Тайна идентичност

10

Бяха минали само няколко седмици от началото на първия семестър, а Декстър ставаше все по-спокоен и уверен. Все още от време на време изпитваше съмнения, но вече не се чувстваше като пълен измамник в този нов непознат свят, с чуждите му обичаи, език и поведение.

Поне не през цялото време.

— Ей, Стъбс — провикна се момче от общежитието му — Хънтър, докато Декстър се прибираше в стаята си една съботна сутрин, след като беше учил в библиотеката. — Търсих те, човече. Искаш ли да видиш новото ми возило? Подарък за рождения ми ден от добрия стар татко. Тъкмо го докараха днес сутринта.

— Иска ли питане — широко се усмихна Декстър и преглътна завистта си. Въпреки всичките си усилия не можеше да избегне напълно спорадичните припомняния, че е съвсем различен от повечето хора тук. Но докато те не го знаеха, тези различия нямаха никакво значение.

— Може ли да стане по-късно? Имам среща долу с Дейзи в пет.

— Няма проблеми, приятел — Хънтър вдигна вежди. — Определено не трябва да караш такова момиче да чака.

Декстър се усмихна, прилив на гордост измести завистта, породена от новата кола на Хънтър. На кой му трябваше мерцедес или беемве, когато имаше Дейзи.

— Знаеш как е, брато. Ще се видим после.

Той се шмугна в стаята да остави книгите си и забеляза, че червената лампичка на телефонния му секретар мига настоятелно.

„Сигурно е или майка ми, или леля Пола“, каза си Декстър с гримаса. Избягваше по-голямата част от обажданията им, които напоследък му се струваха все по-чести и по-чести. Знаеше, че рано или късно ще му се наложи да говори с тях, но му се струваше твърде скоро старият живот да нахлуе в новия.

Без да чуе съобщението, той излезе от стаята и забърза по коридора. Подмина асансьора и се насочи към кънтящото стълбище на многоетажното общежитие, като взимаше по три стъпала наведнъж. Като че се страхуваше, че може да се събуди в стаята си у дома и звънът на будилника да прогони съня.

„У дома, където ти е мястото, момче.“

Гласът на леля му, неприятен и груб, както обикновено, отекна в главата му ясно, сякаш леля Пола беше до него на стълбището.

Декстър тръсна глава като кон, който изпъжда досадна муха. Колкото повече време минаваше, толкова повече Декстър си даваше сметка, колко лошо се беше отнасяла леля му с него през целия му живот. Тя не само го беше смятала са свой личен роб, но и непрекъснато му беше повтаряла, че не заслужава нещо по-добро.

А и майка му. Знаеше, че тя го обича и му желае доброто, но как можеше да се надява да му даде надежда за бъдещето, след като самата тя беше толкова обезнадеждена и угнетена? Заедно двете жени бяха карали Декстър цял живот да вярва, че не заслужава нищо по-добро от това, което има. Най-лошото бе, че той безрезервно им беше вярвал.

Но това е старият Декстър, твърдо си каза той, когато стигна края на стълбите. Новият Декстър е по-умен. Само трябва да не го забравям.

Дейзи го чакаше във фоайето на общежитието, облечена в къси панталонки на бели и розови райета и бяла блуза без ръкави, която разкриваше загорелите й нежни ръце.

— Ей, красавецо — поздрави го тя и наклони глава, за да я целуне. — Готов ли си? Умирам от глад.

Два часа по-късно, след продължителен обяд в ресторантче извън студентското градче, Декстър и Дейзи се разхождаха бавно из университетския парк, хванати за ръце, наслаждаваха се на компанията си и топлината на слънцето на циганското лято. Както винаги, паркът беше пълен със студенти, които се припичаха на слънце, играеха на фризби или ритаха футбол, дремеха на сянка, пишеха, дебатираха, свиреха на китара, четяха списания, учеха. Занимаваха се с делата си!

„Сега съм един от тях, — помисли си Декстър с тръпка на ново декстърово щастие, примесено с щипка стародекстърово неверие. — Никой от тях никога няма да си по мисли друго.“

За миг го завладя чувство на доволство и благополучие. Мястото му беше тук. Може би през целия си живот подсъзнателно го е знаел. Може би затова не си беше на правил труда да се разбунтува по-сериозно, да отговори с наркотици, агресия или дребни престъпления, както правеха много от младежите в неговото положение. Леля му винаги беше казвала, че е така, защото е роден неудачник, но съвсем не беше права. Беше така, защото винаги е знаел, че нещо по-добро ще дойде, ако само има търпение.

Когато отново погледна идиличната картина, Декстър изведнъж забеляза нещо ново в нея — познат, огромен, тромав силует вървеше по тротоара от другата страна на най-близката ливада. Приличаше на огромен черен облак, който изведнъж е закрил слънцето и цялото студентско градче е потръпнало от хлад.

„Не — помисли си Декстър. Стомахът му се сви и се обърна от ужас. — Не, не, не, не, не!“

— Ей! Какво има? — Дейзи дръпна ръка от неговата и я потърка с другата. — Смаза ми пръстите!

— И-и-извинявай — запъна се Декстър. Мислите му бясно се блъскаха в паника пред гледката на леля му на стотина метра от тях, в естествен размер. И майка му беше там, застанала до нея като жалко подобие на огромната жена. Декстър не можеше да допусне двата му живота — двамата декстъровци — да се сблъскат — това щеше да съсипе всичко. Ако Дейзи срещнеше майка му и леля му, легендата му щеше да е разбита. Тя веднага щеше да разбере, че е лъгал за щастливото си, заможно, сплотено семейство; щеше да разбере, че разказите му за вечерите, изпълнени със звънък смях, дългите ваканции в Европа и всичко останало са лъжи. Щеше да е пълна катастрофа.

Вкаменен от ужас, Декстър гледаше как леля му Пола се обърна към минаваща студентка, а майка му плахо чака, притиснала с ръце дамската си чанта, сякаш се страхуваше, че някой може всеки момент да я грабне от ръцете й. Декстър беше твърде далече, за да чуе какво пита леля му Пола, но след миг видя студентката да свива рамене и да продължава по пътя си, оставяйки двете жени да се озъртат неуверено. Дори внезапно да кацнеха на Марс, едва ли щяха да са повече не на място — майка му със слабите си превити рамене и угрижено лице и леля му Пола, прилична на най-дебелия травестит в крещящ костюм, купен с печалбите й.

„Нямат място тук — обезумял си помисли Декстър. — Защо са тук?“

Но бързо разбра, че присъствието им няма значение. Каквото и да правеха тук, той трябваше да направи нещо по въпроса — веднага — ако не искаше да види внимателно изградения му нов живот да се срине пред очите му.

— Виж — каза той на Дейзи и отчаяно се опита да прозвучи небрежно. — Тъкмо се сетих, че обещах да се обадя на братовчедка си в Швейцария. Рожден ден… има рожден ден. Няма да е лошо да направя това, преди да е станало много късно. Искаш ли да се видим после?

Ако Дейзи беше забелязала леко истеричната нотка, която се прокрадна в последните му думи, не го показа.

— Чакай малко. Каква братовчедка в Швейцария? Да не искаш да ме разкараш? — попита тя и престорено се нацупи.

Той се насили да се усмихне.

— И защо ще искам да разкарам най-хубавото момиче на света? — попита Декстър. Познатият комплимент се изплъзна с лекота от езика му. — Ще ти се реванширам… Какво ще кажеш за една вечеря? Където кажеш. Аз черпя.

Цупенето й се превърна в усмивка.

— Е, като поставяш нещата така… — каза Дейзи. — Ще преживея малко и без теб. Съквартирантката ми и без друго искаше да слезе в града да пазарува. Може да намеря нещо по така за довечера — тя му намигна. — Предай много поздрави на братовчедка си за рождения й ден.

Дейзи му махна, обърна се и тръгна към нейното общежитие. При нормални обстоятелства Декстър с удоволствие би я гледал цял ден как върви, но в момента беше твърде разтревожен и припрян, за да се порадва на гледката. Когато Дейзи най-сетне изчезна от очите му, той въздъхна с облекчение.

И точно тогава…

— Декстър! — изрева леля му. Гласът й разцепи шума от разговорите, смеха и музиката като ерихонска тръба. — Ето къде си, момче!

— Какъв късмет! — гласът на майка му, много по-тих, потрепери с облекчение. Двете жени забързаха към него.

Декстър положи всички усилия, докато приближаваха, да огледа обстановката с крайчеца на окото си. Онова момиче, което седеше под дървото, странен поглед ли му хвърляше? Онези момчета при фонтана, съучениците му от часовете по испански ли бяха? Кой беше тук и гледаше ли го какво прави и само чакаше да даде на всички, които познава, пълен отчет за ужасните му роднини?

За негово щастие не видя никого, когото познава. Декстър реши да не рискува и здраво хвана майка си за лакътя, когато тя протегна ръце към него, за да го прегърне.

— Насам, майко — каза той. — Да отидем да поговорим на някое по-тихо място.

— Не ни ли очакваше? — попита леля му Пола, без да помръдва, докато той с мъка лавираше около нея.

— Да не съм ви очаквал! Не ви очаквах не отразява дори бегло изненадата ми — Декстър се опита да прозвучи шеговито и се провали с гръм и трясък. — Хайде, наистина, да отидем някъде на сянка, където можем да поговорим.

Той успя да ги отведе зад централната библиотека, на едно усамотено място между сградите, под сянката на стари възлести кленове. Декстър пусна ръката на майка си и се обърна към двете жени.

— Е, какво правите тук? — попита той. — Защо не ми се обадихте, че идвате?

— Опитахме се — сърдито отвърна леля Пола. — Ако вдигаше проклетия си телефон…

— Няма значение — майката на Декстър нерешително направи успокоително движение с ръце. — Нали вече сме заедно. Другото няма значение — тя обърна светлите си очи към Декстър. — Липсваш ми, Декси. Защо не си дойде? Или поне не се обади?

— Минаха само няколко седмици — вяло възрази той. — Трябваше да се нанеса, да се запиша… нали разбираш, бях зает.

— Точно така. Сега си важно колежанче. Нямаш време за семейството си — изсумтя леля му Пола. — Слава Богу, че не бях толкова заета онзи ден, когато написах чека за колежа.

— Пола, моля те — майка му умолително я погледна. — Да не се караме. Искам да чуя какво е правил Декси. Сприятели ли се с някого? — тревожният й поглед отново се спря на него.

— Разбира се, мамо. Всички тук са страхотни — на Декстър не му беше приятно да обсъжда социалния си живот още от гимназията, когато беше парий, и не го намери за по-лесно сега, когато наистина имаше приятели.

— Имаш ли приятелка? — пошегува се леля му Пола. — Живееш ли си живота, когато вече не си в дома на майка си, Декси?

Декстър сви рамене. Усети, че се изчервява.

— Ами… — измънка той.

— Остави го намира, Пола — майка му беше също толкова притеснена от темата като него. — Ами училището, Декстър? Записа ли специалност?

— Да, какво записа, момче? — попита леля Пола. — Медицина, както се разбрахме, нали? А?

На Декстър почти му се прииска да продължат с обсъждането на социалния му живот.

— Ами, записах почти всички предмети, за които говорихме — каза той. — Биология, химия, икономика. И испански за език. А, и един факултатив — английска литература. — Той произнесе последните две думи възможно най-тихо.

— Английска литература!? — леля Пола неодобрително сви месестите си устни. — Защо си записал такова нещо?

— Реших, че ще е интересно — Декстър мразеше да е в отбрана спрямо надменната си леля. Затова през по-голямата част от живота си беше правил каквото му беше казвала.

Тя се свъси.

— Не ми дръж такъв тон, момче. Това не е шега работа… Такъв безполезен предмет може сериозно да обърка оценките ти и да ти попречи един ден да влезеш в медицинското училище.

— Не се притеснявай. Вече ни върнаха едни работи. Имам шест.

Декстър не си направи труда да отбележи, че най-добрата му оценка засега от всички предмети е по „безполезния“. Истината беше, че въпреки че бяха минали само няколко седмици, той все още имаше проблеми с повечето дисциплини. Мозъкът му като че не искаше да схване сложността на химията или биологията, а икономиката му се стори направо убийствено скучна.

— Все едно — бързо добави той, преди да се бяха сетили да питат за другите му оценки. — Английската литература не е чак толкова непрактична, колкото си мислиш. От това, което чувам, професорите по хуманитарни науки правят доста прилични пари и…

— Забрави на секундата за това, момче — грубо го прекъсна леля Пола. — Не пръскам трудно спечелените си пари за племенника си, за да стане някакъв костюмиран, снобарски професор.

Декстър се сви, все едно го беше ударила. Защо се притесняваше? По-добре да се придържа към сценария — да казва на семейството си само колкото трябва и да оставя останалото в тайна.

Разбира се, по определени въпроси нямаше да успее да опази тайната завинаги. Какво щяха да кажат леля му Пола и майка му, когато видеха бележките му в края на семестъра? За миг всичките лъжи и полуистини, които изричаше, се скупчиха в съзнанието му, зави му се свят и му прилоша. Какво правеше изобщо? Наистина ли смяташе, че тази работа с двамата Декстъровци щеше да проработи?

Но Декстър бързо прогони тези си страхове. Когато има желание, има и начин. Може би, ако работеше по-усърдно, ако поискаше допълнителни уроци, щеше да успее да си повиши оценките преди края на семестъра. Най-важното нещо беше да остане тук, в университета. Сега, когато животът, за който си беше мечтал, беше почти в ръцете му, нямаше начин да го изпусне. Каквото и да му струваше това.