Тайна идентичност

4

— Нямате никаква вина за това, че сте се родили беден, Декстър — училищната съветничка, пълничка, настойчива жена с лъщящо лице, която се казваше госпожа Уошингтън, се облегна назад в стола си и скръсти ръце в скута си, като го гледаше мило. — Но всичко, което се случва после, зависи от вас. Точно тук се намесвам аз. Трябва да поговорим за плановете ви. Всичките учители мислят, че смятате да продължите в колеж.

Декстър премести тежестта си в неудобния дървен стол. От затворения прозорец достигаха приглушените викове и смехът на съучениците му и тупкането на баскетболна топка по настилката на паркинга. Въздухът в тесния бежов кабинет на госпожа Уошингтън бе застоял, а тишината се нарушаваше единствено от бръмченето на стенния часовник, което изпълваше пространството, когато тя не говореше.

— Не знам — измънка Декстър след малко. — Не съм сигурен дали колежът е за мен. Толкова заеми…

Когато госпожа Уошингтън се усмихна, малко заприлича на катерица, катерица с очила.

— Разбирам притесненията ти, Декстър — каза тя. — Но стипендиите и заемите са направени за ученици като теб. С отличните ти резултати от CAT и оценките от училище смятам, че няма да имаш проблеми да вземеш стипендия. Ще ти помогна за това. А щом те приемат някъде, ще имаш право на финансова помощ, за да покриеш останалата част от разноските си. Перспективно момче като теб няма да има проблеми да ги изплати.

Декстър запази полуусмихнато изражение, докато госпожа Уошингтън скачаше от учебните такси на социалните стипендии и други подобни. Но той не я слушаше.

Ако нелекият му живот го беше научил на нещо, то беше да е реалист и да не възлага големи надежди, нито пък да се опитва да променя неща, които не може да контролира. Дори със стипендия и финансова помощ парите за колежа пак нямаше да стигнат. Отдавна се беше примирил с това и безропотно понасяше нещастието си. Но сега госпожа Уошингтън с нейните тонове информация и добронамерени насърчителни очи не му помагаше особено. Той се загледа в купа цветни брошури на колежи, оставени в ъгъла на бюрото й, и си позволи кратък, изпълнен с копнеж миг на блян.

Ако само…

Той отхвърли мисълта, преди да бе отишла по-нататък. Нямаше смисъл да мисли така. Той знаеше какъв е животът му и какъв не е. Можеше само да го приеме.

Декстър се измъкна от консултацията в първия възможен момент и взе информационните листа и брошурите, само за да затвори устата на госпожа Уошингтън. Баскетболната игра на паркинга продължаваше, затова Декстър тръгна към страничния вход и мина покрай храстите, за да не го видят. Последното нещо, което му трябваше през този ден, беше да се натъкне на дежурните хулигани.

Щом зави зад ъгъла, се успокои малко. Стигаше му, че трябваше да извърви пеш трите километра до дома, понеже беше изпуснал училищния автобус заради срещата с госпожа Уошингтън. По-лошо от това можеше да бъде само ако богатите момчета с беемветата, мустангите и джиповете си го настигнеха, решеха, че им е скучно, и спряха, за да му се присмиват, че е толкова беден, че не може да си позволи кола. Последния път, когато това се случи, Декстър се измъкна с посинено око и репутация на слабак, след като направи всичко по силите си, за да избегне боя.

Той заобиколи паркинга и пое по разнебитения тротоар на Бийл стрийт, която водеше към бедните квартали на града, където Декстър и майка му живееха под наем в занемарена къща. Когато стигна до голямата бяла кофа за боклук на ъгъла на „Четвърта“, той се спря колкото да извади брошурите от раницата си и да ги хвърли вътре. Декстър ги изгледа как падат сред използваните кърпички, консерви и обелки от банани. След това се обърна, пресече улицата и тръгна към дома.

Той влезе през задната врата и завари майка си и леля Пола седнали в кухнята на паянтовата маса за карти. Майка му още беше облечена в развлечената си лилава домашна роба, която винаги носеше вкъщи през почивния си ден. Леля Пола беше издокарана с дебелата сивкава шина, която носеше на врата си от инцидента в „МоноМарт“. Декстър винаги трепваше, когато я видеше; беше напълно убеден, че се преструва за нараняванията, но отдавна се бе научил да не я предизвиква по такива въпроси. Каквото и да мислеше, каквото и да говореше за методите й, тя никога нямаше да се промени.

На масата и пред двете жени стояха полупразни чаши и Декстър с изненада усети лекия, кисел аромат на алкохол. Това не беше типично за тях! И докато за леля Пола се знаеше, че от време на време пийва по кутийка бира, майка му пиеше много рядко. Тя смяташе алкохола за лукс, който трябва да се пази за специални поводи като сватби и погребения.

— Декс, скъпи, ето те и теб! — Майка му сияеше, когато се обърна да го поздрави. Обикновено бледите й страни сега грееха, а в светлосивите й очи блестяха нетипични искри.

Декстър премига изненадано.

— Какво става? — попита той. Почувства се така, все едно бе влязъл след края на виц.

— Познай, Декси? — изгука леля Пола. — Голяма новина! „МоноМарт“ се съгласиха на извънсъдебно споразумение!

— А!?

— „МоноМарт“! — нетърпеливо повтори леля Пола. — Инцидентът! Не помниш ли? И ти беше там!

Декстър помнеше много добре. Лицето му леко поруменя, когато мислите му се върнаха към въпросния ден, срама, който изпита, докато гледаше как от „Бърза помощ“ се бореха да преместят обемистото тяло на леля му върху носилката, а Зак и останалите се хихикаха отзад…

— Дадоха й почти толкова, колкото поиска — добави разгорещено майка му. Тънкият й глас трепереше от вълнение. — Да не повярваш! За голяма компания като тях не си струва да ходят в съда за такава сума.

— Да — ликуваше леля Пола. — Да не повярваш! Толкова много пари, че ще стигнат за години наред, а не искат дори да ме съдят.

Люта, остра вълна на отвращение заля Декстър от глава до пети. Това не беше първият случай, в който леля му Пола беше измъкнала пари с измама. Първо беше осъдила инвеститора на къщата си за пода, който тя беше повредила, след това беше сложила хлебарка в салатата си в един от местните ресторанти за бързо хранене, и може би най-фрапиращият случай беше, когато бе осъдила сватбения си агент и всяка една от останалите фирми, чиито услуги беше използвала, след като съпругът й я заряза месец след големия ден.

Но „МоноМарт“ като че беше най-голямата й плячка досега. Декстър искаше да попита каква е сумата, но се въздържа. Не искаше да й достави удоволствие с любопитството си. То само щеше да подсили триумфа й.

И сигурно се гордее с това, помисли си Декстър с отвращение. Сигурно си мисли, че това е най-доброто, което е правила, и десет години ще се хвали пред всички с него.

Мисълта да слуша историята, да е свидетел на малките й престорено свенливи самодоволни усмивки, докато важничи пред приятелите и съседите си, а майка му се смее заедно с тях с надежда в замяна великодушно да получи няколко трохи, го отврати. Всичко, свързано със семейството му, го отвращаваше. Но повече от всичко го отвращаваше пристъпът на завист, който го обземаше при мисълта за толкова много пари. Беше лесно да я съди, но дали той беше по-добър от нея? Или просто беше твърде страхлив, за да си извоюва толкова пари?

„Не. Не съм такъв. Никога няма да стана такъв!“

Цялото тяло на Декстър се бе вдървило от отвращение. Искаше да говори, искаше да каже нещо, да направи нещо, за да изрази чувствата си към станалото. Искаше да каже на леля си Пола и майка си, че знае що за стока са и че никога няма да стане като тях, дори и да трябва да яде от кофите и да спи на улицата.

— Декси — каза леля му и прекъсна гневните му мисли. — Реших, че трябва да споделя късмета си с най-важните хора на света — със семейството си. Затова ще купя на майка ти нова кола…

— Кадилак! — прекъсна я майката на Декстър и плесна пред лицето с тънките си ръце. — Да не повярваш! Аз да карам чисто нов кадилак! Твърде е хубаво, за да е истина!

— Нищо не е твърде хубаво за любимата ми сестра — грейна леля Пола към нея. Очите й почти изчезнаха сред дебелите гънки. — Декси, опитах се да измисля ти какво би искал. Щях и на теб да ти купя лъскава нова кола…

Картината как влиза на паркинга с лъскава, ниска, спортна кола или тежкарски джип изплува пред очите на Декстър. Какво щяха да кажат тогава богаташчетата? Какво щеше да каже Кристин Вандевер? Мисълта беше съблазнителна. Тя предизвика топла вълна, която премина през цялото му тяло, докато й се наслаждаваше.

„Не. Не искам кола. Не и по този начин — твърдо си каза той. — Мога да живея и без кола. Каква полза от нея? Мога да вървя до работа или до училище, когато ми се наложи. Една лъскава кола ще бъде просто по-голям разход и когато след няколко месеца или година леля Пола свърши парите, ще трябва да я поддържам съвсем сам с минимални средства.“

Той осъзна, че леля му Пола продължава да говори.

— Но тогава си казах: всъщност Декстър не иска толкова много кола. Но аз знам какво иска той.

Откъде би могла да знае — зачуди се Декстър и положи усилия да не завърти очи. Тя не ме познава толкова…

Следващите й думи изтриха сарказма от мислите му.

— Той иска да отиде в колеж — обяви леля Пола с очевидно задоволство. — Затова си казах: „Какво толкова.“ Ако Декси наистина иска да отиде в колеж, мога да направя мечтата му реалност. Нали затова е семейството?

Долната челюст на Декстър увисна. Беше толкова поразен, че за момент загуби дар слово.

— Изненада ли се, момче? — ухили се леля Пола насреща му все още извънредно доволна от себе си. — Знаеш ли, не си падам много по тези училищни работи. Но на теб явно ти допадат, затова защо не? Ще ти заема парите за колежа, в който те приемат, и ще ми се издължиш после, когато забогатееш и станеш лекар или адвокат. Става ли?

Декстър я гледаше, все още ням от изненада. Първата му реакция бе да откаже. Не искаше да се облагодетелства от спечелените й с мошеничество пари. Освен това, не искаше тя да заключи, че той подкрепя начина й на живот или одобрява делата й.

Но щом шокът от първоначалната изненада премина, Декстър веднага осъзна, че това, което леля Пола му предлага, независимо дали тя си даваше сметка, или не, беше билет — билет към един нов живот, който няма да се върти около това да удря часовника срещу оскъдна заплата или да брои всяка стотинка. В Декстър се надигна надежда. Той си представи как върви из студентското градче на някой забулен в мистерия, тайнствен университет и среща любезни, сериозни хора, които се интересуват от това, което има да каже. Това щеше да е нов живот, интересен, прост и удовлетворяващ, далеч от мрачната действителност на досегашния му живот. Можеше да започне отначало, да бъде какъвто винаги е искал… може би дори да стане истински Супер Декстър.

Декстър осъзна, че леля му продължава да го гледа и чака отговора му. Той преглътна с мъка и се насили да се усмихне.

— Става — каза той.