Тайна идентичност

20

Декстър затвори очи и се отдаде на шумната пулсираща музика на сиднишкия клуб. Едва забелязваше Дейзи, която танцуваше до него. Русата й коса беше прилепнала от потта, а лицето й бе блажено щастливо.

— Ей, пич! — неочаквано извика Джейсън в ухото на Декстър, който отвори очи. — Това място е супер, нали?

Декстър се ухили и вдигна показалец, за да изрази съгласие, без да си дава труд да надвиква оглушителната музика, която идваше от огромните тонколони. Това беше последната им вечер в Сидни и в началото Декстър се подразни от Джейсън, който настоя да излязат. Декстър си беше представял една много по-спокойна, романтична вечер само с Дейзи — може би щяха да се насладят на панорамната гледка към града от Сидни Тауър след хубава вечеря.

Но бързо разбра, че това няма да стане и тъй като на Дейзи й допадна идеята да отидат да танцуват, Декстър се съгласи без съпротива. Дори откри нещо хубаво в цялото положение — Джейсън беше по-поносим на пет-шест питиета. Или може би на седем. По някое време спря да ги брои. Какво значение имаше. Щеше да си отспи на другия ден по време на дългия полет към дома.

Застанала на пръсти, Дейзи се опря на него, за да може да говори в ухото му.

— Страхотно е! — извика тя. — Не ми се иска да си тръгваме, да се връщаме в истинския свят.

Декстър кимна и лепна целувка на влажната й от пот буза.

— Поне завинаги ще запомним Сидни! — извика той в отговор и се усмихна широко.

Тя се разсмя, макар той да не можеше да чуе смеха й от музиката. „Веднага се връщам“, прочете той по устните й, Дейзи махна към тоалетните и си запробива път през тълпата.

Декстър я проследи с очи, докато я изгуби от поглед след това огледа навалицата от модно облечени млади хора, които подскачаха и се люлееха около него. Той с гордост установи, че никой не би могъл да разбере, че е роден в свят, различен от този на парите, или че само допреди година не можеше да си позволи куверт за такъв клуб.

Погледът му падна върху покритата с огледала стена. Очите му се приковаха в собственото му отражение. Декстър усети, че усмивката му леко се стопява. В продължение на няколко секунди музиката в дискотеката изчезна от съзнанието му. Декстър гледаше отражението си. Игра на светлината ли беше това, или някое странно отражение от огледалните дискотечни сфери хвърляше тези мрачни сенки по лицето му и правеше очите му толкова тъмни и угрижени? Той се приближи малко по-близо, но нищо не се промени. Очите, които го гледаха отсреща, бяха зорки, лъжовни и зловещо непознати…

— Тук съм! — Дейзи застана до него и го извади от дълбоката му концентрация. Тя подскочи нагоре-надолу и се засмя нетърпеливо. — Хайде! — задъхано извика и махна към изхода. — Да взимаме Джейс и да си намерим ново забавление!

След няколко минути тримата вървяха по улиците. Главата на Декстър още кънтеше от силната музика, но сравнително хладният нощен въздух беше истинско удоволствие след задушната, задимена атмосфера в клуба.

— Какво ще правим? — гласът на Джейсън гърмеше по-силен от всякога и отекваше из притъмнелите сгради и опустели улици. Беше много късно и нямаше никой.

Дейзи се притисна към ръката на Декстър. Цялото й тяло трептеше от възбуда.

— Да отидем ли в онзи клуб, за който ти каза онова момиче? — попита тя. — Май е хубав.

— Помниш ли къде беше? — попита Декстър и потисна прозявка. Ефектът от напитките бързо изчезваше и умората се спускаше над него като одеяло. — Аз не помня.

— Не беше ли срещу дискотеката — каза Джейсън. — Да повървим още малко и… Ей! Я го вижте този!

Декстър проследи погледа на Джейсън и видя висок, млад мъж, който се приближаваше. Беше облечен с овехтели къси панталони и фланелка, която не е била прана поне от година. Мръсните му крака бяха обути в чифт стари джапанки, които му бяха поне два номера по-малки, а в едната си ръка държеше сламена шапка.

— Добър ден, мъжки — поздрави ги той, когато приближи. — Ще помогнете ли? — той протегна шапката си с надежда.

Джейсън хвърли злобен поглед на Декстър.

— Зависи — отвърна той, изпука пръстите си и се приближи към просяка. — Какво ще направиш в замяна? А?

— Виж, не искам проблеми, пич — отвърна просякът и вдигна и двете си ръце, сякаш се предаваше. — Ако не ти се дават дребни, ще си вървя.

— Да. Това ми харесва много повече — съгласи се Джейсън с лицемерна усмивка. — Разкарай смрадливата си, нищожна особа от очите ни и не разваляй приятната вечер.

Декстър трепна от думите на Джейсън. Какво право имаше да се държи толкова грубо с този човек, само защото не беше имал късмета да се роди богат?

— Стига, човече — остро каза той на Джейсън. Декстър бръкна в джоба си и извади смачкана банкнота, обзет от странното чувство, че е участник в сцена от „Принцът и просякът“. — Вземи, човече! Извинявай, че нямам…

— Декстър! — извика Дейзи. — Внимавай!

Декстър погледна през рамо точно навреме, за да види устремения към него лакът. Той се наведе и се размина с най-голямата сила на удара, но въпреки това лакътят го застигна в скулата и го извади от равновесие. За миг Декстър се замая и докато се бореше да се задържи на крака, смътно чу ядосаните викове на Джейсън и уплашените писъци на Дейзи.

Докато главата му се проясни, всичко беше свършило.

— Накъде тръгнаха? — гръмко попита Джейсън, все още стиснал ръце в юмруци. — Ако си знаят интересите, да бягат!

В това време Дейзи, вкопчена в ризата на Декстър, леко го галеше по лицето.

— Декстър! Добре ли си? — хълцаше тя. — Чуваш ли ме?

— Май… май съм добре — Декстър се отърси от последния ефект от удара. — Какво стана?

— Онзи тип мина зад нас и сграбчи чантата ми — каза Дейзи. — Мисля, че щеше да ти вземе портфейла, но ти го видя навреме.

— Сигурно е бил комбина с просяка — вметна Джейсън. — Разделиха се в момента, в който отговорих на ударите им — той се намръщи на пустите улици, а на лицето му се изписа тревога, когато погледна сестра си. — Добре ли си, Дейзи?

— Да — гласът й вече се беше поуспокоил. — За първи грабеж не беше толкова зле — смехът й прозвуча малко насила. — Важното е, че сме добре.

— Нали паспортът ти не беше в чантата? — попита Джейсън.

Дейзи поклати глава.

— Слава богу, е в хотела — отвърна тя. — Но парите и кредитните ми карти бяха в нея — тя раздразнено тръсна глава. — Колко досадно! Трябва веднага да блокирам картите.

Джейсън сви рамене.

— Да. Добре че взе приятеля си, да удари едно рамо, иначе утре и тримата трябваше да стигнем на стоп до летището.

— Тоест? — Декстър изстина от глава до пети въпреки топлия нощен въздух.

Джейсън се усмихна срамежливо.

— Разчитах Дейзи да ме черпи утре една закуска и да плати таксито — призна си той. — Окончателно фалирах след последните питиета в дискотеката — той тупна Декстър по рамото. — Нали нямаш нищо против да ми заемеш няколко долара, пич?

Декстър едва-едва отвърна на усмивката на Джейсън. Имаше чувството, че ще повърне. След като си купи хубави нови куфари за пътуването, плати паспортните такси и всички останали разходи, които трябваше лично да покрие, почти не му останаха пари.

Тримата поеха дългия път към хотела, а Декстър трескаво започна да прехвърля числата в главата си, като се опитваше да установи дали ще може да покрие сметката за таксито и другите разходи. Все пак заминаваха утре.

Не, най-сетне призна той, със свито сърце. Няма да ми стигнат. Не и ако трябва да платя за тях двамата. Те харчат, сякаш парите не значат нищо. Няма начин да ме разберат, че трябва да си правя сметка на парите. Не и ако не им кажа истината…

Той вдигна поглед към хотела, който вече се виждаше на другата пряка. Джейсън се втурна напред, като мърмореше нещо за обаждане в полицията, а Декстър изпита добре познатото му усещане за поражение. Той задържа Дейзи.

— Слушай — бавно каза той. Чувстваше се, все едно отново е в гимназията, където богатите хулигани са го заградили в ъгъла и трябва да изтърпи неизбежния бой.

— Не може ли да почака малко? — попита Дейзи. — Трябва да отида с Джейсън, за да кажа на ченгетата какво имаше в чантата ми.

— Не, не може да чака.

Нещо в гласа му я убеди, защото тя спря и го изгледа с любопитство.

— Какво има, Декстър?

Той си пое дълбоко дъх.

— Става дума за парите — тихо каза той. — Виждаш ли, аз не съм този, за когото ме мислиш…

Щом изрече първите няколко думи, останалото се изля като потоп от устата му — неочакваният късмет на леля му, жалкото му минало, плана „Супер Декстър“, всичко. Стана му почти хубаво да си признае, да каже истината.

Почти.

— Ти… Ти си ме лъгал? — Дейзи просто го гледаше, когато свърши. Изражението й се менеше от гняв до силно разочарование.

— Съжалявам — каза той. От дъното на душата си искаше да промени този поглед. — Но това не променя нищо между нас. Аз съм си същият човек. Аз…

Тя поклати глава. Сълзите вече се стичаха по лицето й.

— Не. Мисля, че изобщо не те познавам — каза Дейзи. Гласът й леко притрепери. — А може би ти не познаваш мен. Все ми е едно дали си беден, или не, Декстър. Не давам пукната пара за това. Не мога да преглътна лъжите…

Гласът й се загуби в ридание, обърна се и се втурна към хотела. Отчаян, Декстър изкачи няколко стъпала след нея и спря. Нямаше смисъл да обяснява. Тя вече беше решила — той беше предал доверието й.

И е права, помисли си той. Това е най-лошото. Абсолютно е права.