Тайна идентичност

15

Зейналото гърло на фюзелажа стоеше пред него в неясната кървавочервена светлина на залязващото слънце като портите на ада. Декстър направи всичко по силите си, за да прогони подобни фантастични видения. Той включи фенерчето си и колебливо направи крачка напред. Бризът промени посоката си и духна към него през салона на самолета, като едва не го задуши с тежката миризма на керосин, развалена храна и разлагащи се тела. Той запуши уста, не беше сигурен, че ще може да навлезе във вонята, без да се раздели с оскъдното съдържание на стомаха си.

Трябваха му няколко секунди, за да овладее разбунтувалия се стомах. Декстър стисна фенерчето си по-здраво и отново тръгна, като движеше напред-назад лъча по най-близката част на самолета. Без съмнение искаше да види къде точно влиза.

Никакви изненади, помисли си той и потръпна, като си спомни как се беше препънал в тялото на Джейсън.

Фюзелажът стоеше под невероятен обратен ъгъл, под който нито един самолет не каца. Товарният отсек беше отгоре, а пътническият салон — отдолу, седалките висяха почти отвесно от тавана. Подът, някогашният таван на самолета, беше осеян с дрехи, възглавнички, парчета метал и всевъзможни части от самолета.

Хванал малкото фенерче пред себе си като оръжие, Декстър предпазливо направи една крачка навътре във фюзелажа, след това още една. Мухите бяха навсякъде. Непрестанното им жужене го обгради и заглуши всички останали шумове. Кислородните маски все още висяха на безцветните си тръбички и Декстър потръпна, като си спомни как обезумяло беше сграбчил маската, докато самолетът с писък се беше спускал към земята. Той направи още една крачка, видя крака на някакъв мъж да стърчи, вклинен изпод смачкана метална количка за храна, и бързо извърна поглед.

„Огледай и бързо се махай оттук“, каза си Декстър, дишайки възможно най-леко в напразен опит да избегне вонята.

Стъмваше се и беше все по-трудно да вижда къде стъпва, докато напредваше внимателно стъпка по стъпка. Декстър движеше фенерчето напред-назад и забеляза, че повечето от багажните отделения, които вече не бяха над главата, зееха отворени, а от тях се показваха куфари, дрехи и други вещи. За миг се запита дали ръчната му чанта е още в багажното отделение, но бързо прогони идеята. Не си струваше да остане в този ад по-дълго от нужното — не и заради няколко чифта чисто бельо и един дезодорант.

Той се покатери върху една греда, която стоеше на пътя му, и жужащият хор на мухите за миг отстъпи място на друг звук — скръц-скръц.

Декстър се спря, сърцето му блъскаше силно, докато напрегнато се ослушваше дали звукът ще се повтори. Счуваше ли му се, или пред него наистина имаше нещо?

Декстър реши, че това са насекоми или плъхове. Мисълта за плъхове, които тичат сред телата на загиналите, го отврати и въпреки това му подейства по-успокоително от някои от другите варианти, които му минаха през главата.

Не си изкарвай акъла — твърдо си каза Декстър. — Единственото живо нещо тук съм аз, един милион мухи и може би няколко плъха или мишки, или някакви други гадинки.

Той отново тръгна напред. Подът леко се издигна и докато се изкачваше, му се наложи да се хване за висящите облегалки на седалките. Материята на възглавниците беше влажна и грапава и Декстър отмахваше ръка от нея възможно най-бързо.

Скръц-скръц.

Звукът отново стигна до него. Този път бе по-силен. А може би и по-близък.

Декстър отново замръзна. Сърцето му биеше толкова силно, че му беше още по-трудно да чуе слабия дращещ звук.

Той зашари насам-натам с фенерчето, макар че тънкият му лъч едва проникна на няколко метра в тъмнината. Слабата му бяла светлина падна върху смачкан метал, счупена табелка за тоалетна, всевъзможен багаж. Точно каквото очакваше да намери. Тогава защо сдържаше дъха си, сякаш очакваше някоя тайнствена фигура да изскочи от мрака? Фигура с гневни очи, представляваща собственото му лице…

Декстър потръпна и се опита да прогони видението. Това не беше нито мястото, нито моментът да се притеснява за тайнствения си двойник. Беше тук да търси Дейзи. Нищо повече.

Това му напомни… Декстър отново раздвижи лъча на фенерчето и се насили да погледне няколко тела, които лежаха под разхвърляните останки. На няколко пъти му се повдигна от гледката, но всеки път преглъщаше и продължаваше. Като се опитваше да не мисли на какво би приличала приятелката му, ако я намери тук, той продължи да търси, ред след ред.

Скръц-скръц-скръц.

Декстър стисна зъби, решен този път да не обръща внимание на звука. И тогава изведнъж нещо се удари в него и той подскочи, сърцето му замалко не изскочи от гърдите, когато си представи как нечия ненаситна ръка го сграбчва и го завлича нанякъде в тъмнината. В паниката Декстър се препъна в собствения си крак и тежко падна върху една купчина, вдигайки облак задушлив прах. Когато насочи лъча на фенерчето си нагоре през запрашения въздух, Декстър видя, че го беше „сграбчил“ провисналият метален край на един предпазен колан.

Туп.

Последният звук, по-силен от другите, го накара да подскочи отново и той едва не изпусна фенерчето. Това не приличаше на плъх.

— Х-хей! — тихо се провикна Декстър. Чувстваше се малко глуповато, въпреки че беше уплашен не на шега. Той бавно се изправи на крака. Размаха свободната си ръка, за да прогони прахта. — Има ли някой?

— Никой, освен нас — отвърна нисък глас от тъмнината пред него.

Декстър потисна вика си и импулса да побегне с всички сили.

— Кой е? — остро попита той, засрамен от факта, че гласът му притрепери. — Кой е там?

Той насочи фенерчето си към източника на гласа. Изведнъж много по-силен лъч светна срещу него и за момент го заслепи. Той присви очи, направи крачка настрани, за да избяга от безмилостния блясък, и замалко не се препъна отново.

Някакъв мъж рязко се спусна от мястото си над едно от отворените багажни отделения. Той беше висок, слаб, рус, със саркастична усмивка и Декстър веднага го позна. Казваше се Сойер и Декстър го беше чул по-рано през деня да предлага цигари за продажба на един от другите отшелници.

— А, ти ли си? — каза Декстър и едва не припадна от облекчение. — Какво правиш там?

— И аз мога да ти задам същия въпрос — провлечено отвърна Сойер. — Да не би Джак да те е пратил да ме следиш?

— Джак? — повтори Декстър. — Какво искаш да кажеш?

Сойер лениво сви рамене и издърпа до себе си добре натъпкана раница.

— Ако искаш, кажи на доктора, че съм се върнал за още — каза той. — На мен не ми пука. Имам точно толкова права над тези неща, колкото и той. И той го знае!

Декстър нямаше представа за какво говори Сойер.

— Добре — тихо каза той и отстъпи назад. — Ще те оставя.

Сойер го гледаше с любопитство.

— Знаеш аз какво правя тук — каза той. — Но не ми каза ти какво правиш. Търсиш ли нещо?

Декстър не си направи труда да му отговори, че първата част от твърдението му не е вярна. А и не му се искаше особено да го осветлява за втората. Нещо в начина, по който го гледаше Сойер, го караше да се чувства много неспокойно.

— Нищо — каза той. — Просто… а… търсех един човек. Това е.

Без да дочака отговор, Декстър се обърна и се понесе бързо надолу по наклонения метален под — таван. Той избегна смачканата количка за храна, прескочи куп незнайни отломки и най-сетне изскочи от тъмната воняща, жужаща вътрешност на самолета в относително хладния и свеж вечерен въздух.

Декстър не се обърна. Той бързо се отдалечи от самолета. Още не можеше да прогони образа на Сойер. Очите му блестяха на светлината на фенерчето, докато бдително беше гледал Декстър, преценявайки колко струва. Егоистичното коварство в очите му напомни на Декстър за някого, макар за нищо на света да не можеше да си спомни за кого.