Атира

Пролог

Край един огън сред гората като добри приятели седяха жена, момиче, мъж и момче.

— Щом вече си тук — каза мъжът, — обясненията могат да изчакат, след като хапнем.

— Добре — отвърна жената. — Много вкусно мирише.

— Благодаря — каза мъжът.

Момчето си мълчеше.

Момичето подуши и изсумтя презрително; тримата не й обърнаха внимание.

— Какво е? — попита жената. — Не мога да го позная…

— Птица. Скоро ще е готова.

— Той я уби — каза обвиняващо момичето.

— Нима? — каза жената. — А не трябваше ли?

— Той знае само да убива.

Мъжът не отговори; само обърна птицата на шиша.

Момчето си мълчеше.

— Не можеш ли да направиш нещо? — попита момичето.

— Какво, да го науча на някое умение ли? — каза жената. Никой не се засмя.

— Вървяхме през гората — каза момичето. — Не че исках да съм тук.

— Не си ли? — възкликна жената и изгледа с присвити очи мъжа. Той не им обърна внимание. — Принудил те е да тръгнеш с него?

— Е, не ме е принудил, но трябваше да тръгна.

— Хм.

— И изведнъж се уплаших и…

— От какво се уплаши?

— А… ами… от това място. Исках да тръгнем по друг път. Но той — не.

Жената погледна печащата се над огъня птица и кимна.

— Така правят те. Така си намират дивеча, така плашат хищниците. Сигурно трябва някаква психична способност, за да…

— Все ми е едно — каза момичето.

— Време е за ядене — каза мъжът.

— Почнах да споря с него, но не ми обърна внимание. Извади ножа, хвърли го в храстите и…

— Да — каза мъжът. — И ето го резултата.

— Могъл си — обърна се рязко жената към него — просто да я заобиколиш. Те не нападат същества, големи колкото нас.

— Хайде да ядем — каза мъжът. — Обидите да ги оставим за после.

Момчето си мълчеше.

Жената каза:

— Както искаш. Но съм любопитна…

Мъжът сви рамене.

— Не обичам неща, които си играят игрички с ума ми. Освен това стават за ядене.

Момчето, казваше се Савн, си мълча през цялото време.

Което можеше само да се очаква при дадените обстоятелства.