Алена кралица

Двадесет и четвърта глава

Прекарвам голяма част от следващия ден в търсене и изучаване, макар че умът ми е другаде. Уайтфайър е по-стар от Двореца със стени, направени от камък и резбовано дърво вместо от диамантено стъкло. Съмнявам се, че някога ще науча разпределението на целия дворец, защото вътре се намират не само кралските апартаменти, но и много административни канцеларии и зали, бални зали, напълно оборудвана тренировъчна площ и други неща, които не разбирам. Предполагам, че именно затова на неспирно бъбрещия секретар му отнема близо половин час да ме открие, докато се шляя из една галерия със статуи. Но няма да имам повече време за разглеждане. Имам да изпълнявам задължения.

Задължения, които според бъбрещия кралски секретар се отнасят за многобройни злини, а не само прочитането на Мерките. Като бъдеща принцеса трябва да се срещам с хората по време на уредени разходки, да изнасям речи, да се ръкувам и да стоя до Мейвън. Последната част не ме безпокои истински, но да бъда излагана на показ като коза на търг, не е точно вълнуващо.

Присъединявам се към Мейвън в един транспортер, когато се отправяме за първата поява. Горя от желание да му кажа за списъка и да му благодаря за кръвната база, но твърде много хора ни гледат и слушат.

По-голямата част от деня преминава бързо в неясна бъркотия от шум и цветове, докато обикаляме различни части на столицата. Пазарът на Моста ми напомня за Великолепната градина, макар че е три пъти по-голям от нея. В единствения час, който прекарваме, като поздравяваме деца и собственици на магазини, виждам как Сребърните нападат или тормозят десетки Червени слуги, все опитващи се да си вършат работата. Офицерите от Сигурността ги пазят от истински тормоз, но думите, които Сребърните подхвърлят към тях, са почти толкова болезнени. Детеубийци, животни, дяволи. Мейвън държи здраво ръката ми, стиска я всеки път, щом някой Червен бъде съборен на земята. Когато стигаме следващата си спирка, една художествена галерия, се радвам да съм далеч от погледите на хората до момента, в който виждам картините. Сребърният художник използва два цвята – сребърно и червено, в ужасяваща сбирка, от която ми се повдига. Всяка картина е по-ужасна от предишната, изобразявайки Сребърна мощ и Червена слабост във всяка мазка на четката. Последната картина представлява сиво-сребриста фигура, много подобна на призрак, а от короната на челото му бликат алени като кръв багри. От тази гледка ми се приисква да разбия с глава някоя стена.

Площадът пред галерията е шумен, гъмжащ от градски живот. Мнозина спират, за да гледат, зяпат ни, докато се отправяме към транспортера си. Мейвън маха с ръка със заучена усмивка и тълпата започва да скандира името му. Бива го в това; в края на краищата тези хора му принадлежат по силата на рожденото му право. Когато спира, за да поговори с няколко деца, усмивката му става по-ведра. Кал може и да е роден да управлява, но Мейвън е създаден за това. И Мейвън е готов да промени света за нас, за Червените, които е възпитаван да заплюва.

Тайно докосвам списъка в джоба си, мислейки за онези, които могат да помогнат на Мейвън и мен да променим света. Дали са като мен, или са толкова разнообразни като Сребърните? Шейд беше като теб. Те знаеха за Шейд и трябваше да го убият, както не можеха да убият теб. Сърцето ме боли за загиналия ми брат, за разговорите, които можехме да проведем. За бъдещето, което можеше да създадем.

Но Шейд е мъртъв и има други, които се нуждаят от помощта ми.

– Трябва да намерим Фарли – прошепвам в ухото на Мейвън: самата аз едва се чувам. Но той ме чува и повдига вежда в безмълвен въпрос. – Тлябва да ѝ дам нещо.

– Не се съмнявам, че тя ще ни намери – промърморва той в отговор, – ако не ни следи вече.

– Как?

Фарли да ни шпионира? В град, който иска тя да бъде разкъсана на парчета? Струва ми се невъзможно. Но после забелязвам Сребърната тълпа, която ни притиска, и Червените слуги оттатък. Няколко се забавят, за да ни гледат, на ръцете им има червени ленти. Всеки от тях може да работи за Фарли. Всички биха могли. Въпреки Пазителите и офицерите от Сигурността навсякъде наоколо тя все още е с нас.

Сега въпросът вече е да открием правилния Червен, да кажем правилното нещо, да намерим правилното място и да направим всичко това, без някой да забележи как принцът и неговата бъдеща принцеса общуват с издирвана терористка.

Това не е като тълпите у дома, онези, през които можех да се движа с такава лекота. Сега се откроявам: бъдеща принцеса, заобиколена от стражи, с бунт, тегнещ на плещите ѝ. А може би дори нещо още по-важно, помислям си, като си спомням за списъка с имена в жакета си.

Когато тълпата напира навътре, проточвайки шии, за да ни погледне, се възползвам от шанса си и се измъквам. Пазителите се скупчват около Мейвън, все още непривикнали да охраняват и мен, и с няколко бързи обръщания излизам от кръга стражи и зяпачи. Те продължават през площада без мен и дори да забелязва, че ме няма, Мейвън не ги спира.

Червените слуги не ми обръщат внимание, свели глави, докато вървят забързано между магазините. Придържат се към уличките и сенките, стараят се да останат незабележими. Толкова съм заета да търся Червени лица, че не забелязвам онова точно до мен.

– Милейди, изпуснахте това – казва момченцето. Вероятно е на десет години, на едната му ръка има червена лента. – Милейди?

Тогава забелязвам парчето хартия, което протяга към мен. Не е нищо особено, просто усукан къс хартия, който не си спомням да е бил у мен. Въпреки това се усмихвам на момчето и вземам хартията от него.

– Много ти благодаря.

То ми се ухилва, както може само едно малко дете, а после изтичва бързо в една уличка. Подскача на всяка стъпка. Животът още не го е смачкал.

– Насам, лейди Титанос. – Над мен стои един Пазител и наблюдава с безизразни очи. Дотук с онзи план. Оставям го да ме поведе обратно към транспортера, внезапно почувствала се унила. Не мога дори да се измъквам, както някога. Размеквам се.

– За какво беше всичко това? – пита зачудено Мейвън, когато се качвам обратно в транспортера.

– Нищо – въздъхвам, хвърляйки поглед през прозореца, докато се изтегляме от площада. – Стори ми се, че видях някого.

Завиваме по улицата, преди изобщо да ми хрумне да погледна листчето. Разгъвам го в скута си, скрила късчето хартия в гънките на ръкава си. Върху него са надраскани думи – толкова ситни, че едва успявам да ги разчета.

Театър „Хексаприн“. Следобедно представление. Най-добрите места.

Отнема ми един миг да си дам сметка, че разбирам само половината от тези думи, но това изобщо няма значение. Усмихвам се и пъхам съобщението в ръката на Мейвън.

Молбата на Мейвън е всичко, което е нужно, за да ни осигури влизане в театъра. Той е малък, но много пищен, със зелен покрив с купол, увенчан с черен лебед. Това е място за развлечение, което представя пиеси или концерти или дори някои архивни филми в специални случаи. Пиеса, както ми обяснява Мейвън, е, когато хора, актьори, представят някаква история на сцена. У дома нямахме време за вълшебни приказки преди лягане, а какво остава пък за сцени, актьори и костюми.

Преди да се усетя, вече седим на затворен балкон над сцената. Местата под нас гъмжат от хора, много от тях деца, всичките – Сребърни. Няколко Червени сноват между редовете и пътеките, сервират питиета или проверяват билетите, но никой не сяда. Това не е лукс, който могат да си позволят. Междувременно ние се разполагаме в кадифени кресла с най-добрата гледка, а секретарят и Пазителите стоят точно отвъд нашата закрита със завеса врата.

Когато театърът притъмнява, Мейвън ме прегръща през раменете, притегля ме толкова близо, че мога да усетя биенето на сърцето му. Той се усмихва на секретаря, който сега наднича между завесите.

– Не ни безпокойте – изрича провлачено и приближава лицето ми към своето.

Вратата щраква, затваря се и се заключва, но никой от нас не се отдръпва. Минава минута или час – не знам кое от двете, докато гласовете на сцената ме връщат към действителността.

– Съжалявам – промърморвам на Мейвън, изправям се и се измъквам от креслото си в опит да поставя някаква дистанция между нас. Сега няма време за целуване независимо колко много ми се иска. Той само се ухилва, вторачен в мен вместо в пиесата. Полагам всички усилия да гледам другаде, но нещо винаги привлича погледа ми обратно към него.

– Какво ще правим сега?

Той се засмива тихо, очите му проблясват дяволито.

– Не искам да кажа това. – Но не мога да се сдържа и се засмивам заедно с него. – Кал ме хвана натясно по-рано.

Мейвън присвива устни и се стяга при тази мисъл:

– И?

– Изглежда, че съм била спасена.

Усмивката му при тези думи може да освети целия свят и съм завладяна от нуждата да го целуна отново.

– Казах ти, че ще го направя – отвръща със странно груб глас. Когато ръката му посяга към моята, аз я поемам без колебание.

Преди да успеем да продължим, панелът на тавана над нас се отмества със скърцане. Мейвън скача на крака, по-стреснат от мен, и надзърта в черното пространство. Долу не прониква дори шепот, но въпреки това знам какво да сторя. Тренировките са ме направили по-силна и аз се издърпвам нагоре с лекота, изчезвайки в тъмнината и студа. Не виждам нищо и никого, но не се страхувам. Сега ме ръководи вълнението и с усмивка протягам ръка надолу да помогна на Мейвън. Той се спуска тромаво в тъмнината, опитва се да се ориентира. Преди очите ни да се приспособят, панелът на тавана се плъзва обратно намясто и закрива светлината, пиесата и хората оттатък.

– Бъди тиха и бърза. Ще те взема оттук.

Разпознавам не гласа, а миризмата: ужасно силна смесица от чай, стари подправки и позната синя свещ.

– Уил? – Гласът едва не ми изневерява. – Уил Уисъл?

Бавно, но сигурно тъмнината става по-проницаема. Бялата му брада, сплъстена както винаги, смътно изплува на фокус. Вече няма как да го сбъркам.

– Няма време за мили повторни срещи, малка Бароу. Имаме работа за вършене.

Понятие нямам как Уил се е озовал тук, пътувайки чак от Подпорите, но фактът, че познава театъра в подробности, е още по-чудат. Повежда ни нагоре през тавана, надолу по стълби и малки капаци в пода; пиесата отеква навсякъде над главите ни. Не след дълго се озоваваме под земята, високо над нас се простират тухлени подпори и метални греди.

– Вие, хора, със сигурност си падате по драматизма – промърморва Мейвън и оглежда мрака около нас. Тук прилича на крипта, тъмно и влажно, където във всяка сянка се крие нещо ужасно.

Уил леко се засмива, докато отваря с рамо една метална врата.

– Само почакай.

Минаваме с резки крачки през тесния проход, който се скосява още по-надолу. Въздухът мирише слабо на канални води. За моя изненада пътеката свършва на малка платформа, осветена само от пламтяща факла. Хвърля странни сенки по ронеща се стена, облицована с изпочупени плочки. По тях има черни знаци, букви, но не от стария език, който съм виждала.

Преди да успея да попитам за тях, силен скърцащ звук разтърсва стените около нас. Идва от кръгла дупка в стената, тътнещ в още по-дълбока тъмнина. Мейвън сграбчва ръката ми, сепнат от звука, а аз съм също толкова изплашена, колкото него. Метал стърже по метал – оглушителен шум. От тунела струят ярки светлини и чувствам как нещо се задава, нещо голямо, електрическо и мощно.

Появява се метален червей и спира бавно пред нас. Стените са от груб метал, споени и скрепени с болтове, с прозорци като процепи. Една врата се отваря с плъзтане върху свистящи релси и разлива топла светлина на платформата.

Фарли ни се усмихва от една седалка от вътрешната страна на вратата. Маха с ръка, правейки ни знак да отидем при нея.

– Всички на борда.

– Технитата го наричат Подземния влак – казва тя, докато ние нестабилно заемаме местата си. – Забележително бърз и се движи по прастарите релси, които Сребърните така и не са си направили труда да потърсят.

Уил затваря вратата зад нас, изолирайки ни в нещо, което ми прилича просто на дълга консервна кутия. Ако не се безпокоях толкова, че подземното нещо ще се разбие, щях да съм впечатлена. Вместо това се хващам по-здраво за седалката под мен.

– Къде го построихте? – чуди се Мейвън на глас, очите му обхождат ужасната клетка. – Сивият град е контролиран, технитата работят за...

– Ние си имаме собствени технита и технически градове, малък принце – казва Фарли: изглежда много горда със себе си. – Това, което вие, Сребърните, знаете за Гвардията, не може да напълни и чаена чаша.

Влакът се накланя под нас и едва не ме изхвърля от седалката ми, но никой друг дори не мигва. Машината се плъзга по релсите, докато достига скорост, от която стомахът ми се залепва за гръбнака. Другите продължават да бъбрят, най-вече Мейвън задава въпроси за Подземния влак и Гвардията. Радвам се, че никой не иска от мен да говоря, защото със сигурност ще повърна или ще припадна, ако правя нещо повече от това да седя неподвижно. Но не и Мейвън. Нищо не му убягва.

Той хвърля поглед през прозореца, опитвайки се да разбере нещо от скалите, които преминават като размазани очертания покрай нас.

– Отправяме се на юг.

Фарли се обляга назад в седалката си и кима:

– Да.

– Югът е поразен от радиация – казва рязко той, гледайки я предизвикателно.

Тя само свива рамене.

– Къде ни водиш? – промърморвам, най-сетне успяла да проговоря.

Без да губи време, Мейвън се отправя към затворената врата. Никой не го спира, защото няма къде да отиде. Няма измъкване.

– Знаеш ли какво причинява тя? Радиацията? – Звучи истински уплашен.

Фарли започва да отмята симптомите на пръсти все още с влудяваща усмивка на лицето.

– Гадене, повръщане, главоболие, припадъци, ракови заболявания и о, да, смърт. Много неприятна смърт.

Внезапно ми призлява силно:

– Защо правиш това? Дошли сме да ти помогнем.

– Мер, спри влака, ти можеш да спреш влака. – Мейвън се свлича пред мен и ме улавя за раменете. – Спри влака!

За моя изненада тенекиената кутия започва да пищи около нас и спира много рязко и внезапно. Мейвън и аз се търкулваме на пода в плетеница от крайници, удряйки се в твърдата метална платформа с болезнено глухо тупване. От нас към отворената врата струи светлина и разкрива друга платформа, осветена от факли. Много по-голяма е и води някъде много далече.

Фарли прекрачва двама ни, без дори да ни погледне, и изтичва на платформата.

– Няма ли да дойдете?

– Не мърдай, Мер. Това място ще ни убие!

Нещо вие в ушите ми, почти удавя студения смях на Фарли. Когато се надигам и сядам, виждам, че търпеливо чака двама ни.

– Откъде знаете, че югът, Руините, все още са заразени с радиация? – пита тя с безумна усмивка.

Мейвън изрича със запъване думите:

– Имаме машини, детектори, те ни показват...

Фарли кимва:

– А кой е построил тези машини?

– Технитата – изрича дрезгаво Мейвън. – Червени. – Най-накрая проумява какво иска да каже тя. – Детекторите лъжат.

Ухилена, Фарли кимва и протяга ръка, помага му да стане от пода. Той не откъсва очи от нея, все още предпазлив, но ѝ позволява да ни изведе на перона и нагоре по железни стълби. Нахлува слънчева светлина, а свежият въздух повява като вихър и се смесва с мътните пари на подземието.

После се озоваваме, примигвайки, на открито, посрещнати от ниско стелеща се мъгла. Навсякъде наоколо се издигат стени, поддържащи вече несъществуващ таван. Останали са само парчета от него, малки късчета в аквамаринено и златисто. Когато очите ми се приспособяват, виждам високи сенки в небето, върховете им изчезват в мъглата. Улиците, широки черни реки от асфалт, са напукани и от тях са поникнали сиви плевели на по сто години. Дървета и храсти растат по бетона, завземат малки кътчета и ъгли, но още повече са разчистени. Под краката ми хрущят разбити стъкла, а във вятъра се стелят облаци прах, но по някакъв начин всичко наоколо, олицетворение на запуснатостта, не ми се струва изоставено. Познавам това място от уроците по история, от книги и стари карти.

Фарли обгръща раменете ми с ръка, усмивката ѝ е широка и бяла.

– Добре дошли в Града на Руините, в Нарси – казва тя, като употребява старото отдавна забравено име.

Около границите на разрушения остров има специални маркировки за заблуждаване на детекторите за радиация, които Сребърните използват, за да изследват старите бойни полета. Така защитават тази площ, дом на Алената гвардия. Поне в Норта. Така каза Фарли, намеквайки за още бази из страната. А скоро това ще бъде убежището на всеки Червен беглец, бягащ от новите наказания на краля.

Всяка сграда, покрай която минаваме, изглежда разнебитена, покрита с пепел и бурени, но при по-близък оглед има нещо много повече. Следи от стъпки в прахта, светлина в някой прозорец, мирис на готвено, лъхащ от някоя шахта. Хора, Червени, имат свой град точно тук, скрити пред очите на всички. Електричеството е оскъдно, но усмивките не са.

Полусрутената сграда, в която ни отвежда Фарли, сигурно едно време е била нещо като кафене, ако се съди по разядените от ръжда маси и прокъсани седалки в сепаретата. Прозорците отдавна са изчезнали, но подът е чист. Една жена мете праха през вратата на спретнати купчини по разбития тротоар. Аз бих се стреснала от подобна задача, като зная, че е останало толкова много за измитане, но тя продължава с усмивка и си тананика под нос.

Фарли кимва на чистещата жена и тя си тръгва забързано, за да ни остави на спокойствие. За моя радост, в най-близкото сепаре има познато лице.

Килорн, здрав и читав. Дори има дързостта да ми намигне:

– Отдавна не сме се виждали.

– Няма време за размяна на любезности – изръмжава Фарли и сяда до него. Прави ни знак да я последваме и ние го правим, плъзвайки се в скърцащото сепаре. – Предполагам, че видяхте селата, докато плавахте по реката?

Усмивката ми бързо помръква, както и тази на Килорн.

– Да.

– А новите закони? Знам, че ти си чула за тях. – Погледът ѝ става твърд, сякаш аз съм виновна, че съм била принудена да прочета Мерките.

– Така става, когато заплашиш звяр – промърморва Мейвън, побързал да ме защити.

– Но сега знаят името ни.

– Сега ви преследват – казва рязко Мейвън и стоварва юмрук върху масата. Той разтърсва тънкия слой прах и във въздуха се понасят облаци. – Размахахте червен флаг пред бик, но успяхте само да го смушкате.

– Въпреки това те са уплашени – вмятам с тънък глас. – Научиха се да се боят от вас. Това сигурно има някакво значение.

– Изобщо не се брои, ако се промъкнете обратно в скрития си град и им позволите да се прегрупират. Давате време на краля и на армията. Брат ми вече е по следите ви и не след дълго ще ви открие. – Мейвън се взира в ръцете си, странно гневен. – Скоро няма да е достатъчно да сте с една стъпка напред. Дори няма да е възможно.

Очите на Фарли проблясват на светлината, докато замислено изучава с поглед двама ни. Килорн се задоволява да рисува кръгове в прахта, привидно незаинтересуван. Преборвам се с порива да го ритна под масата, за да го накарам да внимава.

– Изобщо не ме е грижа за собствената ми безопасност, принце – казва Фарли. – Тези, за които се безпокоя, са хората в селата, работниците и войниците. Именно те са подложени на наказания и тормоз сега, и то сурови.

Мислите ми литват към семейството ми и Подпорите и ми припомнят безучастното изражение в хиляда очи, докато минавахме.

– Какво сте чули?

– Нищо хубаво.

Килорн рязко вдига глава, макар че пръстите му още рисуват завъртулки по масата.

– Двойни работни смени, обесвания в неделя, масови гробове. Не е добре за онези, които не могат да спазват темпото. – Той си спомня нашето село точно както и аз. – Нашите хора на фронта казват, че там също не е много различно. Петнайсет-шестнайсетгодишните са включвани в създаден специално за тях легион. Няма да изкарат месеца.

Пръстите му рисуват „Х“ в прахта, гневно показвайки какво изпитва.

– Може би мога да отложа това – казва Мейвън, като обмисля варианти на глас. – Ако убедя военния съвет да ги задържи, да ги подложи на допълнително обучение.

– Не е достатъчно. – Гласът ми е тих, но твърд. Списъкът сякаш изгаря кожата ми с допира си, умолява ме да бъде пуснат на свобода. Обръщам се към Фарли: – Имаш хора навсякъде, нали?

Не ми убягва едва доловимото задоволство, което се мярва по лицето ѝ.

– Да.

– Тогава им дай тези имена. – Измъквам от жакета си книгата на Джулиан и отварям в началото на списъка. – И ги намерете.

Мейвън внимателно взима книгата, очите му я оглеждат.

– Сигурно са стотици – промърморва, без да откъсва поглед от страницата. – Какво е това?

– Те са като мен. Едновременно Червени и Сребърни и по-силни и от едните, и от другите.

Мой ред е да се чувствам самодоволна. Дори челюстта на Мейвън увисва. Фарли щраква с пръсти и той предава списъка, без да мисли, все още взрян в малката книга, в която се съдържа такава могъща тайна.

– Не след дълго обаче това ще бъде открито не от когото трябва – добавям. – Фарли, длъжна си да ги намериш първа.

Килорн гледа имената кръвнишки, сякаш му отправят някаква обида.

– Това би могло да отнеме месеци, години.

Мейвън изпухтява:

– Нямаме толкова време.

– Именно – съгласява се Килорн. – Трябва да действаме сега.

Поклащам глава. Революциите не могат да бъдат пришпорвани.

– Но ако изчакате, ако откриете колкото можете повече, бихте могли да имате армия.

Внезапно Мейвън плясна по масата и всички подскачаме:

– Но ние наистина имаме.

– Имам много хора под мое командване тук, но не чак толкова много – възразява Фарли, гледайки Мейвън, сякаш е полудял.

Но той се ухилва, съживен от някакъв скрит огън:

– Ако успея да доведа армия, легион в Арчън, какво можеш да направиш?

Тя просто свива рамене:

– Много малко всъщност. Другите легиони ще ги смажат на бойното поле.

Поразява ме като гръм и най-накрая осъзнавам за какво намеква Мейвън.

– Но те няма да се бият на полето – прошепвам. Той се обръща към мен, усмихвайки се като безумец. – Говориш за преврат.

Фарли се намръщва:

– Поврат ли?

– Преврат, държавен преврат. Това е нещо от историята, от миналото – обяснявам и се опитвам да пренебрегна объркването им. – Това е, когато малка група бързо сваля от власт голямо правителство. Да ви звучи познато?

Фарли и Килорн се споглеждат с присвити очи.

– Продължавай – казва тя.

– Знаете как е построен Арчън с Моста, Западната страна и Източната страна. – Пръстите ми препускат заедно с думите и рисуват в прахта груба карта на града. – Така, от Западната страна се намират дворецът, командването, съкровищницата, съдилищата, цялото правителство. И ако някак успеем да влезем вътре, да откъснем мястото от света, да се доберем до краля и да го накараме да се съгласи с условията ни – край. Ти самият го каза, Мейвън, можеш да управляваш цялата страна от Площада на Цезар. Всичко, което трябва да направим, е да го превземем.

Под масата Мейвън ме потупва по коляното. Ще се пръсне от гордост. Обичайното подозрително изражение на Фарли е изчезнало, заместено от истинска надежда. Тя прокарва ръка по устните си, безмълвно оформяйки само с тях някакви думи, докато оглежда начертания в праха план.

– Може би само на мен ми се струва така – започва Килорн, отново възприел обичайния си престорен тон, – но не съм съвсем сигурен как планирате да намерите там вътре достатъчно Червени, за да се бият със Сребърните. Трябват ви десет от нас, за да надвиете един от тях. Да не говорим, че са налице петте хиляди Сребърни войници, верни на брат ти – той хвърля поглед към Мейвън, – до един обучени да убиват, до един опитващи се да ни открият и заловят в същия миг, докато си говорим.

Започвам да губя надежда и се отпускам отново назад в седалката.

– Това може да е трудно. Невъзможно.

Мейвън прокарва ръка по моята карта от прах и заличава Западен Арчън с няколко леки движения на пръстите си.

– Легионите са верни на своите генерали. А аз случайно знам едно момиче, което познава един генерал много добре.

Когато очите му срещат моите, целият му огън е изчезнал, сега заместен от лют студ. Той се усмихва напрегнато.

– Говориш за Кал. – Войника. Пълководеца. Принца. Истински син на баща си. Отново се сещам за Джулиан, за вуйчото, когото Кал е готов да убие в името на изопачената си версия на справедливостта. Кал никога не би предал страната си, за нищо на света.

Когато Мейвън отговаря, тонът му е небрежен:

– Поставяме го пред тежък избор.

Мога да почувствам очите на Килорн върху лицето си, преценяващи реакцията ми, и натискът е почти непоносим.

– Кал никога няма да обърне гръб на короната си, на баща ви.

– Познавам брат си. Ако се стигне до това да спаси живота ти или да спаси короната си, и двамата знаем какво ще избере – изстрелва в отговор Мейвън.

– Никога не би избрал мен.

Кожата ми изгаря под погледа на Мейвън от спомена за една открадната целувка. Именно той ме спаси от Еванджелин. Кал, който ме спаси да не избягам и да си навлека още болка. Кал, който ме спаси от военна повинност. Бях твърде заета с опити да спасявам другите, за да забележа колко много ме спасява Кал. Колко много ме обича.

Внезапно ми става много трудно да дишам.

Мейвън клати глава:

– Той винаги ще избира теб.

Фарли се засмива подигравателно:

– Искате да основа цялата си операция, цялата революция върху някаква тийнейджърска любовна история? Не мога да повярвам в това.

На отсрещния край на масата по лицето на Килорн преминава странно изражение. Когато Фарли се обръща към него, за да потърси подкрепа, не намира никаква.

– Аз мога – прошепва той, очите му не се откъсват от лицето ми дори за миг.