Атира

1.

Савн го видя пръв. То като помислиш, Савн и Предвестниците видя пръв. Предвестниците се държаха точно като Предвестници: минат, без да ги забележиш, и хоп — ето ги. Когато ги видя, Савн каза на малката си сестра само:

— Лятото май преваля. Джерегите се чифтосват.

— Какви джереги, Савн?

— Ей ги там, горе. На покрива на къщата на Тем.

— О, виждам ги. Може да са трайна двойка. При джерегите това го има.

— Като при източняците — каза Савн само за да покаже колко знае, понеже Полий караше вече над осемдесет и започваше да мисли, че брат й може би не знае всичко — отношение, с което той все още не можеше да се примири.

Полий не отговори и Савн хвърли последен поглед към двата джерега, кацнали на покрива на къщата. Женската беше по-едра и щом лятото започнеше да отстъпва на есента, ставаше тъмнокафява; мъжкият беше по-дребен и с по-ярка оцветка. Савн си помисли, че напролет мъжкият ще е зелен или сив, а женската — само по-светлокафява. Погледа ги за миг, кацнали и чакащи да умре някоя твар. А сетне те се вдигнаха от покрива, направиха един кръг над къщата на Тем и отлетяха на югоизток.

Савн и Полий, така и не разбрали, че Съдбата им е пратила кръжаща над главите им Поличба, продължиха до къщата на Тем да си разделят голямата купа със салата с подправки, каквито имаше само при Тем и от които маслото от ленено семе ставаше много вкусно. Салатата, с хляб и рядка солена супа, беше почти единственото, което предлагаше Тем сега, по време на прибирането на лена; толкова по-добре, че я обичаха. Много по-вкусно беше от миризмата на сушащия се лен, ама то Савн вече не й обръщаше внимание на миризмата. И сирене имаше, но Тем още не се беше научил да го прави добре, не беше като на Обущаря. Тем си беше още млад за Стопанин — едва бе навършил петстотинте.

Полий намери място, откъдето да може да гледа цялото помещение, и си поръча чаша слабо вино, разредено с водица, а пък Савн се взе ейл. Рано й беше на Полий да пие вино, обаче Тем изобщо не й го каза, а Савн нямаше изобщо да го направи. Тя огледа гостната и Савн я хвана, че на два пъти погледът й се спря на едно място, затуй й каза:

— Много е млад за тебе тоя.

Тя не се изчерви — още един знак, че вече пораства. Само отвърна:

— Кой те пита пък тебе?

Савн сви рамене и си замълча. Като че ли всички момичета в селото се лепяха на Ори, което опровергаваше мнението, че момичетата си падат по силни момчета. Ори беше много бял и красив като момиче, но това, което го правеше най-привлекателен, бе, че изобщо не забелязваше вниманието им, което напомняше на Савн за приказката на майстор Знахар за норската и вълка.

Савн също се огледа и видя, че и Файри е тук. Това, че я видя, едновременно го разочарова и успокои; разочарова го, защото тя определено си беше най-хубавото момиче в селото, а го успокои, защото всеки път, когато помислеше да поговори с нея, чувстваше, че няма къде да си дене ръцете.

На Савн му позволяваха да си купува обедна храна само по време на жътва, понеже трябваше да работи от много рано, докато не дойде време да ходи при майстор Знахар, а родителите му бяха решили, че трябва да се храни, пък си го е и заслужил. И понеже нямаше как да му позволят да си купува обяд, а да откажат на сестра му, която щеше да жъне цял ден, й разрешаваха да го придружи до къщата на Тем, ама после да се връща веднага. След като се нахраниха, Полий се върна у дома, а Савн продължи към къщата на майстор Знахар. По пътя погледна още веднъж към покрива на Темовата къща, но джерегите не се бяха върнали.

Денят в дома на майстор Знахар минаваше бързо и натоварено: смесване на билки, слушане на уроци и шетане, че да е чисто. Майсторът, гърбав и оплешивял, с очи като на хищна птица, разправяше на Савн вече за четвърти път историята за Язовеца и блатото и как си разменил местата с Умната криота. Савн мислеше, че може вече и сам да я разправя, ама не го каза това на майстор Знахар, понеже можеше и да бърка, а майсторът можеше така да му се подиграе за прекалената самонадеяност, че Савн после щеше да се черви с часове.

Затуй само си слушаше, запомняше и переше дрехите на майстора с вода, извадена от кладенеца на майстора, и миеше празните грънци, и помагаше да ги напълнят със стрити и цели билки, гледаше рисунките на бял дроб и на сърце и стоеше настрана, щом при майстора дойдеше някой, за да го цери.

В лоши дни Савн току проверяваше колко време е изтекло на всеки половин час. В добри дни винаги се изненадваше, щом майсторът речеше: „Стига толкова. Върви си вкъщи“. Тоя ден беше от добрите. Савн каза довиждане и си тръгна. Следобедът беше все още ярък под оранжево-червеното небе.

Следващото, което стана, и всъщност първото за нашата история, стана, докато Савн се връщаше към дома си. Майсторът живееше под сянката на Мала чука, край реката Горна кафява глина, което е на половин левга от селото и, разбира се, учеше Савн там. Все пак той беше майсторът. Савн беше просто чирак.

По средата на пътя между Мала чука и селото имаше едно място, където се събираха две пътеки, точно пред Витите камъни. Малко по-нататък имаше един отъпкан път, водещ към имението на Господаря на Мала чука, и точно там Савн видя странника — беше се привел и драскаше по пръстта на пътя с някакво сечиво.

Странникът бързо вдигна глава, може би като чу стъпките на Савн, изруга под нос, погледна навъсено към небето, после огледа отново момъка. Чак когато се изправи, Савн разбра, че е източняк. Гледаха се няколко мига вторачено. Савн никога не беше срещал източняк. Малко по-нисък беше от него, но имаше онази спокойна и уверена външност, идваща само с възрастта. Много странно. Савн не знаеше какво да каже. То като помислиш, не знаеше и дали говорят на един език.

— Добър вечер — рече най-сетне източникът, съвсем като местен, макар и местен от някъде доста далече на юг от Мала чука.

Савн също отвърна с „добър вечер“ и като не знаеше какво да прави по-нататък, зачака. Странна работа, да гледаш някой, дето ще остарее и ще умре, докато ти си още млад. „Сигурно е по-млад, отколкото съм аз сега“, помисли стъписан Савн. Източнякът беше облечен в зелено, като за път, носеше си лека пелерина против дъжд през рамото и беше оставил пътната си торба край пътя. На бедрото му висеше някаква много крехка на вид сабя, а в ръката си стискаше сечивото, с което беше ровил — дълга права кама. Савн се беше вторачил в нея, когато забеляза, че едната му ръка е с четири пръста. Зачуди се дали пък това не е обичайно за тях. В този миг странникът каза:

— Не очаквах, че някой ще мине по този път.

— Малцина минават оттук — рече му Савн все едно, че говореше на човек, сиреч на равен. — Майсторът ми живее нагоре по пътя, а по тоя натам е имението на Господаря на Мала чука.

Странникът кимна. Очите и косата му бяха тъмнокафяви, почти черни, и над устната му растяха гъсти косми, и ако беше човек, щеше да мине за нисък и плещест, но тази фигура, помисли си Савн, може би беше нормална при източняците. Изглеждаше малко кривокрак и главата му сякаш беше издадена малко напред от раменете, сякаш не беше поставена съвсем на място и можеше всеки момент да падне. Също така в гласа му се долавяше нещо странно, което младежът не можа да си обясни.

Савн се окашля и рече:

— Аз да не би, хм, да ви прекъснах нещо?

Непознатият се усмихна, но не стана ясно що за мисъл или чувство предизвика усмивката му.

— За вещерството знаеш ли?

— Не много.

— Все едно.

— В смисъл, знам, че вие, хм, че се практикува от… вие това ли правехте?

Странникът продължаваше да се усмихва.

— Казвам се Влад.

— Аз съм Савн.

Отвърна му с поклон, като на равен. Чак по-късно на Савн му хрумна, че е трябвало да се обиди от това. После онзи, дето се нарече Влад, каза:

— Ти си първият, когото срещам край това село. Как се нарича?

— Мала чука.

— Има ли някаква малка чука наблизо?

Савн кимна.

— Ей натам. — И посочи пътя, по който бе дошъл.

— Е, значи името си е на място.

— Вие от юг ли сте?

— Да. Говорът ми не го ли издава?

Савн кимна и попита:

— Къде от юг?

— О, от много места.

— Дали ще е, хм, учтиво, да ви попитам какво трябваше да направи заклинанието ви? Нищо не разбирам от вещерство.

Влад му отвърна с любезна усмивка.

— Няма да е неучтиво. Стига да не настояваш да ти отговоря.

— О.

Зачуди се дали трябва да го приеме за отказ и реши, че май ще е по-безопасно. Трудно беше да се разбере какво означават физиономиите на източняка и това за пръв път накара Савн да осъзнае колко зависи от хорските изражения да се разбере какво казват.

— Ще се задържите ли дълго тъдява?

— Не знам. Може би. Зависи как ще тръгне. Обикновено не се задържам дълго никъде. Но като стана дума за това, можеш ли да ми препоръчаш някой хан?

Савн примига.

— Не разбирам.

— Странноприемница?

Савн поклати глава объркан.

— Ние тук сме дружелюбен народ, общо взето…

— Някъде, където може да се преспи?

— А! Тем дава стаи на пътници.

— Добре. Къде е?

Савн се поколеба малко, после отвърна:

— Аз самият отивам натам. Ако искате, можем да вървим заедно.

Влад на свой ред се поколеба, после рече:

— Сигурен ли си, че няма да има неприятности?

— Никакви. Бездруго ще мина покрай къщата на Тем.

— Чудесно. Напред тогава, о, кураж, и да не спъва страх петите ни.

— Какво?

— „Кулата и дървото“, второ действие, четвърта сцена. Все едно. Води.

Щом поеха по пътя за имението, Влад попита:

— Та закъде казваш, че си тръгнал?

— Връщам се вкъщи от деня ми при майстор Знахар. Чирак съм му.

— Прости ми за невежеството, но кой е майстор Знахар?

— Той ни е Знахаря — каза гордо Савн. — В целия ни край има само трима като него.

— И хубаво, че ги има. Той и на господаря на Мала чука ли служи?

— Какво? О, не — отвърна стъписан Савн. Хич не му беше хрумвало досега, че баронът може да легне болен или да се нарани. Макар че като си го помисли сега, защо да не беше възможно? — Негова милост, ами… не знам той какво прави, но майстор Знахар си е наш.

Източнякът кимна, сякаш тези думи потвърждаваха нещо, което знаеше или за което се досещаше.

— А какво правиш там?

— Много неща. Днес помагах на майстор Знахаря в приготвянето на шина за ръката на Дейм Сприхавия и преговорихме „Деветте стеги за крайници“.

— Изглежда интересно.

— И, разбира се, уча се да разказвам истории.

— Истории?

— Ами да.

— Не разбирам.

Савн се намръщи, после попита:

— Не разказват ли всички Знахари истории?

— Не и там, откъдето съм.

— От юга ли сте?

— От много места съм.

— О, ясно. Ами, разказваш му на човека истории, за да му отвлечеш ума, докато го цериш.

— Звучи логично. И аз съм разказвал доста истории.

— Така ли? Обичам да слушам истории. Може да ми…

— Не, едва ли. Обстоятелствата бяха особени. Един все ми плащаше, за да му разказвам за живота си, така и не разбрах защо. Но парите бяха добри. А и успя да ме убеди, че никой друг няма да чуе за тях.

— Вие това ли правите? Разказвате истории?

Източникът се засмя сърдечно.

— Не. Не бих казал. Напоследък просто скитам.

— Отивате към нещо или бягате от нещо?

Влад го погледна малко накриво.

— Проницателен въпрос. Колко годишен си? Всъщност все едно. Я кажи, какво готвят там, където ме водиш?

— Главно салата по това време. Жътва е, нали виждате.

— А, да. Не бях помислил за това.

Докато вървяха, Влад непрекъснато се оглеждаше. По едно време каза:

— Изненадва ме, че ей там не е разчистено за земеделие.

— Много е влажно отсам хълма — каза Савн. — На лена му трябва суха почва.

— Лен? Вие само това ли гледате тук?

— Почти. Има малко царевица за добитъка, но на тази почва не расте много. Главно е лен.

— А, ясно. Това го обяснява.

Стигнаха билото на хълма и продължиха надолу.

— Какво обяснява?

— Миризмата.

— Миризмата ли?

— Трябва да е ленено масло.

— Да, масло от ленено семе. Свикнал съм с нея.

— Това трябва да са ми поднесли и на последното място, където ядох, на половин ден на изток оттук.

— Бели камък трябва да е било. Бил съм там два пъти.

Влад кимна.

— Всъщност не усетих вкуса в яхнията, но салатата беше много интересна.

На Савн му се стори, че долавя намек на ирония в тона на спътника си, но не беше сигурен.

— Някои видове лен се използват за готвене, а от други се тъче.

— Лен?

— Да.

— Значи готвите си от същото, от което си правите дрехите?

— Не, не е същото. Различни са.

— Може пък да ги бъркат понякога — каза Влад. — Това обяснява салатата.

Савн го погледна, но пак не беше сигурен дали се шегува.

— Лесно можеш да ги различиш. Като извееш семето и го сложиш в буретата в зимника, истинският, истинският салатен лен почва да се топи…

— Все едно — прекъсна го Влад. — Сигурен съм, че ги различаваш.

От едно дърво излетяха двойка джереги и се изгубиха в гората пред тях. Савн се зачуди дали не са същите, които бе видял преди.

Стигнаха последния хълм пред къщата на Тем и Савн рече:

— Така и не отговорихте на въпроса ми.

— Кой въпрос?

— Отивате ли към нещо, или бягате от нещо?

— Много отдавна беше. Вече не съм сигурен.

— Аха. Мога ли да ви попитам нещо?

— Естествено. Но мога да не ти отговоря.

— Щом не разправяте истории, какво правите всъщност?

— Искаш да кажеш, че всеки трябва да прави нещо?

— Ами да.

— Горе-долу ме бива като ловец.

— О.

— А си имам и няколко жълтици, които показвам тук-там, щом се наложи.

— Само ги показвате?

— Точно така.

— И какво ви носи това?

— Кара хората да искат да ми ги вземат.

— Това добре, но…

— И щом опитат, аз пък им прибирам каквото си носят, и то обикновено задоволява скромните ми нужди.

Савн го изгледа, мъчейки се отново да разбере дали не го поднася, но устата на източняка беше почти скрита под черните косми на устната му.

После извърна очи, та непознатият да не помисли, че е невъзпитан.

— Ей там долу е, сър — посочи той. Чудеше се дали трябва да нарича „сър“ един източняк.

— Казвай ми Влад.

— Мисля, че къщата ще ви хареса.

— Убеден съм — каза Влад. — Като изкараш няколко дни из пущинака, ще се смаеш колко малко трябва, за да се почувстваш като в лукс. Може ли да ти подаря нещо?

Савн се намръщи, обзет от внезапно подозрение, което не можеше да си обясни.

— Какво имате предвид?

— Моите хора имат обичай да подаряват нещо на първия, когото срещнат в нова земя. Носело късмет. Не мога да твърдя, че го вярвам, но реших да спазвам старите обичаи.

— Какво…

— Ето това. — Той бръкна в кесията си, извади нещо и му го показа.

— Какво е това?

— Просто лъскаво камъче, което намерих при скитанията си.

Савн зяпна камъчето, разкъсван между страха и възхитата.

— Вълшебно ли е?

— Не. Най-обикновено камъче.

— О! Колко е хубаво! Зелено.

— Да. Моля те, вземи го.

— Ами, благодаря — каза Савн. Не можеше да откъсне очи от камъчето. Беше излъскано до блясък. Савн се зачуди как може човек да излъска едно камъче и защо изобщо би си правил този труд. Взе го и го пъхна в джоба си. — Може да се видим пак.

— Може — каза Влад и влезе в къщата. На Савн му се дощя да влезе с него, само за да види лицето на Тем, когато източнякът стъпи вътре, но вече се беше стъмнило, а Танер винаги се мръщеше, когато се прибереше късно.

Докато вървеше към къщи, на още една левга от къщата на Тем, Савн се замисли за източняка — какво търсеше тук, кога беше дошъл, накъде и кога щеше да замине и дали казваше истината за живота си. Не му беше трудно да повярва, че се занимава с лов… (макар че как можеше да намери плячка? Източняците не можеха да правят магии, нали?), но другото, виж, беше любопитно… и възбуждащо. Савн усети, че изпитва съмнение, а когато наближи примигващата светлина, прозираща от намазания с ленено масло прозорец на къщата им, вече се беше убедил, че източнякът си го е измислил.

Не вечеря Савн мълчеше — беше се отвял нанякъде. Танер и Манер не забелязаха, много бяха уморени за приказки. Сестра му бъбреше непрекъснато, но и да забеляза, че Савн не се включва в разговора, не каза нищо. Единственият път, когато проговори, беше когато Ма го попита какво е научил днес при майстор Знахар, а той само сви рамене и измърмори, че е намествал кокали, а после сестра му се разбъбри пак колко глупави били познатите й момичета и колко я дразнело, че трябва да си общува с тях.

След вечеря Савн помогна в къщната работа — малкото, което можеше да се направи на немощната вълшебна светлина на Танер. Трябваше да се нацепят дърва за разпалка (Танер и Манер сечаха едрите цепеници — казваха, че Савн още не бил пораснал достатъчно), трябваше да се почисти в кошарата с кетна, че да не привлече лешояди, а и сечивата за утрешната жътва трябваше да се почистят.

След като привърши, той отиде зад плевника, седна на един пън и заслуша нощната песен на гургулицата, някъде отзад. Гургулицата щеше скоро да си тръгне, да отлети на юг до пролетта, и щеше да отведе със себе си белогръбчето, червеношийката и крадливчето. Но за първи път Савн се зачуди къде ли щяха да заминат и как ли изглежда всичко там. Трябваше да е много топло за тях лете, иначе щяха да си стоят, но като оставим това, какво ли беше? Дали там живееха хора и ако да, как ли изглеждаха? Дали имаше там някой Савн, който гледа птиците и се чуди какво става, когато отново отлетят на север?

И си представи внезапно един друг Савн, Савн, гол до кръста и плувнал в пот, който се озърта през рамо.

„Мога просто да замина — помисли той. — Без да се прибера вътре, за да си взема нещо, просто да замина. Да разбера къде отива гургулицата и кой живее там, и как изглеждат там. Мога да го направя веднага“. Но знаеше, че няма да го направи. Щеше да си остане тук и…

И какво?

Изведнъж си помисли за джерегите, които беше видял на покрива на Тем. Летящите влечуги също ядяха леш, също както, в друг смисъл, го правеха онези от дома Джерег. Савн беше виждал много от животните, но не и от благородниците от този дом. Какво ли щеше да е да срещне някой?

„Защо изведнъж започнах да мисля за тези неща?“

И: „Какво става с мен?“ Изведнъж усети замайване и за малко щеше да се смъкне на земята, защото мигът бе толкова чудесен, колкото и страшен. Не искаше да диша, а усещаше съвсем ясно, че го прави, усещаше как въздухът нахлува в дробовете му и излиза от тях и даже как изпълва цялото му тяло — нещо невъзможно. И имаше пред него някакъв широк друм, с тухлени стени от двете страни, и небе, което беше ужасно черно. Пътят продължаваше цяла вечност и той знаеше, че някъде напред има разклонения, които можеха да водят накъде ли не. И над тях се извисяваше ликът на източняка, когото бе срещнал днес, и по някакъв начин източнякът отваряше някои от тези пътеки, а други затваряше. И се пълнеше сърцето му с радост от загубата и с болка пред всяка нова възможност.

С една част на съзнанието той разбираше какво става — някои го наричаха „Докосването на боговете“ и разправяха, че имало мистици от дома Атира, които прекарвали целия си живот в това състояние. Беше чувал от приятели за такива преживелици, но не им беше вярвал много. „Все едно, че докосваш целия свят наведнъж“, разправяше Корал. „Все едно, че можеш да видиш всичко наоколо си и даже да надникнеш вътре във всичко“, беше разправял един, но кой — не помнеше. А сегашното беше точно това, но и не само това.

Какво означаваше то? Щеше ли да го промени? По какъв начин? Щеше ли пак да си е той, когато свършеше?

И после свърши — отиде си толкова бързо, колкото беше дошло. Гургулицата продължаваше да пее, а щурецът й пригласяше. Той вдиша няколко пъти дълбоко и се постара да жигоса преживяното в паметта си, че да може да го изпита отново. Какво ли биха казали Ма и Та? А Корал? Полий нямаше да му повярва, но все едно. Все едно беше дали някой ще му повярва. Всъщност той изобщо нямаше да им каже. Нямаше да каже дори на майстор Знахар. Беше си негово и щеше да си го остави така, защото разбираше едно — можеше да замине, стига да поиска.

Макар никога да не беше мислил за това, го разбираше с всички сетива на тялото си; можеше да избере или живота на знахар в Мала чука, или нещо неизвестно, по широкия свят. Кое от двете щеше да избере? И кога?

Седеше и се чудеше. След малко нощният студ на ранната есен го накара да потръпне и той се прибра вътре.

Наричаха я Роуца и понякога дори отговаряше на това име.

Щом полетя нагоре, проби облачната пелена, задиша отново и небето стана синьо — ярко, живо и танцуващо синьо, осеяно с бели и сиви петънца, както долу на повърхността имаше петънца от други светове и за нея там изборът между тях не беше голям. Петънцата отгоре ги разместваше вятърът; онези отдолу безспорно ги разместваше нещо, което много приличаше на вятъра, но беше по-трудно да се разпознае.

Но самата нея вятърът не отмести, нито я отнесе; тя по-скоро се плъзна покрай него и през него. Казваха, че моряците не си играят с морето, но с ветровете тя си играеше.

Любовникът й я зовеше отдолу и тъкмо този зов, този зов тя не можеше да разбере вече толкова години. Не беше за храна, нито за опасност, нито за съешаване, макар че приличаше на всички тези неща наведнъж. Беше съвсем друг зов, зов, който означаваше, че любовникът й иска двамата да направят нещо за Даващия. Не разбираше какво обвързва любовника й с Даващия, ала беше обвързан и като че ли искаше да е така. Не можеше да го разбере.

Но се отзова. Защото я беше призовал и защото винаги се отзоваваше на зова му. Изобщо не й мина през ума идеята за честна игра, но нещо много сродно с това зашепна в мислите й, когато се завъртя, затаи дъх и се плъзна обратно надолу през оранжевата пелена, съскайки на вихъра, понесъл се нагоре, от който вече нямаше нужда. Любовникът й чакаше и очите му блестяха пак така тайнствено.

Видя Даващия преди да го е подушила, но нито видя, нито чу или помириса любовника си; просто знаеше къде е той и двамата се събраха, спуснаха се и заплющяха с криле във въздуха, за да кацнат на късия, дебел и мек врат на Даващия и да зачакат желанията му, които щяха да изслушат с пълно внимание и най-малкото щяха да обмислят.