Алена кралица

Десета глава

Елара ме оставя да стоя в коридора, отново и отново обмисляйки думите ѝ.

Някога мислех, че съществува само това разделение – Сребърни и Червени, богати и бедни, крале и роби. Но между тях има много повече неща, които не разбирам, а сега се намирам насред всичко това. Израснах, като се питах дали ще имам храна за вечеря; сега стоя в дворец на косъм да бъда изядена жива.

Червена по ум, Сребърна по сърце се загнездва в ума ми и направлява постъпките ми. Очите ми остават широко отворени, обхващат с поглед величествения дворец, за който и Мер, и Марийна никога дори не са си и мечтали, но устните ми са стиснати в твърда черта. Марийна е впечатлена, но сдържа емоциите си. Тя е студена и безчувствена.

Вратите в края на коридора се отварят и разкриват най-голямата стая, която съм виждала, по-голяма дори от тронната зала. Не мисля, че някога ще свикна даже само с размерите на това място. Пристъпвам през вратите и излизам на една площадка. Стълби водят долу към пода, където всяка династия седи в хладно очакване с очи, вперени напред. Отново се придържат към цветовете си. Неколцина шушукат помежду си, вероятно обсъждат мен и моето малко шоу. Крал Тиберий и Елара стоят върху издигната повърхност на няколко метра по-високо от пода с лице към тълпата свои поданици. Никога не пропускат шанс да покажат властта си над другите. Или са много суетни, или са твърде наясно. Да изглеждаш могъщ, означава да бъдеш могъщ.

Принцовете са в тон с родителите си, в различни одежди в червено и черно, и двамата окичени с военни медали. Кал стои от дясната страна на баща си с неподвижно и безстрастно изражение. Ако знае за коя ще се ожени, не изглежда доволен от това. Мейвън също е там, от лявата страна на майка си, лицето му е като буреносен облак от емоции. По-младият брат не е толкова добър като Кал в прикриването на чувствата си.

Поне няма да ми се налага да си имам работа с добър лъжец.

– Ритуалът Изпитанието на кралиците винаги е радостно събитие, олицетворяващо бъдещето на нашето велико кралство и връзките, които ни държат силно сплотени пред лицето на враговете ни – обръща се кралят към тълпата. Те все още не ме виждат, застанала в края на стаята, гледайки надолу към всички тях. – Но както видяхте днес, Изпитанието на кралиците доведе не само бъдещата кралица.

Той се обръща към Елара, която стиска ръката му в своята с покорна усмивка. Промяната ѝ от дяволски злодей в изчервяваща се кралица е зашеметяваща.

– Всички помним най-светлата си надежда срещу мрака на войната, нашия военачалник, нашия приятел, пълководеца Етан Титанос – казва Елара.

Хората из стаята започват да шепнат в израз на обич или тъга. Дори патриархът на Династията Самос, жестокият баща на Еванджелин, свежда глава.

– Той доведе Железния легион до победа. Езерняците се бояха от него, нашите войници го обичаха. – Силно се съмнявам дори един Червен войник да е обичал Сребърния си командир. – Шпиони на езерняците убиха нашия обичан приятел Етан, промъквайки се през позициите, за да унищожат нашата единствена надежда за мир. Неговата съпруга, лейди Нора, добра и справедлива жена, загина заедно с него. В онзи съдбовен ден преди шестнайсет години Династията Титанос беше погубена. Бяха ни отнети приятели. Беше пролята Сребърна кръв.

В стаята се възцарява тишина, когато кралицата замълчава за миг, за да попие очите си, бършейки престорени, насилени сълзи. Няколко от момичетата, участнички в Изпитанието на кралиците, се размърдват смутено на местата си. Те не се интересуват от някакъв мъртъв военачалник, нито пък кралицата, не и наистина. Тук става дума за мен, за това някак да нахлузят короната на главата на едно Червено момиче, без някой да забележи. Това е фокуснически трик, а кралицата е умела във фокусите.

Очите ѝ ме намират, вдигайки пламтящ поглед към горния край на стълбите, и всички проследяват погледа ѝ. Някои изглеждат объркани, докато други ме разпознават от тази сутрин. А няколко души се втренчват в роклята ми. Те знаят кои са цветовете на Династията Титанос по-добре от мен, и разбират коя съм. Или поне коя се преструвам, че съм.

– Тази сутрин видяхме чудо. Видяхме как едно Червено момиче пада на арената като мълния, владеейки сила, каквато не би трябвало да има. – Надига се още шушукане, а няколко Сребърни дори се изправят. Момичето Самос изглежда бясно, черните му очи са приковани върху мен.

– Кралят и аз разпитахме подробно момичето, опитахме се да разберем откъде се е взело. – „Разпит“ е странен начин да опише бърникането из мозъка ми. – Тя не е Червена, но въпреки това е истинско чудо. Приятели мои, моля посрещнете с „добре завърнала се“ при нас лейди Марийна Титанос, дъщеря на Етан Титанос. Изгубена, а сега вече намерена.

С рязко движение на ръката си тя ми прави знак да се приближа. Подчинявам се.

Слизам по стълбите под гръмки аплодисменти, по-съсредоточена върху усилието да не се спъна. Но краката ми са сигурни, лицето – неподвижно, докато се спускам към стотици лица, които се чудят, зяпат, подозират. Лукас и моите стражи не ме следват: остават на площадката. Отново съм сама пред тези хора и никога не съм се чувствала толкова гола въпреки пластовете коприна и пудра. Отново съм благодарна за всичкия този грим. Той е моят щит между тях и истината за произхода ми. Истина, която дори не разбирам.

Кралицата посочва с жест към едно открито място на първия ред на тълпата и аз си проправям път към него. Момичетата от Изпитанието на кралиците ме наблюдават, питайки се защо съм тук и защо изведнъж се оказвам толкова важна. Но са само любопитни, не разгневени. Гледат ме със съжаление, съчувстват доколкото могат на тъжната ми история. С изключение на Еванджелин Самос. Когато най-накрая стигам до мястото си, тя седи точно до него с очи, кръвнишки вперени в моите. Кожените ѝ дрехи и железни капси вече ги няма: сега носи облекло от преплетени метални халки. От начина, по който се стягат пръстите ѝ, се досещам, че единственото ѝ желание е да обвие ръце около гърлото ми.

– Спасена от участта на родителите си, лейди Марийна била прибрана от фронта и отведена в Червено село на по-малко от десет мили оттук – продължава кралят, подемайки разказа, за да може да опише невероятния обрат в историята ми. – Отгледана от Червени родители, тя работеше като Червена прислужница. И до тази сутрин вярваше, че е една от тях. – Ахването, придружаващо думите му, ме кара да заскърцам със зъби. – Марийна беше нешлифован диамант, работеща в собствения ми дворец, под носа ми – тя, дъщерята на покойния ми приятел. Но вече не. За да изкупя невежеството си и за да се отплатя на баща ѝ и на нейната династия за огромните им заслуги към кралството, бих искал да използвам този момент, за да оповестя съюзяването на Династията Калоре и възкръсналата Династия Титанос.

Ново ахване, този път – от участничките в Изпитанието на кралиците. Мислят си, че ще им отнема Кал. Мислят, че съм тяхна съперница. Вдигам очи към краля, мълчаливо умолявайки го да продължи, преди някое от момичетата да ме убие.

Почти мога да почувствам как студеният метал на Еванджелин се врязва в мен. Тя преплита здраво пръсти, кокалчетата ѝ са побелели, докато се съпротивлява на порива да ме одере жива пред очите на всички. От другата ѝ страна зловещият ѝ баща слага длан върху ръката ѝ, за да я задържи.

Когато Мейвън пристъпва напред, напрежението в стаята спада. Той запелтечва за миг, запъвайки се с думите, на които са го научили, но успява да проговори:

– Лейди Марийна.

Полагам всички усилия да не треперя, изправям се на крака и го поглеждам в лицето.

– В присъствието на моя царствен баща и благородния двор моля за ръката ви като моя съпруга. Обричам се на теб, Марийна Титанос. Приемаш ли?

Сърцето ми блъска в гърдите, докато той говори. Макар че думите му звучат като въпрос, знам, че не мога да избирам какъв да е отговорът ми. Независимо колко много искам да извърна поглед, очите ми остават приковани върху Мейвън. Той ми отправя съвсем лека насърчителна усмивка. Тайно се чудя кое ли момиче щеше да бъде избрано за него.

Кого щях да избера аз? Ако нищо от това не се беше случило, ако господарят на Килорн изобщо не беше загинал, ако ръката на Гиза никога не беше чупена, ако нищо не се променеше. Ако е най-ужасната дума на света.

Задължителна военна повинност. Оцеляване. Зеленооки деца с моите бързи крака и фамилното име на Килорн. Това бъдеще беше почти невъзможно преди; сега е несъществуващо.

– Обричам се на теб, Мейвън Калоре – изричам, забивайки последните пирони в ковчега си. Гласът ми потреперва, но не спирам. – Приемам.

В изреченото се съдържа такава безвъзвратност, то затръшва врата пред остатъка от живота ми. Идва ми да рухна, но някак успявам да седна грациозно обратно на мястото си.

Мейвън се смъква обратно в стола си, благодарен, че не е в светлината на прожекторите. Майка му го потупва насърчително по ръката. Усмихва се меко само за него. Дори Сребърните обичат децата си. Но тя отново става студена, когато Кал се изправя; усмивката ѝ изчезва в миг.

Въздухът сякаш излиза от стаята, докато всяко момиче издиша в очакване на решението му. Съмнявам се, че Кал е имал някакво право на глас в избирането на кралица, но играе добре ролята си точно като Мейвън, точно както се опитвам да правя аз. Усмихва се ведро, показвайки равни бели зъби, които карат няколко момичета да въздъхнат, но топлите му очи са ужасно сериозни.

– Аз съм наследник на баща си, роден с привилегии, власт и сила. Вие ми дължите верността си точно както аз ви дължа живота си. Мой дълг е да служа на вас и на кралството си възможно най-добре и повече от това. – Репетирал е речта си, но пламенността, която Кал притежава, не може да бъде имитирана. Той вярва в себе си, вярва, че ще бъде добър крал – или ще умре, докато се опитва да бъде такъв. – Имам нужда от кралица, която е готова да пожертва точно толкова, колкото съм готов аз, за да поддържа реда, справедливостта и равновесието.

Момичетата от Изпитанието на кралиците се навеждат напред, жадни да чуят следващите му думи. Но Еванджелин не помръдва, противна усмивка разкривява лицето ѝ. Членовете на Династията Самос изглеждат също толкова спокойни. Брат ѝ Птолемей дори потиска една прозявка. Те знаят коя е била избрана.

– Лейди Еванджелин.

Няма ахване от изненада, нито шок или вълнение от нейна страна. Дори другите момичета, макар и съкрушени, сядат обратно на местата си само с унило свиване на рамене. Всички са предвиждали това. Спомням си охраненото семейство в Спираловидната градина, оплакващи се, че Еванджелин Самос вече е победила. Имаха право.

С плавна студена грациозност Еванджелин се изправя на крака. Почти не поглежда Кал: вместо това се обръща през рамо да се ухили злорадо на съкрушените момичета. Иска да видят нейния миг на слава. Иска всички да узнаят на какво е способна. Усмивка преминава едва доловимо по лицето ѝ, когато очите ѝ попадат върху мен. Не ми убягва хищното проблясване на зъбите ѝ.

Когато тя се обръща отново, Кал повтаря като ехо предложението на брат си:

– В присъствието на моя царствен баща и благородния двор моля за ръката ви като моя съпруга. Обричам се на теб, Еванджелин Самос. Приемаш ли?

– Обричам се на теб, принц Тиберий – изрича тя с глас, който е странно висок и задъхан, контрастиращ със суровата ѝ външност. – Приемам.

С тържествуваща злобна усмивка Еванджелин сяда отново, а Кал се оттегля на мястото си. Държи усмивката си, залепена на лицето като част от броня, но тя, изглежда, не забелязва.

После усещам как една длан намира ръката ми, в кожата ми се забиват нокти. Устоявам на порива да изскоча от стола си. Еванджелин не реагира, все още втренчена право напред към мястото, което един ден ще бъде нейно. Ако това бяха Подпорите, щях да ѝ избия няколко зъба. Пръстите ѝ се впиват в мен чак до плътта. Ако ми пусне кръв, червена кръв, малката ни игра ще приключи, преди дори да е успяла да започне. Но тя спира точно преди да разкъса кожата и оставя синини, които камериерките ще трябва да скрият.

– Изпречиш ли се на пътя ми, ще те убия бавно, малко мълниеносно момиче – прошепва тя, докато се усмихва. Малко мълниеносно момиче. Прозвището наистина започва да ме изнервя.

За да потвърди заплахата си, гладката метална гривна на китката ѝ се изменя, превръщайки се в кръг от остри тръни. Всяко връхче проблясва, жадуващо да пролее кръв. Преглъщам с усилие, опитвам се да не помръдвам. Но тя ме пуска бързо и връща ръката си в скута. Отново е самото олицетворение на скромно и благовъзпитано Сребърно момиче. Едва ли има друг човек, който така явно да си е просил един лакът в лицето както Еванджелин Самос.

Бърз поглед из стаята ми подсказва, че придворните са се навъсили. Някои момичета са се просълзили и хвърлят хищни вълчи погледи към Еванджелин и дори към мен. Вероятно са чакали този ден цял живот само за да се провалят. Иска ми се да им дам годежа си, да им отстъпя онова, което така отчаяно искат, но не. Трябва да изглеждам щастлива. Трябва да се преструвам.

– Независимо колко прекрасен и щастлив беше днешният ден – казва крал Тиберий, пренебрегвайки чувството, възцарило се в стаята, – трябва да ви припомня защо беше направен този избор. Мощта на Династията Самос, съчетана със сина ми и всичките му бъдещи деца, ще ни помогне да направляваме нацията си. Всички сте наясно с несигурното положение на нашето кралство, с война на север и лекомислени екстремисти, врагове на начина ни на живот, които се опитват да ни унищожат отвътре. Алената гвардия може и да ни се струва малка и незначителна, но тя олицетворява опасен обрат за нашите Червени братя. – Доста хора в тълпата изсумтяват с насмешка при определението братя, включително аз.

Малка и незначителна. Тогава защо им трябвам аз? Защо да ме използват, ако Алената гвардия не е нищо за тях? Кралят е лъжец. Но все още не съм сигурна какво се опитва да скрие. Може би силата на Гвардията. Може би мен.

Вероятно и двете.

– Ако този опит за бунт се окаже траен – продължава той, – ще завърши с кръвопролития и разделена нация – нещо, което не мога да понеса. Трябва да запазим баланса. Еванджелин и Марийна ще помогнат да сторим това за доброто на всички ни.

При думите на краля през тълпата преминава шушукане. Някои кимат, други изглеждат ядосани на избора на Изпитанието на кралиците, но никой не облича в думи несъгласието си. Никой не проговаря. Никой не би ги послушал, ако го сторят.

Усмихнат, крал Тиберий свежда глава. Спечелил е и го знае.

– Сила и мощ – повтаря. Девизът отеква от него, докато всички изричат думите.

Те засядат на езика ми: усещам ги чужди и непознати в устата си. Кал се взира надолу към мен, гледайки ме как скандирам заедно с всички останали. В този момент се мразя.

– Сила и мощ.

Изтърпявам празненството: гледам, но не виждам, чувам, но не слушам. Дори храната, повече храна, отколкото съм виждала някога, ми се струва бевкусна. Би трябвало да се тъпча до пръсване, наслаждавайки се на вероятно най-хубавото ядене в живота си, но не мога. Не мога дори да проговоря, когато Мейвън ми шепне насърчително със спокоен и овладян глас.

– Справяш се чудесно – казва, но аз се опитвам да не му обръщам внимание. Подобно на брат си носи същата метална гривна на създателя на пламъци. Това е категорично напомняне точно кой и какъв е Мейвън – могъщ, опасен, възпламенител, Сребърен.

Седнала на маса от кристал, пия искряща златиста течност, докато ми се замайва главата, и се чувствам като предателка. Какво ще вечерят родителите ми тази вечер? Знаят ли изобщо къде съм? Или мама седи на верандата и ме чака да си дойда у дома?

Вместо това съм натикана в стая, пълна с хора, които биха ме убили, ако знаеха истината. И кралските особи, разбира се, също биха ме убили, ако можеха, и вероятно наистина ще ме убият един ден. Те ме преобърнаха изцяло, като замениха Мер с Марийна, една крадла – за корона, памука – за коприна, Червена за Сребърна. Тази сутрин бях прислужница, тази вечер съм принцеса. Още колко неща ще се променят? Какво друго ще загубя?

– Достатъчно – казва Мейвън: гласът му стига плавно до мен през глъчката на празненството. Издърпва от ръката ми красивата ми висока чаша и ми подава вода.

– Онова питие ми харесваше. – Но изгълтвам жадно водата и чувствам как главата ми се прояснява.

Мейвън просто свива рамене:

– По-късно ще ми благодариш.

– Благодаря – тросвам се възможно най-презрително. Не съм забравила как ме гледаше тази сутрин, сякаш бях нещо, залепнало за подметката на обувката му, което трябва да бъде изстъргано и изхвърлено. Но сега погледът му е по-мек, по-спокоен, повече като този на Кал.

– Съжалявам за държанието си по-рано днес, Марийна.

Името ми е Мер.

– Сигурна съм, че съжаляваш – излиза вместо това от устата ми.

– Наистина – казва той, наведен към мен. Седим един до друг заедно с останалите кралски особи на високата маса. – Просто... обикновено по-младите принцове имат право да избират. Една от малкото облаги на това да не съм наследникът – добавя той с ужасно насилена усмивка.

– О! Не знаех – отвръщам, без всъщност да зная какво да кажа. Би трябвало да ми е жал за него, но не мога да се заставя да изпитам каквато и да било жал към един принц.

– Да, но в крайна сметка не се получи. Вината не е твоя.

Той поглежда назад към залата на пиршеството с бродещ поглед. Питам се кое лице търси.

– Тя тук ли е? – прошепвам извинително. – Момичето, което щеше да избереш?

Той се поколебава, после поклаща глава:

– Не, нямах никоя предвид. Но беше хубаво да разполагам с вариант за избор, нали знаеш?

Не, не знам. Аз не разполагам с лукса на избора. Нито сега, нито когато и да било.

– Не като брат ми. Той израсна със съзнанието, че никога няма да има право на глас в живота си. Предполагам, че сега мога да усетя как се чувства.

– Вие и брат ви имате всичко, принц Мейвън – прошепвам с толкова пламенен глас, сякаш изричам молитва. – Живеете в дворец, имате сила, имате власт. Не бихте разпознали лишенията и трудностите дори да ви ритнат в зъбите, а повярвайте ми, те често го правят. Затова ме извинете, ако не изпитвам жал към никого от двама ви.

Ето ме, говоря каквото ми е на ума, без да си дам време да спра. Когато се съвземам, изпивам остатъка от водата в опит да охладя гнева си, а Мейвън просто се взира в мен със студени очи. Но стената от лед се отдръпва, стопява се, докато погледът му омеква.

– Права си, Мер. Никой не би трябвало да ме съжалява. – Дочувам горчивината в гласа му. С потръпване го наблюдавам как хвърля поглед към Кал. По-големият му брат сияе като слънцето и се смее заедно с баща им. Когато се обръща, Мейвън се насилва да се усмихне отново, но в очите му има изненадваща тъга.

Колкото и да се мъча, не мога да пренебрегна внезапния пристъп на жалост, която изпитвам към забравения принц. Но това отминава, когато си спомням кой е той и коя съм аз.

Аз съм Червено момиче в море от Сребърни и не мога да си позволя да изпитвам съчувствие към никого, най-малко пък към сина на една змия.