Атира

2.

Следващият ден беше свършък, тъй че Савн си остана вкъщи, да направи сапун и да го използва, както си каза кисело, но все пак остана доволен, като видя как е блеснал первазът на прозореца и кухненските котлета на пламъците на отворената печка, и смътната лъскавина на чугунената помпа на умивалника. Докато чистеше, мислите му се все връщаха на преживяното предната вечер; ала колкото повече мислеше за това, толкова повече му се изплъзваше. Със сигурност се беше случило нещо. Защо тогава не се чувстваше някак по-различно?

И постепенно започна да разбира, че всъщност се чувства по-различно… че докато чисти, не престава да мисли: „Това може да го правя за последен път“. Тези мисли едновременно го възбуждаха и плашеха, докато не осъзна, че го разсейват толкова, че не може да си свърши добре работата, та затова се постара да ги изтика съвсем от главата си, за да може да се съсредоточи само върху работата.

Когато свърши, целият зимник беше покрит с нови магии плъхоубийци и буболечкоубийци, новите храни в килера бяха прибрани най-отзад, новите туршии в гърнетата бяха подредени зад старите и всичко бе готово за прибиране на стоката, с която щяха да се върнат вечерта. Сестра му работеше в собата с огнището, Ма шеташе извън къщата, а Та чистеше в спалнята и плевника.

Работата му привърши в четиринайсетия час преди обед, а след половин-един час свършиха всички, тъй че малко преди обяд хапнаха набързо кукурузен хляб и супа с жълти чушки, след което впрегнаха Глийна и Тики в колата и се отправиха към селото. Винаги правеха нужните спирки в един и същи ред, обикаляха на спирала към къщата на Тем, където щяха да си поръчат неделната вечеря, с ейл за Ма, Та и напоследък за Савн, и водица с пчелен мед за Полий, докато слушат как селяците спорят дали една малка магийка за суша ще доведе до слаба реколта, или ще направи лена по-здрав след време. Връстниците на Савн щяха да се включат, да слушат и от време на време да пускат по някоя шега, колкото да се покажат умни пред по-старите или пред своите връстници от другия пол, освен тия, дето чиракуваха разни занаяти, които щяха да седят сами в някой ъгъл и да си разправят на какво са ги научили майсторите им през тази неделя. Савн си имаше приятели в тази група.

Първите две спирки (конюшнята, използвана за размяна на хранителни продукти, и дюкянът на тъкача за нови топове лен) минаха както обикновено — купиха си продукти, но лен не купиха, въпреки че Савн опипа едно топче с шарки от червени и бели черти на тъмнозелен вътък, докато Ма и Та бъбреха с Тъкача как я кара Негова милост в имението си близо до Мала чука, а Полий изглеждаше отегчена. Савн знаеше и без да пита, че платът ще излезе твърде скъп да си го купят, а на тръгване Ма щеше да похвали Тъкача за хубавия лен и щеше да каже, че може и да си купят нещо, ако Негова милост им остави достатъчно от жътвата.

Грънчарския дюкян го подминаха, както правеха често, макар че обикновено минаваха покрай него; Савн така и не разбираше по навик ли е, или просто за да махнат за поздрав на „Грънците“, а и не попита. Когато се отдалечиха от дюкяна на Кожаря, където купиха парче кожа за такъмите на Глийна, че се бяха поизтъркали, беше вече третият час следобед и вече се виждаха дюкянът за сушени храни и къщата на Тем.

Пред Темови се беше струпала голяма тълпа.

Ма, която караше, спря каруцата и се намръщи.

— Дали да не го видим това?

— Май са се сбрали около някаква кола — рече Та.

Ма позяпа още малко, а после цъкна на впряга и подкара натам.

— Там е и майстор Знахар — каза Полий и се озърна към Савн, все едно че очакваше от него някакво обяснение.

Приближиха се още малко и накрая спряха на двайсетина стъпки от тълпата и колата на тясната уличка. Савн и Полий се надигнаха да погледнат.

— Има умрял — прошепна боязливо Савн.

— Вярно — каза Та.

— Я хайде — каза Ма. — Няма нужда да ходим там.

— Но, Ма… — започна Полий, но Та я прекъсна:

— Хайде, тихо. Майка ти е права. Все едно, не можем с нищо да му помогнем на горкия човек.

— Не искате ли да разберем…

— Все едно, ще го чуем по-късно — каза Ма. — Че и отгоре. Сега трябва да вземем и малко пирони.

Тъкмо подкараха и майстор Знахар вдигна глава, и очите му ги пронизаха като копия.

— Чакай малко, Ма — рече Савн. — Майстор Знахар…

— Видях го — каза Ма. — Иска да идеш при него. — Не беше никак доволна.

Савн, от своя страна, се почувства и развълнуван, и притеснен, че ще стане център на внимание за всички, струпали се на улицата, може би почти всички, живеещи наблизо.

Майстор Знахар обаче не му остави много време за чувства. Набразденото му от бръчки лице беше по-мрачно от обикновено, стискаше устни и силно издадената му челюст помръдваше — знак, както знаеше Савн, че много сериозно се е съсредоточил върху нещо. Майсторът му каза:

— Време е да се научиш как се оглеждат останките на един мъртвец. Хайде, ела.

Савн преглътна, слезе и отиде с него при колата с червеникавия кон, който си стоеше кротко, не разбрал все още, че се е случило нещо лошо. В каруцата лежеше тяло — по гръб, сякаш човекът беше легнал да отдъхне, с глава към задницата. Коленете му си бяха присвити съвсем нормално, дланите бяха отворени нагоре, а главата…

— Ама аз го знам! — каза Савн. — Това е Юзда!

Майстор Знахар изпръхтя, сякаш да му отвърне: „Това вече го знам“. После каза:

— Между по-тежките ни задължения се налага да определяме как е умрял някой човек. Трябва да разберем това, за да знаем, първо, дали не е умрял от някоя болест, която може да прихванат и други, и второ, дали не е убит от някой човек или животно, за което да предупредим хората. А сега ми кажи какво виждаш.

Но преди Савн да успее да отвори уста, майсторът се обърна към тълпата и рече:

— Я се отдръпнете всички! Нас ни чака работа тук. Или си вървете по работата, или стойте по-настрана. Ще ви кажем какво сме разбрали.

Едно от интересните неща у майстор Знахар беше как сприхавият му нрав изведнъж се променяше в присъствието на страдащ. Трупът обаче явно не можеше да се определи като „страдащ“ и майсторът заоглежда навъсено тълпата, докато всички не се отдръпнаха на няколко стъпки. Савн вдиша дълбоко, горд, че майсторът каза „нас“, и едва се сдържа да не потърка длани все едно, че точно него го чака работата. Само и Файри да беше тук и да гледа…

— Е, Савн — каза майсторът. — Кажи ми какво виждаш?

— Ами, виждам Юзда. Тялото му, де.

— Не го гледаш добре. Опитай пак.

Савн отново се сети, че го гледат, и се постара да потисне усещането, със скромен успех. Огледа внимателно положението на ръцете, с дланите нагоре, и на стъпалата и краката, щръкнали някак нелепо. Никой нямаше да легне така нарочно. Двете колена бяха малко кривнати настрана и…

— Лицето му не гледаш — скастри го майстор Знахар. Савн преглътна. Вярно, не искаше да погледне лицето. Майсторът продължи: — Винаги ще гледаш първо лицето. Е, какво виждаш?

Савн погледна насила. Очите бяха полузатворени, а устата — стисната.

— Ами, просто прилича на Юзда, майсторе.

— И какво ти говори това?

Савн се опита да помисли; после подхвърли напосоки:

— Че е умрял докато е спал?

Майсторът изпръхтя.

— Не. Но предположението е по-добро, отколкото щяха да направят мнозина. Все още не знаем дали е умрял, докато е спал, въпреки че е възможно, но знаем две важни неща. Едното е, че не е бил изненадан от смъртта или е бил толкова силно изненадан, че не е могъл да изпита ужас, и второто — че не е умрял болезнено.

— О. Да. Разбирам.

— Добре. Друго какво?

Савн погледна отново и каза колебливо:

— На тила му има кръв.

— Колко?

— Много малко.

— А как кървят раните по главата?

— Много.

— Е, тогава какво можеш да кажеш?

— Ами… не знам.

— Мисли! Кога една рана на главата няма да кърви силно?

— Когато… О, умрял е преди да му се счупи главата?

— Точно така. Много добре. А на други места виждаш ли кръв?

— Ммм. Не.

— Тогава?

— Умрял е, после е паднал възнак, главата му се е пукнала от долницата на колата и затова кръвта, която е изтекла, е малко.

Майсторът изпръхтя.

— Не е зле, но и не е много вярно. Погледни колата. Пипни. — Савн го послуша. — Е?

— Дървена е.

— От какво дърво?

Савн огледа долницата и се почувства глупаво.

— Не мога да кажа, майсторе. Чам някакъв ще да е.

— Твърд ли е, или мек?

— О, много е мек.

— Значи трябва доста здраво да се е ударил, та да му се пукне главата, нали?

— Да, вярно. Но как?

— Как, наистина. Казаха ми, че конят е дошъл в селото ходом, с трупа точно както го виждаш сега. Едно възможно обяснение, съобразено с фактите, е, че докато е карал, е умрял внезапно и в същото време или скоро след това конят се е стъписал, изхвърлил е назад вече мъртвото тяло, където е щяло да падне точно както го виждаш и с достатъчно сила, за да се разкъса кожата над черепа или може би да се пукне и черепът. Ако това е случаят, какво би очаквал да видиш?

На Савн всичко това вече започваше да му харесва — да гледа на него по-скоро като на загадка, отколкото като на труп на човек, когото е познавал.

— Вдлъбнатина в черепа и друга на колата под главата му.

— Всъщност много силно трябва да падне, за да направи вдлъбнатина в дървото. Но да, на тила му поне би трябвало да има. И друго какво?

— Какво друго ли?

— Да. Помисли. Представи си картината така, както може да се е случило.

Савн изведнъж се ококори.

— О! — Погледна коня. — Да. Трябва да е тичал с все сила.

— Чудесно! — Майсторът му се усмихна. — Вече можем да използваме знанието си за Юзда. Какво е направил той?

— Ами, карал е, но след като е напуснал селото — не знам.

— Това стига. Юзда би ли карал коня толкова бързо, че да се запоти?

— О, не. Освен ако не е бил съвсем отчаян.

— Правилно. Значи или е бил в някаква голяма беда, или не е карал коня бързо. Ще забележиш, че това съвпада добре с предположението ни, че смъртта го е намерила съвсем внезапно и в същото време е подплашила коня. Няма достатъчно доказателства, за да заключим, че сме прави, но си струва предпазливо да се опрем на своята версия, докато търсим повече данни.

— Разбирам, майсторе.

— Виждам, че разбираш. Чудесно. Сега пипни трупа.

— Да го пипна?

— Да.

— Но, майсторе…

— Пипни го!

Савн преглътна, протегна боязливо ръка и леко докосна с длан по-близката до него ръка на мъртвеца. Майстор Знахар изсумтя.

— Пипни кожата.

Той докосна ръката на мъртвия с показалец и веднага го дръпна като опарен.

— Студена е!

— Да, телата са студени след смъртта. Щеше да е изненадващо, ако не бяха студени.

— Но тогава…

— Пипни пак.

Савн го направи. Втория път беше малко по-лесно.

— Много е вкочанена.

— Да. Това състояние трае няколко часа, после трупът постепенно омеква. При тази жега можем да кажем, че е умрял поне преди четири или пет часа, но не повече от половин ден, освен ако не е умрял от Студената треска, която би го оставила в това състояние много по-дълго. Ако това обаче беше причината за смъртта, на лицето му щеше да има следи от болка, която е изпитал преди да умре. Дай сега да го обърнем.

— Да го обърнем? Защо?

— Да му погледнем тила.

— Добре. — Савн усети как му пригорча в гърлото, докато обръщаше тялото.

— Както подозирахме — каза майсторът. — Има малко петно кръв на дървото, без вдлъбнатина, и виждаш кръвта на тила му.

— Да, майсторе.

— Следващата стъпка е да го върнем в дома му, където можем да го изследваме подробно. Трябва да огледаме за белези и разкъсвания по тялото. Трябва да проверим за магия; да погледнем в стомаха му, червата, бъбреците, мехура; и да проверим за болести и отрови. И… — Млъкна, погледна Савн съсредоточено и се усмихна. — Все едно. Виждам, че Манер и Танер те чакат. За днес урокът е достатъчен; ще ти оставя малко време да свикнеш с това, докато се случи отново.

— Благодаря, майсторе.

— Хайде, върви. Утре ще ти разправя какво съм научил. Или по-скоро, как съм го научил. Всичко друго, което има да се чуе, ще го чуеш още тази вечер, като идете у Темови, защото хората все за това ще клюкарстват. А, и си очисти хубаво ръцете с пръст, а после с вода, защото си пипал смърт, а смъртта влече към своето.

Последните му думи бяха достатъчни, за да събудят отново у Савн отвращението, което изпита първия път, когато докосна мъртвеца. Тръгна по улицата, изтърка си хубаво ръцете с пръст чак до лактите, а после прескочи до къщата на Тем и помоли за вода, да си ги измие.

Излезе и тръгна бавно през тълпата около каруцата, но вече никой не му обръщаше внимание.

Зърна Витията, застанал малко встрани и намръщен, близо до него беше и Лоува, за която Савн знаеше, че е приятелка с Файри, но Файри не видя. Върна се при неговата си кола, а майстор Знахар отзад извика на някой да откара него и тялото.

— Какво беше? — попита Полий, след като Савн се качи при нея между покупките. — Знам, че е мъртвец, ама…

— Да мълчиш — каза Ма и плесна с юздите.

Савн не каза нищо; само гледаше сцената, докато не я подминаха и не завиха на ъгъла. Полий продължаваше да му вади душата, въпреки че Ма и Та я скастриха няколко пъти, а накрая я заплашиха, че ще спрат колата и ще я напердашат, и тя се нацупи и млъкна.

— Все едно — каза Та. — Сигурен съм, че много скоро ще разберем всичко. А не бива да караш брат си да говори за занаята си.

Полий не каза нищо. Колкото до Савн, той разбираше любопитството й. И на самия него му беше чудно какво ли щеше да открие майстор Знахар и го дразнеше, че едва ли не всички в селото щяха да научат преди него.

Останалата шетня им отне близо четири часа, през което време не научиха нищо ново, но няколко пъти им казаха, че „тялото на Юзда е дошло в селото от Дълго поле“. Докато работата по дюкяните привърши, Савн и Полий не само щяха да се побъркат от любопитство, но бяха сигурни, че и ще умрат от глад също така. Колата с тялото се беше махнала от улицата, но ако се съдеше по гмежта от коли отпред и шумните викове отвътре, всички на мили околовръст бяха чули, че Юзда е мъртъв, и всички бяха любопитни, и заради това бяха дошли в къщата на Тем да поговорят, да слушат, да умуват, да ядат, да пият или да се занимават с всичко това наведнъж.

Седяха разделено както винаги: в предната половина на помещението на групи по семейства, по-навътре бяха чиракуващите момичета и момчета, а старците се бяха настанили най-вътре. Единственото по-различно беше, че Савн рядко беше виждал къщата толкова пълна с хора, даже когато оттук беше минал Ейвин Барда. Така и нямаше да си намерят място за сядане, ако не беше ги видял веднага Сенокосеца, чиято най-малка дъщеря Та беше отървал от вълци в годината на потопа, едно поколение назад. Двамата мъже изобщо не споменаха за неприятното събитие, защото щеше да ги притесни и двамата, но Сенокосеца все гледаше за Та да му свърши някоя дребна услуга. Този път желанието му да се отблагодари причини голямо разместване на една от пейките, колкото да се отвори място за Ма, Та и Полий, след което май нямаше да остане повече място.

Савн остана, докато го включат за яденето, което Ма поръча на Тем с помощта на мощните дробове на Сенокосеца. Та и Сенокосеца заумуваха дали не се е появила някоя нова болест, което ги отведе до някакъв мор, взел сина и щерката на един съсед много години преди да се роди Савн. Щом дойде храната, той си взе ейла, салатата и хляба и се измъкна.

В другия край на помещението намери приятеля си Корал, който чиракуваше при майстор Кошничаря. Корал успя да намери място за още един и Савн се настани.

— Тъкмо се чудех кога ще дойдеш — каза Корал. — Чу ли новината?

— Не съм чул какво е казал майстор Знахар, в смисъл как е умрял.

— Ама знаеш кой е?

— Бях там с майстора; даде ми урок. — Савн усети как устата му бързо се напълни със слюнка. — Юзда е. Дето караше стока.

— Точно така.

— Знам, че е напуснал селото преди години, но не знам къде е отишъл.

— Просто е заминал нанякъде. Намерил пари, или нещо такова.

— О, така ли? Не бях го чувал.

— Все едно, вече не му вършат работа.

— Така си е. От какво е умрял?

Корал сви рамене.

— Никой не знае. Викат, че нямало белези по него.

— И майсторът ли не знае? Каза, че ще прегледа тялото, когато ме отпрати.

— Не знае. Дошъл преди час и говорил с Тем. Рекъл, че бил объркан като всички.

— Още ли е тук? — попита Савн и се заозърта.

— Не. Мисля, че си е тръгнал веднага. Самият аз не го видях. Влязох само преди няколко минути.

— Ами тру… Юзда?

— Вече се го откарали при ямата за горене — каза Корал.

— Така и не чух кой го е намерил.

— Както разбрах — никой. Лежал си мъртъв в каруцата и конят я докарал, без никой да го води.

Савн кимна.

— И е спрял тук?

— Не знам дали сам е спрял, или майстор Тем го е видял да идва по пътя, или нещо друго.

— Интересно как е умрял — промълви Савн. — Чудя се дали изобщо ще го разберем.

— Не знам. Но ще ти кажа едно: бас слагам, че не е случайно един източняк със сабя да влезе в селото ден преди Юзда да се появи умрял.

Савн го зяпна.

— Източняк ли?

— Какво, ти не знаеш ли за него?

Наистина, появата на мъртвеца съвсем бе избутала от ума му срещата с непознатия скитник. Той смотолеви:

— Май се сещам кого имаш предвид.

— Е, значи схващаш.

— Мислиш, че го е убил източнякът?

— Не знам дали го е убил, но Та каза, че е дошъл от изток, а Юзда дойде точно оттам.

— Дошъл е от… — Савн си замълча; за малко да изтърси, че е дошъл от юг, но премисли и каза: — Ама разбира се, че е дошъл от изток; нали е източняк.

— Все пак…

— Какво друго знаеш за него?

— Съвсем малко — отвърна Корал. — Ти видя ли го?

Савн се поколеба.

— Чух някои неща.

Корал го изгледа намръщено, сякаш забелязал колебанието му.

— Казват, че дошъл на кон.

— На кон? Не съм видял кон. Нито съм чул де.

— Аз пък така чух. Може да го е скрил.

— Че къде ще скрие цял кон?

— Из горите.

— Добре де, но защо ще крие кон?

— Откъде да знам? Нали е източняк; знае ли ги човек как мислят.

— Добре де, и да има кон, това още не значи, че има нещо общо с…

— А сабята?

— Май си прав.

— Е, видя ли?

— Но ако Юзда е бил намушкан, майстор Знахар щеше да го види. Както и аз, впрочем. Нямаше никаква кръв, освен съвсем малко, където главата му се е ударила в дъното на колата, а това е станало чак след като е умрял.

— Това не можеш да го знаеш.

— Майстор Знахар може да го разбере.

Корал го изгледа със съмнение.

— Пък и все едно, рана нямаше — каза Савн.

— Ами, добре. Значи не го е убил със сабята тогаз. Не ти ли говори нещо, че си я носи?

— Може би, но като тръгнеш на дълъг път, може да решиш да…

— А и както казах, дошъл е от изток, и така разправят всички.

— Всички разправят, че го е убил източнякът?

— Добре, ти мислиш ли, че може да е съвпадение?

— Не знам — отвърна Савн.

— Хе. Ако е съвпадение, аз ще… — Савн така и не разбра какво е готов да направи Корал в случай, че е съвпадение, защото той млъкна по средата на изречението и зяпна над рамото на Савн към вратата. Савн се обърна и в този миг всички приказки в стаята изведнъж секнаха.

На прага беше застанал източнякът — съвсем спокоен и загърнат в едно наметало, сиво като смъртта.