Тайна идентичност

9

Декстър седеше на едно парче от самолета и си говореше със Скот и приятеля му Стив, когато от края на джунглата се разнесе вик.

— Връщат се! — извика един по-възрастен мъж, чието име Декстър не знаеше, и замаха с ръце. — Връщат се!

— Кои се връщат? — попита Декстър и примижа към джунглата.

— Сигурно е групата с трансийвъра — каза Стив.

Скот се изправи, за да вижда по-добре.

— Явно онова нещо в джунглата не ги е хванало — той погледна Декстър. — Стив искаше да се обзаложим колко ще се върнат невредими.

Навсякъде около тях се надигна шепот, хората впериха поглед и започнаха да се стичат по-близо, за да виждат по-добре. Хърли също дойде. Ръцете му бяха пълни с бутилки вода.

— Момчета — каза той на Декстър и другите. — Защо е тази суматоха?

— Май групата с трансийвъра се връща — отвърна му Скот. — Саид, Кейт и другите. Някой току-що ги видя да идват насам.

— Стига, бе! — Хърли зяпна с широко отворени очи към джунглата. — След като не се върнаха снощи, реших, че са пътници.

— Аз също — каза Стив.

Декстър стана и се протегна, без да изпуска от очи началото на тропическата гора. След миг шест силуета се появиха сред дърветата, тези на блондинката, която бе взел за Дейзи, жената с кестенявата коса, младият Буун и още трима мъже. Всички бяха уморени и плувнали в пот, но живи и здрави.

Хърли въздъхна.

— Значи е истина! — извика той. — Върнаха се! Ей, някой да каже на Джак!

Явно решил, че той трябва да е този някой, Хърли пусна на пясъка бутилките с вода, които държеше, и хукна по плажа. В това време Скот и Стив тръгнаха с другите да поздравят групата. Декстър тръгна след тях, като разсеяно търкаше белега си. Няколко души му бяха казали за групата, която беше тръгнала да търси сигнал в планината. Някой беше намерил устройството в разбитата пилотска кабина и Декстър се беше досетил, че това трябва да са хората, с които се беше срещнал предния ден малко след като беше дошъл на себе си. Той се загледа в русото момиче — Шанън, както я извика един от спътниците й — и му стана неудобно за това, че я беше сграбчил така, взимайки я за Дейзи. Сега, когато можеше да я види по-добре, разбра, че грешката му е била напълно нормална. Макар да беше с няколко години по-голяма, тя наистина много приличаше на приятелката му.

— Моля всички за внимание! — Мъжът, който водеше завърналата се група, хубав, смугъл, с арабски черти, огледа събиращите се хора. — Преди да ви разкажем всичко за експедицията ни, нека отидем ей там, за да ни чуват всички.

Той посочи едно място и тръгна към него. Почти всички го последваха. Шанън мина покрай Декстър и се обърна рязко.

— Ей — възкликна тя и отмахна един кичур коса, който бризът хвърляше върху лицето й. — Това е онзи тип, който ме нападна вчера.

Декстър се усмихна леко.

— Да, аз съм — призна той. — Съжалявам.

Тъмнокосият мъж, Буун, също се спря. Той погледна от Шанън към Декстър и обратно.

— Недей да тормозиш горкия човек, само защото не си на кеф, Шанън.

Тя завъртя очи.

— Прояви малко чувство за хумор, Буун — остро отвърна Шанън. — Пошегувах се. Ти го разбра, нали?

Тя се обърна и погледна Декстър с лека, победоносна усмивка.

— Да, разбира се — Декстър сви рамене. — Няма нищо. Между другото аз съм Декстър и наистина съжалявам, че те сграбчих така. Взех те за приятелката си.

— Така ли? — очите на Шанън просветнаха. — Реши, че аз съм твоето момиче, а? Не ми се случва за първи път.

Декстър се изчерви.

— Сигурно! — каза той. — С приятелката ми Дейзи много си приличате.

— Не й позволявай да те омотае, човече — с въздишка каза Буун. — Ако сестра ми обича нещо, то е да дразни мъжете.

— Сестра ми? — незнайно защо Декстър беше решил, че двамата са гаджета. Но сега, като се замисли, беше много по-логично да са брат и сестра. Те определено се заяждаха един с друг точно като брат и сестра.

— Да. Късметлия съм, нали? — Буун завъртя очи, а Шанън го плесна по рамото. Той погледна към плажа. — Хайде. Да вървим. Саид се готви да говори.

Декстър тръгна след тях. Те забързаха към събралите се около тъмнокосия Саид хора. Макар че Шанън и Буун явно бяха заети с поредната си караница, Декстър вече ги харесваше. Може би защото Шанън толкова много приличаше на Дейзи. А може би защото Буун, въпреки че беше с няколко години по-голям от него, му напомняше за състудентите. И в двата случая Декстър се радваше, че са тук.

Той забърза, когато видя, че Саид вече говори. Хората се стичаха от всички страни, за да се присъединят към малката група, събрала се около него.

— Както вече знаете — обяви Саид — отидохме в планината, за да помогнем на спасителния отряд да ни намери. Трансийвърът не успя да улови сигнал. Не успяхме да изпратим сигнал за помощ.

От групата се разнесе тих стон на разочарование. Самият Декстър усети как сърцето му спря. Откакто бе чул за трансийвъра, беше приел за естествено скоро да бъдат спасени.

— Но няма да се откажем — продължи Саид. — Ако съберем електронното оборудване — мобилни телефони, лаптопи — мога да усиля сигнала и тогава ще опитаме отново. Това може да отнеме малко време, затова засега ще трябва да разпределим оставащата ни храна. Ако завали, ще трябва да опънем брезенти, за да съберем вода. Трябват ми три отделни групи. Всяка ще има лидер. Едната ще отговаря за водата. Нея ще поема аз. Кой ще организира електронната?…

Той продължи да говори за разпределението на храната и издигането на заслони, но Декстър престана да го слуша. Думите на Саид кристално ясно му изясниха сериозността на положението. Разпределение на храната? Събиране на дъждовна вода? Като че досега Декстър беше мислил за положението им, като за съмнително, неприятно приключение, нещо като летен лагер за възрастни. Но сега беше принуден да се изправи пред факта, че положението е сериозно и че спасителите, които всички очакваха, не идват и никой не знае какво ще стане.

А това означаваше, че трябва да приеме за истина и още нещо. Още не беше намерил и следа от Дейзи.

Саид продължи да говори, а Декстър погледна към извисяващия се фюзелаж. Дори и на дневна светлина той изглеждаше зловещ и прокобен, сякаш духовете на загиналите, все още затворени вътре, се процеждаха навън в слънчевия ден.

„Трябва да вляза — каза си Декстър и прехапа устни. — Трябва да потърся Дейзи. Ако е там, по-добре да знам.“

Той потръпна. Поредица видения изскочиха пред очите му и напълно извън контрола му се занизаха като на филм. Той видя вкочаненото тяло на Дейзи все още приковано към меката седалка на самолета. За миг всичко около нея беше напълно неподвижно и само летящите наоколо мухи придаваха живот на сцената. Но след това нещо се раздвижи. Някаква призрачна фигура се появи отнякъде — Декстър не знаеше откъде — наведе се над безжизненото тяло на Дейзи и се взря настойчиво в лицето й. И Декстър видя, че лицето на призрачната фигура е неговото собствено.

Той потръпна и разтри очи, за да прогони видението. Какво му ставаше? Първо, странният двойник в джунглата, а сега и тези обезпокоителни халюцинации за Дейзи.

— Ей, Лестър!

Декстър се сепна. Изведнъж забеляза, че по-възрастният мъж, който се казваше Джордж, стои пред него. Също така разбра, че речта на Саид е свършила и отшелниците се разпределят по групи.

— Декстър — поправи го той.

— Извинявай, Декстър — усмихна се Джордж.

— На Саид му трябват още няколко човека да му помогнат с брезентите. Ще се включиш ли?

— Разбира се — Декстър изпита облекчение, че има повод да спре да мисли за Дейзи и собственото си ново съзнание. — Да вървим.

Денят беше ветровит и беше трудно да се опънат и вържат брезентите, които непрекъснато плющяха и се развяваха. След известно време цялата група беше плувнала в пот, а Декстър трябваше на няколко пъти да прекъсва работа, за да пие вода.

— Приятелю — каза Хърли по едно време, като го гледаше как пресушава последните капки от една бутилка, — остави малко и за другите, а?

Засрамен, Декстър отвори уста да се извини, но Арц, който връзваше брезентите точно до тях, се обади вместо него.

— Остави го намира, юнако — каза той на Хърли. — Точно той е човекът, който прекара първия ден в безсъзнание, защото беше силно обезводнен. Ако не искаш пак да припадне, просто престани.

— А, добре — ухили се Хърли на Декстър. — Извинявай, пич, забравих, пий си — но докато се обръщаше, Декстър го чу да добавя под нос: — Дано скоро да завали.

Не трябваше много време, за да се изпълни желанието на Хърли. Отшелниците едва бяха успели да вържат последните брезенти и небето се разцепи и от него се изля пороен тропически дъжд.

Декстър бързо се скри под навеса на едно голямо парче от самолета. Из целия плаж хората тичаха и трескаво търсеха укритие от потопа.

Присвил очи на дъжда, Декстър мерна Буун и Шанън, които търсеха сухо местенце.

— Ей! — провикна се той и им махна. — Насам! При мен има място!

Буун го видя и махна на сестра си. Двамата се затичаха през откритото пространство на плажа, свели глави на шибащия дъжд. Миг по-късно влетяха в скривалището на Декстър, останали без дъх и мокри до кости.

— Благодаря, човече — задъхано каза Буун и тупна Декстър по рамото с мократа си ръка. — Този дъжд се взе изневиделица.

— Да — Декстър хвърли поглед навън. Дъждът беше толкова проливен, че човек не виждаше нищо, нито хора, нито останките от самолета, на повече от метър и половина. — Поне опънахме всички брезенти. Така че след като превали, ще имаме предостатъчно вода.

— Това е добре — съгласи се Буун.

Буун и Шанън бяха в различни групи от тази на Декстър. Няколко минути тримата си обменяха информация, докато дъждът се сипеше като из ведро. Сега, след като явно спасителният отряд нямаше да се появи толкова скоро, колкото първоначално бяха смятали, храната и водата бяха първостепенна грижа за всички.

— За щастие в джунглата има предостатъчно плодове — каза Буун. — А и онзи кореец вчера раздаваше морска храна.

Шанън сбърчи нос.

— Може да идва от морето и технически да става за ядене — каза тя, — но не е като сушито в „Матсухиса“2.

— Бедняците нямат право на избор — каза й Буун.

— О, я млъквай! Не ми казвай, че не бленуваш за любимата си маса в онази нова кръчма, по която толкова си падаш — Шанън изгледа Буун със злобен блясък в очите. — Само си представи — голяма, сочна пържола от филе, алангле.

— Печелиш — Буун погледна Декстър. — Говори за „Карнивоар“. Ако през последната една година си бил в Лос Анджелис, със сигурност го знаеш.

— Бил съм хиляди пъти в Лос Анджелис — Декстър се спря и се опита да изрови някаква асоциация с въпросния ресторант. — „Карнивоар“ ли каза? Мисля, че не съм го чувал.

— Сериозно? — Шанън беше изненадана. — Ти да не си вегетарианец? Не е за вярване, че не си ходил там. Всички са ходили там.

Декстър сви рамене.

— Да — бавно каза той, все още ровейки в главата си за някакъв знак, който да го подсети. — Трябва да го знам. Но нещо не мога да си спомня. Все едно, че тази част от мозъка ми е изключена.

— Не се напрягай, Декстър — каза Буун, облегна се и изстиска водата от края на фланелката си. — Мозъците на всички ни са изключили. И нищо чудно след това, което мина през тях.

— Прав си — усмихна се Декстър и веднага се почувства малко по-добре. — Като стана дума за хубава храна, когато бяхме в Сидни, с Дейзи отидохме в един страхотен ресторант…

Дъждът се лееше по плажа, а тримата се увлякоха в разговори. Въпреки честите изблици, Декстър прецени, че Буун и Шанън са интелигентни и интересни хора, с които е лесно да се разговаря — също като приятелите му в университета. Общуването с хора, които говорят неговия език и разбират шегите му, го накара да се чувства по-спокойно на това непознато, чуждо, страшно място.