Алена кралица

Дванадесета глава

Програмата ти е, както следва: 07.30 – Закуска / 08.00 – Протокол/ 11.30 – Обяд/ 13.00 – Уроци / 18.00 – Вечеря. Лукас ще те придружава на всичките. Разписанието не подлежи на обсъждане и промяна. Нейно Кралско Височество Кралица Елара от Династията Мерандус.

Бележката е кратка и ясна, да не споменавам, че е груба. Завива ми се свят при мисълта за пет часа уроци, като си спомням колко ужасно се справях в училище. Със стон хвърлям бележката обратно на нощното шкафче. Тя се приземява в езерце от златиста утринна светлина просто за да ме подразни.

Както и вчера трите камериерки влизат, пърхайки, тихи като шепот. Петнайсет минути по-късно, след като изтърпявам опити да ми навлекат впити кожени чорапогащи, диплеща се рокля и други странни непрактични дрехи, се спираме на най-простото облекло, което успявам да открия в дрешника на чудесата. Еластични, но здрави черни панталони, лилав жакет със сребърни копчета и лъснати сиви ботуши. С изключение на лъскавата коса и силния грим почти приличам отново на себе си.

Лукас чака от другата страна на вратата и потропва с единия си крак по каменния под.

– Изоставаш от разписанието с една минута – казва в мига, щом излизам в коридора.

– Всеки ден ли ще ми бъдеш бавачка, или само докато се ориентирам?

Той тръгва редом с мен и внимателно ме упътва в правилната посока:

– Ти как мислиш?

– Да вдигнем тост за едно дълго и щастливо приятелство, офицер Самос.

– Подобно, милейди.

– Не ме наричай така.

– Както кажете, милейди.

В сравнение със снощното пиршество закуската направо бледнее. „По-малката“ трапезария е просторна, с висок таван и гледка към реката, но дългата маса е подредена само за трима. За мое нещастие другите се оказват Елара и Еванджелин. Вече са преполовили купичките си с плодове, когато аз влизам, влачейки крака. Елара почти не ме поглежда, но острият поглед на Еванджелин е достатъчен и за двете. С отблясъците на слънцето, отскачащи от металната ѝ одежда, прилича на ослепителна звезда.

– Трябва да ядеш бързо – казва кралицата, без да вдига поглед. – Лейди Блонос не търпи закъснения.

Срещу мен Еванджелин се засмива в шепа:

– Още вземаш уроци по Протокол?

– Искаш да кажеш, че ти не вземаш? – Сърцето ми подскача от радост при представата, че няма да ми се налага да търпя учебни часове с нея. – Отлично.

Еванджелин ме поглежда с насмешка, правейки се, че не е чула обидата.

– Само децата вземат уроци по Протокол.

За моя изненада кралицата застава на моя страна:

– Лейди Марийна е израсла при ужасни обстоятелства. Не знае нищо за порядките ни, за очакванията, които трябва да оправдае сега. Със сигурност си наясно с нуждите ѝ, Еванджелин?

Укорът е спокоен, тих и заплашителен. Усмивката на Еванджелин посърва и тя кима, без да смее да погледне кралицата в очите.

– Официалният обяд днес ще бъде на Стъклената тераса с дамите от Изпитанието на кралиците и майките им. Опитай се да не злорадстваш – добавя Елара, въпреки че никога не бих го направила. Еванджелин, от друга страна, се облива в наситено бяло.

– Още са тук? – чувам се да питам. – Дори след като... не бяха избрани?

Елара кимва:

– Нашите гости ще бъдат тук през идните седмици, за да окажат подобаваща почит на принца и годеницата му. Ще си тръгнат чак след Прощалния бал.

Сърцето в гърдите ми започва да пада рязко и да подскача някъде около пръстите на краката ми. Значи още вечери като снощи с напиращата тълпа и хиляда очи. И ще задават въпроси, въпроси, на които ще трябва да отговарям.

– Прекрасно.

– А след бала заминаваме с тях – продължава Елара, завъртайки ножа. – За да се върнем в столицата.

Столицата. Арчън. Знам, че кралското семейство се връща в двореца Уайтфайър в края на всяко лято, а сега аз също отивам. Ще трябва да замина и този свят, който не мога да разбера, ще се превърне в единствената ми реалност. Никога няма да мога да се прибера у дома. Ти знаеше това, казвам си, ти се съгласи на това. Но от този факт изобщо не ме боли по-малко.

Когато се измъквам обратно в коридора, Лукас ме повежда надолу по прохода. Докато вървим, ми се ухилва:

– Имаш диня по лицето.

– Разбира се, че имам – тросвам се и избърсвам устата си с ръкав.

– Лейди Блонос е точно ей тук – казва той, като сочи към края на коридора.

– Каква е нейната история? Да не би да умее да лети или да кара от ушите ѝ да израстват цветя?

Лукас пуска една лека усмивка, за да ми угоди:

– Не точно. Тя е лечителка. Има два вида лечители: лечители на кожата и кръвни лечители. Всички от Династията Блонос са кръвни лечители, което означава, че могат да се лекуват сами. Мога да я хвърля от покрива на Двореца и тя ще оцелее дори без драскотина.

Бих искала да видя това, подложено на проверка, но не го казвам на глас.

– Никога преди не съм чувала за кръвен лечител.

– Сигурно не си, защото на тях не им е позволено да се бият на арените. Просто няма смисъл да го правят.

Леле. Още една Сребърна от епична величина.

– Значи, ако ми се случи, ъм, някой епизод...

Лукас омеква, разбирайки какво се опитвам да кажа:

– Нищо няма да ѝ стане. Завесите, от друга страна...

– Затова са ми дали нея. Защото съм опасна.

Лукас обаче поклаща глава:

– Лейди Титанос, дадоха ви я, защото стойката ви е ужасна и се храните като куче. Бес Блонос ще ви научи как да бъдете дама, и ако я „светнете“ с мълния един-два пъти, никой няма да ви вини.

Как да бъда дама... това ще е ужасно.

Той потропва по вратата с кокалчетата на пръстите си, при което подскачам. Тя се разтваря, люшва се върху безшумни, гладко смазани панти, и разкрива обляна от слънце стая.

– Ще се върна да ви отведа на обяд – казва той. Не помръдвам с крака, вкопани в пода, но Лукас ме побутва в изпълващата ме с ужас стая.

Вратата се люшва и се затваря зад мен, този път оставяйки отвън коридора и всичко, което може да ме успокои. Стаята е хубава, но семпла, с цяла стена от прозорци и напълно празна. Тук вътре жуженето на камерите, лампите, на електричеството е вибриращо силно, почти изгаря въздуха около мен с енергията си. Сигурна съм, че кралицата наблюдава, готова да се изсмее на опитите ми да се държа подобаващо.

– Ехо? – казвам, очаквайки отговор, но такъв няма.

Прекосявам стаята и отивам до прозорците, които са към вътрешния двор. Вместо друга красива градина с изненада откривам, че този прозорец изобщо не гледа навън, а надолу в грамадна бяла стая.

Подът е на няколко етажа под мен, а външният край е обкръжен от писта. В центъра някакво странно приспособление се движи и обръща, върти се отново и отново с протегнати метални ръчки. Мъже и жени, всичките в униформи, се отдръпват от въртящата се машина. Тя набира скорост, завъртайки се по-бързо, докато остават само двама души. Те са бързи, навеждат се и се отдръпват грациозно и ловко. При всеки завой машината ускорява, докато накрая забавя и спира. Те са я победили.

Това трябва да е някаква тренировка за офицерите от Сигурността или Пазителите.

Но когато двамата новобранци преминават към стрелба по мишени, осъзнавам, че изобщо не са от Сигурността. Те изстрелват яркочервени огнени кълба във въздуха, които се издигат и падат. Всеки от тях е съвършен стрелец и дори оттук горе разпознавам усмихнатите им лица. Кал и Мейвън.

Значи това правят през деня. Не се учат да управляват, да бъдат крале или дори сносни лордове, а се обучават за война. Кал и Мейвън са смъртоносни създания, войници. Но тяхната битка не е само на фронтовите позиции. Тя е тук, в двореца, в излъчваните репортажи, в сърцето на всеки човек, когото управляват. Те ще управляват не само по силата на правото, което им дава короната, но чрез мощ. Сила и мощ. Именно това уважават всички Сребърни и това е всичко, което е нужно, за да държат нас, останалите, в робство.

След тях излиза Еванджелин. Когато мишените политат, тя мята ветрило от остри сребристи метални стрелички и поваля всяка една. Нищо чудно, че ми се присмя за уроците по Протокол. Докато аз седя тук вътре и се уча как да се храня възпитано, тя се обучава да убива.

– Наслаждавате ли се на представлението, лейди Марийна? – злорадо се обажда един глас зад мен. Обръщам се с леко изтръпнали нерви. Това, което виждам, не ме успокоява изобщо.

Лейди Блонос е ужасяваща гледка и са нужни всичките ми обноски, за да попреча на челюстта си да увисне. Кръвна лечителка, която умее да се лекува сама. Сега разбирам какво означава това.

Сигурно е над петдесетте, по-възрастна от майка ми, но кожата ѝ е гладка и шокиращо изпъната върху костите ѝ. Косата ѝ е съвършено бяла, пригладена назад, а веждите ѝ изглеждат фиксирани в постоянно състояние на шок, извити върху лишеното ѝ от бръчки чело. Всичко у нея е погрешно: от прекалено пълните ѝ устни до острия неестествен наклон на носа ѝ. Единствено наситено сивите ѝ очи изглеждат живи. Осъзнавам, че останалото е фалшиво. Някак е успяла да се излекува или промени, превръщайки се в това чудовищно създание в опит да изглежда по-млада, по-красива, по-добре.

– Съжалявам – успявам да кажа най-сетне. – Влязох, а вие не бяхте...

– Наблюдавах – казва рязко тя и вече ме мрази. – Стоиш като дърво в буря.

Улавя ме грубо за раменете и ги дърпа назад, заставяйки ме да се изправя.

– Казвам се Бес Блонос и ще се опитам да те направя дама. Един ден ще бъдеш принцеса и не можем да допуснем да се държиш като дивачка, нали?

Дивачка. За един кратък бляскав миг си помислям да се изплюя в лицето на глупавата лейди Блонос. Но какво ще ми коства това? Какво бих постигнала? И само ще докажа, че тя е права. И което е най-лошото, осъзнавам, че имам нужда от нея. Нейното обучение ще ми попречи да се подхлъзна и най-важното: ще ме опази жива.

– Не – отговаря едно глухо подобие на гласа ми. – Не можем да допуснем това.

Точно три часа и половина по-късно Блонос ме освобождава от хватката си и ме поверява отново на грижите на Лукас. Гърбът ме боли от уроците по стойка – как да седя, стоя, вървя и дори как да спя (по гръб, с ръце отстрани до тялото, винаги неподвижна), но това е нищо в сравнение с умствените упражнения, на които ме подложи. Набиваше в главата ми дворцовите правила, пълнейки ума ми с имена, протоколни изисквания и етикет. В последните няколко часа преминах ускорен курс по абсолютно всичко, което се очаква да знам. Бавно започвам да проумявам йерархията сред Висшите династии, но съм сигурна, че някак ще оплескам нещо. Плъзнахме се само по повърхността на Протокола, но сега мога да отида на глупавия официален обяд на кралицата с поне някаква представа как да се държа.

Стъклената тераса е относително наблизо, само един етаж по-долу и през един коридор, затова не получавам много време да се овладея, преди да се изправя отново пред Елара и Еванджелин. Този път, когато пристъпвам през прага, ме посреща ободряващ свеж въздух. Навън съм за първи път, откакто се превърнах в Марийна, но сега, с вятъра в дробовете ми и слънцето по лицето ми, отново се чувствам повече като Мер. Ако затворя очи, мога да се престоря, че нищо от това изобщо не се е случило. Но то се случи.

Стъклената тераса е толкова натруфена, колкото класната стая на Блонос беше гола, и оправдава името си. Стъклен балдахин, поддържан от прозрачни, изкусно изсечени колони, се простира над нас, пречупвайки слънчевата светлина в милион танцуващи цветове в тон с жените, разхождащи се наоколо. Прекрасно е по един изкуствен начин – като всичко друго в този Сребърен свят.

Преди да успея да си поема дъх, пред мен се появяват две момичета. Усмивките им са фалшиви и студени точно като очите им. Съдейки по цветовете на роклите им (тъмносиньо и червено на едната, наситено черно при другата), принадлежат към Династията Айрал и Династията Хейвън. Коприни и повелители на сенките, спомням си, сещайки се за уроците на Блонос по отношение на способностите.

– Лейди Марийна – изричат в един глас и се покланят сковано. Правя същото, накланяйки глава, както ми показа лейди Блонос.

– Аз съм Соня от Династията Айрал – казва първата, като отмята гордо глава. Движенията ѝ са гъвкави и напомнят за тези на котка. Копринените хора са бързи и тихи, съвършено балансирани и гъвкави.

– А аз съм Илейн от Династията Хейвън – добавя другата с едва шепнещ глас. Докато момичето Айрал е смугло, с кожа с наситен тен и черна коса, Илейн е бледа с лъскави червени къдрици. Танцуващата слънчева светлина очертава съвършен ореол около кожата ѝ, карайки я да изглежда безупречна. Повелителка на сенките, която умее да манипулира светлината. – Искахме да ви поздравим с добре дошла.

Но острите им усмивки и присвити очи изобщо не изглеждат дружелюбни.

– Благодаря ви. Много мило. – Прочиствам гърло, опитвайки се да звуча нормално, и това не убягва на момичетата, които се споглеждат. – И вие ли участвахте в Изпитанието на кралиците? – питам бързо, като се надявам да отвлека вниманието им от ужасните си светски обноски.

Това, изглежда, само ги раздразва. Соня скръства ръце и показва остри нокти с цвета на желязо.

– Да. Очевидно нямахме такъв късмет като теб или Еванджелин.

– Съжалявам... – излиза от устата ми, преди да успея да възпра думата. Марийна не би се извинила. – Искам да кажа, знаете, че нямах намерение да...

– Намеренията ти тепърва ще се видят – измърква Соня, приличаща все повече на котка с всяка изминала секунда. Когато се обръща, щраквайки с пръсти така, че ноктите ѝ се плъзват с режещо движение един по друг, трепвам. – Бабо, ела да се запознаеш с лейди Марийна.

Баба. Почти изпускам въздишка на облекчение, защото очаквам някоя мила старица да се приближи с клатушкаща се походка и да ме спаси от тези заядливи момичета. Но жестоко греша.

Вместо на сбръчкана старица ме представят на страховита жена, създадена от стомана и сенки. Подобно на Соня, тя има кожа с цвят на кафе и черна коса, макар че нейната е прошарена с бели ивици. Въпреки възрастта ѝ кафявите ѝ очи искрят от живот.

– Лейди Марийна, това е баба ми, лейди Ара, главата на Династията Айрал – обяснява Соня с остра усмивка. По-възрастната жена ме оглежда настойчиво и погледът ѝ е по-ужасен от всяка камера – забива се право в мен. – Навярно я познавате като Пантерата?

– Пантерата ли? Аз не...

Но Соня продължава да говори, наслаждава се да ме гледа как се гърча от неудобство:

– Преди много години, когато ходът на войната се забави, разузнавачите станаха по-важни от войниците. Пантерата беше най-великата от всички тях.

Шпионин. Стоя пред шпионин.

Насилвам се да се усмихна, пък било то и само за да се опитам да скрия страха си. По дланите ми избива пот и се надявам да не се налага да се ръкувам с никого.

– За мен е удоволствие да се запознаем, милейди.

Ара просто кимва:

– Познавах баща ви, Марийна. И майка ви.

– Ужасно ми липсват – отвръщам, изричайки думите, за да я спечеля на своя страна.

Но Пантерата изглежда озадачена и накланя глава настрани. За секунда виждам как хиляди тайни, научени с огромно усилие в сенките на войната, се отразяват в очите ѝ.

– Нима ги помните? – пита тя, хващайки се за лъжата ми.

Гласът ми изневерява, но трябва да продължа да говоря, да продължа да лъжа.

– Не, но ми липсва да имам родители. – Мама и татко се мяркат светкавично в ума ми, но аз ги отблъсвам. Моето Червено минало е последното нещо, за което би трябвало да мисля. – Иска ми се да бяха тук, за да ми помогнат да разбера всичко това.

– Хмм – казва тя, оглеждайки ме отново. От подозрението ѝ ми се приисква да скоча от балкона. – Баща ви имаше сини очи, както и майка ви.

А моите очи са кафяви.

– Различна съм в много отношения, много от които дори още не разбирам – е всичко, което успявам да кажа, надявайки се, че това обяснение ще бъде достатъчно.

Поне веднъж ме спасява гласът на кралицата:

– Ще седнем ли, дами? – казва тя, гласът ѝ отеква над тълпата. Това е достатъчно, за да ме отдръпне от Ара, Соня и мълчаливата Илейн до едно място, където мога да въздъхна тихичко.

На половината път до уроците, започвам отново да се чувствам спокойна. Обърнах се към всички както трябва и говорех само колкото се налагаше, както бях инструктирана. Еванджелин говори достатъчно и за двете ни, угощавайки дамите с приказки за „безсмъртната си любов“ към Кал и за каква чест смятала това, че е избрана. Помислих си, че момичетата, участвали в Изпитанието на кралиците, ще се съюзят и ще я убият, но за мое раздразнение те не го направиха. Изглежда, единствено на бабата Айрал и Соня изобщо им пукаше, че съм там, макар да не продължиха с разпита си. Но със сигурност ще го направят.

Когато Мейвън се появява зад ъгъла, толкова съм горда, че съм оцеляла на обяд, та дори не се дразня от присъствието му. Всъщност се чувствам странно облекчена и оставям част от студенината си да се стопи. Той се ухилва, приближавайки се с няколко дълги крачки.

– Още ли си жива? – пита. В сравнение с двете Айрал прилича на дружелюбно кученце.

Не успявам да сдържа усмивката си.

– Би трябвало да изпратите лейди Айрал обратно при езерняците. Ще ги накара да се предадат за седмица.

Той се засмива глухо:

– Тази жена е като бойна брадва. Изглежда, не може да разбере, че вече не участва във войната. Попита ли те нещо?

– По-скоро ме подложи на разпит. Мисля, че е ядосана, задето съм победила внучката ѝ.

В очите му потрепва страх и аз го разбирам. Ако Пантерата души по следите ми...

– Не бива да те притеснява така – промърморва той. – Ще кажа на майка ми и тя ще се погрижи за това.

Колкото и да не искам помощта му, не виждам никакъв друг начин да се справя. Жена като Ара с лекота би могла да открие пролуките в историята ми и тогава с мен наистина ще е свършено.

– Благодаря, това би... това би ми помогнало много.

Виждам, че парадната униформа на Мейвън е изчезнала, заместена от обичайните му практични и функционални дрехи. Това ме поуспокоява – да видя поне един човек, който изглежда толкова неофициално. Но не мога да допусна нещо у него да ме успокоява. Той е един от тях. Не мога да забравя това.

– Приключи ли за днес? – пита той: лицето му се прояснява и разкрива любопитна нетърпелива усмивка. – Бих могъл да те разведа наоколо, ако искаш?

– Не. – Думата излиза твърде бързо от устата ми и усмивката му помръква. Намръщеното му изражение ме смущава толкова силно, колкото и усмивката му. – След това имам уроци – добавям, надявайки се да смекча удара. Не знам точно защо ме е грижа за чувствата му. – Майка ти обича разписанията.

Той кимва: изглежда малко по-добре.

– Наистина е така. Е, няма да те задържам.

Внимателно хваща ръката ми. Студът, който усетих преди по кожата му, е изчезнал, заменен с възхитителна топлина. Преди да успея да се отскубна, той ме оставя да стоя там сама.

Лукас ми дава един миг да се съвзема, преди да отбележи:

– Знаеш ли, ще стигнем там много по-бързо, ако все пак помръднеш.

– Млъквай, Лукас.