Тайна идентичност

22

Декстър дишаше тежко, когато влезе в охладеното от климатика фоайе. Леки искрички танцуваха в краищата на полезрението му и той разбра, че е дехидратиран — алкохолът, горещата нощ и приливът на адреналин не работеха в негова полза. Но в момента нямаше време да се притеснява за това. Първо, трябваше да намери Дейзи.

„Не мога да я загубя — мислеше си той. Сълзи на отчаяние опариха крайчетата на очите му. — Не мога. Трябва да поговорим. Тя трябва да ме изслуша.“

Първоначалната му пасивност се беше изпарила и сега мислеше само как да убеди Дейзи да му даде втори шанс. Твърде нетърпелив, за да чака асансьора, той заизкачва стъпалата на стълбището по три наведнъж. След няколко минути влетя в апартамента на семейство Уорд.

— Дейзи! — дрезгаво извика той, влетя и затропа на вратата на стаята и. — Дейзи, трябва да…

Той не довърши. Вратата се отвори под силата на свитите му в юмруци ръце. Той влезе и огледа стаята.

— Дейзи!

Беше очевидно, че вече я няма тук. Бижутата и козметиката й не бяха на тоалетката, а стройната редица обувки, която беше подредена до стената близо до прозореца, беше изчезнала. Гардеробът беше оставен отворен. Няколко от празните закачалки все още леко се поклащаха. Бяха се разминали.

Декстър се отпусна на леглото, сграбчи покривката и зарови лице във възглавницата с надежда да открие следа от аромата на Дейзи.

Дишаше тежко. Значи беше тръгнала. Той не си направи труда да провери стаята на Джейсън. Тишината беше достатъчно доказателство, че и той не е в апартамента.

Декстър легна на леглото, но камериерките на хотела си гледаха добре работата и той успя да улови само слабата миризма на прах за пране и белина.

За момент усети как смазващата тежест на някогашната му безнадеждност се връща и се настанява на раменете му като оловна броня. А сега какво?

Самолетът.

Той отвори очи и една малка искрица надежда трепна в сърцето му. Почти беше забравил — утре заминаваха от Австралия за Съединените щати. Господин Уорд беше уредил билетите им, преди да замине, което означаваше, че Дейзи щеше да седи до него почти през целия ден.

„Това трябва да ми даде достатъчно време да поговоря с нея — кисело си помисли Декстър. — Поне се надявам…“

Той затвори очи, притиснал силно възглавницата. Утре го чакаше дълг и труден ден. Трябваше да поспи.

— Благодарим ви, че избрахте „Океаник“, сър. Приятно пътуване.

— Благодаря — Декстър взе билета си от усмихнатата тъмнокоса стюардеса и влезе в ръкава. Беше пристигнал рано на изход 23, тъй като нямаше с какво да запълни последните си часове в Австралия. Седнал в един от не удобните столове в чакалнята, той наблюдаваше как пристигаха другите пасажери — от плешивия мъж в инвалидна количка до младата жена, която беше в твърде напреднала бременност, за да лети, и мъжа с арабски черти, към когото всички хвърляха подозрителни погледи.

Но през цялото това време от Дейзи и брат й нямаше и следа. Декстър остана дори след като поканиха пътниците от неговия полет да се качват, с надеждата да ги види как влитат през вратите на летището. Най-сетне и той се нареди на опашката за качване.

„Може да съм ги изпуснал, когато отидох до тоалетната — помисли си той и кимна на стюардесата, която посрещаше пътниците в самолета. — Или когато отидох да си купя вода. Другите вече се качваха, когато се върнах от бара… проклети моменти!“

За миг се осмели да се надява, че когато стигне реда, на който бяха местата им, ще завари Джейсън и Дейзи вече седнали там. Но това не се случи. Редът беше абсолютно празен. Декстър прехапа устни и се огледа, докато слагаше ръчния си багаж в багажното отделение над седалката. Самолетът беше голям и Декстър не виждаше хората, които вече бяха седнали назад от мястото си.

Ами ако Дейзи и Джейсън са сменили местата си, за да не се видим, помисли си той. Все пак затова се преместиха в друг хотел. А и самолетът не е пълен и сигурно без проблем са сменили местата си даже и в последната минута.

Без да се замисля, Декстър седна на мястото в средата и запази това до прозореца за Дейзи. Като барабанеше нервно по облегалката за ръце, той се взря в прибраната в облегалката на предната седалка сгъваема масичка и се опита да измисли какво да прави.

Колкото повече мислеше, толкова повече се убеждаваше, че Дейзи е настояла да си сменят местата. Това беше напълно в неин стил. Декстър само трябваше да мине по пътечката и със сигурност щеше да я види.

Но докато събере смелост да го направи, стюардесите вече започнаха да затварят вратите на багажните отделения и да напомнят на пътниците да си сложат предпазните колани. Издирването на Дейзи трябваше да почака, докато излетят.

Вратата на самолета се затвори и Декстър се облегна в седалката си. Изведнъж стомахът му изкъркори толкова силно, че мъжът, който седеше от другата страна на пътеката, го погледна изненадано и след това върна вниманието си към книгата. Декстър грабна бутилката с вода, която беше оставил на седалката откъм пътеката, и отпи голяма глътка. През този ден не беше посмял да харчи пари за храна, като имаше предвид, че последните му няколко долара ще му трябват за таксито до летището. Вместо това се задоволи с полупразния плик чипс, който Джейсън беше оставил в иначе празната си хотелска стая.

„Ще стана и ще проверя самолета, след като излетим — успокои сам себе си Декстър и с леко разтреперани ръце завъртя капачката на бутилката. — Трябва да е някъде тук. Казаха, че до утре няма друг полет.“

Точно тогава забеляза суматохата около вратата на самолета. Той погледна към нея, тя се отвори и сърцето му трепна. „Дейзи…“, разтреперан си помисли той.

Вместо нея обаче влезе огромен силно запотен млад мъж. Той дишаше тежко, къдравата му коса стърчеше във всички посоки, но се усмихваше широко, сякаш беше спечелил от тотото. Въпреки тревогите си Декстър не можа да не се усмихне леко, когато закъснелият тежко тръгна по пътеката и вдигна палец на едно дете, което седеше в средната редица, няколко места пред Декстър.

Щом мъжагата седна на мястото си и изчезна от погледа, усмивката на Декстър се стопи. Вратата на самолета отново се затвори и този път Декстър предположи, че ще се отвори чак когато кацнат.

Може да е тук, някъде назад, мислеше си той. Достатъчно ми е бясна, за да си смени мястото и да пътува в пътническа класа.

Той нетърпеливо чакаше, докато самолетът бавно рулираше към пистата. Сякаш мина цяла вечност, докато дойде и техният ред и им бъде дадено разрешение за излитане. Декстър затвори очи, докато самолетът ревеше в слънчевото австралийско небе. Не си прави труд да каже обичайната си кратка молитва за безавариен полет. Съзнанието му беше напълно погълнато от това, какво ще каже на Дейзи.

Капитанът изключи табелката за предпазните колани и стюардесите започнаха да раздават напитките. Декстър погледна назад и видя малките им метални колички да препречват и двете пътеки.

„Може би няма да е лошо да изчакам, докато свършат — каза си той. — Едва ли ще продължи дълго.“

Полетът беше дълъг. Щеше да има достатъчно време да оправи нещата с Дейзи, преди да стигнат междинното кацане в Лос Анджелис. Всъщност може би щеше да е хубаво да й даде малко време да й размине, преди да поговори с нея.

Изпита леко облекчение при мисълта да отложи срещата. Това означаваше ли, че си намира извинение? Декстър затвори очи и се опита да не се чувства като най-големия страхливец на света.

Няма ли да е по-лесно просто да забравиш всичко, прошепна един тих гласец в главата му. В университета има толкова много други момичета. Можеш да си опиташ късмета с някое от тях. А може да запишеш някой допълнителен курс следващия семестър, за да имаш какво да правиш, и да забравиш за момичетата. Може просто да не си роден за щастие…

— Нещо за пиене, сър?

Декстър отвори очи и видя привлекателна стюардеса, която му се усмихваше.

— О! — бързо отвърна той. — Не, нищо, благодаря.

Тя продължи и остави Декстър да потъне отново в мрачните си мисли. Съзнанието му се пренесе в бъдещето и той се видя с бяла лабораторна престилка как слуша безкрайни тълпи безлики, недоволни хора да се оплакват от проблемите си, а след това как се прибира в пустия си самотен апартамент…

„Не — възмутено си помисли той и поклати глава, за да прогони мрачното видение. Не е задължително да става така. Все още мога да оправя нещата, всичко да се подреди. Трябва само да намеря Дейзи.“

Декстър тъкмо посегна към механизма на предпазния си колан, когато нещо връхлетя от пътеката и се строполи на седалката до него. Стреснат, Декстър вдигна очи.

— Ей! — каза Джейсън, без да се усмихва. — Какво става, пич?

— Нищо особено — внимателно отговори Декстър. — Къде отидохте? Когато не седнахте на местата си…

— Стига приказки, човече — лицето на Джейсън беше подпухнало и бледо. Беше ясно, че още е махмурлия от снощната злоупотреба. Той дръпна подгъва на огромния си баскетболен суичър. — Дойдох само да ти кажа, че Дейзи иска отсега нататък да стоиш далече от нея.

— Тя къде е? — попита Декстър.

Джейсън сви рамене.

— Честно да ти кажа, човече, нямам представа. Не знам дали най-накрая се качи на самолета, или не. Смени местата, за да е далече от теб. Накрая получихме две отделни места в съвсем различни части на самолета. След това, точно когато се качвахме, ми каза да вървя без нея — той сви рамене. — Май е размислила дали да пътува в пътническа класа. Разбирам я. Отзад е доста гадно, за което много ти благодаря, приятел.

Декстър отвори уста, готов да му предложи да си сменят местата. Може и да не беше най-големият почитател на Джейсън, но реши, че това е най-малкото, което може да направи при дадените обстоятелства.

Но преди да беше успял да отрони и дума, Джейсън си отиде. Декстър се сви в седалката си. Доскорошната му решителност бе напълно смазана от това, което току-що чу.

Какво очакваш, момче? — гласът на леля му отекна в главата му. — Хора като нас не са създадени за хубавите неща. Досега вече трябваше да го знаеш. Или си по-глупав, отколкото изглеждаш.

Декстър усети, че стиска облегалките за ръце толкова силно, че кокалчетата му са побелели. Как може да е такава? И още по-лошо — как може толкова години да е търпял?

Създаването на новия му живот като Супер Декстър, като че го беше освободило за известно време. Но не беше ли това още една причина да се срамува от това кой е в действителност? Защо не се беше доверил на Дейзи и на другите си приятели от университета — да го харесат заради него самия?

Декстър не знаеше колко време самообвинителните му мисли се въртяха в главата му като шеметно колело на рулетка. Вълни на малодушие, страх и отчаяние разтърсиха цялото му тяло и предизвикаха спазми на отвращение в гърлото и стомаха му.

Най-сетне Декстър осъзна, че има само един начин да спре болката. Беше време да предприеме нещо. Не можеше да продължава така. Сега, след като двата му живота се бяха сблъскали, Декстър разбра, че никога не е имало шанс да продължи дълго. Дори и да измислеше как да спаси връзката си с Дейзи, цялата история с двата му живота беше свършила.

Една част от съзнанието му се отнесе, сякаш отработените газове от самолетните двигатели я пренесоха през океана и му дадоха нов прилив на решителност. Каквото и да станеше с Дейзи, Декстър не можеше да се върне назад.

„Щом се върна у дома, ще се погрижа за всичко — закле се той. Този път знаеше, че няма да се уплаши или да промени решението си. — Ще започна със сериозен разговор с майка ми и леля Пола. Ако не ме оставят сам да си избера специалност, да контролирам живота и бъдещето си, приключвам с тях. Ще върна парите и ще се оправям сам.“

Той се почувства едновременно нервен, но и окрилен от решението си. В този момент Декстър осъзна, че най-сетне се е отърсил от страха и покорството.

Усещането беше хубаво и му даде сили да се закълне и в още нещо: „Ще накарам Дейзи да говори с мен, въпреки думите на Джейсън“, помисли си той. Тя ми дължи поне това. Поне това заслужавам.

Въпреки новопоставената си цел стомахът му отново се сви. Но Декстър си пое дълбоко дъх и погледна назад. Стига толкова отлагане. Щеше да претърси целия самолет ред по ред, докато не разбере дали се е качила. Ако беше на самолета, щеше да говори с нея и нямаше да спре, докато тя не изслушаше всичко, каквото имаше да й каже. А ако не го изслушаше, щом се върнеха в университета, щеше да я намери и да настоява за това.

Нищо чудно, че е разстроена, помисли си Декстър. Но тя е разумен човек. Ако съм честен, ако й обясня защо съм го направил, ако й разкажа живота си до срещата си с нея… Може би ще имаме шанс.

Мисълта да й каже всичко — този път без тайни и без премълчавания, го изплаши малко. Но също така го накара и да се почувства по-смел.

Декстър се усмихна. След това разкопча предпазния си колан и стана, като приклекна, за да не си удари главата, докато излезе на пътеката.

Изведнъж самолетът силно се наклони. Целият салон се наведе на една страна и се разтресе, металната конструкция тихо простена в знак на протест.

— О! — изстена Декстър, когато главата му се удари силно в багажното отделение над седалките. Пред очите му затанцуваха звезди и той сграбчи облегалката, за да не падне на пътеката.

Табелката с надпис „ЗАТЕГНЕТЕ КОЛАНИТЕ“ мигаше и издаваше звук, а успокоителният глас на стюардесата се разнесе по озвучителната уредба.

— Дами и господа, капитанът включи табелката „Затегнете коланите“…

Декстър седна обратно на мястото си, разтривайки удареното място на главата си. Неочакваното, силно нарушение на иначе гладкия полет го смути, но не повлия на решителността му. Щеше да намери Дейзи веднага щом турбуленцията утихне.