Алена кралица

Четвърта глава

Правила съм това хиляда пъти преди: да наблюдавам тълпата, както вълк наблюдава стадо овце. Търсейки слабите, бавните, лекомислените. Само че сега до голяма степен аз съм плячката. Може да избера някой суифт, който ще ме залови за по-малко от миг, или още по-лошо – внушител, който вероятно може да усети идването ми от цяла миля. Дори малкото момиче левитатор може да ме надвие, ако нещата тръгнат на зле. Така че ще трябва да бъда по-бърза от всякога, по-умна от всякога и най-лошото – да извадя по-голям късмет от всякога. Влудяващо е. За щастие, никой не обръща внимание на поредната Червена прислужница – просто още едно насекомо, кръжащо край краката на боговете.

Отправям се обратно към площада, ръцете ми висят отпуснати, но в готовност отстрани до тялото. Обикновено това е моят танц, докато вървя през най-гъстата тълпа, оставяйки ръцете си да придърпват кесии и джобове, както паяжините улавят мухи. Не съм достатъчно глупава, че да пробвам тук. Вместо това следвам тълпата из площада. Сега не съм заслепена от фантастичното си обкръжение, а гледам отвъд него, към пукнатините в камъка и офицерите от Сигурността в черни униформи във всяка от сенките. Невъзможният свят на Сребърните идва по-рязко на фокус. Сребърните почти не се поглеждат и никога не се усмихват. Момичето левитатор явно се е отегчило да храни странния си звяр, а търговците дори не се пазарят. Само Червените изглеждат оживени, стрелкайки се около бавно движещите се мъже и жени, които се радват на по-добър живот. Въпреки горещината, слънцето, ярките знамена никога не съм виждала толкова студено място.

Най-много ме безпокоят черните видеокамери, скрити в балдахина от тесни улички. В нашия край има само няколко, при предния пост на Сигурността или на арената, но сега из целия пазар е пълно с тях. Едва ги дочувам как жужат в упорито напомняне: някой друг наблюдава тук.

Приливът на тълпата ме понася надолу по главния булевард покрай таверни и кафенета. Няколко Сребърни седят в бар на открито и гледат как тълпата минава, докато се наслаждават на сутрешните си питиета. Някои гледат видео екрани, монтирани на стените или провесени от арки. На всеки екран върви нещо различно, от стари мачове на арената до новини и програми с ярки цветове, които не разбирам, всички – сливащи се ведно в главата ми. Високият вой на екраните, далечният звук на статично електричество бръмчат в ушите ми. Не знам как могат да ги понасят. Но Сребърните дори не мигват пред видео екраните, пренебрегват ги почти напълно.

Самата зала хвърля блещукаща сянка над мен и аз откривам, че отново се взирам с глупаво благоговение. После обаче ме сепва бръмчащ шум. В първия момент прозвучава като гонга на арената – онзи, който дава сигнал за започване на двубой, но този е различен. Нисък и някак по-тежък. Без да мисля, се обръщам в посока на шума.

В бара до мен всички видео екрани потрепват, излъчват една и съща програма. Не кралско обръщение, а новинарски репортаж. Дори Сребърните спират, за да гледат в напрегнато мълчание. Когато бръмченето спира, започва репортажът. На екрана се появява пухкава руса жена, Сребърна, без съмнение. Чете от лист хартия и изглежда изплашена.

– Сребърни от Норта, извиняваме се за прекъсването. Преди тринайсет минути в столицата беше извършена терористична атака.

Сребърните около мен ахват, чува се уплашен шепот.

Мога само да примигна слисано. Терористична атака ли? Върху Сребърните?

Това изобщо възможно ли е?

– Това е било организирано бомбардиране на правителствени сгради в Уест Арчън. Според сведенията пострадали са Кралският Съд, Хазната и дворецът Уайтфайър, но Съдът и Хазната не са имали заседания тази сутрин. – Изображението се променя и се измества от жената към кадър с горяща сграда. Офицери от Сигурността евакуират хората вътре, докато нимфи бълват вода върху пламъците. Лечители, отличаващи се по черно-червен кръст върху ръката, тичат напред-назад сред тях. – Кралското семейство не е било отседнало в Уайтфайър и не се съобщава за жертви по това време. Очаква се крал Тиберий да отправи обръщение към нацията до един час.

Един Сребърен до мен стиска юмрук и удря по бара, като осейва с тънки като паяжина пукнатини солидния каменен плот. Силнорък.

– Това е работа на езерняците! Губят на север, затова слизат на юг да ни сплашат! – Неколцина се смеят подигравателно заедно с него, ругаейки Езерните земи.

– Би трябвало да ги заличим, да ги изтикаме чак до Прерията! – гръмко заявява друг Сребърен. Мнозина надават одобрителни възгласи. Нужна ми е цялата ми сила, за да не се озъбя на тези страхливци, които никога няма да видят предните линии или да изпратят децата си да се бият. За тяхната Сребърна война се плаща в Червена кръв.

Докато по екрана се появяват още и още кадри, показващи как мраморната фасада на съдебната палата избухва в прах, или стена от диамантено стъкло устоява на огнено кълбо, част от мен се чувства щастлива. Сребърните не са непобедими. Имат врагове, врагове, които могат да ги наранят, и поне веднъж не се крият зад Червен щит.

Репортерката се появява отново, по-бледа от всякога. Някой ѝ прошепва нещо извън кадър и тя прелиства бележките си с треперещи ръце.

– Изглежда, че една организация е поела отговорността за бомбардирането на Арчън – казва тя, като пелтечи леко. Крещящите мъже утихват бързо, жадни да чуят думите от екрана. – Терористична групировка, чиито членове наричат себе си Алената гвардия, излъчи този видео материал преди минути.

– Алената гвардия ли? Кой, по дяволите... Някаква измама... – и други объркани въпроси се надигат из бара. Никой не е чувал за Алената гвардия преди.

Но аз съм.

Така Фарли нарече себе си. Себе си и Уил. Но те са контрабандисти и двамата, не терористи или хора, които пускат бомби, или каквото там друго може да твърди репортажът. Това е съвпадение, не може да са те.

На екрана ме посреща ужасна гледка. Пред нестабилна камера стои жена с алена карирана кърпа за глава, вързана около лицето, така че проблясват само пламенните ѝ сини очи. В едната си ръка държи пистолет, а в другата – опърпано червено знаме. На гърдите ѝ има бронзова значка във форма на разкъсано слънце.

– Ние сме Алената гвардия и се застъпваме за свободата и равенството на всички хора... – казва жената. Разпознавам гласа ѝ.

Фарли.

– ... започвайки с Червените.

Не е нужно да съм гений, за да знам, че бар, пълен с разгневени жестоки Сребърни, е последното място, където едно Червено момиче трябва да бъде в момента. Но не мога да помръдна. Не мога да откъсна очи от лицето на Фарли.

– Вие вярвате, че сте господари на света, но вашето царуване като крале и богове е към края си. Докато не ни признаете като човешки същества, като равни, битката ще е пред прага ви. Не на бойно поле, а в градовете ви. По улиците ви. В домовете ви. Вие не ни виждате и затова сме навсякъде. – Гласът ѝ звучи убедително, самоуверено. – И ние ще се надигнем. Червени като зората.

Червени като зората.

Репортажът приключва, връщайки се към слисаната блондинка. Ревове заглушават останалото от емисията, когато Сребърните около бара си възвръщат дар слово. Крещят по адрес на Фарли, наричат я терористка, убийца, Червен дявол. Преди погледите им да успеят да попаднат върху мен, вече съм обратно навън на улицата.

Но по цялото протежение на булеварда, от площада до Двореца, от всеки бар и кафене извират Сребърни. Опитвам се да отскубна червената лента около китката си, но глупавото нещо държи здраво. Други Червени изчезват в улички и входове, опитвайки се да избягат, и аз съм достатъчно умна да ги последвам. Докато успея да намеря уличка, започват писъците.

Противно на всеки инстинкт, поглеждам през рамо и виждам Червен мъж, когото са вдигнали за врата. Той се оправдава пред Сребърния си нападател, изрича умолително: „Моля ви, не знам, не знам кои, по дяволите, са тези хора!“.

– Какво е Алената гвардия? – изкрещява Сребърният в лицето му. Разпознавам го като един от нимфите, който си играеше с децата преди няма и половин час. – Кои са те?

Преди горкият Червен да успее да отговори, стоварваща се като чук водна струя го удря в лицето. Мъжът нимфа вдига ръка и водата избликва, оплисква го отново. Сребърните наоколо, подсмиващи се весело, го насърчават с възгласи. Червеният плюе и се задъхва, опитвайки се да си поеме дъх. Крещи, че е невинен, във всеки свободен миг, но водата продължава да приижда. Мъжът нимфа, с широко разтворени от омраза очи, не показва признаци, че ще спре. Кара водата да блика от фонтаните, от всяка чаша, изливайки я отново и отново като дъжд.

Давят го.

Синята тента е моят сигнален лъч, моят ориентир през изпълнените с паника улици, докато се промъквам както покрай Червени, така и покрай Сребърни. Обикновено хаосът е най-добрият ми приятел, неимоверно улеснява работата ми на крадла. Никой не забелязва липсваща кесия с монети, когато бяга от безчинстваща тълпа. Но Килорн и събирането на две хиляди крони вече не са най-големият ми приоритет. Мога само да мисля как да се добера до Гиза и да се измъкна от града, който със сигурност ще се превърне в затвор. Ако затворят портите... Не искам да си представям как съм закотвена тук, хваната като в капан от стъкло, само на крачка от свободата.

Напред-назад по улицата тичат офицери – не знаят какво да правят или кого да защитават. Неколцина събират и задържат Червени, принуждавайки ги да застанат на колене. Червените треперят и умоляват, повтарят отново и отново, че не знаят нищо. Готова съм да се обзаложа, че съм единствената в целия град, която изобщо беше чувала за Алената гвардия преди днешния ден.

При тази мисъл отново ме пробожда страх. Ако ме заловят, ако им кажа малкото, което знам – какво ще направят на семейството ми? На Килорн? На Подпорите?

Не могат да ме настигнат.

Използвайки сергиите като прикритие, затичвам колкото мога по-бързо. Главната улица е истинска военна зона, но аз гледам само напред с очи, приковани върху синята тента отвъд площада. Подминавам бижутерийния магазин и забавям темпото. Дори само едно бижу би могло да спаси Килорн. Но в мига, който ми е нужен, за да спра, градушка от стъкло ожулва лицето ми. На улицата един левитатор се е втренчил в мен и се прицелва отново. Не му давам този шанс и хуквам, шмугвайки се под завеси, сергии и протегнати ръце, докато стигам обратно до площада. Преди да се усетя, около краката ми започва да се плиска вода, докато спринтирам през фонтана.

Разбиваща се на пяна синя вълна ме събаря настрани в кипящата вода. Не е дълбоко, не повече от шейсет сантиметра до дъното, но усещам водата като олово. Не мога да помръдна, не мога да плувам, не мога да дишам. Почти не мога да мисля. Умът ми може само да крещи „нимфа“ и си спомням горкия Червен мъж на булеварда, удавен на сухо като куче. Главата ми се удря силно в каменното дъно и виждам звезди, искри, преди зрението ми да се проясни. Усещам всеки сантиметър от кожата си наелектризиран. Водата се раздвижва около мен отново в нормалното си състояние и аз се показвам на повърхността на фонтана. Въздухът нахлува с писък обратно в дробовете ми, изгаря гърлото и носа ми, но не ме е грижа. Жива съм.

Малки силни ръце ме сграбчват за яката, опитват се да ме издърпат от фонтана. Гиза. Краката ми се оттласват от дъното и се търкулваме заедно на земята.

– Трябва да вървим – изкрещявам и се изправям с мъка на крака.

Гиза вече тича пред мен към Градинската врата.

– Много схватливо от твоя страна! – крещи през рамо.

Не успявам да се сдържа и поглеждам назад към площада, докато я следвам. Тълпата Сребърни приижда, тършувайки из сергиите като глутница вълци. Малкото изостанали Червени се присвиват страхливо на земята, молейки за милост. А във фонтана, от който току-що се спасих, с лице надолу се носи мъж с оранжева коса.

Тялото ми трепери, всеки нерв пламти, докато си проправяме път към портата. Гиза държи ръката ми, дърпа ме през тълпата.

– Десет мили до вкъщи – промърморва Гиза. – Намери ли каквото ти трябваше?

Тежестта на срама ми се стоварва върху мен и ме смазва, когато поклащам глава. Нямаше време. Едва успях да сляза по булеварда, преди да излъчат репортажа. Не можех да направя нищо.

Лицето на Гиза посърва, сбърчва се в леко намръщена гримаса.

– Ще измислим нещо – казва тя: гласът ѝ е точно толкова отчаян, колкото се чувствам аз.

Но портата се издига застрашително напред и се приближава с всяка изминала секунда. Изпълва ме с ужас. Мина ли веднъж през нея, тръгна ли си, с Килорн наистина ще е свършено.

И мисля, че тя го прави именно затова.

Преди да успея да я спра, да я уловя или да я издърпам, ловката малка ръка на Гиза се шмугва в нечия торба. Не просто нечия обаче, а на бягащ Сребърен. Сребърен с твърди като олово очи, суров нос и квадратни рамене, които направо крещят: „Не се забърквай с мен!“. Гиза може и да е изкусна с иглата и конеца, но не е джебчийка. На онзи му отнема само секунда да осъзнае какво става. А после някой сграбчва Гиза и я повдига от земята.

Това е същият Сребърен. Двама са. Близнаци?

– Моментът не е разумен да започваш да пребъркваш джобове на Сребърни – изричат в един глас близнаците. А после вече са трима, четирима, петима, шестима и ни заобикалят в тълпата. Умножават се. Той е създател на клонинги.

От тях ми се завива свят:

– Тя не искаше да направи нищо лошо, тя е само едно глупаво хлапе...

– Аз съм само едно глупаво хлапе! – изкрещява Гиза, опитвайки се да ритне онзи, който я държи.

Те се изкискват заедно в ужасяващ звук.

Хвърлям се към Гиза, опитвам се да я изтръгна, но един от тях ме бута обратно на земята. Твърдият каменен път изкарва въздуха от дробовете ми и аз се мъча да си поема дъх, гледайки безпомощно как друг близнак поставя крак върху корема ми, и ме притиска надолу.

– Моля ви... – изричам задавено, но вече никой не ме слуша. Виенето в главата ми се усилва, докато всички камери се завъртат да насочат обективите си към нас. Отново се чувствам наелектризирана, този път от страх за сестра си.

Един офицер от Сигурността, онзи, който ни пусна да влезем по-рано тази сутрин, се приближава с широки крачки с пистолета си в ръка.

– Какво става тук? – изръмжава той, като оглежда еднаквите Сребърни.

Един по един те отново се сливат, докато остават само двама: онзи, който държи Гиза, и този, който ме притиска към земята.

– Тя е крадла – казва единият и разтърсва сестра ми. За нейна чест трябва да ѝ се признае, че тя не изпищява.

Служителят я разпознава, за частица от секундата лицето му се присвива в намръщена гримаса.

– Знаеш закона, момиче.

Гиза навежда глава:

– Знам закона.

Боря се с всички сили, опитвам се да спра онова, което се задава. Разбива се стъкло, когато един екран наблизо пука и проблясва, счупен от метежа. Това ни най-малко не спира офицера, когато сграбчва сестра ми я бута на земята.

Собственият ми глас изкрещява, присъединява се към глъчката на хаоса.

– Аз бях! Идеята беше моя! Наранете мен! – Но те не слушат. Не ги е грижа.

Мога само да гледам как офицерът полага сестра ми до мен. Очите ѝ са приковани върху моите, когато той стоварва задния край на пистолета, раздробявайки костите в ръката ѝ, с която шие.