Алена кралица

Двадесет и шеста глава

Едва успявам да не изоставам, но войникът зад търба ми, който държи окованите ми ръце, непрекъснато ме блъска. Друг прави същото с Мейвън и го заставя да върви заедно с мен. Арвън ни следва, за да се увери, че няма да избягаме. Присъствието му е като тъмна тежест, притъпяваща сетивата ми. Все още виждам коридора около нас, празен и далеч от любопитните очи на придворните, но нямам сили да се тревожа. Кал е начело на глутницата, раменете му са напрегнати и изопнати, докато се бори с порива да погледне назад.

Звукът от пушечна стрелба, писъци и кръв в тунелите отеква с тътен в ума ми. Мъртви са. Мъртви сме. Всичко свърши.

Очаквам да се спуснем надолу, да слезем до най-тъмната килия на света. Вместо това Кал ни повежда нагоре към стая без прозорци и без Пазители. Звукът от стъпките ни дори не отеква, когато влизаме – звукоизолирано е. Тук вътре никой не може да ни чуе. И това ме плаши повече, отколкото пушките или огъня, или чистата неподправена ярост, която се излъчва на вълни от краля.

Той стои в центъра на стаята, облечен в позлатената си броня, с короната на главата си. Церемониалният му меч отново виси на кръста му заедно с пистолет, който вероятно никога не е използвал. Всичко е част от постановката. Поне изглежда подобаващо за ролята.

Кралицата също е тук и ни чака, облечена само в тънка бяла рокля. В мига, щом влизаме, очите ѝ срещат моите и тя си пробива със сила път в мислите ми като нож, който се врязва в плът. Изписквам, опитвам се да се хвана за главата, но белезниците не поддават.

Всичко преминава светкавично отново пред очите ми от началото до края. Фургонът на Уил. Гвардията. Килорн. Бунтовете, срещите, тайните съобщения. Лицето на Мейвън се върти в спомените, правейки го да изпъква на фона на суматохата, но Елара го отблъсква. Не иска да вижда какво помня за него. При нападението умът ми закрещява, скача от мисъл на мисъл, докато целият ми живот, всяка целувка и всяка тайна са изложени на показ пред нея.

Когато спира, се чувствам мъртва. Искам да съм мъртва. Поне няма да ми се наложи да чакам дълго.

– Оставете ни – казва Елара с режещ и остър глас. Войниците чакат, за да получат потвърждение от Кал. Когато той кимва, те си тръгват, оттеглят се сред шум от потракващи ботуши. Но Арвън изостава, влиянието му още ме притиска. Когато тропотът на ботушите заглъхва, кралят си позволява да издиша.

– Сине? – Поглежда Кал и виждам едва доловимото потрепване на пръстите му. Но не знам от какво може да се страхува. – Искам да чуя всичко от теб.

– Те отдавна са част от това – промърморва Кал, сякаш едва успява да изрече думите. – Откакто тя дойде тук.

– И двамата ли? – Тиберий се извръща от Кал към забравения си син. Изглежда почти тъжен, лицето му се удължава в болезнена намръщена гримаса. Очите му потрепват, не му се иска да издържи погледа му, но Мейвън смело го поглежда в очите. Няма да трепне. – Ти си знаел за това, момчето ми?

Мейвън кимва:

– Помогнах да го планират.

Тиберий се препъва, сякаш думите са физически удар:

– А стрелбата?

– Избрах мишените. – Кал стисва здраво очи, като че ли се опитва да се изолира.

Очите на Мейвън се плъзват покрай баща му към Елара, която стои наблизо. Издържат взаимно на погледите си и за миг си мисля, че тя се вглежда в мислите му. Стреснато осъзнавам, че няма да го направи. Не може да си позволи да погледне.

– Вие ми казахте да си намеря кауза, татко. И аз го направих. Гордеете ли се с мен?

Но вместо това Тиберий се нахвърля върху мен, ръмжейки като мечка.

– Ти направи това! Ти го отрови, отрови момчето ми! – Когато в очите му избиват сълзи, разбирам, че сърцето на краля, независимо колко малко или студено е, е било разбито. Той обича Мейвън по свой собствен начин. Но е твърде късно за това. – Ти ми отне сина!

– Вие сам направихте това – изричам през стиснати зъби. – Мейвън има собствено сърце и вярва в един различен свят толкова силно, колкото и аз. Всъщност синът ви ме промени.

– Не ти вярвам. Подлъгала си го някак.

– Тя не лъже.

Когато чувам Елара да се съгласява с мен, оставам без дъх.

– Синът ни винаги е жадувал за промяна. – Очите ѝ се задържат за миг върху Мейвън. Звучи уплашена. – Той е само едно момче, Тиберий.

Спаси го, крещя наум. Трябва да ме чуе. Длъжна е.

До мен Мейвън си поема дъх през зъби, очаквайки каква може да е участта ни.

Тиберий гледа към краката си, той познава законите по-добре от когото и да е друг, но Кал е достатъчно силен да погледне брат си в очите. Виждам как си спомня живота им заедно. Пламък и сянка. Едното не може да съществува без другото.

След един дълъг миг на нагорещено задушаващо мълчание кралят слага ръка на рамото на Кал. Главата му се клати напред-назад, а по бузите му се стичат пътечки от сълзи и попиват в брадата му.

– Момче или не, Мейвън извърши убийство. Заедно с тази... тази змия – насочва към мен треперещ пръст. – Той извърши тежки престъпления срещу своите хора. Срещу мен и срещу теб. Срещу нашия трон.

– Татко... – Кал се приближава бързо и застава между краля и нас. – Той е твой син. Трябва да има друг начин.

Тиберий застива неподвижно, изтиквайки настрана бащата, за да се превърне отново в крал. Избърсва сълзите си с рязко движение на ръката:

– Когато носиш короната ми, ще разбереш.

Очите на кралицата се присвиват, превръщат се в сини процепи. Очите ѝ са същите като на Мейвън.

– За щастие, това няма никога да се случи – казва тя простичко.

– Какво? – Тиберий се обръща към нея, но спира наполовина, тялото му застива намясто.

Виждала съм това преди. На арената, отдавна, когато внушителят победи силноръкия. Елара дори го причини на мен, направи ме марионетка. Тя отново дърпа конците.

– Елара, какво правиш? – изсъсква той през стиснати зъби.

Тя отвръща с думи, които не мога да чуя, говори в главата на краля. Отговорът ѝ изобщо не му харесва.

– Не! – изкрещява той, докато тя го принуждава с внушенията си да падне на колене.

Кал настръхва, юмруците му избухват в пламъци, но Елара протяга ръка и го спира намясто. Подчинила е и двамата.

Той се бори със здраво стиснати зъби, но не може да помръдне дори на сантиметър. Почти не може да каже дума:

– Елара, Арвън...

Но старият ми инструктор не помръдва. Вместо това стои тихо, задоволявайки се да гледа. Изглежда, че предаността му е на страната не на краля, а на кралицата.

Тя ни спасява. Заради живота на сина си ще ни спаси. Залагахме на това, че Кал ме обича достатъчно, за да промени света; трябвало е вместо това да разчитаме на кралицата. Искам да се засмея, да се усмихна, но нещо в лицето на Кал възпира облекчението ми.

– Джулиан ме предупреди – изръмжава Кал, все още опитващ се да разкъса хватката ѝ. – Мислех, че лъже за теб, за майка ми, за онова, което си ѝ сторила.

На колене, кралят надава вой. Това е ужасен звук, какъвто не искам да чувам никога повече.

– Кориан – простенва той, забил поглед в пода. – Джулиан знаеше. Сара знаеше. Ти я наказа заради истината.

По челото на Елара избиват мънистени капчици пот. Не може да удържи краля и принца още много дълго.

– Елара, трябва да измъкнеш Мейвън оттук – казвам ѝ. – Не се тревожи за мен, само опази него.

– О, не се безпокой, малко мълниеносно момиче – подмята подигравателно тя. – Изобщо не мисля за теб. Макар че верността ти към сина ми е доста вдъхновяваща. Нали, Мейвън? – Тя хвърля поглед през рамо към сина си, все още окован.

В отговор ръцете му рязко се изопват, разкъсват металните окови със стряскаща лекота. Те се стопяват от китките му, превръщат се в безформени късове горещо желязо и прогарят дупки в пода. Когато се изправя на крака, очаквам да ме защити, да ме спаси, както аз се опитвам да го спася. После осъзнавам, че Арвън все още ме държи, и познатото усещане за искри, за електричество не се е върнало. Той все още ме удържа, макар че е пуснал Мейвън.

Когато очите на Кал срещат моите, знам, че разбира много по-добре от мен. Всеки може да предаде всеки, отеква все по-силно и по-силно, докато започва да вие в ушите ми като ураганни ветрове.

– Мейвън? – Трябва да вдигна поглед, за да видя лицето му, и за миг не го разпознавам. Той все още е същото момче, онова, което ме утешаваше, целуваше ме, поддържаше ме силна. Мой приятел. Повече от приятел. Но нещо не е наред в него. Нещо се е променило. – Мейвън, помогни ми да стана.

Той изопва плещи, карайки костите си да изпукат, за да прогони някаква болка. Движенията му са мудни и странни, а когато отново стъпва здраво на крака с ръце на хълбоците, имам чувството, че го виждам за пръв път. Очите му са толкова студени.

– Не, не мисля.

– Какво? – Чувам гласа си, сякаш идва от някого другиго. Звуча като малко момиче. Аз съм само едно малко момиче.

Мейвън не отговаря, но издържа на погледа ми. Момчето, което познавам, е още там, скрито, потрепващо зад очите му. Ако мога просто да стигна до него – но Мейвън се движи по-бързо от мен и ме отблъсква, когато протягам ръка.

– КАПИТАН ТАЙРОС! – изревава Кал, все още в състояние да говори. Елара засега не му е отнела това. Но никой не дотичва. Никой не ни чува. – КАПИТАН ТАЙРОС! – изкрещява отново той, умолявайки някого, който не е там. – ЕВАНДЖЕЛИН! ПТОЛЕМЕЙ! НЯКОЙ ДА ПОМОГНЕ!

Елара спокойно го оставя да крещи, наслаждавайки се на звука, но Мейвън трепва.

– Трябва ли да слушаме това? – пита той.

– Не, предполагам, че не – въздъхва тя и накланя глава. Тялото на Кал се движи в синхрон с мислите ѝ и той се обръща с лице към баща си.

Кал изпада в паника, очите му се разширяват:

– Какво правиш?

Под него лицето на краля потъмнява:

– Не е ли очевидно?

Изобщо не разбирам. Мястото ми не е тук. Джулиан беше прав. Това е игра, която не разбирам, игра, която не знам как да играя. Иска ми се Джулиан да беше тук сега, да обясни, да помогне, да ме спаси. Но никой не идва.

– Мейвън, моля те – изричам умолително, опитвам се да го накарам да ме погледне. Но той ми обръща гръб, съсредоточава се върху майка си и предадената си кръв. Той е истински син на майка си.

Не я беше грижа, че Мейвън беше в спомените ми. Не я беше грижа, че той е бил част от всичко това. Дори не изглеждаше изненадана. Отговорът е плашещо прост. Защото вече е знаела. Защото той е неин син. Защото това е бил планът ѝ през цялото време. Мисълта е пареща като ножовете, пробягващи по кожа, но болката само прави осъзнаването по-реално.

– Ти ме използва.

Най-после Мейвън благоволява да погледне отново към мен:

– Вече схващаш, нали?

– Ти избра мишените. Полковникът, Рейналд, Беликос, дори Птолемей – те не са били врагове на Гвардията, а твои. – Идва ми да го разкъсам с мълния или без. Искам да му причиня болка.

Най-сетне усвоявам урока си. Всеки може да предаде всеки.

– А това, това е бил просто поредният заговор. Ти ме тласна в него, въпреки че беше невъзможно, макар да знаеше, че Кал никога не би предал баща си! Те ме накара да го повярвам. Накара всички ни да го повярваме.

– Не е моя вината, че беше достатъчно глупава да го повярваш – отвръща той. – Сега с Гвардията е свършено.

Чувството е като от ритник в зъбите.

– Те бяха твои приятели. Имаха ти доверие.

– Те бяха заплаха за моето кралство и бяха глупави – изстрелва той в отговор. Прегърбва се, навежда се над мен с коварната си усмивка: – Бяха.

Елара се засмива на жестоката му шега.

– Беше твърде лесно да те внедрим сред тях. Нужна бе само една сантиментална прислужница. Така и никога няма да проумея как такива глупаци се превърнаха в опасност.

– Накара ме да повярвам – прошепвам отново, спомнила си всяка лъжа, която някога ми е казвал. – Мислех, че искаш да ни помогнеш. – Излиза като хленч. За частица от секундата бледите му черти омекват. Но не задълго.

– Глупаво момиче – казва Елара. – Твоята глупост едва не ни провали. Да използваш собствена охрана в бягството, да предизвикаш всички внезапни спирания на електричеството – наистина ли мислиш, че съм била толкова глупава, че да не хвана следите ти?

Вцепенено поклащам глава:

– Оставихте ме да го направя. Знаели сте за всичко това.

– Разбира се, че знаех. Как иначе мислиш, че стигна толкова далече? Аз трябваше да прикривам следите ти, аз трябваше да те предпазя от всеки с достатъчно разум, за да не види знаците – озъбва се тя, ръмжейки като звяр. – Не знаеш докъде стигнах, за да те предпазя да не пострадаш. – Тя поруменява от удоволствие, наслаждава се на всяка секунда. – Но ти си Червена и подобно на всички други беше обречена да се провалиш.

Думите се разбиват в мен като вълни, спомените се наместват. Трябваше да знам дълбоко в себе си и да не се доверявам на Мейвън. Той беше твърде съвършен, твърде смел, твърде мил. Обърна гръб на своите, за да се присъедини към Гвардията. Тласна ме към Кал. Даде ми точно каквото исках и това ме направи сляпа.

Обзета от желание да закрещя, обзета от желание да заплача, бавно обръщам очи към Елара.

– Казали сте му точно какво да каже – прошепвам. Не ѝ се налага да кимва, но знам, че съм права. – Знаели сте коя съм тук и сте знаели – главата ме заболява, когато си спомням как си играеше вътре в ума ми, – знаели сте точно как да ме спечелите на ваша страна.

Нищо не ме наранява по-дълбоко от празното изражение върху лицето на Мейвън.

– Имаше ли нещо вярно?

Когато поклаща глава, знам, че и това е лъжа.

– Дори Томас?

Момчето на фронта, момчето, загинало, биейки се в чужда война. Казваше се Томас и го видях да умира.

Името пробива маската му, пропуква фасадата на студено безразличие, но това не е достатъчно. Със свиване на рамене пропъжда името и болката, която то му причинява.

– Просто още едно мъртво момче. То не променя нищо.

– Променя всичко – прошепвам едва чуто.

– Мисля, че е време да се сбогуваш, Мейвън – вмята Елара, слагайки бяла ръка върху рамото на сина си. Уцелила съм го твърде близо до слабото място и тя няма да ми позволи да продължа да настоявам.

– Нямам с кого – прошепва той и се обръща обратно към баща си. Сините му очи потрепват: гледа към короната, към меча, към бронята, навсякъде, но не и към лицето на краля. – Ти никога не ме поглеждаше. Никога не ме виждаше. Не и след като се появи той. – Рязко посочва с ръка към Кал.

– Знаеш, че не е вярно, Мейвън. Ти си мой син. Нищо няма да промени това. Дори тя – казва Тиберий, като хвърля поглед към Елара. – Нито дори това, което се готви да направи.

– Любими, аз не правя нищо – изчуруликва кралицата в отговор. – А твоето любимо момче – тя зашлевява Кал през лицето, – идеалният наследник – зашлевява го отново, този път по-силно, – синът на Кориан. – Нова плесница го разкървавява, разцепвайки устната му. – Не мога да говоря от негово име.

Сребърна кръв се стича на гъсти капки по брадичката на Кал. Очите на Мейвън се задържат за миг върху кръвта и съвсем лека намръщена гримаса разтегля чертите му.

– Ние също имахме син, Тиб – прошепва Елара; гласът ѝ пресеква от ярост, когато се обръща отново към краля. – Независимо какво си изпитвал към мен, се предполагаше да го обичаш.

– Обичах го! – изкрещява той, мъчейки се да се отскубне от хватката ѝ над ума му. – Обичам го.

Знам какво е да бъдеш отхвърлен, да стоиш в нечия сянка. Но такъв гняв, тази гибелна, разрушителна, ужасна сцена е неразбираема за мен. Мейвън обича баща си, брат си – как може да я остави да направи това? Как може да иска това?

Но той стои неподвижно и гледа и не мога да намеря думите, за да го накарам да помръдне.

Нищо не ме подготвя за онова, което става после, за онова, което Елара заставя марионетките си да направят. Ръката на Кал трепери, когато посяга напред, тласкана от волята ѝ. Той се опитва да се съпротивлява, борейки се с всяка частица сила, която притежава, но е безполезно. Това е битка, която той не знае как да води. Когато пръстите му се сключват около позлатения меч, издърпват го от ножницата на кръста на баща му, последното парче от пъзела си идва на мястото. По лицето му се стичат сълзи и вдигат пара по изгарящо горещата му кожа.

– Не си ти – казва Тиберий с очи, приковани върху нещастното лице на Кал. Не си прави труда да моли за живота си. – Знам, че не си ти, синко. Вината не е твоя.

Никой не заслужава това. Никой. Мислено посягам към мълнията и тя идва. Хвърлям във въздуха Елара и Мейвън, спасявайки принца и краля. Но дори тази фантазия е опетнена. Фарли е мъртва. Килорн е мъртъв. Революцията е приключила. Дори в представите си не мога да поправя това.

Мечът се вдига във въздуха, тресе се в треперещите пръсти на Кал. Оръжието е церемониално в най-добрия случай, но острието лъщи, остро като бръснач. Стоманата почервенява, стоплена под огненото докосване на Кал, и частици от металната ръкохватка се топят между пръстите му. Злато, сребро и желязо, капещи от ръцете му като сълзи.

Мейвън наблюдава меча внимателно, предпазливо, защото е твърде изплашен, за да гледа баща си в последните му мигове. Мислех, че си смел. Толкова съм грешала.

– Моля те – е всичко, което Кал може да каже, изричайки с усилие думите. – Моля те.

В очите на Елара няма разкаяние, нито угризения. Този момент се задава отдавна. Когато мечът проблясва, описва дъга през въздуха, през плът и кости, тя не мигва.

Трупът на краля пада на земята с глухо тупване, главата му се търкулва и спира на няколко стъпки от него. Сребърна кръв плисва по пода в отразена като в огледало локва и опръсква пръстите на краката на Кал. Той пуска топящия се меч, оставяйки го да издрънчи върху камъка, а после пада на колене с глава в ръцете си. Короната се търкулва с дрънчене по пода, очертава кръг из кръвта, докато спира в краката на Мейвън с острите си върхове, блеснали от течно сребро.

Когато Елара изпищява, като надава вопъл и се мята върху тялото на краля, едва не се засмивам гласно на абсурдността на всичко това. Да не би да е размислила? Да не би напълно да си е изгубила ума? После чувам щракането на включващи се камери, които оживяват отново. Подават се от стените, насочени право надолу към тялото на краля и към кралицата, която привидно оплаква загиналия си съпруг. Мейвън пищи до майка си с една ръка на рамото ѝ.

– Ти го уби! Ти уби краля! Уби баща ни! – изкрещява в лицето на Кал. Остава само лек намек за самодоволна усмивка и Кал някак устоява на порива да откъсне главата на брат си. Той е в шок, не разбира, не иска да разбере. Но поне веднъж аз със сигурност разбирам.

Истината няма значение. Има значение само какво вярват хората. Джулиан се опита да ми даде този урок преди и сега го разбирам. Те ще повярват на тази сценка, тази хубава игра на актьори и лъжи. И никоя армия, никоя страна няма да последва човек, убил баща си заради короната.

– Бягай, Кал! – крещя, мъча се да го стресна и съживя. – Трябва да бягаш!

Арвън ме е пуснал и електрическият пулс се връща, нахлувайки във вените ми както огън през лед. Съвсем дребна работа е да поразя метала, изгарям го с искри, докато оковите падат от китките ми. Познавам това чувство. Познавам инстинкта, който се пробужда в мен сега. Бягай. Бягай. Бягай.

Сграбчвам Кал за раменете, опитвам се да го издърпам на крака, но едрият глупак не поддава. Поразявам го с лека шокова вълна точно колкото да привлека вниманието му, преди да изкрещя отново:

– БЯГАЙ!

Това е достатъчно и той с мъка се изправя на крака, като едва не се подхлъзва в локвата кръв.

Очаквам Елара да се бори с мен, да ме принуди да убия себе си или Кал, но тя продължава да пищи, преструвайки се заради камерите. Мейвън стои над нея с пламтящи ръце, готов да защити майка си. Дори не се опитва да ни спре.

– Няма къде да отидете! – изкрещява, но аз вече тичам и влача зад себе си Кал. – Вие сте убийци, предатели и ще се изправите пред правосъдието!

Гласът му, глас, който някога познавах толкова добре, сякаш ни преследва през вратите и надолу по коридора. Гласовете в главата ми крещят заедно с него.

Глупаво момиче. Лекомислено момиче. Виж какво направи надеждата ти.

А после Кал ме повлича, принуждава ме да не изоставам. Горещи сълзи на гняв, ярост и тъга заливат очите ми, докато вече не виждам нищо освен ръката си в неговата. Нямам представа накъде ме води. Мога единствено да го следвам.

Зад нас бързо тичат крака, чува се познатият шум от ботуши. Офицери, Пазители, войници, всички ни преследват, идват за нас.

Подът плавно се променя, от полираното дърво на задните коридори до мрамор в преливащи се цветове – залата за пиршества. Дълги маси, подредени с фин порцелан, препречват пътя, но Кал ги запраща настрани с един огнен взрив. Димът задейства алармена инсталация и по нас се посипва вода, надвиваща пламъка. Той се превръща в пара по кожата на Кал, забулва го в бушуващ бял облак. Прилича на призрак, преследван от внезапно изтръгнат живот, и не знам как да го утеша.

Светът забавя ход заради мен, докато далечният край на залата за пиршества потъмнява от сиви униформи и черни пистолети. Вече няма къде да бягам. Трябва да се бия.

Мълнии пламтят по кожата ми, умоляват да бъдат пуснати на свобода.

– Не. – Гласът на Кал е глух, сломен. Той сваля ръце и оставя пламъците да изчезнат. – Не можем да спечелим това.

Прав е.

Те се приближават от множеството врати и арки и дори прозорците се задръстват от униформи. Стотици Сребърни, въоръжени до зъби, готови да убиват. В капан сме.

Кал обхожда с търсещ поглед лицата, очите му се задържат за миг върху войниците. Собствените му хора. От начина, по който отвръщат на погледа му – с гневни изражения, знам, че вече са видели ужаса, който Елара е създала. Верността им е сломена също като предводителя им. Един от тях, капитан, потреперва, когато вижда Кал. За моя изненада държи пистолета до себе си, пристъпвайки напред.

– Предайте се! – казва с треперещи ръце.

Кал поглежда стария си приятел в очите и кимва:

– Предаваме се, капитан Тайрос.

Бягай, крещи всеки сантиметър от тялото ми. Но този път не мога. До мен Кал изглежда също толкова разстроен, в очите му се отразява болка, която не мога дори да си представя. Раните му стигат чак до душата.

Той също е научил урока си.