Тайна идентичност

6

Стомахът на Декстър беше свит на топка, когато автобусът, със силен писък на спирачки, закова до тротоара. Той спря пред обвита с бръшлян тухлена сграда, на улица с шпалир от дървета.

— Ето, миличък — каза жената, която караше автобуса, вдигна очи и срещна неговите в голямото огледало за обратно виждане. — Това е твоята спирка. Успех, колежанче.

Колежанче. Декстър леко трепна при думата. Изпита внезапно желание да обясни на жената, която беше ужасно слаба, на възраст, и имаше лице, което издаваше живот, преминал в тежка работа, лош късмет и твърде много цигари, че ги свързваха много повече неща, отколкото предполагаше.

Не че тя можеше да го разбере от вида му — вече не. Той се изправи, погледна надолу и нервно приглади гънките на чисто новите си панталони цвят каки. Струваха петдесет и девет долара — никога, до това лято, не беше давал толкова много пари за една-единствена дреха в живота си. Но това не беше и половината от цялата история. Куфарите в багажника на автобуса съдържаха още нови панталони, както и маркови ризи, няколко чифта кожени обувки и кецове от известни марки, ново бельо и чорапи от скъп магазин, в който дори не беше влизал до това лято, вълнено палто, толкова скъпо и луксозно, че се страхуваше дори да си помисли да го облече.

„Добре че леля Пола поне схвана за дрехите — помисли си Декстър, изправи се и се пресегна за куфарите. — За разлика от таксата за обучение…“

Той направи гримаса, като си спомни часовете разисквания:

— Защо не можеш да научиш същото и в държавно училище? — беше питала леля Пола безброй пъти. — Не мога да разбера защо непременно си решил да учиш в някакъв елитен снобарски колеж. Те не са като нас, момче. Няма да се впишеш сред тях.

— Леля ти е толкова щедра, Декси — плахо добавяше майка му. Кротките й очи го умоляваха да се откаже. — Защо не се задоволиш с нещо по-скромно?

На няколко пъти и той се запита същото. Защо не се остави на течението, защо не ги остави да го изпратят в държавен университет и да продължи оттам? Това пак щеше да е хиляди пъти по-хубаво и от най-смелите му мечти.

Но не беше хубаво и дълбоко в себе си Декстър го знаеше. Първо, Зак Карсън и няколко от приятелите му щяха да отидат в държавния университет. Как щеше да избяга от миналото си, като те щяха да му го напомнят при всяка възможност? Това чисто и просто щеше да е продължение на ужаса от гимназията.

Освен това, защо да не получи най-доброто образование сега, когато му се отваряше възможност? Леля Пола имаше повече от достатъчно пари, за да го плати и ако не ги похарчеше за таксите и разходите му по обучението, щеше да ги прахоса за поредния широкоекранен телевизор, кожено канапе или крещящи, лъскави дрехи от местния търговски център. Какво щеше да загуби? Ако й омръзнеше и оттеглеше предложението си, щеше да се върне там, където си беше.

Но дълбоко в себе си Декстър знаеше, че последното беше лъжа. Сега, след като беше зърнал изход, след като беше мярнал надежда за бъдещето си, не можеше да се върне назад. Щастието и един съвсем нов живот бяха почти в ръцете му, бяха толкова близо, че ги усещаше. Това беше неговият шанс да започне живота си отначало.

И може би това беше най-сериозната причина да настоява за университета, който бе избрал. Ако ще започва отначало, то да е както трябва. Рискът се бе оправдал и сега той беше тук. Беше спечелил. Приет бе в най-добрия университет в щата, а леля Пола неохотно се беше съгласила да покрие разходите му.

— Нали не си забравил, че един ден трябва да ми ги върнеш? — мърмореше леля Пола, докато пишеше чека с първата му такса за обучение. — Не забравяй! Да учиш много, за да влезеш в добро медицинско училище.

Медицинско училище. Това беше друга битка, но тя беше за друг момент. Засега Декстър беше щастлив, че е стигнал и дотук. Дори успя да убеди двете жени, че няма нужда да го карат до колежа, като им напомни, че пътят е почти три часа. Изтръпваше при мисълта да е в една кола с тях толкова дълго. Както и от картината да слезе пред обвитите с бръшлян порти на университета от безвкусно боядисания по поръчка жълт кадилак на майка си или от огромния златист джип на леля си Пола. Автомобилите, разбира се, бяха най-малкият проблем. Далеч по-лоша беше мисълта да влезе в новия си живот, придружен от тях — майка му с тъжното си изражение на изгонено кученце и накъдрена изгорена коса; леля му, търкаляща се енергично наоколо с просташките си нови дрехи като някой огромен, безформен булдозер, който прави идиотски, осъдителни коментари на висок глас, за всичко, което вижда…

Потръпвайки от мисълта какво би могло да бъде, Декстър благодари на съдбата, че се съгласиха да го закарат до автогарата и да го оставят там. След това той загърби миналото и се съсредоточи върху бъдещето. Сега беше тук, сам, точно както беше искал.

Беше топъл августовски следобед и Декстър с мъка удържаше всичките си куфари, докато вървеше по тротоара. Той следваше стрелките на временно поставените знаци и стигна до парка пред университета, който беше само на една пряка от автобусната спирка. Декстър спря, пусна куфарите и раздвижи мускулите на ръцете си, като се огледа.

Беше точно както си го беше представял. Зеленината се простираше пред него в продължение на няколко преки, тучната трева беше изпъстрена тук-там със саксии, скулптури и дървета. Подредени в редица по края на парка се издигаха тухлените и каменни сгради със старинния си чар, а прозорците им, също като очи от стъкла наблюдаваха суетнята долу подобно на благосклонни очилати стари професори.

Накъдето и да погледнеше Декстър, виждаше тълпи студенти, които разговаряха, смееха се, играеха, слушаха музика или бързаха нанякъде. Всички изглеждаха невероятно щастливи, умни, заможни и страшно уверени. За миг в съзнанието му се прокрадна съмнение, то се просмука и помрачи оптимистичното му настроение. Защо беше решил, че те ще бъдат по-различни от Зак или Дарил или някой от останалите идиоти? За миг му се прииска да не беше идвал, прииска му се земята просто да се разтвори и да го погълне, преди да са го видели.

Декстър изпъна гръб и си напомни, че искаше да го забележат. Все пак не знаеха нищо за него. Те знаеха — и нямаше да научат друго, — че той беше един от тях.

Демонстрирайки увереност, която изобщо не изпитваше, Декстър сложи любезна усмивка на лицето си и се приближи към едно момче на неговата възраст, което се беше облегнало на стълба на една улична лампа и четеше някакъв официален документ.

— Извинете — каза Декстър.

Другият вдигна очи. Беше от подготвителните, облечен в къси панталони в цвят каки и марково поло с къси ръкави, което струваше повече от месечния наем на къщата на майката на Декстър. За миг Декстър се сви под погледа му. Той чакаше заможният непознат да му се изсмее и да го обиди, може би дори да извика приятелите си и да сподели забавлението с тях.

Вместо това непознатият отвърна на усмивката му.

— Ей — каза той — как си?

Декстър беше толкова смаян, че му трябваха няколко секунди да отговори.

— А… извинете — запъна се той, — а… търсех… а… регистратурата. Трябва да се запиша… мисля…

Той остави гласа му да заглъхне. Чувстваше се глупаво. Дотук с новия спокоен уверен Декстър. До момента Супер Декстър страшно много приличаше на Стария Загубен Декстър.

— Няма проблеми — отвърна другият, като че не забелязал смущението му. Той посочи към едно от внушителните здания край моравата. — Регистратурата е в онази тухлена сграда от другата страна на поляната. Аз току-що се записах. И ти ли си първокурсник?

— Да — Декстър си пое въздух, без дори да си дава сметка, че е сдържал дъха си, и се усмихна на другото момче. — Да, и аз съм първокурсник. Благодаря.

— За нищо. Ще се видим пак.

Декстър забърза в посоката, която другото момче му беше показало, без да усеща тежестта на куфарите си. „Може и да стане! — каза си той и за първи път си позволи да повярва в това. — Може и наистина да стане!“

Дори след като разбра за парите, дори и след като го приеха в университета, дори и след като гледа как леля му Пола написа чека… дори след всичко това Декстър не посмя да се надява, че животът му ще се промени. Но сега…

Докато вървеше бавно към тухлената сграда и избягваше състудентите си, той се впусна в сладки блянове. Усети, че си мечтае за приятели като момчето, което току-що срещна, че си мечтае да се разхожда с тях из зеления парк или да зубрят заедно в нечия стая за важен изпит. Мислеше за свадливи стари професори, които раздават конспекти, пълни с интересни материали, или за това как, забравил за времето, седи сам в някой тих ъгъл на библиотеката сред стари, покрити с прах, подвързани с кожа дебели томове и се опива от красотата на някой класически роман; за огромни аудитории, претъпкани със студенти, които попиват всяка дума на професора, или за задълбочени семинари, на които ще е принуден да защитава всяка своя дума по политика или философия… „Ами медицинското училище, момче?“

Грубият, настоятелен глас на леля му Пола охлади мечтите му като кофа студена вода. Декстър потръпна и положи всички усилия да я прогони. Майка му и леля му бяха убедени, че след като ще посещава такъв фантастичен, скъп колеж, ще им се отплати, като стане лекар и по-специално някой високоплатен хирург. Те като че бяха забравили, че Декстър винаги беше имал проблеми с науките в училище и много повече предпочиташе часовете по история и английски. Но засега той не се притесняваше за това, докато не станеше абсолютно наложително.

Тези тревожни мисли бяха прекъснати от блясъка на руса коса и весел мелодичен смях. Той погледна в тяхната посока и видя най-хубавото момиче в живота си.

Тя беше руса и дребна и през смях разговаряше на тротоара с приятелка, макар че Декстър почти не забеля за другото момиче. Цялото му същество бе погълнато от русокоската. Тя сякаш изпълваше цялото пространство с присъствието си — копринената й пшениченоруса коса, метличиносините й очи, стройните й загорели ръце и крака…

Декстър преглътна с мъка и осъзна, че пожизненото му влюбване в Кристин е било просто детска игра, подготовка за това чувство. Любовта го завладя, накара го да се чувства дребен и маловажен и в същото време по-жив от всякога. Не искаше този миг да си отива, не искаше да престане да я гледа, да я обожава, да благодари на съдбата, че най-сетне я е открил… И точно тогава двете момичета забелязаха, че ги гледа, и го погледнаха с любопитство. Той се изчерви и се опита да се обърне, но не можеше да откъсне очи от русото момиче.

Декстър събра новопридобитата си смелост и приближи.

— З-з-здравей — запъна той.

— Здрасти — гладко отвърна тя. Гласът й беше също толкова мелодичен, както и смехът. — Как си?

Когато усмивката й беше за него — за него! — беше направо невероятно красива. Езикът на Декстър се върза.

— Ти… а… — смутено каза той.

— Казвай бе, готин — обади се другото момиче, ослепителна брюнетка, с нотка на подигравка в гласа.

Той не й обърна внимание, тъй като беше погълнат от красивата блондинка.

— Регистратурата — най-сетне каза Декстър. — Търся регистратурата. Дали знаеш къде е?

Тя отново се разсмя, но противно на приятелката й, в гласа й нямаше и следа от подигравка, когато отвърна:

— Разбира се. Стоиш точно пред нея, сладур.

След това тръсна глава и бързо се отдалечи с приятелката си. Декстър гледа след нея, докато не я загуби сред навалицата студенти. Чувстваше се така, сякаш беше намерил смисъла на живота. Той се обърна, тръгна към широките циментови стъпала на сградата зад себе си, а куфарите си остави един върху друг на тревата. Декстър не си даваше сметка, че на лицето му стои глуповата усмивка, но веднъж в живота си не се интересуваше какво мислят другите. Мислеше само за момичето.

Застоялият въздух и потискащият сумрак във фоайето на сградата, както и множеството студенти го свалиха на земята. Декстър изтика за момент всичко останало от мислите си и откри гишето, което търсеше. Скоро той зае мястото си на дълга опашка, която се извиваше до висок тезгях, зад който седяха няколко начумерени чиновници и се взираха в екраните на компютрите.

Докато чакаше, мислите на Декстър се върнаха при русото момиче. Сега, след като тръпката от срещата им премина, идваше ред на тревогата. Университетът беше огромен — само първокурсниците бяха хиляди. Ами ако никога повече не я видеше?

За момент го обзе паника. Но след това се успокои — щеше да я намери. Със сигурност щеше да я намери пак. Все пак новият Супер Декстър може всичко…

— Име?

— А? — Декстър премига и изведнъж осъзна, че е стигнал до гишето. Той погледна отегчения мъж от другата страна.

— Име? — отвърна мъжът, без да си прави труда да вдигне очи.

— О! Декстър — разсеяно отвърна Декстър. — Декстър Джоузеф Стъбс.