Атира

4.

Савн си беше помислил, че ще отидат в стаята на Влад, но източнякът го изведе на улицата. Навън все още беше светло, но постепенно започваше да се стъмва, пелената ставаше повече червена, отколкото оранжева и подсилваше тъмночервения блясък на тухлите на старата къща на Обущаря отсреща. Малко хора минаваха и всички като че ли се бяха залисали в работата си; възбудата отпреди няколко часа се бе изпарила като локва в горещ летен ден. А и доколкото можеше да прецени Савн, онези, които се мяркаха наоколо, сякаш нарочно отбягваха да погледнат към източняка.

Савн се зачуди защо идеята да учи източняшка магия не го беше възбудила чак толкова и стигна до извода, че е защото всъщност не вярва, че е възможно да стане. „Добре де — попита се той, — защо пък не?“ „Защото — последва отговорът — изобщо не го познавам тоя източняк и не разбирам защо ще иска да ме учи на каквото и да било“.

— Къде отиваме? — попита той на глас.

— До място, заредено със сила.

— С какво?

— Място, където е по-лесно да си извън и вътре в себе си, както и в другото.

Савн се помъчи да реши кой въпрос да зададе по-напред.

— Другото ли?

— Лицето или нещото, които желаеш да промениш. Вещерството — магията — е начин да се променят разни неща. За да промениш нещо, трябва да го разбереш, а най-добрият начин да разбереш е като се опиташ да промениш.

— Не разби…

— Илюзията за разбиране е резултат от разстояние и перспектива. Истинското разбиране изисква съпричастие.

— О? — отвърна Савн и остави за по-късно да реши дали да помисли върху това, или не.

Крачеха бавно към няколкото оставащи постройки в западния край на селото. Савн съзнателно потискаше желанието си да побегне. Вече бяха съвсем сами; чуваха се само откъслечни гласове откъм склада за храни, където Снабдителя говореше: „Та му рекох аз, не съм виждал никога кетна с дървен крак и не знам как е могло да стане тъй, че…“ Савн се зачуди на кого ли говори. Скоро поеха по пътя за господарското имение, западно от селото, и Савн попита:

— Какво прави едно място заредено със сила?

— Много неща. Понякога е свързано със самия терен; друг път — със събития, които са станали там, или с хора, които са живели там; понякога човек не знае защо е така, просто го усеща.

— Значи ще продължим да вървим, докато го усетим? — Савн реши, че никак не му харесва мисълта цяла нощ да обикаля така, докато се намери място, което ще е „подходящото“ за източняка.

— Освен ако не знаеш място, което е възможно да е заредено със сила.

— Че как да го позная?

— Знаеш ли някое място, където са принасяни в жертва хора?

Савн потръпна.

— Не, тук няма такова нещо.

— Добре. Бездруго не съм много сигурен, че държим да се озовем точно на такова. А да живее някой могъщ магьосник наблизо?

— Не. Е, ти каза, че господарят Мала чука е такъв.

— О, да. Вярно, че го казах. Но ще е трудно да стигнем до мястото, където работи. Според мен трябва да е оттатък реката, в замъка му.

— Няма ли си такова в имението?

— Сигурно не. Разбира се, това е само предположение; но все едно, едва ли можем да влезем и в имението му, нали?

— Прав си, едва ли. Но ако е работил някъде, мястото трябва да е заредено, така ли?

— Почти сигурно.

— Добре, ами водата, която е използвал?

— Водата? О, да, Тъмната вода. За нея какво ще ми кажеш?

— Ами… ако намерим вода в пещерите…

— Пещерите? Ама разбира се, че пещерите! Къде са те?

— Не са далече. На половин левга от Голям чукар, после малко надолу през сипея и по пътеката.

— На тая светлина можеш ли да ме заведеш?

— Разбира се.

— Води тогава.

Савн веднага остави пътя и зацепи право към хълмовете над Голям чукар; разчиташе на паметта и усета си в сгъстяващия се вечерен мрак.

— Тук внимавай — предупреди той спътника си, когато тръгнаха през сипея, пресичащ хълма. — Чакълът е хлъзгав и ако паднеш, може да се пребиеш.

— Добре.

Стигнаха до една тясна, но равна пътека към пещерите и вървенето стана по-леко. Савн каза:

— Помниш ли дето ми каза как си подмамвал разбойници да те нападнат?

— Да.

— Ти тогава, ъъъ, пошегува ли се с мен?

— Не съвсем — отвърна Влад. — Всъщност правил съм го само два пъти, тъй че малко преувеличих.

— О!

— Какво те накара да ме попиташ?

— Просто се чудех дали затова носиш сабя.

— Нося сабя в случай, че някой се опита да ме нападне.

— Да, но имах предвид, това ли е идеята? Носиш я, за да могат разбойниците да…

— Не. Носех си я много преди това.

— Но тогава защо…

— Вече ти казах — в случай, че някой се опита да ме нападне.

— А случвало ли се е? Искам да кажа, преди разбойниците?

— Някой да се опита да ме нападне? Да.

— И ти какво правиш?

— Понякога се бия. Друг път бягам.

— А случвало ли ти се е някога… в смисъл…

— Все още съм жив. Това би трябвало да ти говори нещо.

— О. Така ли… искам да кажа, ръката ти…

Влад погледна лявата си ръка все едно, че беше забравил за съществуването й.

— О, да. Ако някой замахне с меч към теб и си невъоръжен, възможно е да отклониш оръжието с ръка, като поднесеш дланта съвсем успоредно на плоското на меча. Реакцията ти трябва да е съвършена. И също така да не забравяш да си пазиш кутрето.

Савн трепна съчувствено и реши да не пита за повече подробности. След малко подхвърли:

— Неприятно ли е да се носи сабя?

— Не. Във всеки случай, носел съм си много повече.

— Повече какво?

— Повече стомана.

— Защо?

— Живях в едно доста по-опасно място.

— Кое?

— Адриланка.

— Бил си там?

— И още как. По-голямата част от живота си съм изкарал там.

— Бих искал да видя Адриланка.

— Надявам се да я видиш.

— Как изглежда?

— Зависи как ще я приемеш. Все едно са хиляда различни градове. Място, където има повече благородници, отколкото текла, като че ли. Място на лек живот, на лукс и на внезапно насилие, зависи къде се намираш и кой си. Място, където се сбъдват желания, и място на вечни копнежи. Както навсякъде другаде, струва ми се.

Започнаха да се изкачват към пещерите.

— Харесваше ли ти там?

— Да.

— Тогава защо напусна?

— Някои хора искаха да ме убият.

Савн се спря, обърна се и се опита да погледне лицето на Влад, за да види дали не се шегува; но беше твърде тъмно, за да се разбере. Всъщност твърде тъмно беше станало вече и да се върви безопасно. Влад спря зад него и зачака. Отгоре изплющяха криле. Савн не можа да разбере каква е птицата, но като че ли беше голяма.

— Трябва да стигнем до пещерите — каза той след малко.

— Води.

Савн поведе. Стигнаха до малко възвишение към първата, която беше плитка и не предлагаше нищо интересно, затова той я остави.

— Наистина ли си убивал хора?

— Да.

— Наистина ли в Адриланка е имало хора, които са искали да те убият?

— Да.

— Сигурно е много страшно.

— Само ако ме намерят.

— Още ли те търсят?

— О, да.

— Мислиш ли, че ще те намерят?

— Надявам се, че не.

— Какво си направил?

— Напуснах.

— Не, искам да кажа защо искат да те убият?

— Ядосах някои колеги в работата.

— А каква ти беше работата.

— Вършех едно-друго.

— О!

— Чувам вода долу.

— Речните вирове. Където хората от Кафява глина и Голям чукар се къпят и си перат дрехите.

— А, да. Минах покрай тях вчера. Не разбрах, че мястото е същото. Значи това трябва да е Голям чукар.

— Да.

— Казваш, че знаеш пещера, в която има вода?

— От по-дълбоките е. Там отиваме.

— Добре. Мисля, че точно това ни трябва.

— Какво ще направим там?

— Ще видиш.

— Добре. Ето я. Минава назад и надолу, и колкото по-навътре се спускаш, толкова по-влажни стават стените, а помня, че веднъж чухме под нас да шурти вода, макар че не стигнахме до нея.

— Чудесно. Да видим как изглежда.

Наоколо им изведнъж се появи мека жълтеникава светлина и открои обраслите с треволяк скали.

— Това вещерство ли е? — попита Савн.

— Не. Магия.

— Значи и моят Танер щеше да може да го направи?

— Да. Хайде да влезем.

Входът към пещерата беше тесен и нисък, тъй че щеше да е трудно да се намери дори през деня, ако Савн не знаеше къде е. Посочи го на Влад, а той се преви и магическата му светлина прогони мрака. Последва шумоленето на малки зверчета — събудени от покоя си, те защъкаха наоколо да се изпокрият.

— По-добре да не знаем какво са — каза Влад.

— Съгласен съм — отвърна Савн и поведе надолу.

Пещерата изведнъж се разтвори и на вълшебната смътна светлина на Савн му се стори, че е по-голяма, отколкото я помнеше. Много ясно се чуваха тихите стъпки на ботушите им и дори собственият му дъх.

— А с вещерство можеш ли да направиш светлина?

— Не знам — отвърна Влад. — Никога не съм опитвал. По-лесно е да вземеш факли. Сега накъде?

— Сигурен ли си, че държиш да слезем по-надълбоко, Влад?

— Да.

— Тогава насам.

Бледият светлик се движеше с тях, ставаше по-ярък в по-тесни места, а след това — по-смътен, щом навлезеха, в по-просторни кухини.

След малко Савн каза:

— Държиш ли да стигнем чак до водата?

— Стига да можем. Там със сигурност ще е заредено със сила.

— Защо?

— Защото лорд Мала чука е използвал това място. И да не е било място на сила преди, заредило се е от него. Такъв е той.

— Стигал съм само дотук.

— Изчакай тогава.

Савн зачака, вслушан в плясъка на криле, а Влад присви очи, после леко ги разшири и поклати глава, а накрая размърда устни все едно, че изричаше заклинание.

— Добре — най-сетне промълви той. — Безопасно е. Ако се покатерим по онази издатина, пропълзим нататък около четиридесет стъпки и скочим, ще пропаднем на около пет стъпки върху равна повърхност.

— Как разбра?

— Ти дойде с мен, за да учиш точно това, нали?

— Това вещерство ли беше?

— И да, и не. Без Изкуството нямаше да мога да го направя.

— Сигурен ли си, че…

— Да.

Савн се поколеба за миг, но Влад, без да чака, се запъти към посочената издатина и запълзя по нея. Савн запълзя след източняка, а после, на същото място като Влад, се смъкна надолу, пусна ръце и се приземи леко. Водният ромон се усили. Жълтата светлина също се усили и смътно огря голяма кухина с тъмен поток, широк четири стъпки, който лениво се стичаше навътре в хълма.

— Това ли е мястото? — попита той и чу зад гърба си ехото на собствените си думи. — Или трябва да продължим навътре?

— Ти как мислиш? — каза Влад.

— Не знам.

— Нищо ли не можеш да усетиш?

— Какво имаш предвид?

— Разтвори сетивата си. Не усещаш ли сила?

Савн затвори очи и се опита да усети нещо по-необичайно. По кожата му пробяга хлад и вятър тихо прошепна в ушите му, но нищо повече.

— Не — каза той. — Но и не знам какво трябва да изпитам.

— Тогава да опитаме тук. Седни на тази скала. Вземи наметалото ми и го сгъни зад главата си, за да можеш да се облегнеш.

Савн го послуша.

— А сега какво?

— Отпусни се.

Опита се да се намести по-удобно в тази необичайна поза, но без голям успех.

— Можеш ли да усетиш кожата на тила си? Темето? Не, нямам предвид да го пипаш. Сложи ръцете си в скута. Така. Сега можеш ли да усетиш темето си? Мисли как се отпуска кожата на главата ти. Представи си как се отпуска всеки косъм. Слепоочията ти, ушите, челото ти, очите, бузите ти, челюстите. Едно по едно, постарай се да отпуснеш всяко мускулче. Усещаш как главата ти потъва в наметалото, представяш си как потъваш в стената зад теб…

Малко по-късно Влад попита:

— Как се чувстваш?

Савн осъзна, че е изтекло много време, но не знаеше нито колко, нито какво е станало през това време.

— Чувствам се добре — отвърна той, изненадан от откритието си. — Все едно, че съм… не знам, по-жив, може би.

— Хубаво. Справи се добре.

— Искаш да кажеш, че вече съм вещер?

— О, не. Това беше само първата стъпка — да подготви ума ти за пътуването.

— Усещането е страхотно.

— Знам.

— Какво правим по-нататък?

— По-нататък те връщаме у дома. Вече е късно.

— Нима? — Савн посегна през връзката си да разбере колко е часът и пребледня. — Богове! Представа нямах…

— Не се тревожи.

— Но Ма и Та…

— Ще говоря с тях.

— Но те… — Преглътна думите си. Канеше се да каже, че родителите му няма да слушат един източняк, но усети, че няма да е учтиво да го каже. Все едно, Влад много скоро щеше да го разбере сам.

Източнякът сякаш не забеляза. Махна на Савн да се приближи и щом се събраха, сви юмрук, лицето му се стегна — и отново се озоваха в Мала чука, в северния край на селото. Савн смътно успя да различи заобикалящото го на бледожълтата светлина, която продължаваше да се излъчва от Влад.

— Ти ни телепортира! — извика той.

— Зная, че живееш някъде насам, а това е единственото място, което познавам достатъчно добре, за да…

— Но ти ни телепортира!

— Ами да. Ти каза, че си закъснял. Надявам се, че нямаш нищо против.

— Не, не, но не познавам никой друг, който да е достатъчно добър за това.

— Не е чак толкова трудно.

— Ти си магьосник.

— Е, да. Наред с някои други неща.

Савн го зяпна ококорен, след което се усети, че се държи невъзпитано. Влад само му се усмихна и рече:

— Хайде. Не знам къде живееш, така че останалата част от пътя ще я минем пеш.

Стъписан, Савн тръгна по пустата улица. После попита:

— Как телепортираш? Чувал съм, че…

— Изобщо не е трудно. Трябва само да си уверен, че знаеш точно къде отиваш. Трудното е да не ти прилошее след това, за което помага вещерството.

— Но как знаеш къде ще стигнеш?

— Трябва да го помниш много добре, всъщност — съвършено. Тъкмо запомненото позволява да се осъществи пътуването.

— А ако не си го запомнил толкова добре?

— Тогава си в беда.

— Но…

— Понякога можеш да си подготвиш място, до което да се телепортираш. Това те ограничава, но е добре, ако бързаш.

— Можеш ли да ме научиш на всичко това?

— Бих могъл. Къде е къщата ти?

— Отвъд този хълм, но трябва да заобиколим по пътя, защото ленът не е още ожънат.

— Добре.

Влад като че ли се оправяше лесно в тъмното, макар че дали беше заради това, че източняците имат по-добро нощно зрение, или заради магическата му сила, или по някаква съвсем друга причина, Савн не разбра, а и не измисли подходящ начин да попита, затова си замълча и двамата не проговориха, докато не се озоваха пред къщурката с една-единствена, стегната с кожени ремъци врата и два прозореца, покрити с промазана с ленено масло хартия. От лампите и печката вътре се процеждаше смътна жълтеникава светлина.

— Хубава е — каза Влад.

— Благодаря — отвърна Савн, който тъкмо си бе помислил колко жалък сигурно изглежда домът му за някой, който е живял в Адриланка.

Явно ги бяха видели отвътре, защото щом пристъпиха към вратата, тя рязко се отвори, за малко да се откъсне от кожените си панти и на смътната светлина от печката се очертаха фигурите на Ма и Та. Стояха неподвижни и макар Савн да не можеше да разчете физиономиите им, не му беше никак трудно да си представи разгневеното, ококорено лице на Ма и намръщения, объркан Та.

Те пристъпиха напред. Ма каза:

— Ти кой си?

За миг това го озадачи, но се сети, че въпросът не е към него.

— Влад. Днес сигурно ме видяхте, в къщата на Тем.

— Ти? Какво правиш със сина ми?

— Уча го — каза Влад.

— Учиш го? На какво си въобразяваш, че можеш да научиш детето ми?

Влад отвърна с много тих и вежлив тон, съвсем различен от този, с който беше говорил досега.

— Уча го да чува гласовете на камъните — каза той. — И да вижда пророчество в движението на облаците. Да улавя вятъра с ръка и да вади скъпоценни камъни от пясъчните хълмове в пустинята. Да смразява въздуха и да пали водата. Да живее, да диша, да върви, да вкусва радостта на всеки път и тъгата при всеки обрат. Съжалявам, че го задържах до толкова късно. В бъдеще ще внимавам повече. Не се съмнявам, че ще се видим отново. Желая ви лека нощ.

Ма и Та стояха на смътната светлина, загледани в потъващата в нощта фигура на източняка, загърнат в сивото си наметало. После Та каза:

— Никога не съм…

— Тихо — прекъсна го Ма. — Хайде първо да го сложим този да спи.

Савн така и не разбра какво направи Влад, но повече нито стана дума за късния час, нито му се скараха. Отиде си в ъгъла под плевника, разгъна кожите и си легна, без да каже нищо.

Сънува пещерата, което, след като се събуди, не го учуди ни най-малко. В съня пещерата се беше изпълнила с дим, който, поне както го помнеше, непрекъснато променяше цвета си, а от него излиташе един джерег и заговаряше с гласа на Влад:

— Почакай тук. — И: — Ще се почувстваш добре отдъхнал, освежен и силен. — И други неща, които не можеше да си спомни.

Сънят обаче по някакъв начин му беше въздействал, защото когато се събуди, беше бодър. Докато се приготвяше за настъпващия ден, с известно раздразнение си даде сметка, че ще трябва няколко часа да жъне, после го чакаха няколко часа с майстор Знахар, преди да получи някаква възможност да намери Влад и, както се надяваше, да продължат от там, където бяха прекъснали.

Но забрави за раздразнението си след предобедната жътва, когато пристигна в дома на майстора, защото майсторът този път беше сприхав и Савн трябваше много да се съсредоточи, за да не му дава повод да го хока. Повечето му време мина в слушане на непрестанни тиради как никой не умирал току-така, тъй че и Юзда не можело да е умрял без причина. Явно майстор Знахар не беше успял да открие причината, поради което беше ядосан на себе си, на Савн, на Юзда, както и на целия свят. Единственият път, когато се държа добре, беше, докато търкаше лявата ръка на Къри с листа от коприва, за да му мине треската, но дори и тогава Савн разбра, че настроението му е кисело, защото го правеше, без го придружи с лекция за чирака си, както правеше обикновено при лечение.

След петата поред тирада за небезпричинната смърт Савн подхвърли плахо:

— Възможно ли е да е било магьосничество?

— Разбира се, че е възможно, идиот. Но магьосничеството прави нещо, а каквото и да е направило, трябваше да остави следи.

— О. А вещерство?

— А?

— Възможно ли е вещер…

— Ти какво знаеш за вещерството?

— Нищо — призна си честно Савн. — Точно затова исках да разбера дали…

— Ако един вещер изобщо може да направи нещо, освен да мами наивниците, в което се съмнявам, тогава и то щеше да остави следи.

— О.

Майстор Знахар отвори уста да добави нещо, после се навъси и слезе в зимника, където държеше билките си, шини, ножове и разни други принадлежности, и където сигурно пазеше сега късчета от кожата на Юзда, кост и коса, взети, за да може да разбере какво точно е станало. На Савн му прилоша, като си помисли за това.

Огледа се за нещо, с което да се залови, за да се разсее, но вече беше почистил всичко и беше запомнил „Приказката за мъжа, който ядеше огън“ толкова добре, че майсторът нищо не можа да каже, освен да изпръхти доволно, след като изслуша декламацията му.

Седна до прозореца, усети, че е станало доста хладно, установи, че му остава още цял час преди да може да си тръгне за дома, и сложи още малко дърва в огъня. Запращяха приятно и бързо се затопли. Тръгна из стаята и заразглежда книжната сбирка на майстора — „За броя на частите на тялото“, „Сплитане на костите“, „Магьосническото изкуство на самолечението“, „Съхранените приказки на Калду“ и други, от които майсторът понякога си правеше справки, за да лекува пациентите си или да учи Савн. Една книга, която Савн никога не беше виждал майсторът да разтваря, се казваше „Книгата на седемте чародеи“ — дебел, подвързан с кожа том, със заглавието, изписано с позлатени букви на гърба. Взе я, седна до огъня и я отвори:

Беше изписана с грижлив, равен почерк, сякаш писарят е бил някой лиорн и се бе постарал да прикрие всякакви следи от собствения си характер. Страниците бяха доста по-дебели от листата на повечето книги и в добро състояние. На Савн му хрумна, че майстор Знахар може би знае някое заклинание, което съхранява книгите, тъй че тази можеше да е много стара. Заглавието на страницата гласеше: „За естеството на тайните“.

За миг си помисли дали няма нещо знаменателно в това, че я беше отворил точно тук — стига наистина да му предстоеше да открие някаква тайна. Вероятно не. Книгата му заговори:

Прилежно и съвестно? Какво пък, това можеше да се каже за всичко. Дали пък се нямаше предвид усърдно? Очите му се върнаха отново на книгата и той зачете:

Хрумна му, че знае твърде малко за миналото и че наистина би трябвало да съществуват много тайни, които може да открие, ако се обърне към историята. Замисли се как ли щеше да реагира майстор Знахар, ако го помолеше за някоя историческа книга. Във всеки случай не и днес.

Върна се отново на книгата и зачете:

Какво пък, той обичаше музиката много, а и да пее обичаше, но в този пасаж може би се таеше нещо загадъчно и могъщо, нещо непонятно за него. Сви рамене.

Следващият параграф гласеше:

В това със сигурност се криеше някакъв по-загадъчен и могъщ смисъл и той със сигурност не го разбираше. Опита се да си представи нещо загърнато в думи, ала успя да се добере единствено до образа на черните низове от букви по книгата, измъкнати от страницата и увили се около нещо неопределено, задушавайки го в кълбото си.

Продължи да чете:

Това пък му прозвуча съвсем безсмислено. Щом е знаел къде са тайните, защо ще иска да ги скрива? И кои впрочем бяха тези седем чародеи?

Книгата продължаваше:

Виж, в това като че ли имаше някакъв смисъл. Савн можеше да си представи, че може би е по-забавно да търсиш нещо, отколкото самото му откриване. Замисли се дали самият той търси нещо и дали съществува нещо, което трябва да търси. Тайната за смъртта на Юзда? Но едва ли можеше да очаква, че ще я открие, щом майстор Знахар не можеше.

Продължи да чете:

Какво пък, това със сигурност бе възможно. Но какво можеше да направи човек, когато не знае нищо? На страницата имаше още един пасаж:

Савн се намръщи. В това също като че ли имаше известен смисъл. Все едно че можеш да видиш нещо, и то нещо, което друг сигурно не би могъл да види, но за теб виждането му не е нещо вълнуващо, тъй като винаги е било пред очите ти.

И се замисли дали около него сега няма неща, които той самият не би могъл да види. Разсъждаваше над това, когато майстор Знахар се върна и каза:

— Какво четеш?

Савн му показа книгата и майсторът изсумтя:

— В нея няма нищо, което да ти трябва. Поне засега. Защо не си вървиш вкъщи?

Не беше нужно да го подканят. Върна книгата на рафта, сбогува се и изхвърча навън, преди майсторът да си е променил решението.

Затича се към къщата на Тем. Очакваше, че ще види Влад облегнат на стената навън или пък вътре в гостилницата, но източняка го нямаше никакъв. Докато стоеше и се чудеше дали да събере кураж и да попита Тем в коя стая е отседнал Влад, влезе сестра му с две свои приятелки и незнайно защо това го накара да се откаже от намерението си.

Тя веднага отиде при него и го придърпа в един ъгъл.

— Кажи ми какво стана снощи?

— Какво имаш предвид?

— Съвсем изчезна. Ма и Та щяха да полудеят. Накрая си легнах, а когато се събудих тази сутрин и ги попитах дали си се върнал, те ме изгледаха, сякаш не разбираха за какво говоря, и казаха, че вече си станал и излязъл.

— Ами, излязъл бях.

— Не говоря за това, тъпчо.

— Не ме наричай „тъпчо“.

— Къде беше?

— Проучвах пещерите.

— През нощта?

— Ами да. Защо не?

— Но защо закъсня толкова?

— Загубих представа за времето.

Тя го изгледа намръщено, явно недоволна от отговора, но и без да знае как да разбере повече.

— Добре, но не ти ли се струва, че Ма и Та се държат малко странно? Първо бяха толкова притеснени за теб, а после…

— О, нали ги знаеш. Притеснят се, после им мине. Виж, искаш ли да поговорим по-късно? Сега трябва да вървя.

— Къде ще ходиш? Савн, спри. Не смей да ми бягаш така. Савн…

Гласът й го догони през вратата, но той не й обърна внимание. Единственото място, където можеше да му хрумне, че ще намери Влад, беше пак при пещерите, затова веднага забърза натам. Първата миля мина по пътя за имението, а после отцепи през сипея. И тъкмо когато се канеше да тръгне надолу, зърна най-високо на скалите сивата фигура. Затича се към нея и тъкмо когато почти се увери, че е Влад, източнякът се обърна към него и му махна с ръка, сякаш през цялото време го беше виждал.

Щом стигна до него, не каза нищо, а само се спря да си поеме дъх. Влад стоеше и се взираше към речните вирове, далече под тях и осеяни с хора, дошли да се окъпят, да се изперат или просто на приказка. Савн се опита да види цялата сцена с очите на човек, виждащ я за първи път: бързото речно течение отдясно, резкия завой покрай Черни скали, разпенената до бяло вода в тясното корито, после как изведнъж се уширява във вировете и плитчините, жълто-кафява, после как отново постепенно се стеснява, пресичайки равнините и започва да възвива на юг, към морето, на невоъбразимо много стотици мили оттук.

— Красиво е, нали? — промълви той.

— Красиво ли? — отвърна Влад, без да извръща глава.

— Ти не мислиш ли така?

— Може би. Природата обикновено не ме вълнува особено. Впечатлява ме това, което човекът прави от своя свят, а не какво ни е дадено поначало.

— О. — Савн помисли. — Аз май съм противоположният случай.

— Да.

— Това има ли значение?

Влад го погледна и очите му за миг блеснаха весело. После отново се загледа към реката.

— И да, и не — каза той. — Преди две години срещнах една философка. Каза ми, че такива като мен градят, докато такива като теб се радват на живота.

— А няма ли такива, които правят и двете?

— Да. Според тази дама те стават творци.

— Ти радваш ли се на живота?

— Аз ли? Да, но аз съм си с късмет по рождение.

— О. — Савн си спомни за онова, което източнякът му беше казал предната нощ. — Сигурно си, щом си още жив, макар че искат да те убият.

— О, не. Това не е късмет. Жив съм, защото съм достатъчно добър, за да оцелявам.

— Какво имаш предвид тогава?

— Късметът ми е, че при моя живот, при тези хора, които искат да ме убият, все пак мога да се радвам на живота. Не всеки го може и смятам, че ако не го можеш, просто нищо не може да се направи.

— Аз пък никога не съм срещал философ.

— Дано срещнеш някой ден. Винаги си струва да поговориш с тях.

— Според Та такива неща са губене на време.

— Твоят Та, съжалявам, че трябва да го кажа, греши.

— Защо?

— Защото всяко нещо си струва да се изследва, а ако не изследваш собствения си възглед за живота, му оставаш роб и неволно започваш да правиш неща, които… Все едно.

— Мисля, че разбирам.

— Нима? Това е добре. — И след малко добави, сякаш на себе си: — Много неща научих от тази дама. Жалко, че трябваше да я убия.

Савн го изгледа, но източнякът като че ли беше напълно сериозен. Продължиха да гледат мълчаливо към речните вирове.