Алена кралица

Епилог

Черната бездна на съня се отдръпва, отстъпваща място отново на живота. Тялото ми се люлее от движение и долавям някъде шум на двигател. Метал се допира в метал с пронизителен писък, стърже с висока скорост – звук, който смътно разпознавам. Подземният влак.

Седалката под бузата ми е странно мека на допир, но също и изопната. Осъзнавам, че не е от кожа, плат или бетон, а топла плът. Тя се раздвижва под мен, намествайки се, когато помръдвам, и очите ми се отварят. Това, което виждам, е достатъчно да ме накара да си помисля, че още сънувам.

От другата страна във влака седи Кал във вдървена и напрегната поза със стиснати в скута юмруци. Взира се право напред към човека, който ме е обгърнал с ръце, а в очите му пламти огънят, който познавам толкова добре. Влакът го запленява и от време на време погледът му потрепва, когато поглежда към светлините, прозорците и жиците. Изгаря от желание да го разгледа, но фигурата до него му пречи изобщо да помръдне.

Фарли.

Революционерката, цялата в белези и напрежение, се е изправила над него. По някакъв начин е оцеляла след касапницата под Площада. Иска ми се да се усмихна, да я повикам, но слабостта се процежда в мен и не ми дава да помръдна. Спомням си бурята, битката на арената и всички ужаси, които се случиха преди това. Мейвън. Името му кара сърцето ми да се стегне, присвивайки се от мъка и срам. Всеки може да предаде всеки.

Пушката ѝ виси през гърдите, готова да стреля по Кал. Има още като нея, които напрегнато го охраняват. Те са сломени, ранени и толкова малобройни, но въпреки това изглеждат заплашително. Очите им дори за миг не се отделят от поваления принц, следят го, както мишка следи котка. А после виждам, че китките му са оковани, стегнати в железни белезници, които с лекота би могъл да стопи. Но не го прави. Просто седи там кротко и чака нещо.

Когато усеща погледа ми, очите му рязко се стрелват към моите. В него отново заискрява живот.

– Мер – промърморва той и част от горещия гняв се пречупва. Част.

Завива ми се свят, когато се опитвам да седна, но една успокояваща ръка ме бутва отново надолу.

– Не мърдай – казва един глас – глас, който смътно разпознавам.

– Килорн – измънквам.

– Тук съм.

За мое объркване някогашният рибар си пробива път през членовете на Гвардията зад Фарли. Сега самият той има белези и мръсни превръзки на ръката, но стои непоколебимо. И е жив. Дори само при вида му в мен се разлива облекчение.

Но ако Килорн стои тук, с останалите от Гвардията, тогава...

Рязко извивам врат, за да погледна нагоре към човека над мен.

– Кой...

Лицето е познато, лице, което познавам толкова добре. Ако вече не лежах, със сигурност щях да падна. Шокът е твърде голям, за да го понеса.

– Мъртва ли съм? Мъртви ли сме?

Дошъл е да ме отведе. Загинала съм на арената. Било е халюцинация, сън, желание, последна мисъл, преди да умра. Всички сме мъртви.

Но брат ми поклаща бавно глава, взира се в мен с познатите си очи с цвят на мед. Шейд винаги е бил красавецът и смъртта не е променила това.

– Не си мъртва, Мер – казва той, гласът му е толкова спокоен, колкото си го спомням. – Нито пък аз.

– Как? – е всичко, което успявам да изрека, и се облягам назад, за да огледам подробно брат си. Изглежда същият, какъвто си го спомням, без обичайните белези на един войник. Дори кестенявата му коса отново израства, измества военната подстрижка. Прокарвам пръсти през нея, за да се убедя, че е истински.

Но той не е същият. Точно както ти не си същата.

– Мутацията – казвам, оставяйки дланта си да докосне леко ръката му. – Убиха те заради нея.

Очите му сякаш танцуват.

– Опитаха се.

Не мигам, времето не минава, но той е тласнат към бързина, която не виждам, по-голяма дори от тази на суифтите. Сега седи срещу мен, до все още окования Кал. Сякаш се мести през пространството, отскача от едно място на друго за отрицателно време.

– И не успяха – довършва от новото си място. Сега се усмихва широко, приятно развеселен от слисания ми поглед. – Казаха, че са ме убили, казаха на капитаните, че съм мъртъв, а тялото ми – изгорено. – След още частица от секундата той седи отново до мен, появил се от нищото. Телепортирал се е. – Но не бяха достатъчно бързи. Никой не е.

Опитвам се да кимна, мъча се да проумея умението му, дори чисто и просто съществуването му, но усещам единствено ръцете му, които ме обгръщат. Шейд. Жив и подобен на мен.

– Ами другите? Мама, татко... – Но Шейд ме кара да замълча с усмивка.

– В безопасност са и чакат – казва той. Гласът му пресеква леко, завладян от вълнение. – Ще ги видим скоро.

Сърцето ми се изпълва с радост при тази мисъл. Но подобно на цялото ми щастие, цялата ми радост и цялата ми надежда тя не продължава дълго. Погледът ми попада върху въоръжените до зъби членове на Гвардията, върху белезите на Килорн, върху напрегнатото лице на Фарли и окованите ръце на Кал. Кал, който изстрада толкова много, избягвайки от един затвор, за да се озове в друг.

– Пуснете го. – Дължа му живота си, повече от живота си. Със сигурност мога да му дам някаква утеха тук. Но никой не се поддава на думите ми, дори не и Кал.

За моя изненада той отговаря преди Фарли:

– Няма да го направят. И не би трябвало. Всъщност вероятно би следвало да ми завържете очите, ако наистина искате да си свършите работата, както трябва.

Макар да е прокуден, изхвърлен от собствения си живот, Кал не може да промени същността си. Войникът все още се крие в него.

– Кал, млъквай. Не представляваш опасност за никого.

С презрително изсумтяване Кал накланя глава, посочвайки към влака с въоръжени бунтовници:

– Те, изглежда, са на друго мнение.

– Не и за нас, искам да кажа – добавям, присвила се отново на мястото си. – Той ме спаси там дори след това, което направих. И след това, което Мейвън ви причини...

– Не изричай името му. – Ръмженето му е стряскащо, предизвиква в мен мразовита тръпка и не пропускам да забележа как ръката на Фарли се затяга около оръжието ѝ.

Думите ѝ се процеждат между стиснатите ѝ зъби:

– Независимо какво е направил за теб, принцът не е на наша страна. И няма да рискувам каквото е останало от нас, заради малкия ви романс.

Романс. Трепваме при тази дума. Между нас вече няма такова нещо. Не и след онова, което си причинихме, и онова, което ни бе причинено. Независимо колко много искаме да има.

– Ние ще продължим да се бием, Мер, но Сребърните са ни предавали преди. Няма да им се доверим отново. – Думите на Килорн са по-кротки, като балсам, за да ми помогне да разбера. Но очите му искрят, когато гледа Кал. Очевидно си спомня изтезанията долу в килиите и ужасната гледка на замразена кръв. – Той може да се окаже ценен пленник.

Те не познават Кал, както го познавам аз. Не знаят, че би могъл да погуби всички тях, че би могъл да избяга в миг, ако наистина поиска. Тогава защо остава? Когато среща погледа ми, той някак отговаря на въпроса ми, без да казва нищо. Болката, която виждам да се излъчва от него, е достатъчна да ми разбие сърцето. Той е уморен. Сломен е. И не иска да се бие повече.

Част от мен също не иска. Част от мен изпитва желание да можех да се предам на веригите, на пленничеството и тишината. Но вече съм живяла този живот в калта, в сенките, в килия, в копринена рокля. Няма да се поддам никога повече. Никога няма да престана да се боря.

Нито Килорн. Нито Фарли. Никога няма да спрем.

– Другите като нас... – Гласът ми трепери, но никога не съм се чувствала толкова силна. – Другите като мен и Шейд.

Фарли кимва и потупва джоба си с ръка:

– Списъкът все още е у мен. Знам имената.

– Мейвън също – отвръщам спокойно. Кал трепва при звука на името. – Ще използва кръвната база, за да ги проследи, и ще ги открие и залови.

Макар че влакът се люшка и тресе, лъкатушейки по тъмните релси, с усилие се изправям на крака. Шейд се опитва да ме подкрепи, но аз отблъсквам ръката му. Трябва да стоя без чужда помощ.

– Не може да ги открие преди нас. – Повдигам брадичка, чувствам пулсирането на влака. То ме наелектризира. – Не може.

Когато Килорн пристъпва към мен с овладяно и решително изражение, синините, белезите и превръзките му сякаш се стопяват. Струва ми се, че виждам зората в очите му.

– Няма.

Над мен се спуска странна топлина, топлина като тази на слънцето, макар да сме дълбоко под земята. Тя ми е позната като собствената ми мълния, посягаща да ме обвие в прегръдка, каквато не може да има. Макар да наричат Кал мой враг, макар да се боят от него, оставям топлината му да се спусне върху кожата ми и очите му да се взират с изгарящ поглед в моите.

Общите ни спомени проблясват светкавично пред мен, показват всеки миг от времето ни заедно. Но сега приятелството ни си е отишло, заместено от единственото общо нещо, което все още имаме помежду си.

Омразата ни към Мейвън.

Не е нужно да съм телепат, за да знам, че споделяме една и съща мисъл.

Ще го убия.

* На английски Heron – чапла. – Б. пр.

** На английски Viper – усойница, пепелянка. Б. пр.