Алена кралица

Втора глава

Нашата къща е малка дори по стандартите на Подпорите, но поне имаме гледка. Преди нараняването си, по време на един от армейските си отпуски, татко построи къщата нависоко, за да можем да гледаме отсрещната страна на реката. Дори през лятната мараня се виждат разчистените земни участъци, които някога са били гора, сега напълно изсечена. Изглеждат така, сякаш мястото е поразено от болест, но на север и запад непокътнатите хълмове са успокоително напомняне. Там някъде има още толкова много. Отвъд нас, отвъд Сребърните, отвъд всичко, което познавам.

Изкатервам се до къщата по подвижната стълба от овехтяло дърво, изтъркано в съответствие с ръцете, които се изкачват и слизат всеки ден. От тази височина мога да видя няколко лодки, отправящи се нагоре по реката, гордо развели ярките си знамена. Сребърни. Единствено те са достатъчно богати, за да използват частен транспорт. Докато те се радват на превозни средства с колела, лодки за разходка по реката, дори високо летящи въздушни джетове, на нас не ни се полага нищо повече от собствените ни два крака или велосипед, ако имаме късмет.

Лодките сигурно са се отправили към Съмъртън, малкия град, който изниква около лятната резиденция на краля. Днес Гиза беше там, за да помага на шивачката, при която чиракува. Често ходят на пазара, когато кралят прави посещения, за да продават нейните ръкоделия на Сребърните търговци и благородници, които следват кралските особи като патета. Самото място е известно като Двореца на Слънцето и се предполага, че е великолепно, но никога не съм го виждала. Не знам защо кралските особи имат втора къща, особено след като дворецът в столицата е толкова изящен и красив. Но подобно на всички Сребърни те не действат, водени от нужда. А тласкани от ламтеж. И каквото искат, го получават.

Преди да отворя вратата пред обичайния хаос, потупвам знамето, което пърха на верандата. Три червени звезди върху пожълтял плат, по една за всеки брат, и място за още. Място за мен. Повечето къщи имат такива знамена, някои – с черни ивици вместо звезди в безмълвен спомен за мъртви деца.

Вътре мама се поти над печката, разбърквайки яхнията в тенджерата, докато баща ми гледа свирепо от инвалидната си количка. Гиза бродира на масата, създава нещо прекрасно и изящно и напълно неразбираемо за мен.

– Прибрах се – казвам, без да се обръщам конкретно към някого. Татко помахва в отговор, мама кимва, а Гиза не вдига поглед от своето парче коприна.

Пускам до нея кесията си с откраднати вещи, оставям монетите да иззвънтят възможно най-силно.

– Мисля, че имам достатъчно да спретнем свястна торта за рождения ден на татко. И още батерии, достатъчно да изкараме месеца.

Гиза оглежда кесията, мръщейки се с неприязън. Тя е само на четиринайсет, но с остър ум за възрастта си.

– Някой ден хората ще дойдат и ще вземат всичко, което имаш.

– Ревността не ти приляга, Гиза – сгълчавам я и я потупвам по главата. Ръцете ѝ литват нагоре към съвършената ѝ лъскава червена коса, приглаждат я обратно в прилежно стегнатия кок.

Винаги съм искала нейната коса, макар че никога не бих ѝ го казала. Докато нейната е като огън, моята коса е това, което наричаме „речно кафява“. Тъмна в корените, бледа в краищата, докато цветът изчезва от косите ни, изсмукан от стреса на живота в Подпорите. Повечето хора поддържат косата си къса, за да крият сивите си краища, но не и аз. Харесва ми напомнянето, че дори косата ми знае, че животът не би трябвало да бъде такъв.

– Не ревнувам – казва обидено тя, като се връща към работата си. Пришива огнени цветя, всяко едно – красив пламък от конци на фона на маслено черна коприна.

– Прекрасно е, Ги. – Оставям ръката си да проследи едно от цветята и се дивя на коприненонежния му допир. Тя вдига поглед и се усмихва меко, показвайки равни зъби. Колкото и да се препираме, тя знае, че е моята малка звезда.

И всички знаят, че аз съм ревнивата, Гиза. Не мога да върша нищо, освен да крада от хора, които наистина умеят да правят разни неща.

Щом завърши чиракуването си, тя ще може да си отвори собствен магазин. Отвсякъде ще идват Сребърни да плащат за нейните кърпички, знамена и облекло. Гиза ще постигне това, което малцина Червени успяват, и ще живее добре. Ще се погрижи за родителите ни и ще даде на мен и братята ми работа, за да ни измъкне от войната. Един ден Гиза ще ни спаси само с иглата и конеца си.

– Като нощта и деня сте, момичета мои – промърморва мама, като прокарва пръст през посивяващата си коса. Не го казва като обида, а като щекотлива истина. Гиза е сръчна, красива и мила. Аз съм малко по-недодялана, както меко се изразява мама. Тъмнината, контрастът със светлината на Гиза. Предполагам, че единственото общо нещо между нас са обиците, които си делим, споменът за братята ни.

Татко изхриптява от ъгъла си и удря по гърдите си с юмрук. Това е обичайно, защото има само един истински бял дроб. За щастие, спаси го умението на един Червен медик, който замести съсипания бял дроб с устройство, което можеше да диша вместо него. Не беше изобретение на Сребърните, защото на тях не им трябват такива неща. Те имат лечителите си. Но лечителите не си губят времето да спасяват Червените или дори да работят на предните линии, за да поддържат войниците живи. Повечето от тях остават в големите градове, удължават живота на престарели Сребърни, поправят съсипани от алкохола черни дробове и други такива. Така че ние сме принудени да се задоволяваме с таен пазар на техника и изобретения, за да се справим. Някои са глупави, повечето не вършат работа, но малко щракащ метал спаси живота на татко. Винаги го чувам как цъка: като мъничък пулс, който му помага да диша.

– Не искам торта – промърморва той. Не ми убягва бързият поглед, който хвърля към растящия си корем.

– Е, кажи ми какво искаш, татко? Нов часовник или...

– Мер, не смятам нещо, което си отмъкнала от нечия китка, за ново.

Преди в къщата на семейство Бароу да може да се разрази нова война, мама сваля яхнията от печката.

– Вечерята е сервирана. – Донася я на масата и изпаренията ме заливат.

– Ухае страхотно, мамо – лъже Гиза. Татко не е толкова тактичен и прави гримаса към яденето.

Понеже не искам да бъда разобличена, се насилвам да преглътна малко яхния. За моя приятна изненада не е толкова зле, както обикновено.

– Използвала си онзи пипер, който ти донесох?

Вместо да кимне и да се усмихне и да ми благодари, че съм забелязала, тя се изчервява и не отговаря. Знае, че съм го откраднала точно като всичките ми подаръци.

Гиза забелва очи над яхнията си, усещайки накъде върви този разговор.

Бихте си помислили, че досега ще съм свикнала, но неодобрението им бавно се трупа върху мен.

С въздишка мама заравя лице в ръцете си:

– Мер, знаеш, че го оценявам – просто ми се иска...

Довършвам вместо нея:

– Да приличам на Гиза?

Мама клати глава. Поредната лъжа.

– Не, разбира се, че не. Не исках да кажа това.

– Ясно. – Сигурна съм, че горчивината в гласа ми може да се усети чак на другия край на селото. Полагам всички усилия да попреча на гласа си да ми изневери. – Това е единственият начин, по който мога да помогна, преди... преди да замина.

Споменаването на войната е бърз начин да накарам близките си да замлъкнат. Дори хриптенето на татко спира. Мама обръща глава, бузите ѝ се зачервяват от гняв. Под масата ръката на Гиза се сключва около моята.

– Знам, че правиш всичко, каквото можеш, с разумни основания – прошепва мама. Нужно ѝ е голямо усилие да каже това, но все пак то ме утешава.

Замълчавам си и се заставям да кимна.

После Гиза подскача на мястото си, сякаш се е стреснала от нещо:

– О, за малко да забравя. Отбих се в пощата на връщане от Съмъртън. Имаше писмо от Шейд.

Все едно някой пуска бомба. Мама и татко скачат тромаво на крака, посягат към мръсния пощенски плик, който Гиза измъква от жилетката си. Оставям ги да си го подават, оглеждайки листа. Никой от тях не може да чете, така че отбират каквото могат от самия лист.

Татко подушва писмото в опит да разпознае мириса:

– Бор. Не дим. Това е добре. Далече е от Задушливите земи.

Всички въздъхваме облекчено при тези думи. Задушливите земи са бомбардираната ивица земя, свързваща Норта с Езерните земи, където се водят повечето от боевете. Войниците прекарваха по-голямата част от времето си там, снишаваха се в окопите, обречени да загинат в експлозия или да предприемат дръзки атаки, завършващи с клане. Останалата част от границата се състои главно от езера, макар че в далечния север се превръща в тундра, прекалено студена, гола и пуста, за да се бият за нея. Татко беше ранен в Задушливите земи преди години, когато върху неговата военна част паднала бомба. Сега Задушливите земи са толкова опустошени от десетилетия на битки, че димът от експлозиите се е превърнал в постоянна мъгла, и там не вирее нищо. Мястото е мъртво и сиво като бъдещето на войната.

Той най-сетне ми подава писмото да го прочета и аз го отварям с огромно нетърпение, едновременно любопитна и изплашена да видя какво има да разкаже Шейд.

Скъпо семейство, жив съм. Очевидно.

Това изтръгва тих кикот от татко и мен и дори една усмивка от Гиза. На мама не ѝ е толкова забавно, въпреки че Шейд започва така всяко писмо.

Изтеглиха ни далече от фронта, както татко с неговия нюх на копой вероятно се е досетил. Хубаво е да се върнем отново в главните лагери. Тук е Червено като зората, Сребърните офицери дори почти не се мяркат. А без дима на Задушливите земи всъщност се вижда как слънцето изгрява по-ярко всеки ден. Но няма да съм тук задълго. Командването планира да пренасочи нашата част за бойни действия в езерните области и бяхме изпратени на един от новите бойни кораби. Срещнах една жена медик, отделила се от частта си, която каза, че познава Трами и че той е добре. Засегнало го малко парче шрапнел, докато се изтегляли от Задушливите земи, но се възстановил добре. Без инфекция, без трайно увреждане.

Мама въздиша силно, като клати глава:

– Без трайни увреждания – изсумтява тя.

Все още нищо за Брий, но не се тревожа. Той е най-добрият от нас и наближава петгодишния си отпуск. Скоро ще се прибере у дома, мамо, за да сложи край на тревогите ти. Няма нищо друго за съобщаване, поне не и такова, което мога да напиша в писмо. Гиза, недей да се перчиш твърде много, макар че има защо. Мер, не бъди такова зверче през цялото време и спри да биеш онова момче Уорън. Татко, гордея се с теб. Винаги. Обичам ви всичките. Ваш любим син и брат, Шейд.

Както винаги, думите на Шейд ни пронизват. Почти мога да чуя гласа му, ако се постарая достатъчно. После светлините над нас внезапно започват да припукват.

– Никой ли не пъхна в контакта листчетата от дажбите, които взех вчера? – питам, преди светлините да потрепнат и да угаснат, потапяйки ни в тъмнина. Когато очите ми се приспособяват, едва виждам как мама клати глава.

Гиза изпъшква:

– Може ли да не правим отново това? – Столът ѝ издава стържещ звук, докато се изправя. – Лягам си. Опитайте се да не крещите.

Но ние не крещим. Изглежда, така вървят нещата в моя свят – твърде уморени сме, за да се борим. Мама и татко се оттеглят в спалнята си, оставят ме сама на масата. Обикновено бих се измъкнала тайно, но не мога да намеря воля за кой знае какво повече, освен да отида да спя.

Изкачвам още една стълба до таванската стая, където Гиза вече хърка. Тя умее да спи като никой друг, унасяйки се след не повече от минута, докато на мен понякога може да ми отнеме часове. Настанявам се в леглото си, доволна просто да лежа там и да прегръщам писмото на Шейд. Както каза татко, то ухае силно на бор.

Тази нощ реката звучи приятно, препъва се по камъните на брега, докато ме приспива. Дори старият хладилник, ръждив работещ на батерии уред, който обикновено вие толкова силно, че от него ме заболява главата, не ме смущава тази вечер. Но после птичи зов ме разбужда. Килорн.

Не. Върви си.

Нов зов, този път по-силен. Гиза се размърдва леко, претъркулвайки се на възглавницата си.

Мърмореща под нос, мразейки Килорн, аз се надигам от леглото си и се плъзвам надолу по стълбата. Едно обикновено момиче щеше да се препъне в безпорядъка в главната стая, но аз умея страхотно да намирам опора и да пазя равновесие благодарение на годините бягане от офицерите. Смъквам се по стълбата от пръти след секунда и се приземявам до глезени в калта. Килорн чака, появявайки се от сенките под къщата.

– Надявам се, че харесваш сини очи, защото не е проблем да ти насиня едното заради това...

Видът на лицето му ме кара да млъкна насред изречението.

Плакал е. Килорн не плаче. Освен това кокалчетата на пръстите му са разкървавени и бас ловя, че някъде наблизо има някоя стена, пострадала също толкова зле. Против волята си въпреки късния час не мога да не изпитам безпокойство, дори страх за него.

– Какво има? Какво не е наред? – Без да мисля, вземам ръката му в своята и усещам кръвта под пръстите си. – Какво е станало?

Трябва му един миг да отговори – събира смелост. Вече съм ужасена.

– Господарят ми – той падна. Умря. Вече не съм чирак.

Опитвам се да се удържа, но от устните ми се отронва стон. Макар да не е нужно, макар да знам какво се опитва да каже, той продължава:

– Дори не бях завършил чиракуването си, а сега... – Запъва се с думите си. – На осемнайсет съм. Другите рибари имат чираци. Не работя. Не мога да намеря работа.

Следващите думи се забиват като нож в сърцето ми. Килорн си поема накъсано дъх и някак ми се иска да не се налагаше да го чуя:

– Ще ме изпратят на война.