Атира

15.

Накрая Влад наруши тишината.

— Може би сте прави — каза той. — Може би не съм с нищо по-добър от вашия барон. Единственото, което знам, е, че той уби човек, който веднъж ми помогна. А преди години за малко щеше да унищожи мой близък приятел. И знам, че помага на един убиец джерег, който се кани да ме убие…

Чак след малко Савн съобрази, че под „джерег“ Влад има предвид дома Джерег, а не животните. И ахна:

— Какво?!

— Това ми го каза Фърд, макар че вече го предполагах. В имението на барон Мала чука е отседнал убиец и не мисля, че е тук, защото му харесва вино с вкус на ленено семе. Баронът съдейства на джерегите, за да ме убият.

— Не ти вярвам — каза Савн.

Влад сви рамене.

— Защо ще го прави? — попита Савн.

— И те, и той ме мразят. Логично е да действат заедно.

— Джерег те мразят?

— О, да.

— Защо?

— Избрах неподходящ начин да прекъсна отношенията си с тях.

— Какво си… искаш да кажеш, че си бил джерег?

— Бях.

— Какво си правил?

Влад вдиша дълбоко и го погледна в очите.

— Убивах хора. За пари.

Савн го зяпна, но не можа да измисли какво да каже.

— Стигнах до точка, от която не можех да продължа нататък, и напуснах. Междувременно убих една важна особа и заплаших представителя на дома пред Империята — все едно да убиеш вашия Вития. И сега искат да ме убият. Всъщност не мога да ги виня, но едва ли бих им съдействал, нали?

— Не ти вярвам — повтори Савн.

— Значи няма да мога да те убедя. Но не ти ли е чудно защо баронът ме нападна?

— Защото си убил Юзда… или защото той мисли така.

— Така ли действа обикновено правосъдието тук? Ако някой бъде заподозрян в убийство, баронът ви праща войниците си, за да го убият? Сигурно си забелязал, че те не направиха никакъв опит да ме задържат.

— Не знам — каза Савн. — Никога не съм твърдял, че разбирам всичко. Но знам, че Негова милост не би наел убиец.

— Не да го наеме — каза Влад. — Само да му помогне.

— Не би го направил.

— А как става така, че точно в момента, в който минавам насам, Лораан решава да напусне замъка си и да отседне в имението си, което съвсем случайно се оказва точно до мястото, през което минавам? Смяташ ли, че това няма нищо общо с мен?

— Не знам.

— А след това Юзда умира, което е достатъчно, за да ме задържи тук…

— Не ти вярвам.

Влад въздъхна и поклати глава.

— Защо всички виждат само това, което им се иска да видят?

Савн се сепна, понечи да му отвърне, но осъзна, че няма отговор. Седна и сведе глава.

Най-сетне Влад наруши тишината.

— Какво ще правите?

— За кое? — попита Савн.

— Искам да знам дали се каните да кажете на барона къде съм, или може би на хората в селото.

— О! Ами… ти никога не си ми казвал плановете си. Защо аз трябва да ти казвам своите?

Влад се изсмя.

— Добре казано. Каквото и да решите, може би трябва скоро да се приберете у дома.

— Какво значение има?

— Според мен — каза Влад — вашите Манер и Танер вече се тревожат за вас.

Савн го погледна накриво.

— Толкова ли е лесно?

— Да се развали? Да. Магията във всеки случай се разваля лесно. И не би трябвало да има никакви преки последствия.

— Какво значи „преки“?

— Значи, че сигурно ще разберат, че са били омагьосани. Не знам какво ще им причини това. Вероятно нищо.

Савн се обърна към Полий. Тя гледаше в земята и се мръщеше.

— Искаш ли да се прибираме вкъщи? — попита я той.

Тя вдигна глава.

— А ти?

— Не веднага. Искам да остана още малко и…

— Да видиш как ще свърши всичко? — попита Влад с насмешка.

Савн сви рамене и също попита:

— Какво все пак смяташ да направиш?

— Не съм сигурен. Зависи колко време ще ми остане. Ако се наложи да се телепортирам веднага, може би ще се справя. Но пък може и да не успея. Ако си спечеля два дни, докато се съвзема, ще имам избор да се преместя оттук на някое по-безопасно място. От друга страна, ако ме намерят, ще трябва да се опитам да се измъкна, доколкото е възможно.

— Значи смяташ да се махнеш?

— О, не. Това е само ако нямам избор. Много добре знаеш какво искам да направя.

— Ти си луд — каза Полий. — Не можеш да убиеш Негова милост! Никой не може.

Влад поклати глава.

— Ще го убия. Единственият въпрос е къде и как. Ако не мога да го направя сега, ще трябва да изчакам за по-подходящ момент. Но сега би било най-добре. Бих искал да приключа с това веднъж и завинаги.

— Ха — присмя му се Полий. — Едва ли ще се чувстваш така, когато наистина приключи веднъж и завинаги.

Савн коленичи до Влад и пипна челото му. Успокои се, след като се увери, че е хладно, въпреки че лицето му изглеждаше малко зачервено. Влад го гледаше напрегнато.

— Как се чувстваш? — попита Савн.

— Уморен. Отслабнал. Иначе не съм много зле.

— Трябва да си починеш.

— Съмнявам се, че ще мога — отвърна Влад. — Твърде много неща се въртят в главата ми.

Савн изведнъж го досмеша, като си помисли как щеше да обясни на Манер, че мисълта за сутрешния зелник толкова го е възбудила, че не е могъл да заспи, и как тя щеше да му се усмихне мило и да му каже, че трябва само да затвори очички, за да си починат, и как той щеше тутакси да заспи. И каза:

— Няма нищо. Само затвори очи и…

Влад се засмя.

— Браво, Танер. Загрях. Ако дойдат да ме убиват, събуди ме.

Смъкна се на постелята си, сложи ръка над очите си и доколкото Савн можеше да прецени, заспа тутакси.

Час-два го гледаха мълчаливо как спи. След това Савн реши, че трябва да поговорят. Пошепна на Полий, тя се съгласи и той взе една факла, и я отведе към дъното на пещерата, докато не се увери, че са достатъчно далече, за да не може Влад да ги чуе.

— Какво ще правим? — попита я той.

— Мисля, че трябва да се приберем у дома — каза Полий. — Ако Ма и Та наистина се разтревожат…

— Какво ще им кажем?

— Истината — каза Полий.

— О?

Тя се намръщи.

— Ами, проблемът все пак не е наш, нали? Савн, ти го чу какво каза. Вече знаем, че иска да убие Негова милост. Тоест, знаем, че не може, но ако все пак го направи?

— Добре — каза Савн. — И какво, ако го направи?

— Просто трябва да го спрем.

— Нима?

— Чу го какво каза. Той е убиец. Убива хора за пари. Той…

— _Бил_ е убиец. А за Негова милост какво ще ми кажеш?

— Нали не вярваш на всичко, което каза?

— Не знам. Защо ще признава, че е бил убиец, а после ще лъже за всичко останало? Безсмислено е.

— Той е източняк. Може би за тях е смислено.

— Това не е отговор.

— Защо да не е? Знаеш ли ги как мислят?

Савн не отговори; в ума си продължаваше да чува гласа на Влад, отекващ със собствения му: „Защо хората държат да виждат само това, които искат да видят?“ Въпрос, който определено нямаше отговор. Дори майстор Знахар да признаеше, че е вярно, щеше просто да каже, че е без значение. А може би наистина беше така; може би винаги щеше да е отчайващо за този, който разбира нещата, че повечето хора не искат да ги разберат. Може би просто така беше устроен светът.

Но ако това, което казваше Влад, беше вярно, то тогава, един ден, той самият щеше да се озове от двете страни на проблема. А и двете не му харесваха. Всъщност как може човек да разбере в какво да вярва?

— Хайде, Полий — каза той и тръгна обратно към Влад.

— Искаш да останеш тук?

— Не знам. Но в момента искам да поговоря с Влад.

— Знаеш ли — каза Полий, — тази пещера започва да ми омръзва.

Савн понечи да й каже, че в края на краищата изборът си е неин, но бързо реши, че няма да е хубаво. Намести отново факлата в цепнатината в скалата и седна до Влад. Двата джерега отначало го изгледаха нащрек, но после като че ли се успокоиха и се отдръпнаха в ъгъла. Странно как разбраха, че не се кани да направи нещо лошо на Влад. Може би разполагаха с някакво средство да разбират истината. Може би бяха единствените същества на света, които знаеха какво всъщност става, и тайно се смееха на всички.

Засмя се на тази мисъл и Влад отвори очи.

— Какво ти е толкова смешно? — попита Полий.

— Помислих си нещо — каза Савн. — Истината е в очите на джерегите.

Влад примига, поклати глава и изграчи:

— Вода!

Савн му даде да пие и го попита:

— Сега как си?

— По-добре — отвърна източнякът. Отпи още вода и загледа Савн търпеливо.

— Влад, как разбира човек кое е истината?

Източнякът не се засмя. Помисли малко и каза:

— Помогни ми да седна.

Савн му помогна и той се облегна на стената и си пое дъх. Състоянието му видимо се подобряваше.

— Много често — каза Влад — разбирам кое е вярното, като опитвам нещо и се провалям.

— О — отвърна Савн. — Това го знам. Майстор Знахар говори как човек се учи от грешките си.

— Да. Не ти го препоръчвам.

— Така ли?

— Така. Много по-добре е да не правиш грешки, особено когато залагаш живота си.

— Е, да.

Влад прехапа устна.

— Не че никога не съм мислил за това. Мислил съм. Случва се, когато се свържеш с философи. Бедата е, че стигаш до различни отговори според това дали наистина искаш да разбереш, или искаш само да спориш.

— Аз не искам да споря — каза Савн.

— Така и подозирах. Това прави нещата много по-трудни.

— Савн, какво правиш? — каза Полий.

Влад отговори вместо него.

— Опитва се да вземе много трудно решение.

— Савн, нима се каниш да питаш него как да решиш дали трябва да го предадеш? — изсумтя Полий. — Е, това вече е повече от логично, нали?

— Мисля, че да — отвърна Савн. И отново се обърна към Влад. — Та какво казваше?

Влад гледаше намръщено в земята. Не вдигна очи.

— Нищо не съм казал. Мислех.

— Е?

Той вдигна глава и примижа.

— Да започнем с това. Да предположим, че всички, които познаваш, твърдят, че тук няма пещери. Това истина ли е?

— Не.

— Добре. Не всеки ще се съгласи с теб, но аз съм съгласен.

— Не разбирам.

— Все едно. — Влад помисли малко по-дълго, след което поклати глава. — Няма лесен отговор. Учиш нещата малко по малко и проверяваш всичко с опит, а после получаваш изведнъж един голям залък и трябва да провериш него. Знам в какво е проблемът ти. Всички мислят, че баронът не може да бъде убит, и нещо повече, че е страшно готин, и ето че изведнъж се появявам аз с по-различна версия и ти не знаеш на кого да вярваш. Разбирам проблема. Съжалявам, но не мога да ти предложа отговор.

— Но — продължи той, сякаш току-що му беше хрумнало, — мога да ти изтъкна няколко неща. Първо, единствената причина да мислите, че той е толкова готин, е защото познавате хората от Голям чукар, които си имат един истински гадняр, Господар на дзури. И това, което прави вашия барон толкова велик, е, че имате един ужасен тип, с когото можете да го сравните. Доколкото помня, не беше особено впечатлен, когато научи, че съм могъл да ти направя по-лоши неща, отколкото ти причиних, и беше прав. Мен ако питаш, да кажеш за някой, че може да е и по-лош, не е кой знае каква препоръка.

Савн поклати глава.

— Но той никога не ни е правил нищо лошо.

Веждите на Влад подскочиха.

— А не идва ли да събере най-добрата част от реколтата ви и да я вземе за себе си?

— Е, да, разбира се, но това си е…

— Няма да споря за това — заяви Влад. — Няма смисъл да говорим за всички неща, които вие приемате за част от естествения порядък и които според мен не са. Но това е част от отговора на въпроса ти, и той гласи, че трябва просто да задаваш въпроси на всички и най-вече на самия себе си. Опитвай се да формулираш заключенията, до които стигаш, и да видиш дали издържат. Майстор Знахар, както ми каза, се надсмива на вещерството, нали?

— Да.

— Тогава защо баете, за да прогоните треската? Припяванията, които използвате, много наподобяват вещерство.

— Може би — отвърна Савн. — Но аз знам, че вещерството действа, тъй че защо да не действа и баенето?

— Разбира се — каза Влад. — Но как го обяснява майстор Знахар?

— Ами… с Демоните на треската…

— Откъде знаете, че изобщо има Демони на треската?

— Защото баенето действа.

— Добре. Защо тогава използвате и билки и защо полагаше толкова усилия да се справиш с треската ми?

— Защото всичко това е необходимо.

— Сигурен ли си? Може би билките щяха да подействат и сами. Може би и баенето щеше да подейства само. Може би трябваше само за ми слагаш компреси. Откъде знаеш?

— Ами… след като се е правило така от години…

— Остави годините. Разбери го.

— Искаш да кажеш, че не мога да знам нищо, докато не съм го проверил сам?

— Хм. Не. Не точно. Ако някой е научил нещо и го е предал, не е нужно да преминаваш отново през всичко, което е направил, за да го научи.

— Но тогава…

— Но и не бива да го приемаш на вяра.

— Тогава какво правиш?

— Стараеш се да го разбереш. Да го разбереш докрай. И да го провериш. Когато и двамата разбирате, че нещо е така, а не другояче, и сте го проверили, тогава можете да твърдите, че го знаете. Дотогава…

— Но може ли изобщо човек наистина да разбере нещо?

— Да. Поне така мисля.

Савн мълчеше. След малко Влад се окашля и каза:

— Боя се, че не ти помогнах много.

Савн вдигна очи и се вгледа в странното лице на източняка, с гъстите черни косми пред ушите му и над тънките му устни, и в тъмната коса, падаща на вълни до раменете му, със старческите бръчки по челото, появили се някак твърде рано. Зачуди се колко ли хора е убил и колко ли богат е станал от това, и защо се е отказал.

— Не — каза той. — Помогна ми много.

Влад кимна рязко.

— Сега искаш ли да ми кажеш какво смяташ да направиш? — попита Савн.

— Преди да съм разбрал дали се каниш да ми помогнеш, или да ме предадеш?

— Ти не поиска ли да ти се доверя, въпреки всички основания, които ми даде да не го правя?

— Всъщност да — каза Влад.

— Е, тогава защо аз да не те помоля да ми се довериш, въпреки същите тези основания?

Влад го изгледа много продължително. Савн никога не беше искал толкова много да разбере какво мисли някой; усещаше много силно присъствието на двата джерега, клекнали търпеливо от двете страни на Влад, с отровните зъби, скрити зад змийските им челюсти. Влад изведнъж се разсмя.

— Добре казано. Няма да споря, така че отстъпвам. А ти? — Гледаше Полий.

Тя издържа погледа му, след което се обърна към Савн.

— Каквото и да направиш, ще го приема.

— Сигурна ли си? — попита Савн.

— Да.

Савн отново се обърна към Влад.

— Е?

Източнякът кимна.

— Ако продължите по подземния поток, ще видите, че като че ли се втича в една стена. Минеш ли под стената, се разделя на няколко потока, всеки с малко вода, и всички свършват при еднакви стени, които изглеждат естествени. Някои от тях — четири, доколкото мога да преценя — всъщност водят до подземието на къщата на имението на барона. Вероятно се пазят с магия.

— Може ли да се мине през тях?

— Да, стига да разполагаш с достатъчно време.

— Как?

— Общо взето се провираш, с повечко усърдие, търпение и едно длето.

— Не можеш ли да ги събориш с магия?

— Не, ако не искаш да го предупредиш. Много е добър.

— Защо тогава не може да те намери?

— Защото съм много добре предпазен срещу намиране.

— Значи това ще направиш? Ще се провреш през стената и ще… ще го убиеш?

— Не става. Той може да очаква, че ще го направя, може и да не очаква, но със сигурност ще се пази. Възможно е обаче да го накарам да повярва, че ще направя точно това. Това е очевидният начин да се проникне вътре.

— Тогава какво ще направиш?

— Още не съм решил. Разполагам с няколко предимства, но още не съм решил как да ги използвам.

— Какви предимства?

— На първо място убиецът. Той никак не се разбира с Лораан.

— Откъде знаеш?

— Защото е там вече повече от неделя, а Лораан предприе това нападение срещу мен.

— Не разбирам.

— Джерег — каза Влад — гледаше Савн в очите — искат да бъда убит с моргантско оръжие. Нападенията на Лораан не бяха блъфове — той се опита да ме убие и за малко щеше да успее. Той…

— Чакай малко. Нападения?

— Да. Дотук са две.

— Аз знам само за това в къщата на Тем.

— Другото стана предишния ден. Проявих непредпазливост и позволих да ме видят твърде близо до имението му, и той ме нападна с магия.

— И тя се провали?

— Крия няколко номера в ръкава си — каза Влад. — Бях наистина немарлив: останах в къщата на Тем достатъчно дълго, за да ме намерят. Единственото ми извинение е, че вече минаха години, откакто трябваше да се безпокоя за подобни неща. Все едно, и двете атаки не бяха моргантски; нито една от тях нямаше да задоволи джерег. От което заключавам, че Лораан много трудно сътрудничи с тях и те много трудно сътрудничат с него. Имат нужда един от друг, защото това е районът на Лораан и защото джерег разполагат с професионален убиец. Но това не се харесва на нито една от двете страни. Точно това се надявам да използвам. Но за съжаление още не знам как.

— Разбирам — каза Савн.

— Е, отговорих ли на въпросите ти?

— Да.

— Тогава ще благоволиш ли да ми кажеш какво ще направиш?

— Няма да те предам — каза Савн.

Това, изглежда, задоволи Влад — той затвори очи и вдиша дълбоко.

— Лесно се уморяваш, нали?

— Мисля — отвърна източнякът, — че ще започна да се изцерявам след ден-два. След това ще стане бързо.

— Значи идеята е да останеш в безопасност още два дни?

— Повече или по-малко. По-малко, надявам се.

— Смяташ ли, че тук е безопасно?

Влад се намръщи, после погледна джерегите, които се надигнаха и излетяха от пещерата.

— Може би — каза Влад. — Но така или иначе, вече ще сме предупредени за всеки, който се приближи, тъй че, стига да не са вдигнали телепортна преграда над цялата околност, имам шанс да се измъкна.

— Не разбирам.

— Зарежи. Казвам само, че каквото и да стане, поне ще бъдем предупредени.

Савн се загледа натам, където бяха изчезнали двата джерега, в тесния коридор покрай подземния поток.

— Да. Поне ще бъдем предупредени.

Савн и Полий почистиха котлето и Савн го прибра в торбата. После уви грижливо кухненския нож. Помогнаха на Влад да се върне до постелята си — този път имаше по-малко нужда от помощ, отколкото преди.

Сякаш беше без значение, че извън пещерата, която вече му приличаше на някакъв друг свят, беше ранен следобед; Полий се оплака, че е уморена, легна си в кожите, които беше взела за спане, и скоро заспа. Савн запали нови факли и почисти. Пак ли беше свършък? Ако си беше вкъщи, щеше ли да чисти? Какво щяха да кажат Ма и Та, когато го видеха? Наистина ли се безпокояха?

Можеше ли да повярва изобщо на нещо от думите на Влад?

Докато Влад и Полий спяха, Савн премисли всичко, което му беше казал Влад. Ами ако билките бяха ненужни в битката с треската, а просто се използваха по обичая, от несметни години насам? Ами ако всеки обичай можеше да е погрешен? А ако Негова милост наистина беше немрящ?

Замисли се за истина, за знание и за вяра, и за отговорност, и всичко това се завихри в главата му, лишено от смисъл, и само от време на време изплуваше на светло пред някой истински пример на заблуда, невежество, измяна или небрежност, които им придаваха някаква смътна нотка на разбиране, преди отново да се гмурнат във въртопа на полуразбрани баналности и съмнителна мъдрост.

И все се връщаше на думите на източняка: „Не предполагай, разбирай“.

Това го премисли много грижливо: долавяше истината във фразата и се питаше дали вярва на източняка, или просто на логиката.

А дори след като реши, се поколеба доста, преди да направи очевидната следваща стъпка.

Стоя дълго при Вити камъни, загледан в пътя, водещ до портата на имението на Негова милост, което не се виждаше зад завоя. Преди десетки години с приятелите си беше играл из градините, скрити от всичките стъклени прозорци освен онзи на най-високата спалня — радваха се на усещането за опасност, макар да знаеха, че къщата на имението е празна.

Сега Негова милост я обитаваше и Савн, макар да не беше много сигурен какво прави, не играеше. И тръгна по пътя, сякаш точно там си му беше мястото, стъпка по стъпка, сякаш самият той беше някоя идваща на гости знатна особа, макар да беше чувал, че тези хора се телепортират, а не вървят пеша, дори когато трябва да изминат едва някакви си десет-двайсет мили.

Къщата на имението изникна отпред — широка и висока, с много остри ъгли. През годините, откакто я беше видял отблизо, беше забравил колко е голяма или пък беше решил, че е само от преувеличението на детинския спомен. Сега я зяпна, спомнил си я и отново обзет от чувството, че великолепието на къщата трябва да отразява могъществото на този, който я обитава.

Покривът приличаше на острие на коса, със спалните помещения от двете страни като снопове слама на кръстец. Тухлата на самата къща беше със светлозелен цвят, а високо на фасадата имаше широки прозорци, направени от стъкло — Савн дори можеше да види светлината, процеждаща се покрай ръбовете на завесите отвътре. Напрегна взор, за да забележи някакво движение. Потърси и най-после намери дерето, в което дръзко беше играл преди толкова години, толкова близо до къщата, колкото човек можеше да се добере, без да го забележат. От тази страна също имаше стъклени прозорци, но той много добре помнеше, че ако държиш главата си ниско, могат да те видят само от високия прозорец отстрани.

Колкото и странно да беше, едва сега, докато гледаше към прозорците, осъзна, че се е стъмнило, и отново се изненада колко бързо лети времето в пещерата. В този момент от другата страна на къщата започна да свети повече и скоро там се появи някакъв слуга. Савн загледа как слугата обикаля къщата и с помощта на дълъг прът пали лампите, окачени по стените. Когато приключи, цялата къща беше осветена, сякаш гореше.

След като слугата се скри, Савн погледа още малко къщата, а после продължи по пътя, право към нея и към голямата порта. Чувстваше се почти както си представяше, че трябва да се чувства войник, тръгнал на битка, но на друга една мисъл никак не му се искаше да се спира.

Застана пред вратата и се вторачи в нея. Изглеждаше прекалено проста, за да е част от къщата на Негова милост — най-обикновено дърво, и се отваряше и затваряше като всяка друга врата, макар че, разбира се, си имаше месингова брава, която му се стори прекалено сложна. Пое си дълбок дъх, затвори очи, отвори ги и почука.

Не последва нищо.

Изчака — стори му се, че минаха няколко часа, въпреки че не беше повече от минута. Но минута или не, почувства, че всичкият му кураж се изпарява. Тропна с крак и се спря уплашен, че някой може да го види.

Защо никой не идваше да отвори?

Защото не можеха да го чуят, разбира се — вратата беше много дебела.

Е, ами тогава как да привлече човек вниманието на слугите на Негова милост?

Огледа се и най-после видя едно дълго въже, провиснало на вратата. Без да си остави време да помисли, го дръпна веднъж, силно, и едва не изпищя, щом чу отвътре трополене и скърцане, сякаш се затъркаляха дънери.

Сърцето му, което от доста време тупкаше бързо, вече се разбесня сериозно. Всъщност той беше на ръба да се обърна и да хукне, когато вратата се отвори и той се озова лице в лице с някакъв слаб мъж с ъгловато лице, облечен в ливреята на барон Мала чука. След миг се сети, че това е Търи, един от слугите на Негова милост — понякога слизаше в селото за продукти. Търи всъщност го правеше, откакто Юзда беше заминал…

Даде си сметка, че е зяпнал. Опита се да проговори, но се наложи да се окашля.

— Е? — попита намръщен слугата.

Савн успя да изграчи:

— Моля за извинение, господине.

— Хмм.

Савн си пое дъх.

— Може ли да помоля за среща с Негова милост? Казвам се Савн, син съм на Квелли и Олани и…

— За какво искаш да се видиш с Негова милост, момче? — попита Търи, съвсем равнодушно и невъзмутимо.

— Ако благоволи Негова милост, за източняка.

Търи бавно килна глава на една страна, като объркано псе, и повдигна вежди.

— Нима?

— Да, благородни господине.

— Имаш информация за Негова милост?

— Аз… всъщност…

— Е, влизай тогава, а аз ще видя дали Негова милост е на разположение. Името ти, казваш, е Савн?

— Да, господине.

— И си селяк?

— Чирак съм.

— При кого?

— При майстор Знахар, лечителя.

При тези думи очите на Търи се опулиха и за миг той сякаш се стресна. После каза:

— О, влизай, влизай.

Отвътре къщата се оказа още по-величествена, отколкото отвън, особено след като на Савн му стана ясно, че просторната стая, в която стоеше — и в която нямаше нищо друго освен няколко куки на стената и друга врата срещу тази, през която беше влязъл — всъщност е просто място, в което хората да чакат и да си окачат наметалата.

— Почакай тук — каза му слугата.

— Да, господине — отвърна Савн, а Търи излезе през другата врата и я затвори след себе си.

Савн зяпна поразен чудесното тъмно лъскаво дърво — разбираше, че само тази празна стая трябва да е струвала на Негова милост повече, отколкото струваше цялата му бащина къща. Зяпаше изкусно изработената месингова дръжка на вътрешната врата и се мъчеше да прецени дали формата й му е позната — и тогава тя се завъртя и вратата се отвори. Той се стегна да срещне Негова милост, а после се успокои, щом видя, че пак е Търи.

— Ела с мен, момче — каза слугата.

— Да, господине — отвърна Савн и макар коленете му да бяха поомекнали, последва Търи и се озова в място по-разкошно, отколкото умът му можеше да побере. Стените сякаш блестяха и бяха украсени с пищни картини. Мебелите бяха огромни и се редяха със смайващо разнообразие, и Савн не можеше да си представи как би могъл да седне на някой стол или диван. Ярка светлина изпълваше всяко ъгълче на стаята, отразяваше се от предмети с невъобразимо предназначение, изработени от кристал, лъскав метал и керамика, гледжосана с някаква удивителна техника, от която синьото и червеното изглеждаха дълбоки и щедри като кафявата пръст в горските недра.

— Внимавай къде вървиш — сопна му се Търи.

Савн се овладя малко преди да се блъсне в една ниска маса, която сякаш беше направена изцяло от стъкло. Продължи напред вече по-предпазливо, като продължаваше да се оглежда, и изведнъж му хрумна, че някои от тези кристални и метални предмети са всъщност съдове за пиене. Не мислеше, че ще може да пие от такова нещо — ръката му щеше да трепери твърде силно.

Формите, цветовете и обкръжението изведнъж се промениха. Незнайно как се бе озовал в друга стая, която все едно представляваше съвсем друг свят, доколкото можеше да разбере това, което го обкръжаваше. След това осъзна, че предметите, с които е пълна стаята, всъщност са книги — различни книги, повече книги, отколкото можеше да прочете човек през целия си живот — повече книги, отколкото Савн можеше да допусне, че са писани някога. Стотици и стотици книги. Имаше сандъци, явно направени само за да ги поберат. Имаше маси, по които лежаха, разтворени небрежно за…

Погледът му изведнъж се спря на стоящата пред него фигура, облечена в блестяща бяла риза, на която изпъкваше голям червен скъпоценен камък, окачен на верижка. Панталоните също бяха съвършено бели и торбести, падаха чак до пода и напълно скриваха стъпалата. Савн погледна лицето и извърна очи ужасен. От една страна, въпреки че беше голям, му се стори странно колко човешки изглежда, после мисълта: „Та той е човек, в края на краищата“, неволно се оформи в ума му. Но още докато си го помисляше, усети, че се е смъкнал на колене и е опрял чело в пода, че откликва сякаш на нещо заровено в него толкова дълбоко, че не подлежи на осъзнаване или на решение. И докато стоеше така на колене, смутен и покорен, с образа на благородника атира, врязан в ума му, изведнъж го осени, че Негова милост е твърде блед.

Неестествено блед.

Постара се да не мисли какво може да означава това.

Когато Негова милост заговори, увереността в гласа му накара Савн да осъзнае, че Витията, с всичките му викове, крясъци и изблици на гняв само се е преструвал, че притежава власт — че истинската власт е нещо, което или е запечатано у някого още от рождението му, или изобщо не съществува. Интересно какво ли щеше да каже Влад за това.

— Какво има, момко? — каза Негова милост. — Моят слуга каза, че имаш да ми съобщиш нещо за източняка. Ако си дошъл да ми кажеш къде е, не си прави труда. Вече знам. Ако си дошъл да молиш за твоя майстор, още не съм свършил с него. Ако искаш да ми кажеш в какво състояние е източнякът и какви са защитите му, това е друг въпрос — ще те изслушам и ще те възнаградя.

Савн се помъчи да придаде смисъл на тази странна мешавица от думи и главата му се завъртя.

„Твоя майстор“.

Майстор Знахар?

„Още не съм свършил с него“.

Успя някак да изграчи:

— Не разбирам, ваша милост.

— Е, за какво си дошъл тук? Говори.

— Ваша милост, аз… — Савн затърси подходящите думи, затруднен отчасти от това, че вече не беше никак сигурен какво иска да разбере или дали смее да попита за каквото и да било. Вдигна глава и погледът му се спря на един човек, който явно беше тук още от самото начало, въпреки че не го беше забелязал. Мъжът — Савн беше сигурен, че никога не го е виждал — стоеше зад Негова милост, абсолютно неподвижен, с лице, лишено и от най-малкия намек за страст или чувство, облечен в сиво от глава до пети, освен черната дантела по ръкавите на ризата и високите черни ботуши. По някакъв неопределим и в същото време неоспорим начин, той му напомни за Влад.

Под яката на наметалото му се виждаше гербът на дома Джерег, сякаш на Савн му трябваше това, както и цветът на облеклото му, за да разбере, че това е убиецът, за който му беше говорил Влад.

Савн не можеше да откъсне очите си от него, а от своя страна, непознатият го гледаше с любопитството на човек, видял интересно стръкче трева, въпреки че мястото й не е в нечия градина, трева с необичаен вид, заради който си струва да й обърнеш малко внимание, преди да я отскубнеш и да я изхвърлиш.

— Хайде говори, момче — сопна се Негова милост, но Савн не можеше да направи нищо, освен да гледа зяпнал. Речта му се струваше нещо толкова далечно, че не можеше дори да си представи, че ще е способен да проговори отново — заповедта на Негова милост, колкото и настойчиво да звучеше, беше сякаш от някакъв друг свят. Негова милост, разбира се, не можеше да мисли, че той, Савн, ще е способен да оформи думи, още по-малко — изречения.

— Какво имаш да ми кажеш? — настоя Негова милост. — Повече няма да те питам.

Савн чу последното и се успокои; в този момент единственото, което искаше от живота, бе Негова милост да престане да го кара повече да говори. Помисли дали да не стане и да си излезе с поклони от стаята, но не беше сигурен, че краката ще го крепят, а ако това се окажеше нередно, сигурно нямаше да излезе жив от тази къща. Пълната глупост с идването му тук го порази изцяло и направи дар словото му още по-невъзможно.

Негова милост изсумтя презрително — или нетърпеливо — и каза:

— Махнете го оттук. Сложете го при другия. Бездруго нямаме повече време.

Чу се друг глас, много тих, с леко размазан акцент, и това убеди Савн, че е на джерега.

— Ти си идиот, Лораан. Можехме да разберем…

— Млъкни — отвърна Негова милост. — Сега съветът ти ми трябва по-малко от…

— По-малко от кога? По-малко от последния път, когато не ме послуша и…

— Казах, млъкни — повтори Негова милост. — Нямаме време за това. Трябва да убием един източняк, а войниците сигурно вече са на мястото.

— Ако го намерят преди утре заранта, ще си изям заплатата.

— Ще ти дам сол — каза Негова милост. — Знам къде да започнем да търсим и разполагаме с достатъчно хора, за да не ни отнеме повече от два-три часа.

Нечии груби ръце сграбчиха Савн под мишницата. Джерегът и атирата, изглежда, изобщо не забелязаха това.

— Ще изчезне преди да си го намерил — каза джерегът.

Савн усети, че го надигат, но коленете му се подкосиха и той се смъкна на пода.

— Едва ли. Поставил съм преграда.

— Около три квадратни мили пещери?

— Да.

Някой пак сграбчи Савн и го стисна здраво под мишниците.

— Значи вече е предупреден — каза джерегът.

Повлякоха го навън. Той зърна за последен път Негова милост, стиснал юмруци и втренчен в джерега, на чието лице се бе изписала подигравателна усмивка, също като тази, която се изписваше на лицето на Влад понякога. Негова милост каза:

— Нищо, че е предупреден. Разчитам на твоя… — И гласът на Негова милост бе заглушен от някакъв звук: Савн разбра, че е от стърженето на собствените му ботуши, докато го влачат навън.

Беше в пълно неведение през какви помещения го влачеха и дори не знаеше кой го влачи, въпреки че чуваше мъжки и женски глас, сякаш някъде отдалече — казваха му да тръгне сам, ако не иска да го напердашат до посиняване. Гласовете му се струваха несвързани с ръцете, които го дърпаха, а самото дърпане му приличаше повече на някаква природна сила, отколкото на работа на човешки същества.

Стигнаха до някакво стълбище и жената се засмя и предложи да го хвърлят долу. „Дано да не го направят“, помисли си той. Знаеше, че не може да им попречи с нищо.

Те обаче продължиха да го влачат надолу по стъпалата, а после през смътно осветен коридор. Накрая стигнаха до голяма дървена врата, обкована с желязо и с дебело резе. Подпряха го на стената и той тутакси се смъкна на пода. Чу някакво хлипане и разбра, че излиза от собственото му гърло. Чак сега вдигна глава и видя кой го беше влачил — двама души в ливреята на атира, и двамата въоръжени с големи мечове. Жената държеше тежък железен ключ. Отключи вратата и махна резето. После двама отвориха вратата, вдигнаха го, бутнаха го вътре и той падна по очи.

Вратата се затвори и той чу как ключът се превъртя и резето падна. Отначало вътре му се стори тъмно, тъй като нямаше фенери като в коридора, но след това разбра, че има някаква смътна светлина, идваща от светещия камък — устройство, за което Савн беше чувал, но никога не беше виждал. Беше окачен на тавана — на повече от десет стъпки над главата му. При други обстоятелства Савн щеше да се зарадва, че го вижда, и сигурно щеше да го огледа, за да разбере как работи, но сега беше твърде стъписан.

Чак сега разбра, че онова, което първоначално беше взел за купчина дрипи, всъщност е човек, и си спомни, че Негова милост каза нещо от рода на „Сложете го при другия“. Погледна по-напрегнато и след като очите му се приспособиха към оскъдната светлина, позна майстор Знахар. Приближи го и разбра, че ръката на майстора лежи над главата му някак неестествено. Зяпна, колебаеше се да го докосне, после постепенно започна да вижда някои от нещата, които му бяха причинили.

Стаята се завъртя и светлината помръкна. Следващите няколко минути Савн не можеше да си спомни ясно: говореше на майстора и викаше нещо към залостената врата, и се оглеждаше из килията, без да знае за какво, а после седна на пода и затрепери.

Летеше ниско, много под ръждивата пелена, отначало — близо до любовника си, а после — все по-далече, след като търсенето ги раздели.

Даващия им беше казал да внимават, да гледат да не пропуснат нищо, да оглеждат всяка педя по земята, като започнат от малкия кръг над входа на пещерата и го разширяват малко по малко.

Не бързаше. Любовникът й се беше успокоил, след като Даващия вече изглеждаше извън опасност, а денят беше чудесен и прохладен. Нито за миг не забравяше какво прави — очите й и цялото й внимание бяха върху земята долу, — но това не й пречеше да се порадва на удоволствието от полета. Освен това краката бяха започнали да я болят.

Позна голямата скала, къщата и виещия се път — неща, които бе виждала, но които не значеха много за нея. Първо, там нямаше никакво месо, нито живо, нито мъртво. В същото време усещаше, с крилете и с дъха си, разликата в допира на въздуха, когато летеше над поля или над гори, над вода или над земя, по която вече бяха останали само стърнища. Всичко това усилваше удоволствието на полета.

Винаги можеше да почувства къде е съешникът й и си говореха, ум с ум, докато летяха, а най-сетне погледна надолу и видя мекия. Това й се стори странно и след като помисли малко, реши, че е защото го нямаше допреди миг, а трябваше да е видяла приближаването му. Направи един широк кръг и видя другия, появил се също толкова неочаквано като първия. Спомни си, че Даващия можеше да прави нещо такова, и реши, че ще трябва да му го спомене. Отново закръжи и ето, че се бяха появили цяло стадо меки — вървяха по пътя, който навлизаше в рехава, обрасла с треви гора.

Повика любимия си и той веднага дойде. Огледа ги — знаеше за навиците им повече от нея; после каза на Даващия какво са открили. Погледаха още малко, докато стадото остави пътя и тръгна по тясната крива пътека към пещерите.

Тогава се върнаха при Даващия, за да видят какво ще поиска от тях.