Тайна идентичност

11

— Това място е гадно — намръщи се Шанън на полупразното пликче бисквити в ръцете си. — Ако нещата продължат в този дух, ще измрем от глад, преди тъпите спасители да дойдат.

Декстър вдигна очи от парчето застояло руло, което държеше, и се усмихна съчувствено. Трябваше да признае, че това не е кой знае какъв обяд. Щом проливният дъжд бе спрял, тримата бяха усетили глада си и се бяха отправили да търсят храна, но откриха единствено, че разпределението на храната не е било шега.

Буун въздъхна шумно и хвърли на сестра си ядосан поглед.

— Да, знаем, Шанън. Вместо да мрънкаш, направи нещо — предизвика я той.

— Какво например? — тя сложи ръце на хълбоците си и го загледа с неприязън. — Да поръчам пица?

— Може да потърсим други източници на храна — внимателно подхвърли Декстър в опит да запази мира. — Чух, че недалеч от плажа има много плодни дръвчета, но вече са обрани. Можем да потърсим други по-навътре в джунглата. Или друг източник на прясна вода?

Буун сви рамене.

— Струва ми се, че това е план — той погледна Шанън. — Ще се включиш ли? Или предпочиташ да останеш тук и както винаги да поработиш върху тена си?

— Я се разкарай…

— Ей — прекъсна ги непознат глас с британски акцент. — Какво става?

Декстър вдигна очи и видя млад мъж с брада, който спокойно идваше към тях, следван от Арц. Декстър беше мяркал брадатия мъж по плажа — беше член на групата, която беше ходила с трансийвъра, — но до момента не се беше запознал с него. В момента мъжът изглеждаше малко отегчен. Декстър се зачуди дали Арц не му е досаждал с лекциите си.

— Здрасти — каза Декстър на британеца. — Май не се познаваме. Аз съм Декстър.

— Чарли — новодошлият протегна ръка. — Радвам се да се запознаем, Декстър.

В това време Арц се отпусна на пясъка задъхан и изпотен.

— Боже — оплака се той. — Първо дъжда, а сега тази жега… Това място е като сауна.

— Чарли е свирнал в „Драйвшафт“ — бавно каза Шанън на Декстър, без да обръща внимание на коментара на Арц. — Сигурна съм, че ще ти разкаже, ако проявиш интерес.

Това леко засегна Чарли.

— Не е „свирил“ — поправи я той. — А свири. Не сме се разпаднали официално.

— „Драйвшафт“? Помня ги — Декстър беше впечатлен. — Добри сте.

Буун прояви най-малък интерес към разговора.

— Тъкмо обмисляхме да отидем в джунглата, да потърсим плодове и прясна вода — каза той на новодошлия. — Искаш ли да дойдеш?

Чарли погледна джунглата. Сянка на тревога премина през лицето му. Но след това сви рамене.

— Разбира се — каза той. — Ще дойда.

— И аз ще дойда — Арц се изправи и се протегна. — Няма да има полза да търсите храна, ако няма кой да ви каже какво да търсите.

— А ти знаеш какво да търсим? — скептично вдигна вежда Чарли.

Арц сви рамене.

— Аз съм човек на науката — леко надменно отвърна той.

Докато другите започнаха да обсъждат в коя посока да тръгнат, Декстър видя, че високата жена с кестенява коса от групата за трансийвъра идва към тях с наведена глава и тревожно изражение. Някой от неговата група беше споменал, че се казва Кейт и че май е приятелка с Джак. Декстър я наблюдаваше, докато идваше, и се питаше защо е толкова разтревожена.

— Здрасти — каза й той, решил да поеме ролята си на островния аматьор психолог в ръце. — Кейт, нали?

Тя го погледна изненадана.

— Да.

Декстър се представи. Останалите вече я познаваха.

— Отиваме в джунглата да търсим храна — каза й той. — Искаш ли да дойдеш?

— Разбира се, ще дойда — Кейт се приближи към тях. Тя отмахна един кичур коса от очите си. — Ще ми дойде добре да се махна малко от този плаж.

Декстър забеляза, че при тези думи очите й за миг прескочиха към синьо-жълтия брезент на лазарета. От вътрешността му се носеха все по-силни викове и тежки стонове от болка. Декстър беше чул, че въпреки усилията на Джак мъжът с шрапнела в хълбока най-вероятно умира.

Той потръпна и се обърна. Не искаше много-много да мисли за това.

— Супер — каза той на Кейт. — Колкото повече сме, толкова по-весело ще е.

Скоро и шестимата тръгнаха към джунглата. По пътя минаха край Уолт, който риташе пясъка в сянката на едно палмово дърво.

Декстър се спря, изненадан да го види сам на това място. Досега винаги беше виждал Уолт или с баща му, или със загадъчния Джон Лок, с когото като че се сприятеляваше. Но в момента нито един от двамата не беше с него.

— Здрасти — поздрави Декстър детето. — Какво правиш, Уолт? Къде е баща ти?

Уолт присви очи към него.

— В джунглата е. Търси Винсънт.

— Винсънт? — Декстър усети болка. От толкова тревоги по Дейзи не се беше сетил, че другите оцелели също може още да търсят близките си. — Това брат ти ли е?

— Не — Уолт го погледна, сякаш му каза „ти да не си луд“, — кучето ми.

— А — Декстър със закъснение се сети, че момчето и преди беше споменавало кучето си. — Е, надявам се да го намери.

Той остави Уолт да рита пясъка и продължи пътя си с другите. Скоро навлязоха в шарените сенки на полюшващите се палми и поеха по пътека, прокарана от живот ни. Тук беше доста по-хладно и Декстър се зарадва, че е избягал от безмилостната жега на плажа. Но както Арц беше отбелязал, падналият дъжд не беше успял да разхлади времето и вместо това беше увеличил влажността и беше направил топлината от следобедното слънце още по-жежка. При такива условия понякога беше невъзможно да се пие достатъчно вода, за да се избегнат прегряването и дехидратацията, а Декстър не искаше да рискува. Проблемите с халюцинациите и странните празнини в паметта му стигаха.

След няколко минути пътеката се стесни и се превърна в тънка пътечка, която минаваше през част на гората, обсипана с големи камъни. Търсачите се принудиха да вървят по двама. Декстър изостана с Шанън накрая. На хубавото й лице имаше навъсено изражение. Капки пот бяха покрили челото й и бяха намокрили русата й коса.

— Напомни ми да не си резервирам следващата ваканция на места с гадни палми. Тропическият климат е силно прехвален — изропта тя и ритна едно палмово клонче, което лежеше на пътя й.

Декстър се усмихна със съчувствие.

— Говориш като Дейзи — каза той. — Би предпочела да отиде на ски във Вейл пред това да изкара една седмица изтегната на плажа на някой остров.

— Преди обичах плажовете — Шанън сбърчи нос. — Но напоследък ми идват малко в повече.

— И на мен. Чакай малко — Декстър забеляза локва с прясна вода в цепнатината на един голям камък. Дори в относителната хладина на сянката на джунглата, жегата беше непоносима и предизвикваше жажда.

— Това ми прилича на дъждовна вода. Мисля да пийна малко.

Шанън сбърчи нос.

— Сигурен ли си, че става за пиене?

— Сега ще разберем — ухили се Декстър и си проправи път през високата трева до камъка. Другите бяха на десетина метра напред и не го видяха, но Шанън спря да го изчака.

Той внимателно стъпи на камъка и се наведе да пие. Локвата се намираше под слънчевите лъчи, които проникваха между дърветата и правеха слънчеви зайчета по спокойната повърхност.

Декстър се наведе и протегна ръце да загребе. Огледалната повърхност проблесна и се раздвижи — познатите очи, които го гледаха от нея, изведнъж се смрачиха, станаха гневни и чужди, а ъгълчетата на устата му се отпуснаха надолу в намръщена гримаса…

— О! — извика той толкова стреснат, че отскочи назад и замалко не се препъна в паднал клон зад себе си.

— Какво има? — извика Шанън. — Какво стана, Декстър?

Той погледна водата, която отново беше спокойна и неподвижна и отразяваше добре познатото му лице.

— Отражението ми! — бавно отвърна той. — То се промени. Като че някой ме гледаше оттам.

Шанън се намръщи.

— Какви ги говориш? Не ме плаши така, помислих, че си настъпил змия.

— Но аз го видях — настоя Декстър, толкова уплашен от това, което току-що беше видял, че наум не му идваше да се притеснява какво ще си помисли Шанън за него. — Кълна се! Гледах лицето си и то се промени — когато изрече думите, те прозвучаха неубедително дори и на него.

Неубедена и загубила търпение, Шанън погледна към локвата.

— Не откачай. Сигурно от дърветата е капнала вода — тя махна към гъстия листен покров над тях. — Сигурно е раздвижила водата, предизвикала е оптическа измама и ти се е сторило, че лицето ти се променя — като в кривите огледала, които правят хората дебели, ниски…

— Сигурно си права — бавно каза Декстър все още не способен да се отърси от спомена за разгневеното лице — неговото собствено, което го гледаше толкова страшно. — Но…

— Но какво? — раздразнено попита Шанън и погледна към другите, чиито гласове бяха доста заглъхнали. — Хайде, да ги настигнем. Не искам да се изгубя.

Декстър тръгна след нея по пътеката, но все още мислеше за това, което току-що беше видял.

— Знаеш ли, че това не е първото странно нещо, което виждам, откакто се разбихме?

Надяваше се, че Шанън няма да го вземе за луд — поне не за по-луд, отколкото вече го смяташе, — той й разказа за двойника си, който беше видял в джунглата предния ден.

— Джак каза, че си бил много силно обезводнен след катастрофата — каза тя, след като го изслуша. — Може ли заради това съзнанието да ти играе номера?

— Естествено — призна Декстър. — Разбира се, че може. Но отидох да го потърся, защото няколко души мислеха, че са ме видели на места, на които не съм бил — той поклати глава. — Знам, че не е нормално, но дори и да е просто номер на съзнанието ми, защо ще ми сервира това отражение? Какво означава?

Шанън незаинтересувано сви рамене.

— Не знам — тя му се подсмихна. — Прилича ми на въпрос за д-р Декстър Крос, психолога.

— Май е така — Декстър не знаеше защо, но думите й накараха стомаха му да се свие на топка от притеснение. В това време двамата взеха завоя на пътеката. Другите бяха точно пред тях, скупчени около едно дърво, вдигнали очи към короната му. — Хайде да видим какво са намерили другите.