пратеници и…

— Разбирам. Хм, всичко това е доста интересно.

— Кое?

— Мислех, че е умрял преди няколко години.

— Изобщо не е умрял — каза Савн. — Всъщност той наскоро дойде да живее тук, в имението, на левга от селото, близо до мястото, където те видях първия път.

— Така ли?

— Да.

— И това не е синът му?

— Че той не е женен — каза Савн.

— Жалко. Ти виждал ли си го?

— Разбира се. Даже два пъти. Мина оттук със свитата си, в една голяма каляска, със сребро навсякъде и с шест коня, и една голяма атира, изваяна на…

— Наскоро ли бяха тези два пъти?

Савн понечи да отговори, замълча и помисли.

— Какво значи „скоро“?

Влад се засмя.

— Добър въпрос. Да речем, в рамките на последните пет години.

— О. Не.

Източнякът отново отпи от виното си, остави чашата, затвори очи и след дълго мълчание каза:

— Над Долна Кафява глина има едни високи канари. Всъщност има долина, издълбана сигурно от реката.

— Да, така е.

— А има ли пещери, Савн?

Той примига.

— Много са. Все по стената на урвата. Откъде знаеш?

— За долината знам, защото я видях днес, както и реката. Колкото до пещерите — не го знаех; предположих го. Но след като вече го знам, ще рискувам с още едно предположение: че в пещерите може да се намери вода.

— Вода има поне в една; чувал съм я да капе.

Влад кимна.

— Логично е.

— Кое е логично, Влад?

— Лораан беше — прощавай, е — магьосник, при това изучавал некромантиката. Логично е да живее близо до място, където тече Тъмна вода.

— Тъмна вода ли? Това какво е?

— Вода, която никога не вижда дневна светлина.

— Но какво общо има това с… как му беше името?

— Лораан. Барон Мала чука. Такава вода е полезна в практикуването на некромантика. Когато е застояла и ленива, може да се използва за отслабване и отблъскване на немрящите, но тече ли буйно, те самите могат да я използват, за да удължават живота си. Тя е горчиво-сладката тъкан на самия живот — добави Влад с някак ироничен тон, според Савн.

— Не разбирам.

— Все едно. Щеше ли да е важно за теб, ако разбереше, че твоят господар е немрящ?

— Какво?!

— Ще го приема за „да“. Добре. Това може да се окаже от значение. По-късно.

— Влад, не разбирам…

— Не се притеснявай. Не това е важното.

— Ти май говориш с гатанки.

— Не. Просто разсъждавам на глас. Важното не е как е оцелял; важното е какво знае. Да. Какво знае и какво прави по въпроса.

Савн се помъчи да го разбере и накрая попита:

— Какво знае за кое?

Влад поклати глава.

— Съществуват такива неща като съвпадения, но не вярвам, че едно съвпадение може да стигне чак толкова далече. — Савн понечи да каже нещо, но Влад вдигна ръка. — Представи си го ето как, приятелю: преди много години един мъж ми помогна да извъртя гадна шега на вашия барон. Сега, в същия ден, в който минавам през владението му, човекът, който ми помогна, изведнъж и най-загадъчно се оказва мъртъв, точно пред мен. А жертвата на онази малка лудория се премества в къщата на имението си, която се оказва точно край селото, през което минавам. Ти би ли повярвал, че това може да стане случайно?

Намеците, вложени във всичко, което казваше Влад, бяха твърде много и стигаха твърде далече, но Савн успя да схване достатъчно, за да отвърне:

— Не.

— Аз също не бих. И не го вярвам.

— Но какво означава това?

— Не съм сигурен — отвърна Влад. — Навярно е било глупаво да тръгна насам, но не бях разбрал къде се намирам, а и във всеки случай не мислех, че Лораан е… мислех, че ще съм в безопасност. Като стана дума за безопасност — предполагам означава, че съм застрашен, донякъде.

— Значи ще си заминеш? — каза Савн и с изненада откри, че е много разочарован от мисълта за това.

— Да си замина? Не. Май е твърде късно за това. Пък и този приятел, Юзда, ми помогна и ако това има нещо общо със смъртта му, значи имам да уредя тук някои неща.

Савн се помъчи да схване смисъла във всичко това и накрая попита:

— Какви неща?

Но Влад отново потъна в мълчание; зяпна в празното, обсебен сякаш от някаква внезапна мисъл. Седя така близо цяла минута и от време на време устните му като че ли помръдваха. Накрая въздъхна и кимна.

Савн повтори въпроса си.

— Какви неща ще трябва да уреждаш?

— А? — каза Влад. — О. Не е важно.

Савн зачака. Влад се отпусна в стола си, с широко отворени очи, но загледан в тавана. На два пъти ъгълчетата на устните му трепнаха като в усмивка; веднъж раменете му потръпнаха, сякаш го уплаши нещо. Савн се зачуди за какво ли се е умислил. Тъкмо се канеше да попита, когато Влад го изгледа в очите.

— Вчера ти започна да ме питаш за вещерството.

— А, да. Защо…

— Би ли искал да се учиш?

— Да се уча ли? Искаш да кажеш, как да… ъъъ…

— Казваме му правене на заклинания, също като магьосниците. Интересува ли те?

— Никога не съм мислил за това.

— Е, помисли тогава.

— А ти защо искаш да ме учиш?

— Имам си причини.

— Не знам.

— Честно казано, колебанието ти ме изненадва. За мен ще е от полза, ако някой тук знае определени заклинания. Не е задължително да си ти; просто си помислих, че може да искаш. Мога да намеря някой друг. Може би някой от тези младежи тук…

— Добре. Съгласен съм.

Влад не се усмихна. Само кимна леко и каза:

— Хубаво.

— Кога трябва за започнем.

— Най-добре веднага — каза източнякът и стана. — Ела с мен.

Тя полетя над и пред своя любим, на дълги, широки и пресичащи се кръгове малко под ръждивата пелена. Той не възрази, че ще я следва, защото зрението й беше по-остро.

Всъщност тя знаеше какво точно търси и можеше да отиде направо там, но денят беше хубав и топъл за това време на годината; а и не бързаше да изпълни желанията на Даващия. Имаше време за това; никакво усещане за припряност нямаше в смътното ехо, което бе доловила, тъй че защо да не се порадва на хубавия ден?

Над нея някакъв ленив сокол проби надолу през пелената, зърна я и я подмина нахално. Нямаше нищо против; нямаше за какво да спорят, докато соколът не връхлети; тогава можеха да си поиграят старата игра на „Ти си по-бързият надолу, но аз съм по-бързата нагоре“. Беше играла тази игра няколко пъти и обикновено я печелеше. Беше загубила веднъж, срещу един предпазлив голям стар ястреб, и още носеше белег от това на дясното си крило, но вече не я притесняваше.

Зърна напред грамадата, сътворена от човеци, и съешникът й, който я видя в същия момент, я настигна, и двамата направиха над нея един широк кръг. Тя си помисли, че може би след няколко дни ще може отново да се съеши, но пък наистина беше много трудно да си намериш гнездо, след като все си на път.

Любимият й изпрати нетърпелив зов. Тя му отвърна с психична въздишка и закръжи надолу, за да се заемат с работата си.