Атира

11.

Майстор Знахар, за изненада на Савн, го поведе из гората по пътеки, за чието съществуване Савн изобщо не беше знаел. Винаги беше приемал, без много да се замисля, че никой на възраст над деветдесет години, освен може би ловците, няма да познава добре горите. Представата, че майстор Знахар познава или най-малкото помни гората край селото, го смая.

Вървяха бързо, въпреки няколкото спирания, за да наберат пирей и бъз, и намериха Влад още преди да се е мръкнало. Двата джерега засъскаха подозрително на майстор Знахар, който отскочи и замаха с ръце, сякаш искаше да ги прогони. Те не помръднаха, а продължиха да го гледат втренчено, сякаш се чудеха какво иска да постигне със странните си жестове.

— Всичко е наред — каза Савн. После повтори думите си, този път към джерегите. Усети, че майсторът го гледа, но джерегите се успокоиха, приближиха се до Влад и ги загледаха злобно.

— Като ни остане време — каза майстор Знахар, — ще трябва да ми обясниш това. — После коленичи до източняка. Вдигна бавно ръката му, без да откъсва поглед от джерегите. Те не помръднаха и майсторът пипна челото и бузата на Влад и се намръщи. — Струва ми се, че гори — каза той, — но не знам как е при източняците — може би кръвта им е по-топла от нашата.

Савн пипна челото на Влад и рече:

— Когато го оставих, беше по-студен от сега.

— Е, добре.

— Какво ще правим?

— Ще го занесем в някоя пещера и ще му свалим треската. Първо обаче да го увием в одеялото.

— Във всички одеяла ли? За да му е топло?

— Не, не. Просто за да го пренесем. Не бива да го увиваме, докато има треска.

— И аз така си мислех.

— Първо разгъни одеялото, по малко от всяка страна, за да можем да го държим… Не, обратно. Така. Сега вдигни главата му, а аз ще подпъхна ето тук… Ето така. Сега вдигни кръста му. Добре. Сега краката. Така. По-млад си от мен; ще хванеш от оня край.

— Един момент — каза Савн и надигна торбата с храната и каната с вода. Огледа се за миг да реши как да ги носи, но майстор Знахар внимателно ги окачи на краката на източняка. Савн отвори уста да възрази, но не можа да измисли точно как. Усети, че се изчервява, и се зарадва, че се беше смрачило.

Надигна одеялото откъм главата на Влад, а майстор Знахар го подхвана откъм краката. Вдигнаха го лесно.

— Майсторе — рече Савн, — вече става тъмно…

— Пътя го знам. Дай само да се обърнем… Ето така. Сега внимавай. Трябва да вървим бавно.

После тръгна навътре в леса, сигурно по някаква пътека, защото не им се налагаше нито да се спират, нито да забавят. Заслизаха по някакъв полегат склон и нямаше дори клони, които да се забърсват в лицето на Савн. Влад обаче сякаш ставаше по-тежък с всяка следваща крачка. Савн си спомни как беше вървял насън и съжали, че и това вървене не е толкова леко.

Стигнаха до каменното свлачище над пещерите и заслизаха. Савн започна да усеща умората от носенето на източняка, колкото и да беше лек. Влад застена тихо и Савн попита:

— Влад, как си? — Но източнякът не му отвърна с нищо смислено и след малко Савн каза: — Майсторе, може би оттук?

— Не помня как се слизаше до водата. Ти помниш ли?

Савн примига изненадано.

— Не, аз…

— Тогава насам. Спри. Трябва да запаля факла — освен ако не си се научил да виждаш в тъмното?

— Как можем да държим факла и да носим Влад?

— Ще ти пробия дупка в главата и ще я забуча в нея.

Савн реши, че са му отговорили. След като пуснаха грижливо Влад на пода на пещерата, майстор Знахар запали една от факлите, стисна я в юмрука си и посочи на Савн отново да вдигнат Влад.

Навлязоха навътре в пещерата. Савн водеше. Скоро започнаха да чуват капещата вода.

— По-нататък не можем — каза Савн. — За да стигнем до потока, трябва да минем по онази издатина и да слезем по една много тясна…

— Разбирам. Дай да го пуснем и виж как е треската му. — Влад отново простена и промърмори нещо, което прозвуча като „Сам го направи“.

Майстор Знахар опипа челото му и каза:

— Ти почни да му миеш челото със студена вода и намери нещо, с което да му вееш. Ще видя къде е инфекцията и дали можем да я премахнем. Дръж, увий това на лицето му. Аз да видя къде да оставя факлата… Виж!

Савн погледна накъдето сочеше майстор Знахар, но не видя нищо освен двата джерега, кацнали на пода на пещерата, със сгънати крила и загледани в ръцете им.

— Какво има?

— Проследили са ни!

— Те така си правят.

— Хм — изсумтя майсторът. — Добре.

Намери една пукнатина между две скали, в която да напъха факлата, запали друга и я закрепи на отсрещната стена на пещерата. Двете му сенки заиграха странен танц, докато се връщаше при отпуснатия неподвижен източняк. Савн продължаваше да мие лицето на Влад и да му маха за вятър с кожената кесия, която беше взел от стаята му.

Майстор Знахар надигна ризата на Влад, внимателно свали превръзката и каза:

— Не е зле.

— Кое, майсторе?

— Можеше и да е много по-лошо. Но няма инфекция, което ме озадачава. Треската…

— Може да е кракът му — каза Савн.

Майстор Знахар погледна превръзките, увити около бедрото на източняка (беше космато като на животно), и започна да ги развива.

— Продължавай да му вееш.

Савн то послуша и след малко майстор Знахар каза:

— Да, тука е.

Раната се беше променила за няколкото часа, след като Савн я беше превързал. Беше почервеняла, подута и мека и от нея се цедеше гъста бяла течност. Савн зяпна, по-скоро удивен, отколкото разтревожен.

— Измий му лицето и продължавай да му вееш.

— Ти какво ще направиш?

Майстор Знахар не отговори, а започна да вади разни неща от торбата си — стръкче лаит, шишенце с надпис „есенция от сънна трева“, още едно шишенце със светлокафяв прашец, хаванче и чукало — и ги подреди около себе си със стръковете пирей и бъз, които беше набрал по пътя. И отново, докато гледаше плавните движения на ръцете му, Савн си помисли за Влад.

— Измий му лицето — повтори майсторът и Савн го погледна виновно и се подчини. Челото на Влад беше станало още по-топло.

Савн започна да му вее, но майсторът му каза:

— Чакай. Вдигни ръката му ей така, че да мога да го накарам да изпие това.

— Какво е?

— Стрит корен от степниче, пирей и вода. Вдигни му главата — ей така. Сега я свали и почни отново да му вееш. Най-важното е да не изгаря от треска.

Майстор Знахар започна да опипва и да натиска раната, и да бърка в нея с някакъв сребрист инструмент, който Савн не помнеше да е виждал, и докато работеше, започна тихо да припява. Савн искаше да го попита за думите и за инструмента, и за цялата процедура, но не посмя да прекъсне заклинанието. Майсторът спря, колкото да му кимне към купчината билки и да му каже.

— Смачкай ги добре и добави малко вода.

Влад отново заговори — мърмореше някакви фрази, от които можеха да се разберат само по една-две думи.

— Не обръщаме внимание на бълнуванията на тези, които са под грижите ни — каза майсторът и продължи с тихия си напев.

Савн не отвърна. Подаде хаванчето на майстора, той го взе, без да прекъсва, и изсипа съдържанието му върху раната. После му го подаде пак и рече:

— Почисти го, смачкай шепа от ей тези, сипи три капки от това и добави още вода. После го накарай да го изпие.

Влад не спираше да говори и беше лесно да излее течността в гърлото му. Източнякът се закашля, но преглътна. Майсторът прекъсна баенето си и бъркането в раната.

— Забележи — каза той — колко са червени ръбовете на раната. Ръцете ти чисти ли са? Тогава пипни, ей тука.

Савн го направи, много предпазливо. Раната като че ли беше по-гореща от челото на Влад.

— Понякога — каза майстор Знахар — е възможно да се намери причината, превоза, с който Демоните са влезли в тялото. Този път успяхме.

— Какво? — попита Савн.

— Виждаш ли го, на върха на сондата?

— Какво е то?

— Мисля, че е парче от дрехата му, което е влязло в раната.

— От дрехата ли?

— Ние носим дрехи, глупчо, защо да не го правят и Демоните? Когато в тялото влезне късче плат, е почти сигурно, че духовете ще го яхнат, за да си намерят нов дом. Нашата задача е да ги пропъдим. Ето защо излях върху раната най-чистата вода, която можах да намеря, смесена с лаит, който демоните мразят, а листата на бъза прочистват. А през устата му сипахме малко сънна трева да му помогне да заспи, и степниче, която ще охлади душата му.

— Разбирам.

— Сега натискам… ето тук… и изгонваме демоните. Виждаш ли колко гъста и сива е течността? Това е сивото на смъртта. Известно е, че некромантите го използват за зли цели, затова го поставяме върху парче плат и след това старателно го изгаряме. Ето. Сега го отдели настрана, докато можем да напалим огън. Подай ми чист парцал.

Савн изпълни всичко. Споменаването на некромантите му напомни за Негова милост, но се постара да избие тази мисъл от главата си, като си каза, че трябва да се съсредоточи само върху задачата в момента. Докато посягаше към чистия парцал, двата джерега изведнъж се надигнаха като един, вторачиха се към входа на пещерата и изсъскаха.

Савн също погледна натам, но не можа да види нищо.

— Кой е там? — подвикна той.

Отговорът дойде сякаш от много далече и заотеква.

— Савн? Къде си?

Майсторът го погледна, вдигнал вежди. Савн взе една от факлите и закрачи към изхода на пещерата. Съскащите джереги тръгнаха по петите му.

— Спокойно — каза им той, — всичко е наред. — Но не беше убеден, че са му повярвали — във всеки случай продължиха да съскат.

Намери Полий на петдесет стъпки отвън, явно объркана между няколкото разклоняващи се пътеки.

— Какво правиш тук?

— Тръгнах след теб — каза тя.

— Защо?

— За да видя какво… Ауу!

— Не бой се — успокои я Савн. — Няма да те нападнат. — Дано само да не грешеше.

— Тия същите ли са, дето…

— Не е важно. Хайде, ела с мен. Мъчим се да изцерим източняка.

— Знам. Видях те.

Джерегите гледаха подозрително Полий, но като че ли не се канеха да я нападат. Савн я поведе навътре, където майстор Знахар се грижеше за Влад, и каза:

— Това е сестра ми.

Майсторът изсумтя:

— Хайде, хващай се на работа.

Полий си замълча.

Савн коленичи и пипна челото на Влад. Все още беше горещо, а също така и мокро от пот.

— Намокри му главата — каза майстор Знахар. — И ще те науча на заклинанията. Ще ги изредим заедно и ще чакаме.

— Савн… — почна Полий.

— Мълчи — прекъсна я Савн.

След около час майстор Знахар докосна челото на Влад и каза:

— Треската му се махна. Сега трябва да го оставим да поспи.

— Гърлото ми съвсем пресъхна — оплака се Савн.

— Трябва да упражниш баенето — каза майстор Знахар. — Понякога ще ти се наложи да прекарваш много часове, без да правиш нищо друго, освен да седиш и да повтаряш заклинанията. Твоят източняшки приятел има късмет.

Савн кимна и попита:

— Колко ще спи?

— Не се знае. Сигурно ще е дълго. Но щом се събуди, ще иска вода и…

Влад изсумтя, отвори очи и този път изражението му беше умно и разбиращо. Двата джерега, забравени в другия край на пещерата, долетяха и заподскачаха край главата му. Полий, която през цялото време не беше продумала, гледаше с широко отворени и блеснали от светлината на факлите очи.

— Не мога да те разбера — каза Савн на Влад.

Източнякът отвори уста, затвори я и после каза:

— Кой…

— Това е майстор Знахар. Той прогони треската ти.

— Треска ли? — Гласът му излезе почти на шепот.

— Да.

Влад бързо се озърна към джерегите и към Полий, след което кимна на Савн.

Майстор Знахар каза:

— Искате ли вода? Храна?

— Да — отвърна Влад. — И да.

Майсторът кимна на Савн и той помогна на Влад да отпие от меха.

— Имаш ли храна?

— Да. Хляб, сирене, зелен лук, грудки и малко подправки.

— Помогнете ми да седна — изпъшка Влад. Савн погледна Полий. Тя се поколеба, но после му помогна да надигнат източняка. Той седна и вдиша няколко пъти бавно и дълбоко. На светлината на примигващите факли лицето му изглеждаше по-измършавяло от обикновено. — Вода…

Савн му помогна да отпие.

— Сложете ме да легна — каза Влад.

Двамата с Полий му помогнаха да се смъкне и щом отново се изпъна по гръб, дишането му се успокои. Затвори очи и след няколко минути гърдите му се заиздигаха и заспускаха нормално. Едва сега Савн забеляза миризмата на потта му — също като човешка пот, след като си работил много или когато си болен.

Тъкмо когато реши, че Влад е заспал, източнякът отново отвори очи и каза:

— Храна.

— Ей сега ще… — почна Полий.

— Чакай — спря я Савн. — Аз ще я донеса.

Намери торбата и извади храната. Докато разчупваше хляба, забеляза, че ръцете му треперят.

— Какво да му дам? — попита майстора.

— Хлябът е добре, и може би малко сирене.

— Сложи и зелен лук — каза Влад, — и каквито подправки имаш.

Савн го послуша, после се намръщи и пак попита майстора:

— Може ли?

— Става. Сол и чубрица можеш да сложиш. Но не прекалявай с лука.

Савн хвана главата на Влад и я надигна. Влад отхапа с мъка няколко залъка, след което поклати глава и поиска вода. Савн му даде, Влад отново се отпусна и този път наистина заспа. Докато спеше, Савн също опита да хапне залък. Не беше зле. Предложи малко и на сестра си, но тя поклати глава за отказ.

— Сега ще спи доста — каза майстор Знахар. — Хайде да напалим огън.

— Безопасно ли е да го оставим сам?

— Да. Но ако сестра ти иска да ти помогне да съберете дърва, аз ще го наглеждам.

— Ще ми помогнеш ли, Полий?

— Добре — каза тя.

Взеха едната факла и излязоха навън.

— Савн — заговори Полий, след като останаха сами. — Какво е…

— Защо ни проследи?

— Помислих, че ще знаеш къде е той.

— Е, позна. Сега какво? Ще кажеш ли на Витията къде сме?

— Не знам.

Събраха съчки под рехавите дървета над пещерите.

— Защо му помагаш? — попита тя.

— Защото ми е приятел и защото всички останали са тръгнали да го гонят, а той не е направил нищо.

— Нищо ли? Нали видя Юзда.

— Защо мислиш, че той е убил Юзда?

— А ти защо мислиш, че не е той? А онези хора на Негова милост?

— Те го нападнаха.

— Да, но все едно, какво търси тук? Кой е той?

Савн си спомни някои неща, които Влад бе избълнувал, докато гореше в треска, но не й отговори. Занесоха съчките в пещерата.

— Къде да запалим огъня? — попита Савн.

— Ей там. — Майсторът посочи към ъгъла. — Треската му спадна, но не е хубаво да го стопляме много. Изгори плата и поддържай огъня. Аз ще се върна утре. Вие също трябва да поспите.

Савн кимна. Тримата напалиха огъня и се увериха, че течението ще отнася дима от пещерата.

— До утре — каза майсторът и си тръгна без повече думи, като взе една от факлите да си свети в тъмното. Савн си направи възглавница от торбата на Влад и се изпъна на пода на пещерата.

— Уморен съм. Ще поговорим, след като поспя. — Всъщност се съмняваше, че изобщо ще може да заспи, но не искаше да го каже на сестра си.

Оказа се, че греши — заспа почти веднага.

Събуди се от някаква приятна влажна топлина на ухото си, придружена от гризване, което беше почти дружелюбно и гъделичкащо. Изтъркаля се настрани, но твърдият под на пещерата го събуди съвсем и като разбра какво го беше близнало по ухото, се стресна и едва се сдържа да не изпищи. По-малкият джерег защапука настрани — беше прибрал плътно крилцата си и поклащаше змийската си глава. Савн имаше чувството, че му се смее.

— Какво стана? — попита Полий.

— Нищо — отвърна Савн, усети, че се изчервил, и се помоли дано сестра му да не го е забелязала на смътната светлина.

После погледна към Влад. Източнякът се беше събудил и зяпаше в тавана. Явно не бе забелязал разигралата се до него комедия.

— Как си? — попита го Савн.

— Жаден съм. — Гласът му сякаш беше по-силен. Савн се зачуди колко ли време е изтекло и се изненада, като разбра, че е спал почти четири часа.

— Почакай. — Надигна се, смени изгорялата факла с нова, отиде в дъното на пещерата и се изпика, взе меха и даде на Влад да пие.

— Слаб съм — каза източнякът, след като се напи.

— Искаш ли да ядеш?

— По-късно.

— Ако искаш да се облекчиш, има едно място ей натам, но ще трябва да станеш и…

— Засега съм добре — изпъшка Влад.

— Там ли? — каза Полий. — Ей сега ще се върна.

Джерегът, който беше облизал Савн, направи същото с Влад и той се опита да му се усмихне. Савн ги гледаше със смесени чувства. След малко Влад каза, че е готов да хапне, и Савн и Полий му помогнаха. Хлябът беше баят, но все още ставаше за ядене. Влад отпи още няколко глътки вода, след това, с помощта на Савн, се облегна на близката стена.

Без никакво предупреждение или обяснение двата джерега изведнъж се обърнаха към изхода и излетяха от пещерата. Влад не изглеждаше изненадан. Савн се зачуди дали могат да виждат в тъмното, като прилепите и дзурите.

— Какво ще правим? — попита Полий.

— Не знам — отвърна Савн. — Зависи от Влад.

— Да правим ли? — немощно промълви Влад. — За какво?

— Ами, може още да те търсят.

— Да, сигурно ме търсят.

— Можеш ли да ни телепортираш оттук?

— Още не.

— Защо?

Влад се вгледа в лицето му и отвърна:

— Още съм слаб.

— О.

— Първо трябва да се съвзема.

— И после?

Влад го погледна озадачено, сякаш Савн го бе попитал жътвата преди сеитбата ли идва, или след нея.

— После трябва да убия лорд Мала чука, разбира се — каза той и сякаш това толкова дълго изречение съвсем го изтощи, защото се отпусна и заспа.

Тя усети мъката му като нишка, която ги свързваше, въпреки че не го изрази по този начин в мислите си. Но усети някаква болезнена тревога, която прониза съзнанието й и беше свързана с Даващия, с раните му.

Завихриха се над пещерите, малко под мътната небесна пелена, и започнаха да търсят над голите поля между селото и горите.

Мразеше да ловува.

Обичаше да лети и обичаше да търси по земята за храна, но не обичаше гонитбата и определено не обичаше битките. От една страна, беше сигурна, че ще се умори; от друга — можеше да пострада. И…

Последва някакво движение, малко и плахо, почти точно под нея. Каза го на любовника си, но остана спокойна. Двамата направиха бавен, ленив кръг. Напрегнатите й очи уловиха кафявото петно, което не се сливаше напълно с околната трева и храсти. Продължиха да кръжат над него и го подминаха, разделиха се и избраха най-добрите ъгли, от които да нападнат. Щом трябваше да се ловува, по-добре да го направят заедно.

А понякога нямаше избор.