Алена кралица

Четиринадесета глава

Офицери от Сигурността патрулират из моя коридор на бавно разхождащи се двойки, но с Мейвън до мен не ме спират. Макар да е нощ, много след времето, когато би трябвало да съм в леглото, никой не казва и дума. Никой не смее да ядоса един принц. Накъде ме води сега, не знам, но обеща да ме заведе там. У дома.

Той е мълчалив, но решителен, мъчи се да се пребори с една малка усмивка. Не мога да се сдържа и му се усмихвам широко. Може би не е толкова лош. Но той ни спира дълго преди момента, в който според мен би трябвало да го направи – всъщност така и не напускаме жилищните етажи.

– Стигнахме – казва и потропва на вратата.

Тя се разтваря рязко след миг и се показва Кал. Външният му вид ме кара да отстъпя една крачка назад. Гърдите му са голи, докато останалата част от странната му броня виси от него. Метални плочки, втъкани в плат, част от тях – вдлъбнати. Не ми убягва пурпурната синина над сърцето му, нито леката набола брада по бузите му. Виждам го за първи път от повече от седмица и очевидно съм го хванала в лош момент. Отначало той не ме забелязва; съсредоточил се е да свали още части от доспехите си. Това ме кара да преглътна с усилие.

– Приготвил съм дъската, Мейви... – започва той, но спира, когато вдига поглед и ме вижда да стоя заедно с брат му. – Мер, с какво мога да, ъъ, какво мога да направя за теб? – Запъва се с думите, объркан като никога.

– Не съм съвсем сигурна – отвръщам, местейки поглед от него към Мейвън. Годеникът ми само се хили самодоволно и леко повдига вежда.

– Заради това, че се представя като добрия син, брат ми разполага със собствени свободи – казва той и излъчването и тонът му са изненадващо закачливи. Дори Кал се ухилва леко и забелва очи. – Ти искаше да си отидеш у дома, Мер, и ти намерих някого, който е бил там преди.

След секунда объркване осъзнавам какво казва Мейвън и колко съм глупава, задето не съм го осъзнала преди. Кал може да ме измъкне от двореца. Кал беше в таверната... Измъкнал се е оттук, следователно може да направи същото за мен.

– Мейвън – изрича Кал през стиснати зъби, усмивката му е изчезнала. – Знаеш, че тя не може. Не е добра идея...

Мой ред е да проговоря, да взема каквото искам.

– Лъжец.

Той ме поглежда с горящите си очи, погледът му ме пронизва. Надявам се, че може да види решителността ми, отчаянието ми, нуждата ми.

– Отнехме ѝ всичко, братко – промърморва Мейвън, като се доближава. – Нима не можем да ѝ дадем това?

И тогава бавно, неохотно Кал кимва и ми махва да вляза в стаята му. Замаяна от вълнение, побързвам да вляза, като почти подскачам от крак на крак.

Отивам си у дома.

Мейвън се забавя на вратата, усмивката му леко посърва, когато се отделям от него.

– Ти няма да дойдеш. – Не е въпрос.

Той поклаща глава:

– Ще си имаш достатъчно поводи за тревога и без аз да се влача с теб.

Не е нужно да съм гений, за да видя истината в думите му. Но само защото няма да дойде, не означава, че ще забравя това, което вече е направил за мен. Без да мисля, се хвърлям на врата на Мейвън. За миг той не реагира, но бавно оставя едната си ръка да обвие раменете ми. Когато се отдръпвам, сребриста руменина обагря бузите му. Чувствам как собствената ми кръв тече гореща под кожата ми, блъскайки в ушите ми.

– Не се бави твърде дълго – казва той и откъсва очи от мен, за да погледне Кал.

Кал едва пуска една самодоволна усмивка:

– Държиш се, сякаш не съм правил това никога преди.

Братята се кискат заедно, смеят се на нещо свое, тайно, както съм виждала да правят братята ми хиляда пъти преди. Когато вратата се затваря зад Мейвън, оставяйки ме с Кал, няма как да не изпитвам по-малка враждебност към принцовете.

Стаята на Кал е два пъти по-голяма от моята, но толкова претъпкана, че изглежда по-малка. Доспехи, униформи и бойни костюми изпълват нишите по протежение на стените, всичките – окачени върху, както предполагам, модели на тялото на Кал. Извисяват се над мен като безлики призраци, взиращи се с невидими очи. По-голямата част от броните са леки, от стоманени плочки и дебел плат, но няколко са тежки и плътни, предназначени за битка, а не за тренировки. Едната дори има шлем от блестящ метал с наличник от затъмнено стъкло. На ръкава проблясва отличителен знак, зашит в тъмносивата материя. Пламтящата черна корона и сребърни криле. Не ми се иска да мисля какво означава, за какво са униформите, какво е правил Кал, облечен в тях.

Подобно на Джулиан, Кал има навсякъде из стаята си купчини с книги, изливащи се на малки реки от мастило и хартия. Обаче не са стари като онези на Джулиан – повечето изглеждат наскоро подвързани, напечатани и препечатани върху обточени с пластмаса листове, за да предпазват думите. И всички са написани на Обичаен език – езика на Норта, на Езерните Земи и Пиемонт. Докато Кал изчезва в дрешника си, като пътьом смъква останалата част от доспехите си, крадешком хвърлям поглед на книгите му. Тези са странни и непознати, пълни с карти, диаграми и чертежи – наръчници за ужасното изкуство на войната. Всяка е по-ужасна от предишната, показвайки подробно движенията на войските от последните години и дори отпреди това. Велики победи, кървави поражения, оръжия и маневри: достатъчно е, за да ми се завие свят. Записките на Кал вътре в тях са по-ужасни – описват в общи линии тактиката, която предпочита, кои тактики си струват човешките жертви. На рисунките войниците са представени от миниатюрни квадратчета, но аз виждам братята си и Килорн и всички като тях.

Отвъд книгите, до прозореца, има малка маса и два стола. Върху масата лежи приготвена игрална дъска с вече подредени фигури. Не разпознавам играта, но знам, че е предназначена за Мейвън. Сигурно се срещат всяка нощ, за да играят и да се смеят, както подобава на братя.

– Няма да имаме много време за гостуване – обажда се Кал и ме кара да подскоча. Хвърлям поглед към дрешника, зървайки високия му мускулест гръб, докато нахлузва една риза. Има още синини, а също и белези, макар да съм сигурна, че може да получи помощта на цяла армия лечители, ако поиска. По някаква причина той е избрал да запази белезите.

– Стига да успея да видя семейството си – отговарям, отдръпвайки се, за да не продължа да го зяпам.

Кал се появява, този път изцяло облечен в обикновени дрехи. След миг осъзнавам, че това е същото облекло, което носеше в нощта, когато го срещнах. Не мога да повярвам, че още отначало не го видях такъв, какъвто беше в действителност: вълк в овча кожа. А сега аз съм овцата, която се преструва на вълк.

Никой не идва да ни спре, когато напускаме жилищните етажи; предполагам, че да си престолонаследникът, си има предимства.

Кал завива зад един ъгъл, насочвайки ни в просторно бетонно помещение.

– Насам.

Прилича на нещо като склад, пълен с редица от странни форми, покрити с брезентови платнища. Някои са големи, други – малки, но всички са скрити.

– Това е задънена улица – протестирам. Няма изход освен мястото, откъдето влязохме.

– Да, Мер, доведох те до задънена улица – въздъхва той, като тръгва по протежение на една определена редица. Платнищата се надиплят на вълнички, когато минава, и виждам отдолу блестящ метал.

– Още брони? – Смушквам с пръст една от формите. – Тъкмо щях да кажа, че вероятно трябва да си намериш още. Стори ми се, че нямаш достатъчно горе. Всъщност може би трябва да си сложиш една. Братята ми са доста едри и обичат да ступват хората. – Макар че, ако се съди по колекцията от книги на Кал и мускулите му, той може да се защитава. Да не споменаваме цялата тази работа с контролирането на огъня.

Той просто поклаща глава:

– Мисля, че ще се справя без нея. Освен това с онези дрехи изглеждам като офицер от Сигурността. Не искаме семейството ти да остане с погрешни впечатления, нали?

– Какво впечатление бихме искали да им създадем? Не мисля, че ми е съвсем позволено да те представя подобаващо.

– Работя с теб, имаме разрешително да отсъстваме за цялата нощ. Проста работа – казва той и свива рамене. Лъжата се удава с такава лекота на тези хора.

– В такъв случай за какво ти е да идваш с мен? Каква е историята там?

С лукава усмивка Кал посочва към обвития в брезент силует до него:

– Аз съм ти превозът.

Отмята платнището, разкривайки блестящо съоръжение от метал и черна боя. Две колела на ос, огледален хром, фарове, дълга кожена седалка – това е транспортно средство, каквото никога не съм виждала.

– Това е мотоциклет – казва Кал, прокарвайки ръка по сребристите дръжки на кормилото като горд баща. Познава и обича всеки сантиметър от металния звяр. – Бърз, силен и може да мине там, където транспортерите не могат.

– Изглежда... като смъртоносен капан – казвам накрая, неспособна да прикрия безпокойството си.

Със смях той измъква каска иззад седалката. Определено се надявам, че не очаква да я сложа, още по-малко пък да се возя на това нещо.

– Така каза татко, а също и полковник Макантос. Все още не искат да го произвеждат масово за войската, но ще ги спечеля на своя страна. Не съм катастрофирал нито веднъж, откакто усъвършенствах колелата.

– Ти си го конструирал? – възкликвам, слисана, но той свива рамене, сякаш това е нищо. – Уха.

– Само почакай да се повозиш на него – казва той, като ми подава каската. Като по поръчка далечната стена подскача, металните ѝ механизми простенват някъде и тя започва да се плъзга, разкривайки тъмната нощ оттатък.

Със смях отстъпвам крачка назад от смъртоносната машина:

– Няма да стане.

Но Кал се усмихва самодоволно и премята крак през мотоциклета, отпускайки се на седалката. Двигателят оживява с тътен под него, мърка и ръмжи от енергия. Усещам батерията дълбоко вътре как захранва машината. Моли да бъде пусната на свобода, да погълне дългия път между това място и дома ми. У дома.

– Напълно безопасно е, кълна се – изкрещява той, за да надвика рева на двигателя. Фарът свети ярко и осветява тъмната нощ отвъд. Златисточервените очи на Кал срещат моите и той протяга ръка. – Мер?

Въпреки ужасното присвиване в стомаха нахлупвам каската на главата си.

Никога не съм се качвала във въздушен кораб, но знам, че усещането сигурно е като летене. Като свобода. Мотоциклетът на Кал поглъща познатия път на елегантни, дъгообразни извивки. Добър шофьор е, признавам му го. Старият път е целият в бабуни и дупки, но той успява да избегне с лекота всяка от тях, въпреки че сърцето ми се качва в гърлото. Едва когато бавно спираме на половин миля от града, осъзнавам, че се държа за него толкова здраво, та трябва да ме отскубне със сила. Внезапно ми става студено без неговата топлина, но отблъсквам мисълта.

– Забавно, нали? – казва той, като изключва двигателя на мотоциклета. Краката и гърбът вече ме наболяват от странната малка седалка, но той скача с още по-гъвкава стъпка.

С известно затруднение аз също се смъквам от нея. Коленете ми леко се олюляват, повече от блъскащото в гърдите ми сърце, което все още тупти в ушите ми, но май съм добре.

– Няма да е първият ми избор за начин на пътуване.

– Напомни ми да те кача във въздушен джет някой път. След това няма да искаш да чуеш за друго, освен за мотоциклет – отвръща той, докато бавно избутва мотоциклета от пътя в прикритието на гората. След като хвърля отгоре му няколко листати клона, се отдръпва назад да се възхити на творението си. Ако не знаех къде точно да гледам, изобщо нямаше да забележа, че мотоциклетът е там.

– Виждам, че често правиш това.

Кал се обръща отново към мен с една ръка в джоба си.

– Дворците могат да станат... задушни.

– А претъпканите барове, Червените барове, не са? – питам упорито по темата. Но той тръгва към селото, налагайки бързо темпо, сякаш може да надбяга въпроса.

– Не излизам, за да пия, Мер.

– Тогава какво – само хващаш джебчии и раздаваш работа ей така, на куцо, кьораво и сакато?

Когато той спира намясто и се извърта рязко, аз се блъсвам в гърдите му и усещам за миг солидната тежест на тялото му. После осъзнавам, че се смее дълбоко и гърлено.

– Наистина ли току-що каза „на куцо, кьораво и сакато“? – пита между кисканията.

Лицето ми се облива в червенина под грима и аз леко го блъсвам. Много неуместно, смъмрям се наум.

– Просто отговори на въпроса.

Усмивката му остава, макар че смехът му заглъхва.

– Не правя това за себе си – казва той. – Трябва да разбереш, Мер. Аз не... един ден ще бъда крал. Не разполагам с лукса да бъда себичен.

– Бих си помислила, че кралят сигурно е единственият човек, който разполага с този лукс.

Той поклаща глава, очите му са посърнали, докато пробягват по мен:

– Иска ми се това да беше вярно.

Кал ту свива, ту разтваря юмрук и почти виждам пламъците по кожата му, горещи и надигащи се с гнева му. Но гневът отминава, оставяйки само тлеещо въгленче от съжаление в очите му. Когато най-после тръгва отново, темпото му е по-щадящо.

– Един крал би трябвало да познава народа си. Затова се измъквам тайно – промърморва той. – Правя го и в столицата, и на бойния фронт. Искам да виждам как всъщност стоят нещата в кралството, вместо да бъда осведомяван от съветници и дипломати. Така би направил един добър крал.

Държи се, сякаш би трябвало да се срамува, задето иска да бъде добър водач. Може би според баща му и всички онези други глупаци така и би трябвало да бъде. Сила и мощ са думите, които Кал е бил възпитаван да знае. Не доброта. Не милосърдие. Не съпричастност или храброст, или равенство, или каквото и да е друго, към което би трябвало да се стреми един владетел.

– И какво виждаш, Кал? – питам, сочейки към селото, което се показва между дърветата. Сърцето ми подскача в гърдите, като знам, че съм толкова близо.

– Виждам свят на ръба на острието. Без равновесие, той ще рухне – въздиша той, осъзнал, че това не е отговорът, който искам да чуя. – Не знаеш колко несигурно е положението, колко близо е този свят до нова разруха. Баща ми прави всичко, каквото може, за да опази всички ни, и аз ще правя същото.

– Моят свят вече е в развалини – казвам, подритвайки черния път под нас. Навсякъде наоколо дърветата сякаш се разтварят и разкриват калното място, което наричам свой дом. В сравнение с двореца сигурно изглежда като бордей, като истински ад. Защо той не може да види това? – Баща ти пази и защитава вашите хора, не моите.

– Променянето на света си има своите цени, Мер – казва той. – Мнозина ще умрат, преди всичко Червени. А накрая няма да има победа, не и за вас. Ти не познаваш по-мащабната картина.

– Е, кажи ми тогава. – Наежвам се, негодувайки срещу думите му. – Покажи ми по-мащабната картина.

– Езерните земи са като нас – монархия, благородници, Сребърен елит, който да управлява останалите. А принцовете на Пиемонт, собствените ни съюзници, никога не биха подкрепили нация, в която Червените са равни. Прерията и Тираксис са същите. Дори ако Норта се промени, останалата част от континента няма да допусне това да остане трайно. Ще бъдем нападнати, разделени, разкъсани. Още война, още смърт.

Спомням си картата на Джулиан, колко обширен е по-големият свят отвъд нашата страна. Целият – контролиран от Сребърни без място за нас.

– Ами ако грешиш? Ами ако Норта е началото? Промяната, от която се нуждаят другите? Не знаеш къде води свободата.

Кал няма отговор за това и потъваме в горчиво мълчание.

– Ето я, това е – промърморвам, спирайки под познатите очертания на къщата си.

Краката ми стъпват безшумно по верандата – безкрайно различно от тежките тромави стъпки на Кал, от които дървените греди скърцат. Познатата му топлина се излъчва от него на вълни и за частица от секундата си го представям как подпалва къщата и тя избухва в пламъци. Той усеща безпокойството ми и слага топла длан върху рамото ми, но това изобщо не ме успокоява.

– Мога да чакам долу, ако искаш – прошепва, заварвайки ме неподготвена. – Не трябва да рискуваме да ме познаят.

– Няма. Братята ми са служили във войската, но не биха те разпознали дори да си им под носа. – Шейд би успял, помислям си, но Шейд е достатъчно умен да си държи устата затворена. – Освен това ти каза, че искаш да разбереш за какво не си струва да се биеш.

С тези думи дръпвам вратата и я отварям, влизам в дома, който вече не е мой. Чувството е, сякаш пристъпвам назад във времето.

Из къщата се носи хор от хъркане не само от баща ми, а и от едрия тромав силует край столовете. Брий се е стоварил в прекалено натъпканото с пълнеж кресло – купчина от мускули и тънки одеяла. Тъмната му коса все още е ниско обръсната по войнишки, а по ръцете и лицето му има белези, свидетелства за времето, през което се е сражавал. Сигурно е изгубил бас с Трами, който се мята и върти в леглото ми. Шейд не се вижда никъде, но той никога не е обичал да спи. Вероятно е излязъл и броди из селото, навестявайки стари приятелки.

– Рано пиле, рано пее. – Засмивам се, като дръпвам одеялото от Брий с едно плавно движение.

Той рухва на пода, при което вероятно нанася повече поражения на него, отколкото на себе си, търкулва се и спира в краката ми. За половин секунда изглежда, че може отново да заспи.

После примигва към мен, замаян и объркан. Накратко, в обичайното си състояние.

– Мер?

– Затваряй си човката, Брий, някои хора се опитват да спят! – изпъшква Трами в тъмното.

– ВСИЧКИ ДО ЕДИН ТИШИНА! – изревава татко от спалнята си, при което ние подскачаме.

Изобщо не си давах сметка колко ми е липсвало това. Брий примигва, за да прогони съня от очите си, прегръща ме и ме притиска към себе си, смеейки се с дълбок плътен смях, който идва от гърдите му. Глухо тупване наблизо оповестява появата на Трами, когато той скача от горния край на тавана и се приземява до нас на гъвкавите си крака.

– Това е Мер! – изкрещява, като ме повдига от пода и ме сграбчва в прегръдките си. По-слаб е от Брий, но не е тънката върлина, която си спомням. Под ръцете ми има твърди възлести мускули; последните няколко години не бяха лесни за него.

– Хубаво е да те видя, Трами – прошепвам, притисната в него – чувствам се така, сякаш ще се пръсна.

Вратата на спалнята се отваря с трясък и се показва мама в опърпан халат за баня. Отваря уста да нахока момчетата, но видът ми кара думите ѝ да замрат. Вместо това се усмихва и плясва с ръце:

– О, най-после дойде на гости!

Татко идва след нея: хрипти и избутва количката си в главната стая. Гиза се събужда последна, но само подава глава над горния праг на тавана и поглежда надолу.

Трами най-сетне ме пуска, оставя ме обратно долу до Кал, който чудесно успява да изглежда неловко и не намясто.

– Чух, че си се предала и си се хванала на работа – подмята закачливо Трами и ме смушква в ребрата.

Брий се киска и разрошва косата ми:

– В армията и без друго нямаше да я искат, щеше да обере легиона си до шушка.

Побутвам го с усмивка:

– И вас май не ви искат в армията. Уволнени, а?

Татко отговаря вместо тях, приближавайки се напред с количката:

– Някаква лотария, така пишеше в писмото. Спечелихме почетно уволнение за момчетата Бароу. И пълна пенсия. – Ясно ми е, че не вярва нито дума от това, но той не продължава разискването по темата. Мама, от друга страна, веднага „захапва“.

– Блестящо, нали? Правителството най-сетне да направи нещо за нас – казва тя и целува Брий по бузата. – А сега и ти с работа. – От нея се излъчва гордост, каквато никога не към виждала – обикновено я пази цялата за Гиза. Гордее се с една лъжа. – Крайно време е това семейство да извади малко късмет.

Горе над нас Гиза сумти презрително. Не я виня. Моят късмет счупи ръката ѝ и разби бъдещето ѝ.

– Да, големи късметлии сме – изпухтява тя, като най-сетне тръгва да се присъедини към нас.

Напредва бавно, придвижва се надолу по стълбата с една ръка. Когато стига до пода, виждам, че шината ѝ е обвита в цветен плат. Със спазъм на тъга осъзнавам, че това е парче от красивата ѝ бродерия, която никога няма да бъде завършена.

Протягам ръце да я прегърна, но тя се отдръпва, приковала очи върху Кал. Изглежда, че единствено тя го забелязва.

– Кой е това?

Изчервявайки се, осъзнавам, че едва не съм го забравила напълно.

– О, това е Кал. Той също е слуга в Двореца заедно с мен.

– Здрасти – успява да измънка той с глупаво леко помахване.

Мама се изкикотва като ученичка и маха в отговор: погледът ѝ се задържа за миг върху мускулестите му ръце. Татко и братята ми обаче не са толкова очаровани.

– Не си тукашен – изръмжава татко, взирайки се в Кал, сякаш той е някакво насекомо. – Мога да го подуша по теб.

– Това е просто Дворецът, татко... – възразявам, но Кал ме прекъсва рязко.

– От Харбър Бей съм – казва, като внимава да изпуска „р“-тата в обичайния за Харбър акцент. – Започнах да служа в Оушън Хил, тамошната кралска резиденция, а сега пътувам с цялата свита, когато се местят. – Хвърля ми кос поглед с многозначително изражение в очите. – Много служители правят така.

Мама си поема накъсано дъх и посяга да хване ръката ми:

– Ти ще го направиш ли? Длъжна ли си да отидеш с онези хора, когато си тръгнат?

Искам да им кажа, че не съм избирала това, че не си тръгвам по своя воля. Но трябва да излъжа за тяхно добро.

– Тази беше единствената работа, с която разполагаха. Освен това парите са добри.

– Мисля, че имам доста добра представа какво става – изръмжава Брий лице в лице с Кал. Трябва да се признае за негова чест, че Кал дори не мигва.

– Нищо не става – казва той хладно, срещнал суровия поглед на Брий със също толкова пламтящи очи. – Мер избра да работи за двореца. Подписа договор за едногодишна служба и толкова.

Брий се отдръпва, сумтейки.

– Повече ми харесваше онова момче Уорън – промърморва той.

– Престани да се държиш като дете, Брий – сопвам се. При резкия ми тон мама трепва, сякаш само след три седмици е забравила как звучи гласът ми. Странно, очите ѝ плувват в сълзи. Тя започва да те забравя. Затова иска да останеш. За да не забрави.

– Мамо, не плачи – казвам и пристъпвам напред да я прегърна. Усещам я толкова слаба в обятията си, по-слаба, отколкото си спомням. Или може би просто никога не съм забелязвала колко крехка е станала.

– Не е само заради теб, скъпа, става дума за... – Премества поглед от мен към татко. В очите ѝ има болка, болка, която не разбирам. Другите не могат да понесат да я погледнат. Дори татко е забил поглед в безполезните си крака. Мрачна тежест се спуска върху къщата.

И тогава осъзнавам какво става, от какво се опитват да ме предпазят.

Гласът ми потреперва, когато проговарям и задавам въпрос, чийто отговор не искам да узнавам:

– Къде е Шейд?

Мама рухва и се присвива, едва успява да се добере до един стол до кухненската маса, преди да избухне в ридания. На Брий и Трами им е непоносимо да гледат: и двамата се извръщат. Гиза не помръдва, взира се в пода, сякаш иска да потъне в него. Никой не продумва, оставяйки единствено звукът от сълзите на майка ми и затрудненото дишане на татко да запълнят дупката, която някога брат ми заемаше. Брат ми, братът, с когото бях най-близка.

Отстъпвам назад, като в мъката си едва не пропускам едно стъпало, но Кал ме задържа, за да ме закрепи. Иска ми се да не го беше правил, искам да падна, да почувствам нещо твърдо и реално, та болката в главата ми да не е толкова силна. Ръката ми се вдига неволно към ухото и докосва трите камъчета, които са ми толкова скъпи. Третото, камъчето от Шейд, студенее при допира до кожата ми.

– Не искахме да ти съобщаваме в писмо – прошепва Гиза, като чопли шината си. – Загинал е, преди да дойде уволнението.

Поривът да поразя нещо с електричество, да излея гнева и тъгата си в една-единствена мълния от хапеща мощ никога не ми се е струвал толкова силен. Овладей го, казвам си. Не мога да повярвам, че се тревожех да не би Кал да подпали къщата; мълнията може да разрушава с такава лекота, както и пламъкът.

Гиза се бори със сълзите, заставяйки се да изрече думите:

– Опитал се да избяга. Бил екзекутиран.

Краката ми омекват и се огъват толкова бързо, че дори Кал не успява да ме улови. Не мога да чувам, не мога да виждам, мога само да чувствам. Тъга, шок, болка, усещането как целият свят се върти около мен. Крушките жужат от електричество, крещят ми толкова високо, та ми се струва, че главата ми ще се разцепи. Хладилникът припуква в ъгъла, старата му течаща батерия пулсира като умиращо сърце. Те ме дразнят, подиграват ми се, опитват се да ме накарат да се пропукам. Но аз няма. Няма.

– Мер – едва чуто прошепва Кал в ухото ми, топлите му ръце ме обгръщат, но със същия успех може да ми говори от другата страна на океана. – Мер!

Задъхвам се мъчително и тежко, опитвам се да си поема дъх. Усещам бузите си мокри, макар че не помня да съм плакала. Екзекутиран. Кръвта кипва под кожата ми. Това е лъжа. Не е побягнал. Той беше в Гвардията. И те са разбрали. Убили са го заради това. Погубили са го.

Никога не съм познавала такъв гняв. Не и когато момчетата заминаха, нито когато Килорн дойде при мен. Нито дори когато счупиха ръката на Гиза.

Оглушителен вой се разнася из къщата, когато хладилникът, крушките и инсталацията в стените превключват на висока мощност. Електричеството забръмчава, кара ме да се чувствам жива, гневна и опасна. Сега създавам енергията, като тласкам собствената си енергия из къщата точно както ме научи Джулиан.

Кал изкрещява, докато ме разтърсва, опитва се някак да ме накара да го чуя. Но не може. Силата е в мен и не искам да я пусна. Чувството е по-хубаво от болката.

Дъжд от стъкло се посипва по нас, когато крушките експлодират, пукайки като царевични зърна върху тиган. Пук! Пук! Пук! Звукът почти удавя писъка на мама.

Някой ме издърпва на крака с груба сила. Ръцете му улавят лицето ми, удържат ме неподвижна, докато ми говори. Не за да ме утешава, не за да ми съчувства, а за да ме стресне и да ме изтръгне от това състояние. Бих познала този глас навсякъде.

– Мер, овладей се!

Вдигам поглед и виждам ясни зелени очи и лице, пълно с тревога.

– Килорн.

– Знаех си, че в крайна сметка ще се дотътриш обратно – промърморва той. – Внимавай.

Допирът на ръцете му върху кожата ми е груб, но успокояващ. Връща ме към действителността в един свят, където брат ми е мъртъв. Последната оцеляла електрическа крушка се полюшва над нас, едва осветявайки стаята и зашеметеното ми семейство.

Но това не е единственото нещо, което осветява тъмнината.

Около ръцете ми танцуват пурпурно-бели искри, отслабващи с всеки изминал миг, но ясни като бял ден. Моите мълнии. Няма да успея да се измъкна с лъжа от това.

Килорн ме дръпва към един стол, от объркването лицето му е като буреносен облак. Другите само гледат и със спазъм на тъга осъзнавам, че са изплашени. Килорн обаче изобщо не е изплашен, а разгневен.

– Какво ти направиха? – промърморва той, ръцете му са на сантиметри от моите. Искрите изчезват напълно, оставят само кожа и треперещи пръсти.

– Не са направили нищо. – Иска ми се вината за това да беше тяхна. Иска ми се да можех да припиша вината за това на някой друг. Поглеждам над главата на Килорн и срещам погледа на Кал. Нещо се отприщва в него и той кимва, предавайки без думи: Не се налага да лъжа за това.

– Това е същността ми.

Изражението на Килорн става още по-намръщено.

– Нима си една от тях? – Никога не съм чувала толкова много гняв, толкова много отвращение, вкарани в едно-единствено изречение. От него ми се приисква да умра. – Такава ли си?

Мама се съвзема първа и без искрица страх хваща ръката ми:

– Мер е моя дъщеря, Килорн – казва тя, като го фиксира с плашещ поглед, на какъвто не съм знаела, че е способна. – Всички знаем това.

Семейството ми промърморва в знак на съгласие, застава на моя страна, но Килорн не е убеден. Взира се в мен, все едно съм непозната, сякаш не сме се познавали цял живот.

– Дай ми нож и ще уредя веднага този въпрос – казвам, гледайки го гневно в отговор. – Ще ти покажа какъв цвят има кръвта ми.

Това го поуспокоява и той се дръпва назад:

– Аз просто... не разбирам.

Значи ставаме двама.

– Мисля, че съм на същото мнение като Килорн по този въпрос. Знаем коя си, Мер, но... – Брий се запъва, търси подходящите думи. Никога не го е бивало с думите. – Как?

Нямам почти никаква представа какво да кажа, но полагам всички усилия да обясня. Отново болезнено си давам сметка за присъствието на Кал, застанал над мен, винаги слушащ, затова пропускам Гвардията и откритията на Джулиан, за да изложа събитията от последните три седмици възможно най-просто и ясно. Как се преструвам, че съм Сребърна, фактът, че съм сгодена за принц, това как се уча да се контролирам – звучи абсурдно, но те слушат внимателно.

– Не знаем как или защо, а единствено че това е налице – завършвам, като протягам другата си длан. Не пропускам да забележа, че Трами трепва и се отдръпва. – Може никога да не разберем какво означава това.

Ръката на мама стиска по-силно моята в демонстрация на подкрепа. Малката утеха ми се отразява чудодейно. Все още съм ядосана, все още съкрушително тъжна, но нуждата да унищожа нещо избледнява. Възвръщам си някакво подобие на контрол – достатъчно, за да се овладея.

– Мисля, че това е истинско чудо – промърморва тя, насилвайки се да се усмихне заради мен. – Винаги сме искали нещо по-добро за вас, а сега го получаваме. Брий и Трами са в безопасност, на Гиза няма да ѝ се налага да се тревожи, можем да живеем щастливо, а ти – просълзените ѝ очи срещат моите, – ти, скъпа моя, ще бъдеш специална. Какво повече може да иска една майка?

Ще ми се думите ѝ да бяха верни, но въпреки това кимвам, усмихвам се заради майка си и семейството си. Ставам по-добра в лъжите, а те, изглежда, ми вярват. Но не и Килорн. Той все още кипи, опитвайки се да удържи нов изблик.

– Какъв е той, принцът? – любопитства мама. – Мейвън?

Опасен терен. Чувствам как Кал слуша, чака да чуе какво имам да кажа за по-малкия му брат. Какво мога да кажа? Че той е мил, че започвам да го харесвам? Че все още не знам дали мога да му имам доверие? Или по-лошо, че никога повече не мога да се доверя на когото и да било?

– Не е какъвто очаквах.

Гиза забелязва смущението ми и се обръща към Кал:

– Е, кой е това, телохранителят ти ли? – казва тя, сменяйки темата с невероятна лекота.

– Да – отговаря Кал вместо мен. Знае, че не искам да лъжа семейството си, не повече, отколкото се налага. – И съжалявам, но скоро трябва да тръгваме.

Думите му са като нож, който се завърта в рана, но се налага да им се подчиня:

– Да.

Мама стои с мен и държи ръката ми толкова здраво, та се страхувам, че може да се счупи.

– Ние няма да кажем нищо, разбира се.

– Нито дума – съгласява се татко. Братята и сестра ми също кимват, заклевайки се да пазят мълчание.

Но лицето на Килорн посърва в мрачна намръщена гримаса. По някаква причина той ужасно се е разгневил, а аз не мога да проумея защо дори от това да зависи животът ми. Но аз също съм ядосана. Смъртта на Шейд още ми тежи като ужасен камък.

– Килорн?

– Да, няма да говоря – процежда той. Преди да успея да го спра, става от стола си и изфучава навън като вихър, който завърта шеметно въздуха. Вратата се затръшва зад него и разтърсва стените. Свикнала съм с емоциите на Килорн, с редките му моменти на отчаяние, но тази проява на ярост от негова страна е нещо ново. Не знам как да се справя с нея.

Докосването на сестра ми ме връща в реалността, напомняйки ми, че се сбогуваме.

– Това е дар – прошепва тя в ухото ми. – Не го пропилявай.

– Ще се върнеш, нали? – казва Брий и Гиза се отдръпва. За първи път, откакто тръгна на война, виждам страх в очите му. – Сега си принцеса, имаш право да създаваш правилата.

Ще ми се.

С Кал се споглеждаме, разбираме се без думи. От здраво стиснатата му уста и мрачното изражение в очите му се досещам какъв би трябвало да бъде отговорът ми.

– Ще се опитам – прошепвам с пресекващ глас. Още една лъжа не може да навреди.

Когато стигаме покрайнините на Подпорите, прощалните думи на Гиза още витаят в ума ми. В очите ѝ нямаше обвинение, макар че ѝ отнех всичко. Последните ѝ думи отекват по вятъра, удавяйки всичко друго. Не го пропилявай.

– Съжалявам за брат ти – изтърсва Кал. – Не знаех, че той...

– ...е вече мъртъв? – Екзекутиран за дезертьорство. Още една лъжа. Гневът се надига отново и дори не искам да го овладея. Но какво мога да направя по въпроса? Какво мога да направя, за да отмъстя за брат си или дори да се опитам да спася другите?

Не го пропилявай.

– Трябва да спра на още едно място. – Преди Кал да успее да възрази, докарвам най-хубавата си усмивка. – Изобщо няма да отнеме дълго, обещавам.

За моя изненада той кимва бавно в тъмното.

– Работа в Двореца, това е много престижно. – Уил се киска, докато сядам във фургона му. Старата синя свещ още гори, хвърляйки местещи се светлинки около нас. Както и подозирах, Фарли отдавна си е отишла.

Когато се уверявам, че вратата и прозорците са затворени, снижавам глас:

– Не работя там, Уил. Те...

За моя изненада Уил махва с ръка и ме прекъсва:

– О, знам всичко това. Чай?

– Ъъ, не. – Думите ми излизат треперливи от шока. – Ти как...

– Кралските маймуни избраха кралица миналата седмица, разбира се, че трябваше да го излъчат в Сребърните градове – обажда се глас иззад една завеса. Фигурата пристъпва навън, разкривайки не Фарли, а нещо, което прилича на върлина в човешки образ. Главата му опира в тавана и го кара да се снишава тромаво. Алената му коса е дълга, в тон с червения шарф, преметнат напряко по тялото му от рамото до хълбока. Закопчан е със същата брошка със слънце, каквато носеше Фарли в излъченото си по телевизията изявление. Не ми убягва и портупеят около кръста му, пълен с лъскави патрони и чифт пистолети. Той също е от Алената гвардия.

– Показаха ви по всички Сребърни екрани, лейди Титанос. – Изрича титлата ми като ругатня. – Вас и онова момиче Самос. Кажете ми толкова ли е противна, колкото изглежда?

– Това е Тристан, един от заместниците на Фарли – вмята Уил. Поглежда го укорително. – Дръж се вежливо, Тристан.

– Защо? – обаждам се подигравателно. – Еванджелин Самос е кръвожадна проклетница.

С усмивка Тристан хвърля към Уил самодоволен поглед.

– Не всички са маймуни – добавям тихо, спомняйки си милите думи на Мейвън по-рано днес.

– За кого говориш – за принца, за когото си сгодена, или за онзи, който чака в гората? – пита спокойно Уил, все едно задава въпрос за цената на брашното.

В рязък контраст с него Тристан избухва и изскача от мястото си. Стигам преди него до вратата с две протегнати длани. За щастие се въздържам. Последното нещо, което ми трябва, е да поразя с електричество член на Алената гвардия.

– Довела си тук Сребърен? – изсъсква, наведен към мен. – Принца? Знаеш ли какво бихме могли да постигнем, ако го пленим? За какво можем да се пазарим?

Макар че се извисява над мен, аз не отстъпвам:

– Остави го на мира.

– Няколко седмици в лоното на лукса и кръвта ти вече е сребърна колкото тяхната – процежда той с вид, сякаш му се иска да ме убие. – И мен ли ще поразиш с електричество?

Това ме жегва и той го знае. Отпускам ръце, изплашена, че може да ме предадат.

– Не защитавам него, защитавам теб, смотан глупак такъв. Кал е роден и възпитан като войник и може да изгори до основи цялото това село, ако наистина поиска. – Не че би го направил. Надявам се.

Ръката на Тристан посяга към пистолета.

– Ще ми се да го видя как опитва.

Но Уил слага набръчкана длан върху ръката му. Докосването е достатъчно да накара бунтовника да се успокои.

– Достатъчно – прошепва той. – За какво дойде тук, Мер? Килорн е в безопасност, а също и братята и сестра ти.

Поемам си тежко дъх, все още гледам настойчиво Тристан. Той току-що заплаши да отвлече Кал и да го задържи за откуп. И по някаква причина мисълта за такова нещо дълбоко не ми харесва.

– Моят... – Изрекла съм само една дума, а вече ми е трудно. – Шейд е бил част от Гвардията. – Вече не е въпрос, а истина. Уил свежда поглед извинително, а Тристан дори навежда глава. – Убили са го заради това. Убиха брат ми, а сега Сребърните искат да се държа, сякаш съм съгласна с това.

– Мъртва си, ако откажеш – отвръща Уил, казвайки ми това, което вече знам.

– Нямам такова намерение. Ще кажа каквото поискат. Но... – Гласът ми пресеква леко, докато се готвя да поема по този нов път. – Аз съм в двореца, центъра на техния свят. Бърза съм, тиха съм и мога да помогна на каузата.

Тристан накъсано си поема въздух през зъби, изправяйки се отново в цял ръст. Въпреки гнева му по-рано сега в очите му блести нещо като гордост.

– Искаш да се включиш.

– Да.

Уил стиска челюст, погледът му ме пронизва.

– Надявам се, че знаеш с какво се обвързваш. Тази война не е просто моя или на Фарли, или на Алената гвардия – тя е твоя. До самия край. И не за да отмъстиш за брат си, а за да отмъстиш за всички ни. Да се бориш за онези преди нас и да спасиш тези, които тепърва ще дойдат.

Възлестата му ръка посяга към моята и за пръв път забелязвам около китката му татуировка: червена лента. Като онези, които ни карат да носим. Само че сега той носи своята завинаги. Тя е част от него като кръвта във вените ни.

– С нас ли си, Мер Бароу? – казва той, ръката му се сключва върху моята. Още война, още смърт, каза Кал. Но има вероятност да греши. Има вероятност да променим това.

Пръстите ми се затягат, докато продължавам да държа ръката на Уил. Мога да почувствам тежестта в постъпката си, важността зад нея.

– С вас съм.

– Ще изгреем – прошепва той в един глас с Тристан. Спомням си думите и ги казвам заедно с тях. – Червени като зората.

На потрепващата светлина от свещта сенките ни изглеждат като чудовища по стените.

Когато се присъединявам отново към Кал в покрайнините на града, се чувствам някак по-лека, изпълнена със смелост от решението си и перспективата за онова, което предстои. Кал върви редом с мен, като от време на време хвърля поглед през рамо, но не казва нищо. Докато аз щях да настоявам и подпитвам и насила да изтръгна отговор от някого, Кал е точно обратното. Може би това е военна тактика, която е усвоил в някоя от книгите си: остави врага да дойде при теб.

Защото сега съм именно това. Негов враг.

Той ме озадачава също като брат си. И двамата са мили, макар да знаят, че съм Червена, макар че изобщо не е редно дори да ме виждат. Но Кал ме заведе у дома, а Мейвън беше добър към мен, искаше да помогне. Те са странни момчета.

Когато влизаме отново в гората, поведението на Кал се променя, става по-сурово и сериозно.

– Ще трябва да говоря с кралицата за промяната на разписанието ти.

– Защо?

– Ти едва не експлодира там вътре – казва той внимателно. – Ще трябва да ходиш на обучение с нас, за да се погрижим нещо такова да не се случи отново.

Джулиан ме обучава. Но дори гласчето в главата ми знае, че Джулиан не може да замести онова, през което преминават Кал, Мейвън и Еванджелин. Ако науча и половината от онова, което знаят те, кой знае от каква помощ мога да бъда на Гвардията? На паметта на Шейд?

– Е, ако това ме измъкне от уроците по Протокол, няма да откажа.

Внезапно Кал отскача от мотоциклета си. Ръцете му парят, а също толкова силна, ярка и буйна светлина гори в очите му.

– Някой ни наблюдава.

Не си правя труда да го разпитвам. Войнишкият усет на Кал е остър, но какво би могло да го заплашва тук? От какво може да се страхува в гората на едно сънливо бедно село? Село, гъмжащо от бунтовници, напомням си.

Но вместо Фарли или въоръжени революционери от листата излиза Килорн. Забравих колко е потаен, с каква лекота може да се движи през мрака.

Ръцете на Кал угасват в облаче дим.

– О, ти ли си.

Килорн откъсва очи от мен и поглежда гневно Кал. Накланя глава в снизходителен поклон:

– Извинете ме, Ваше Височество.

Вместо да се опита да отрече, Кал застава малко по-изправен: изглежда като краля, какъвто е роден да бъде. Не отвръща, а отново се заема да освободи мотоциклета си от листата. Но аз усещам върху себе си очите му, които наблюдават всяка секунда, изминаваща между Килорн и мен.

– Значи наистина ще направиш това? – пита Килорн с поглед на ранено животно. – Наистина ще си тръгнеш? За да бъдеш една от тях?

Думите са по-болезнени от плесница. Това не е избор, иска ми се да му кажа.

– Видя какво стана там вътре, какво мога да правя. Те могат да ми помогнат. – Дори аз съм изненадана с каква лекота идва лъжата. Един ден може и да успея да излъжа дори себе си, да заблудя ума си да мисли, че съм щастлива. – Аз съм там, където се предполага да бъда.

Той поклаща глава, едната му ръка ме хваща над лакътя, сякаш може да ме издърпа обратно в миналото, където тревогите ни бяха прости.

– Мястото ти е тук.

– Мер. – Кал чака търпеливо, облегнат на седалката на мотоциклета, но гласът му е твърд, предупредителен.

– Трябва да тръгвам. – Опитвам се да се провра покрай Килорн, да го зарежа, но той не ме пуска. Винаги е бил по-силен от мен. А колкото и да искам да му позволя да ме задържи, това просто е невъзможно.

– Мер, моля те...

А после ни залива пулсираща вълна от горещина като силен лъч слънчева светлина.

– Пусни я – изръмжава Кал, застанал над мен. Горещината се излъчва на вълни от него, почти диплейки въздуха. Виждам как спокойствието, което се опитва да запази, изтънява и заплашва да се разпадне.

Килорн се изсмива подигравателно в лицето му, изгарящ от желание за битка. Но той е като мен: ние сме крадци, ние сме плъхове. Знаем кога да се бием и кога да бягаме. Той неохотно се дръпва назад, пръстите му се провлачват по ръката ми. Това може да е последният път, в който се виждаме.

Въздухът изстива, но Кал не отстъпва. Аз съм годеница на брат му – трябва да ме закриля.

– Ти си се спазарила и за мен да ме спасиш от военната повинност – казва Килорн меко, най-сетне разбирайки цената, която платих. – Имаш лошия навик да се опитваш да ме спасяваш.

Едва успявам да кимна и трябва да нахлузя каската на главата си, за да скрия сълзите, които набъбват в очите ми. Вцепенено тръгвам след Кал към мотоциклета и се плъзвам на седалката зад него.

Килорн се дръпва назад и трепва, когато мотоциклетът набира скорост. После ми се усмихва самодоволно, чертите му се разкривяват в изражение, от което ми идва да го ударя с юмрук.

– Ще кажа на Фарли, че ѝ пращаш поздрави.

Мотоциклетът изръмжава като звяр, откъсва ме от Килорн, Подпорите и стария ми живот. Страхът се влива в мен като отрова, докато се вцепенявам. Но не заради себе си. Вече не. Изплашена съм за Килорн заради глупостта, която ще направи.

Ще открие Фарли. И ще се присъедини към нея.