Алена кралица

Двадесет и пета глава

Докато Мейвън и аз пътуваме през Моста, отправяйки се обратно към двореца след дългия си ден на ръкувания и тайни планове, ми се иска зазоряването да започне тази вечер, вместо утре сутринта. Ясно долавям тътена около нас, докато минаваме през града. Всичко пулсира от енергия – от транспортерите по улиците до лампите, вплетени в стомана и бетон. Напомня ми за момента във Великолепната градина преди много време, когато гледах как нимфите си играят във фонтан или зеленопръстите се грижат за цветята си. В онзи миг намирах техния свят за красив. Сега разбирам защо искат да го задържат, да запазят властта си над всички останали, но това не означава, че ще им позволя.

Обикновено се организира пиршество, за да се отпразнува завръщането на краля в неговата столица, но в светлината на неотдавнашните събития Площадът на Цезар е много по-тих, отколкото би трябвало. Мейвън се преструва, че скърби за липсата на зрелището, пък било то и само за да запълни с нещо мълчанието.

– Залата за пиршества е два пъти по-голяма от онази в Двореца на Слънцето – казва той, докато влизаме през големите порти. Виждам част от легиона на Кал да провежда учение в казармата: хиляда души маршируват в такт. Стъпките им са като удари на барабан. – Едно време танцувахме до зори или поне Кал танцуваше. Момичетата не ме канеха много на танц, освен ако Кал не ги накараше.

– Аз бих те поканила да танцуваме – прошепвам му в отговор, все още без да откъсвам очи от казармата. Дали утре тя ще е наша?

Мейвън не отговаря; размърдва се на мястото си, докато спираме бавно. Той винаги ще избира теб.

– Не изпитвам нищо към Кал – прошепвам в ухото му, докато слизаме тромаво от транспортера.

Той се усмихва, ръката му се сключва около моята и си казвам, че това не е лъжа.

Когато вратите на двореца се отварят за нас, из дългите настлани с мрамор коридори се разнася ужасен писък. Двамата с Мейвън се споглеждаме стреснати. Стражите, които ни пазят, настръхват, ръцете им посягат към пистолетите, но те не са достатъчни да ми попречат да хукна. Мейвън се старае да не изостава, опитва се да спазва моето темпо. Писъкът прозвучава отново, придружен от дузина маршируващи крака и познатото дрънчене на брони.

Впускам се във внезапен спринт, Мейвън е точно зад мен. Нахълтваме в кръгло помещение, заседателна зала от полиран мрамор и тъмно дърво. Вече има тълпа и едва не се сблъсквам със самия лорд Самос, но краката ми ме спират точно навреме. Мейвън се блъсва в гърба ми и едва не ме събаря.

Самос се усмихва злобно на двама ни, черните му очи са студени и твърди.

– Милейди, принц Мейвън – казва, като едва накланя глава към всеки от двама ни. – Да видите представлението ли дойдохте?

Представлението. Около нас има други лордове и дами заедно с краля и кралицата, всички – взиращи се право напред. Провирам се през тях, без да знам какво ще открия от другата страна, но знам, че няма да е хубаво. Мейвън ме следва, ръката му нито за миг не се отделя от лакътя ми. Когато стигаме предните редици на тълпата, се радвам заради топлата му ръка – утеха, която да ме кара да си мълча и да ме дръпне назад.

Поне шестнайсет войници стоят в центъра на залата, обутите им в ботуши крака оставят мръсни следи по големия държавен печат. Броните им са същите – от плочест черен метал, с изключение на един, чиято броня е с червеникав отблясък. Кал.

Еванджелин стои с него, косата ѝ е прибрана назад в плитка. Тя диша тежко, задъхана, но изглежда горда със себе си. А където е Еванджелин, брат ѝ едва ли е далече от нея.

Птолемей се появява от задните редици на глутницата, влачейки тялото на пищяща жена за косата. Кал се извръща и среща погледа ми в мига, когато я разпознавам. Виждам там разкаяние, но той не прави нищо, за да я спаси.

Птолемей мята Уолш върху излъскания под, лицето ѝ се блъсва силно в камъка. Тя едва ми хвърля поглед, преди да обърне измъчените си очи към краля. Спомням си закачливата усмихната прислужница, която най-напред ме запозна с тои свят; онази жена вече я няма.

– Плъховете пълзят в старите тунели – изръмжава Птолемей, като я преобръща с крак. Тя с мъка се отдръпва от докосването му, изненадващо бърза предвид множеството си наранявания. – Открихме тази да ни следи близо до речните дупки.

Да ги следи ли? Как е могла да бъде толкова глупава? Но Уолш не е глупава. Не, това е било заповед, осъзнавам с нарастващ ужас. Наблюдавала е влаковите тунели, за да се увери, че пътят ни за връщане от Нарси е чист. И докато ние се измъкнахме благополучно, тя не е успяла.

Хватката на Мейвън върху ръката ми се затяга, той ме придърпва плътно към себе си, докато гърдите му се притискат в гърба ми. Знае, че искам да побягна към нея, да я спася, да ѝ помогна. А аз знам, че не можем да направим абсолютно нищо.

– Стигнахме, докъдето позволяваха детекторите за радиация – добавя Кал, полагайки всички усилия да не обръща внимание на Уолш, която кашля кръв. – Системата от тунели е огромна, много по-голяма, отколкото първоначално мислехме. В района сигурно има хиляди мили и членовете на Алената гвардия ги познават по-добре, отколкото който и да било от нас.

Крал Тиберий се намръщва под брадата си. Прави жест към Уолш, махва ѝ да дойде напред. Кал я сграбчва за ръката и я дърпа към краля. Хиляда различни изтезания ми идват наум, всяко – по-ужасно от предишното. Огън, метал, вода, дори собствената ми мълния могат да бъдат използвани, за да я накарат да проговори.

– Няма да допусна отново същата грешка – изръмжава кралят в лицето ѝ. – Елара, накарай я да пропее. Веднага.

– С удоволствие – отвръща кралицата, освобождавайки ръцете си от влачещите се ръкави.

Това е по-лошо. Уолш ще проговори, ще намеси всички ни, ще ни провали. А после ще я убият бавно. Ще убият бавно всички ни.

Един Айгри в тълпата войници с поглед, способен да вижда бъдещето, внезапно скача напред:

– Спрете я! Хванете ѝ ръцете!

Но Уолш е по-бърза от видението му.

– За Тристан – казва тя, а после стоварва длан върху устата си. Захапва нещо и преглъща, като отмята рязко глава назад.

– Лечител! – излайва Кал и я сграбчва за гърлото, опитва се да я спре. Но по устата ѝ избива бяла пяна, а крайниците ѝ потрепват конвулсивно – тя се задушава. – Лечител веднага!

Тя се гърчи силно, извива се и се отскубва от хватката му с последни сили. Когато пада на пода, очите ѝ са широко отворени, втренчени, но невиждащи. Мъртва.

За Тристан.

Не мога дори да скърбя за нея.

– Отровно хапче.

Гласът на Кал е кротък и тих, сякаш обяснява това на дете. Но предполагам, че съм дете, когато става дума за война и смърт.

– Даваме ги на офицерите на фронта и на шпионите си. Ако ги заловят...

– Няма да проговорят – изсъсквам му в отговор.

Внимателно, казвам си предупредително. Колкото и да ме побиват тръпки от присъствието му, трябва да го изтърпя. В края на краищата аз го оставих да ме намери тук, на балкона. Трябва да му дам надежда. Трябва да му позволя да мисли, че има шанс с мен. Тази част беше идея на Мейвън, колкото и да му е болезнено да го каже. Колкото до мен, трудно е да вървя по тясната граница между лъжа и истина, особено с Кал. Мразя го, знам това, но нещо в очите му и в гласа му ми напомня, че чувствата ми не са толкова прости.

Той е дистанциран, застанал на една ръка разстояние.

– Това е по-добра смърт от онази, която щеше да получи от нас.

– Замразена ли щеше да бъде? Или изгорена за разнообразие?

– Не. – Той поклаща глава. – Щеше да отиде в Купата на костите. – Вдига очи от казармата и се заглежда от другата страна на реката. В далечния край, сгушена сред високите сгради, има масивна арена с шипове около ръба, образуващи жестока корона. Купата на костите. – Щеше да бъде екзекутирана, а екзекуцията – излъчена в репортаж като послание към всички останали.

– Мислех, че вече не правите това. Не съм виждала такова нещо от повече от десетилетие. – Едва си спомням тези предавания от времето, когато бях малка преди години.

– Могат да се правят изключения. Битките на арената не попречиха на Гвардията да се задържи, може би нещо друго ще успее.

– Ти си я познавал – прошепвам, опитвайки се да открия дори само късче разкаяние у него. – Изпрати я при мен, след като се срещнахме за пръв път.

Той скръства ръце, сякаш това може някак да го предпази от спомена.

– Знаех, че идва от твоето село. Помислих си, че това може да ти помогне да се приспособиш малко.

– Все още не знам защо те беше грижа. Ти дори не знаеше, че съм различна.

Един миг минава в мълчание, нарушавано единствено от резките заповеди на лейтенантите далече отдолу, все още провеждащи учение дори докато слънцето залязва.

– За мен беше различна – промърморва той най-накрая.

– Чудя се какво ли можеше да бъде, ако всичко това – посочвам към двореца и Площада оттатък – не беше между нас.

Нека помисли по това.

Той слага длан върху ръката ми, пръстите му парят през плата на ръкава ми.

– Но това никога не може да стане, Кал.

Заставям се да вложа в погледа си колкото може повече копнеж, разчитайки на спомена за семейството си, Мейвън, Килорн, всички неща, които се опитваме да направим. Може би Кал ще приеме погрешно чувствата ми. Дай му надежда, когато изобщо не може да има такава. Това е най-жестокото нещо, което мога да направя, но заради каузата, заради приятелите си, в името на живота си ще го направя.

– Мер – прошепва той и накланя глава към мен.

Извръщам се, оставям го на балкона да обмисли думите ми и надявам се, да се удави в тях.

– Иска ми се нещата да бяха различни – прошепва, но все пак го чувам.

Думите ме връщат към дома ми и баща ми, когато каза същото толкова отдавна. При представата, че Кал и баща ми, един сломен Червен, могат да споделят едни и същи мисли, се поколебавам. Не мога да се сдържа и поглеждам назад, наблюдавайки как слънцето се спуска зад силуета му. Той се заглежда към упражняващата се армия, а после се обръща към мен, разкъсван между дълга си и чувствата, които изпитва към малкото мълниеносно момиче, каквито и да са те.

– Джулиан казва, че си като нея – казва тихо със замислени очи. – Каквато е била тя.

Кориан. Майка му. Мисълта за мъртвата кралица, жена, която никога не съм познавала, по някакъв начин ме натъжава. Била е отнета твърде скоро от онези, които е обичала, и е оставила празнина, която се опитват да ме накарат да запълня.

И колкото и да ми е омразно да го призная, не мога да виня Кал, задето се чувства впримчен между два свята. В края на краищата същото важи за мен.

Преди бала бях неспокойна, кълбо от нерви, ужасяваща се от предстоящата нощ. Сега нямам търпение да изгрее зората. Ако сутринта победим, слънцето ще залезе над един нов свят. Кралят ще захвърли короната си, предавайки властта си на мен, Мейвън и Фарли. Смяната ще бъде безкръвна, мирен преход от едно управление към следващото. Ако се провалим, единственото, на което мога да се надявам, е Купата на костите. Но ние няма да се провалим. Кал няма да ме остави да умра, нито Мейвън. Те са моите щитове.

Когато лягам в леглото си, откривам, че се взирам в картата на Джулиан. Тя е стара, на практика безполезна, но все пак успокояваща. Тя е доказателство, че светът може да се промени.

С тази мисъл в главата си се унасям в неспокоен лек сън. Брат ми ме навестява в сънищата ми. Застава до прозореца, гледа към града със странна тъга, преди да се обърне отново към мен.

– Има и други – казва. – Трябва да ги откриеш.

– Ще го направя – прошепвам му в отговор с натежал от съня глас.

После вече е четири часът сутринта и нямам повече време за сънища.

Камерите падат като дървета пред брадва, всяко малко око угасва с щракване, докато вървя към стаята на Мейвън. Стряскам се от всяка сянка, защото очаквам в коридора да излезе някой офицер или Пазител, но не излиза никой. Те пазят Кал и краля, не мен, не и втория принц. Ние не сме важни. Но ще станем.

Мейвън отваря вратата си миг след като разтърсвам дръжката, лицето му е бледо в тъмнината. Под очите му има кръгове, сякаш изобщо не е спал, но изглежда нащрек както винаги. Очаквам да ме хване за ръка, да ме обгърне в топлината си, но от него се процежда единствено студенина. Той се страхува, осъзнавам.

Излизаме след няколко мъчителни минути и влизаме в сенките зад Военния съвет, за да чакаме на мястото си между постройката и външната стена. Мястото ни е идеално; можем да виждаме Площада и Моста, по-голямата част от позлатения покрив на Военното командване ни скрива от патрулите. Не ми трябва часовник, за да знам, че сме точно навреме.

Над нас нощта избледнява, отстъпва място на тъмна синева. Зората идва.

В този час градът е по-тих, отколкото изобщо съм смятала за възможно. Дори патрулите са сънени, обикаляйки бавно от пост на пост. Из тялото ми преминава вибрираща тръпка на вълнение, от която ми се разтреперват краката. Мейвън някак успява да стои неподвижен, дори почти не мига. Взира се през стената от диамантено стъкло и постоянно наблюдава Моста. Изумително съсредоточен е.

– Закъсняват – прошепва, без въобще да помръдва.

– Не закъснявам.

Ако не бях по-наясно, щях да си помисля, че Фарли е сянка, способна да става ту видима, ту невидима. Сякаш се появява внезапно от полумрака, измъкваща се от водосточна тръба.

Подавам ѝ ръка, но тя се изтласква сама на крака.

– Къде са другите?

– Чакат. – Тя посочва към земята отдолу.

Ако присвия очи, мога да ги различа едва-едва, скупчени в отводнителната система, готвещи се да се появят отново на повърхността. Искам да се покатеря в тунела при тях, да подкрепя Килорн и своите, но мястото ми е тук, до Мейвън.

– Въоръжени ли са? – Устните на Мейвън почти не помръдват. – Готови ли са да се бият?

Фарли кимва:

– Винаги. Но нямам намерение да ги свикам, докато не сте сигурни, че Площадът е наш. Нямам голяма вяра в способността на лейди Блонос да бъде очарователна.

Нито пък аз, но не мога да го изрека на глас. Той винаги ще избира теб. Никога не съм искала нещо да е вярно и грешно едновременно.

– Килорн искаше да вземеш това – добавя тя и протяга ръка. В нея има миниатюрно зелено камъче с цвета на очите му. Обица. Каза, че ще се досетиш какво означава.

Задавям се с думите, изпитвам огромен прилив на вълнение. С кимване вземам обицата от нея и я вдигам към другите. Брий, Трами, Шейд – познавам всеки камък и знам какво означава. Сега Килорн е воин. И иска да го помня, какъвто беше. Как се смееше, как се закачаше с мен, как душеше наоколо като изгубено кученце. Никога няма да забравя това.

Острият метал ме жилва и ме разкървавява. Когато отдръпвам ръка от ухото си, виждам аленото петно по пръстите си. Това си ти.

Поглеждам назад към тунела и се надявам да видя зелените му очи, но тъмнината сякаш поглъща отвора на тунела и скрива него и всички други.

– Готови ли сте за това? – прошепва едва доловимо Фарли, местейки поглед между двама ни.

Мейвън отговаря вместо мен, гласът му е твърд:

– Да, готови сме.

Но Фарли не е удовлетворена:

– Мер?

– Готова съм.

Революционерката си поема успокояващ дъх, а после потропва с крак отстрани по водосточната тръба. Един, два, три пъти. Заедно се обръщаме към Моста в очакване светът да се промени.

В този час няма трафик, не се чува дори тихият шум на някой транспортер. Магазините са затворени, пазарите – празни. Ако имаме късмет, единствените загуби тази нощ ще са под формата на бетон и стомана. Последният участък от Моста, онзи, който свързва Западен Арчън с останалата част от града, изглежда спокоен.

А после избухва в ярки стълбове оранжево и червено, слънце, което раздира сребърната тъмнина. Нахлува топлина, но не от бомбите – това е Мейвън. Експлозията пробужда нещо в него, запалва пламъка му.

Звукът отеква с тътен, като едва не ме събаря, а реката отдолу закипява и се разпенва, когато крайният участък от Моста се срутва. Стене и потръпва като умиращ звяр, рухвайки върху основите си, когато се отделя от брега и от останалата част на конструкцията. Бетонни стълбове и стоманени кабели пращят и се прекършват, падат с плясък във водата или на брега. Издига се облак от прах и дим, който отрязва видимостта към останалата част от Арчън. Още преди Мостът да падне във водата, из Площада запищяват аларми.

Над нас патрулите тичат успоредно на стената, изгарящи от нетърпение да огледат добре разрушението. Крещят си един на друг, без да знаят как да разбират това. Повечето могат само да се взират. В казармата светлините се включват и войниците се размърдват; всичките пет хиляди изскачат от леглата. Войниците на Кал. Легионът на Кал. И с малко късмет – наши.

Не мога да откъсна очи от пламъците и пушека, но Мейвън го прави вместо мен.

– Ето го – изсъсква той, като сочи към няколко тъмни силуета, тичащи от двореца.

Кал има собствени стражи, но оставя зад себе си всичките, спринтирайки към казармата. Все още е по нощни дрехи, но никога не е изглеждал толкова страховит. Докато на Площада се изсипват войници и офицери, той рязко дава заповеди, по някакъв начин успява да надвика растящата тълпа.

– Пушки на портите! Разположете нимфите от другата страна, не искаме огънят да се разпространи!

Войниците му изпълнявт бързо заповедите, подчиняват се моментално на всяка негова дума. Легионите се подчиняват на своите пълководци.

Зад нас Фарли се притиска назад към стената, промъква се по-близо до водосточната тръба. Готова е да се обърне и да хукне при първия признак за неприятности, изчезвайки, за да се бие друг път. Няма да стане. Това ще свърши работа.

Мейвън понечва да тръгне пръв, да даде знак на брат си да спре, но аз го избутвам назад.

– Аз трябва да го направя – прошепвам и чувствам как ме завладява странно спокойствие. Той винаги ще избира теб.

Вече няма връщане назад, когато излизам на Площада пред легиона, патрулите и Кал. По стените светват ярки прожектори, някои – насочени към Моста, други – надолу към нас. Един сякаш минава право през мен и трябва да вдигна ръка, за да заслоня очи.

– Кал! – изкрещявам над оглушителния шум от пет хиляди войници. По някакъв начин той ме чува и рязко обръща глава в моята посока. Погледите ни се срещат през множеството от воини, които се строяват по полкове.

Когато се отправя към мен, провирайки се през морето от хора, си помислям, че ще припадна. Внезапно мога да чувам единствено ударите на сърцето си, което блъска в ушите ми и удавя алармите и писъците. Страхувам се. Толкова много се страхувам. Това е просто Кал, казвам си. Момчето, което обича музиката и мотоциклетите. Не войникът, не пълководецът, не принцът. Момчето. Той винаги ще избира теб.

– Връщай се вътре веднага! – Кал се извисява над мен, служейки си със суровия царствен глас, който може да накара дори планина да се подчини. – Мер, не е безопасно!

Със сила, каквато никога не съм знаела, че притежавам, сграбчвам яката на ризата му и това някак успява да го задържи неподвижно.

– А ако това е цената? – Хвърлям поглед назад към разбития Мост, сега забулен в дим и пепел. – Просто няколко тона бетон. А ако ти кажа, че точно тук, точно сега би могъл да поправиш всичко. Би могъл да ни спасиш.

От потрепването на една искрица в очите му виждам, че съм привлякла вниманието му.

– Недей – протестира той слабо, едната му ръка сграбчва моята. В очите му има страх, повече страх, отколкото съм виждала някога.

– Веднъж каза, че вярваш в нас, в свободата. В равенството. Ти можеш да превърнеш това в реалност с една дума. Няма да има война. Никой няма да загине. – Той изглежда замръзнал от това, което казвам, не смее да диша. Дори аз не мога да се досетя какво си мисли, но продъжавам упорито. Трябва да го накарам да разбере. – Ти държиш властта точно сега. Тази армия е твоя, можеш да завладееш цялото това място и... и да го освободиш! Да влезеш с маршова стъпка в двореца, да накараш баща си да коленичи и да направиш онова, което знаеш, че е правилно. Моля те, Кал!

Чувствам го под ръцете си: диша бързо и задъхано и нищо не ми се е струвало толкова истинско или важно. Знам за какво си мисли – за своето кралство, за дълга си, за баща си. И за мен, мълниеносното момиче, което го моли да захвърли всичко това. Нещо дълбоко в мен ми казва, че ще го направи.

Треперейки, го целувам по устните. Той ще избере мен. Усещам кожата му студена като на труп.

– Избери мен – прошепвам едва чуто, притисната към него. – Избери нов свят. Създай по-добър свят. Войниците ще ти се подчинят. Баща ти ще ти се подчини. – Сърцето ми се свива и всеки мускул се стяга в очакване на отговора му. Прожекторът, насочен към нас, потрепва под силата ми, светва и угасва с всеки удар на сърцето. – Кръвта в килиите беше моя. Аз помогнах на Гвардията да се измъкне. И скоро всички ще узнаят. И ще ме убият. Не им позволявай. Спаси ме.

Думите го разбуждат и той стисва по-здраво китката ми.

– Винаги си била ти.

Той винаги ще избира теб.

– Поздрави новата зора, Кал. С мен. С нас.

Очите му се преместват към Мейвън, който сега върви към нас. Братята се поглеждат в очите, говорят си по начин, който не разбирам. Той ще избере нас.

– Винаги си била ти – повтаря той, този път дрезгаво и сломено. Гласът му носи болката от смъртта на хиляди хора, хиляди предателства. Всеки може да предаде всеки, спомням си. – Бягството, стрелбата, прекъсванията на електричеството. Всичко започна с теб.

Опитвам се да обясня, все още дърпайки се назад. Но той няма намерение да ме пусне.

– Колко хора убихте с вашата зора? Колко деца, колко невинни? – Ръката му става гореща, достатъчно гореща, за да ме изгори. – Колко хора предаде?

Коленете ми се подгъват, поддават, но Кал не ме пуска. Смътно чувам Мейвън да крещи някъде, принцът се хвърля да спаси своята принцеса. Но аз не съм принцеса. Не съм момичето, което спасяват. Докато огънят се надига в Кал, пламнал зад очите му, мълнията се стрелва през мен, подхранвана от гнева ми. Тя запраща шокова вълна между нас, която ме отхвърля назад от Кал. Съзнанието ми жужи, замъглено от скръб, гняв и електричество.

Зад мен Мейвън крещи. Обръщам се точно навреме, за да го видя как вика назад към Фарли, как жестикулира бясно:

– Бягай! Бягай!

Кал скача на крака по-бързо от мен, крещейки нещо на войниците си. Очите му проследяват вика на Мейвън, свързват точките, както само един пълководец може.

– Отводнителната система! – изревава той, все още взрян в мен. – В отводнителната система са.

Сянката на Фарли изчезва, тя се опитва да избяга, докато я следва пушечна стрелба. Из Площада се стрелкат войници, изтръгват решетки, шахти и тръби, разкриват системата отдолу. Нахлуват в тунелите като ужасен потоп. Искам да запуша уши, да изолирам писъците,, куршумите и кръвта.

Килорн. Името му пърха слабо в мислите ми, не по-силно от шепот. Не мога да мисля дълго за него. Кал все още стои над мен, цялото му тяло трепери. Но той не ме плаши. Не мисля, че сега нещо може да ме изплаши. Най-лошото вече се случи. Загубихме.

– Колко? – изкрещявам назад към него, намерила сили да го погледна в лицето. – Колко умрели от глад? Колко убити? Колко деца, отведени да умрат? Колко, принце мой?

Преди днешния ден си мислех, че познавам омразата. Грешила съм. За себе си, за Кал, за всичко. От болката ми се завива свят, но някак оставам на крака, някак се опазвам да не падна. Той никога няма да избере мен.

– Брат ми, бащата на Килорн, Тристан, Уолш! – Сякаш сто имена експлодират в мен, сякаш изреждам наведнъж всички загинали. Те не означават нищо за Кал, но означават всичко за мен. И знам, че има още хиляди, милиони. Милион забравени злини.

Кал не отговаря и очаквам да видя яростта, която изпитвам, отразена в очите му. Вместо това не виждам нищо освен тъга. Той шепне отново и от думите ми се приисква да падна и да не се изправя никога повече.

– Иска ми се нещата да бяха различни.

Очаквам искрите, очаквам мълния, но тя така и не идва. Когато усещам студени ръце на врата си и метални окови на китките, разбирам защо. Инструктор Арвън, безмълвният, онзи, който може да ни превърне в човешки същества, стои зад мен, потискайки цялата ми сила, докато отново се превръщам просто в едно плачещо момиче. Той я е отнел цялата, цялата сила и всичката мощ, които мислех, че имам. Загубих. Когато коленете ми поддават този път, няма кой да ме задържи изправена. Смътно чувам как Мейвън изкрещява, преди също да бъде блъснат на земята.

– Братко! – изревава той, опитвайки се да накара Кал да види какво прави Арвън. – Ще я убият! Ще убият мен! – Но Кал вече не ни слуша. Говори с един от капитаните си и не си правя труда да слушам думите. Не бих могла дори и да исках.

Земята под мен сякаш се разтриса при всеки пушечен залп дълбоко отдолу. Колко кръв ще обагри тунелите тази вечер?

Главата ми е прекалено натежала, тялото ми – твърде слабо, и се оставям да се свлека на мозаечния под. Усещам го студен под бузата си, успокояващ и гладък. Мейвън се хвърля напред, главата му се приземява до мен. Спомням си един такъв момент. Писъкът на Гиза и звукът от раздробяването на кости отекват слабо като призрак в ума ми.

– Отведете ги вътре, при краля. Той ще съди и двамата.

Вече не разпознавам гласа на Кал. Превърнах го в чудовище. Принудих го да убива. Накарах го да избира. Бях нетърпелива, бях глупава. Позволих си да се надявам.

Аз съм глупачка.

Слънцето започва да изгрява зад главата на Кал, очертавайки го на фона на зората. То е твърде ярко, твърде рязко и твърде подранило; налага се да затворя очи.