Тайна идентичност

5

— Благодаря, Джоана — Декстър се обърна към жената, която току-що беше напръскала врата му със спрей против ухапвания от насекоми. — Много ти благодаря. Опитах се да вляза в джунглата да потърся Дейзи, но тези гадинки ме изядоха.

— За нищо. Успех в търсенето — жената се усмихна съчувствено и пъхна спрея обратно в джоба си.

Джоана се изгуби. Декстър нави крачолите на панталоните си и зашляпа в прибоя, за да измие ръцете си от спрея. Водата беше хладна. С приближаването на слънцето към хоризонта температурата на плажа падна с около двайсет градуса. Из целия плаж хората оправяха импровизираните си палатки и подклаждаха сигналните огньове. Скоро щеше да се стъмни, а от спасителния отряд нямаше и помен, което означаваше, че почти с пълна сигурност щяха да прекарат втора нощ на острова.

Декстър избърса ръце в дънките си и видя Майкъл да върви с мъка превит под тежестта на голямо парче метал.

— Да ти помогна? — предложи Декстър, забърза към него и хвана единия край на парчето.

Майкъл го погледна с благодарност.

— Благодаря ти, човече — без дъх каза той. — Мисля да направя от това по-добър заслон за нас с Уолт.

— Добра идея.

Декстър не беше говорил с Майкъл от първата им среща по-рано през същия ден. Докато търсеше Дейзи, се запозна с много от другите оцелели от катастрофата. Арц, сприхавият, но интелигентен гимназиален учител, който се беше грижил за него, докато е бил в безсъзнание. Джоана, общителната сърфистка. Хърли, огромният дружелюбен тюлен. Джордж, гръмогласният, приятен всезнайко. Джон Лок, който говореше само с гатанки. И Скот, Стиви, Джанел, Фейт, Лари и още много други. И, разбира се, Джак, който цял ден се грижеше за ранените и правеше всичко останало, което трябваше да се направи.

Но от Дейзи все още нямаше и следа. Никой не я беше виждал, никой не знаеше къде може да е. Декстър се страхуваше да погледне телата на загиналите, които все още лежаха тук-там по плажа, а когато най-сетне събра смелост да го направи, с облекчение установи, че тя не е сред тях.

След като разположиха металното парче, Майкъл изтупа ръце и с благодарност кимна на Декстър.

— Благодаря ти още веднъж, човече — каза той. — Ти не търсеше ли някого? Намери ли я?

— Приятелката ми Дейзи — отвърна Декстър. — Не, още не съм я намерил. Тъкмо щях да те питам дали не си виждал наоколо някоя хубава блондинка на двайсетина години, но не тази, която тръгна по-рано днес с групата да изпробва трансийвъра или там каквото беше… нея вече я видях.

— Една друга идва насам — кимна Майкъл към някого, който приближаваше зад Декстър.

Нетърпелив, той се обърна, на лицето му вече се разливаше радостна усмивка на облекчение. Но вместо Дейзи видя към него да идва блондинка в напреднала бременност.

— О! — простена той с разбити надежди. — Не е тя.

Беше видял жената няколко пъти — беше трудно да не я забележи с нейния огромен корем, — но досега не се беше запознал с нея. За негова изненада обаче бременната жена веднага го позна. Тя забърза към него, а на хубавото й лице беше изписана изненада.

— Как се върнахте толкова бързо? — попита тя с австралийски акцент. — Преди малко ви видях в джунглата!

Смаян, Декстър си спомни думите на Арц. Да не би да имаше двойник на острова? В такъв случай още не го беше видял.

— Не съм бил аз — каза той на жената. — Между другото, аз съм Декстър.

Тя протегна ръка и се усмихна.

— Здрасти. Аз съм Клеър — двамата се здрависаха, но дори и след като пуснаха ръце, тя не можа да откъсне очи от него. — Сигурен ли си, че не си бил в джунглата? — попита Клеър и отпусна ръка върху корема си. — Бих се заклела…

— Да, сигурен съм — увери я Декстър. — Последните няколко часа бях на плажа. Питай, когото искаш.

— Така е. Лично мога да гарантирам за последните десет минути — обади се Майкъл.

Клеър се разсмя.

— Добре. Вярвам ви — каза тя. — И на двамата. Извинявайте, ако съм прозвучала иначе. Просто е толкова странно…

— Да — бавно каза Декстър. — Странно е. Ти не си единствената, която твърди, че днес ме е видяла в джунглата — той й описа случката с Арц.

— Учителят? — Майкъл завъртя очи и се изсмя. — Струва ми се малко нервак.

— Въпреки това беше убеден, че ме е видял в джунглата — каза Декстър. — Може би наистина имам двойник.

— Сигурно. И сигурно той прекарва цялото си време в джунглата — каза Майкъл.

Декстър си спомни колко дезориентиран беше в началото и се запита дали в гората все още няма оцелели, които не са могли да намерят пътя до плажа. Хора като двойника му… или като Дейзи.

— Може да отида в гората да видя този човек — каза той. — Ако ми е двойник, трябва да го видя, нали?

— Сега ли ще ходиш? Внимавай! — притесни се Клеър. Скоро ще се стъмни. Човек никога не знае…

Тя не довърши. Декстър се сети, че говори за мистериозния шум, който другите бяха чули предишната нощ, докато той все още беше в безсъзнание. На лицата им се изписваше странно изражение, когато говореха за него, и Декстър не можеше да не се запита какво ги беше изплашило толкова много.

Той отхвърли тези мисли, сбогува се с Майкъл и Клеър и тръгна към джунглата. Навлезе в нея на същото място, на което беше видял Клеър да излиза, и тръгна по една неясна пътека, наслаждавайки се на сянката, тишината и относителното отсъствие на мухи. Тук светът беше напълно различен от горещата, пясъчна, жужаща, осеяна с отломки атмосфера на плажа.

Всъщност беше почти различен. Декстър отмина един храсталак и сред разкривените дебели клони на дървото пред себе си видя заклещен един злощастен куфар. Ключалката му беше счупена и той зееше полуотворен, а по дървото и земята се бяха разсипали чорапи, фланелки и дамско бельо.

Декстър се загледа в него за момент и с тревога си помисли дали това не е куфарът на Клеър или Джоана или на някоя от другите жени на плажа. Или пък е бил приготвен от някоя друга жена, някоя, която не беше оцеляла от катастрофата?

Той потръпна леко и се извърна. С всяка изминала минута притъмняваше все повече, особено тук, в царството под дебелия покров на джунглата, и Декстър беше наясно, че скоро ще му се наложи да се върне. Но преди това искаше още няколко минути да огледа за следи от тайнствения си двойник, без да забравя да потърси Дейзи. Все още не можеше да се отърси от гузното чувство, че не е направил достатъчно, за да я намери. Да, беше разпитал на плажа. Но каква полза от това? Вече беше доста сигурен, че там няма да я намери. Ако беше на плажа, Дейзи щеше да е до него, когато беше дошъл на себе си, щеше да поднася бутилка вода към устните му и да повдига духа му с лъчезарната си усмивка.

Мисълта за красивото й усмихнато лице му върна познатото чувство на щастие, надежда и трепет, което винаги беше изпитвал в нейно присъствие. Но също така събуди и чувство на тревога, като че в лицето от спомените му имаше нещо, някакъв дефект, някакъв недостатък, който не виждаше ясно. Декстър сбърчи вежди и се за мисли над проблема, докато вървеше през гората. Какво му ставаше? Да не би да страдаше от някакъв страничен ефект от дехидратацията? Да ни би да си беше ударил главата при катастрофата и да беше получил сътресение, което Джак не беше установил?

Голямо насекомо прелетя през пътеката точно пред носа му и го накара рязко да спре на място. Декстър проследи лъкатушния му полет между дърветата и с ужас установи, че не е сам. На няколко метра напред, пред едно дърво, с гръб към него стоеше млад мъж, който се наведе за нещо на земята. Мъжът беше облечен с дънки, кецове и фланелка в почти същите цветове като тези на Декстър.

„Аха! — помисли си той със смесица от триумф, веселие и облекчение. — Това обяснява всичко. Същото телосложение, същите дрехи… Нищо чудно, че всички ни бъркат.“

— Ей! — провикна се той любопитен да види лицето на другия. — Извинете! Ей, вие!

Младият мъж се извърна… и Декстър изведнъж изпита краткото, шеметно усещане, че пада в дълбока тъмна яма, когато видя собственото си лице да го гледа в отговор.

Той извика уплашено. Двойникът му не реагира. Той просто го изгледа с любопитство в продължение на един дълъг, напрегнат миг.

Неспособен да мисли и дори да диша, Декстър също го гледаше. Чертите на лицето на другия мъж бяха абсолютно същите като неговите, макар че ако човек се вгледаше, щеше да установи, че дрехите му бяха малко по-захабени и беше малко по-слаб от Декстър. Сенките на дърветата падаха върху лицето му и изражението му беше неразгадаемо.

След това „другият“ Декстър се обърна, без да отрони дума. Една крачка, втора, той изчезна в шарената сянка. Миг по-късно Декстър вече не беше сигурен, че изобщо е бил там.

След няколко секунди той все още гледаше празното място пред дървото, когато чу някой да тича зад него. Обърна се точно навреме, за да види Майкъл и сина му, Уолт, да изскачат измежду дърветата.

— Декстър! — извика Майкъл. — Добре ли си, човече? Чух те да викаш!

За миг Декстър не можеше да отговори. Устата и гърлото му бяха сухи и бездиханни като пясъка на плажа. Той най-сетне преглътна с мъка и застави гърлото си да функционира.

— Видя ли го? — дрезгаво попита той.

— Какво да съм видял? — Майкъл стрелна очи насам-натам. Изразът на лицето му беше нервен. — Нещо нападна ли те? Да не беше… да не беше?

— Да не беше Винсънт? — възбудено добави Уолт. Той скочи напред, цялото му тяло трепереше. — Кучето ми? Видя ли го? Той е жълт лабрадор.

— Не — Декстър поклати глава. Все още имаше световъртеж. — Съжалявам. Не беше куче. Никой не ме нападна. Този човек…

Той се обърна и погледна мястото, на което беше стоял „другият“ Декстър. Майкъл го погледна въпросително.

— Какъв човек? — попита той. — Тук няма никой, освен нас.

— Беше човек — обясни Декстър и се обърна към него. — Помниш ли, че Клеър каза, че видяла в джунглата някого, който приличал на мен? И аз го видях. Той не просто прилича на мен — той е точно мое копие! До последната подробност. Все едно гледаш в огледало. Откачена работа!

— Наистина! Супер! — Уолт беше очарован.

— Да — Майкъл погледна от сина си към Декстър и обратно, а на лицето му се изписа тревога. — Супер, откачено, все едно. Сигурен ли си, че си добре? Още е горещо и като се разхождаш насам-натам, лесно можеш пак да се обезводниш…

— Не, не халюцинирам, ако това имаш предвид — твърдо отвърна Декстър. — Наистина видях този човек. Сериозно! Стоеше ей там и беше истински като джунглата — той удари едно от дърветата, за да подчертае думите си.

— Добре, добре, вярвам ти — каза Майкъл, макар лицето му да говореше, че все още е резервиран. — Но вече почти се стъмни и трябва да се връщаме. Ще търсиш двойника си утре.

— Имаш право — Декстър хвърли още един поглед и се обърна към плажа. — Да вървим.

— Знам по-добър път — обади се Уолт. — По-кратък е. Днес го открих.

Майкъл хвърли на сина си леко неодобрителен поглед, но кимна.

— Добре. Води ни!

Уолт тръгна с охота напред и си запроправя път през храсталака.

— Насам — провикна се той към тях. — Следвайте ме. Или, не, чакайте. Май беше натам.

Гласът му се изгуби, когато потъна в един бамбуков гъстак.

— Уолт! — извика Майкъл. — Сигурен ли си, че знаеш къде отиваме?

Декстър забърза да го настигне.

— Може би трябва да… О! — кракът му ритна нещо твърдо и Декстър усети как политна напред. Успя да възстанови равновесието си с помощта на едно дърво, чиято груба кора ожули дланта му.

— Добре ли си, човече! — попита Майкъл, спря и се обърна.

— Да, добре съм. Спънах се в някакъв корен.

Декстър погледна към корена, който го беше препънал. Вместо корен на дърво или паднал клон на пътеката лежеше човешки крак, обут в дънки и бяла спортна обувка. Бедрото се губеше в храста, който скриваше останалата част от тялото. Декстър усети как земята под краката му се наклони леко. За миг беше напълно убеден, че това е двойникът му, спотаил се, за да го препъне.

След това възстанови самообладанието си.

— Ей, Майкъл — извика той. — Ела да видиш.

Майкъл хвърли тревожен поглед в посоката, в която Уолт беше изчезнал, но се върна при Декстър.

— Какво…! Ей! — извика той, когато видя крака. — Дявол да го вземе, какво е това!

— Ти как мислиш? — потръпна Декстър. — Май този никой не го е открил.

Майкъл не беше много уверен.

— Май трябва да го изтеглим — каза той. — Може би да го занесем на плажа или…

Тропането на тичащи крака го прекъсна и миг по-късно Уолт изскочи иззад завоя на пътеката.

— Ей! Къде… Охо! — очите на момчето се разшириха, когато погледът му падна върху крака. — Мъртъв ли е?

— Да — Майкъл прочисти гърло. — Сигурен съм, че е мъртъв.

— Хайде — сериозно каза Декстър, припомняйки си колко дълго самият той беше в безсъзнание. — Да го измъкнем и да се уверим.

Майкъл накара Уолт да се дръпне, докато двамата с Декстър махнаха клоните, които закриваха другия крак. След това всеки един хвана по един крак и дръпнаха.

Тялото беше изненадващо тежко. Рояк мухи изскочи от храста заедно с трупа. Останал без дъх в тежкия тропически въздух, Декстър дръпна още веднъж и лицето също се подаде от храстите. Сърцето на Декстър спря.

— Джейсън? — промълви той.

Тялото беше на млад мъж и той без съмнение беше мъртъв. Безжизнените му очи гледаха върховете на дърветата, а от устата му се носеше зловонна миризма. Лицето му беше опръскано с кръв и едната му ръка липсваше.

— Уха! — прошепна Уолт в екстаз и се приближи, за да види по-добре.

— Ъъъ! — измрънка Майкъл, изправи се и избърса ръце в панталоните си. — Бедният!

Стомахът на Декстър неприятно се обърна, докато се взираше по-внимателно в разкривеното, подуто, за щастие, чуждо лице на младия мъж.