Тайна идентичност

13

— Браво на вас! — с признателност каза Хърли и взе един от току-що набраните плодове от купа, който Буун стовари на пясъка. — Страхотни сте! Къде намерихте толкова много плодове?

— Ей там… — посочи Кейт и докато заедно с Чарли и Буун описваше къде бяха намерили плодовете, около тях се събраха още изгнаници, за да се порадват на находката.

Декстър не обърна особено внимание. Той остави своя дял от плодовете, изпъна гръб и се отдели от групата. Търсенето на плодните дървета беше отвлякло вниманието от проблемите му, но след като се върна на плажа, непрестанно поглеждаше към фюзелажа. Знаеше, че няма да си намери място, докато не отиде да провери.

Внезапен вик от блока долетя от палатката на лазарета и привлече вниманието му. Вместо да отслабват, виковете и стоновете на ранения мъж се усилваха. Декстър погледна натам, докато бавно приближаваше едно от импровизираните качета за вода. Той забеляза, че лицата на много от отшелниците, които също гледаха към лазарета, бяха разтревожени.

В този момент Джак излезе от лазарета и забърза към едно от качетата. Докторът, който беше уморен и мръсен, държеше няколко празни пластмасови чаши, направени от стари бутилки за вода.

— Как върви? — попита Декстър, когато Джак спря пред качето.

Джак се наведе и загреба малко вода. След това се изправи и преди да срещне очите на Декстър, погледна към палатката.

— Може и по-добре — отвърна той. Гласът му прозвуча малко неестествено. — Но още няма да се предаваме — Джак забърза с водата, преди Декстър да бе могъл да отговори.

Почти всички бяха заети с плодовете. Щом утоли жаждата си, Декстър тръгна по плажа, за да се разсее от гузните си мисли за фюзелажа. Малко по-нагоре по плажа мерна една самотна фигура и се запъти натам, за да види кой е. Когато се приближи, позна Лок.

Декстър погледна тила на оплешивяващия мъж и се поколеба. Нещо в Джон Лок го караше да се чувства неспокойно. Може би това се дължеше на светлосините му очи, които като че виждаха в хората повече, отколкото трябва. А може би причината се криеше във факта, че беше малко странен, по-затворен и разговаряше главно с малкия Уолт. Независимо каква беше причината, Декстър се отказа. Но с крайчеца на окото си мерна фюзелажа, който се извисяваше зад гърба му. Това го накара да стисне зъби и да пристъпи напред. Не желаеше още едно нещо на този остров да го плаши.

— Здрасти — каза Декстър, застана пред Лок и вдигна ръка за поздрав. — Исках да ти кажа, че намерихме няколко плодни дръвчета недалеч оттук. Донесохме много плодове. Ако искаш, има предостатъчно.

Лок седеше на една импровизирана пейка сред останките и дялкаше с малък нож парче дърво. За момент Декстър си помисли, че изобщо няма да му отговори. Лок просто го погледна и отново потъна в работата си. Най-сетне каза:

— Не, благодаря — гласът му беше удивително тих и изтънчен. — Не съм гладен.

Окуражен от отговора, колкото и неохотен да беше, Декстър каза:

— Какво дялкаш? — с любопитство попита той.

— Свирка.

— Супер — Декстър реши, че това е странна идея, но едва ли беше по-лош начин да се уплътнява времето, от което и да е друго занимание. — Явно знаеш какво правиш. Мислиш ли, че ще работи, като я направиш?

Лок го погледна и присви очи срещу слънцето, чиито лъчи допреди няколко часа бяха украсявали небесната твърд, а сега бавно потъваше в океана.

— О, ще работи — спокойно увери той Декстър. — Въпросът е какво ще се появи, когато я надуем.

Светлосините очи на Джон Лок, дясното, от които беше разполовено от неприятна рана, накараха Декстър да настръхне. За миг имаше чувството, че Лок вижда дълбините на сърцето и душата му, може би дори онова, което самият Декстър не може да види.

— Ще кажа и на другите за плодовете — каза Декстър и се отърси от зловещото усещане. — Успех със свирката.

На връщане мина покрай Чарли, който пак се шляеше отегчено. Декстър му кимна, но не спря да си поговорят. Изведнъж изпита нужда да остане сам.

Щом се отдалечи малко от лагера, той се насочи към прибоя. Свали обувките си и бавно тръгна на юг, наслаждавайки се на хладния мокър пясък под краката си. За няколко минути успя да забрави объркването и притеснението от последните няколко дни и просто да се наслади на красотата на заобикалящата го природа.

Разбира се, щеше да е много по-хубаво, ако Дейзи беше тук…

Тази мисъл грубо го върна в действителността. Той се спря и погледна към осеяния с отломки плаж. Сърцето на ужасната катастрофа — фюзелажът — незабавно прикова погледа му. Както винаги, изпита смесица от страх и вина, когато си представи безжизненото тяло на Дейзи, все още привързано към седалката. Защо не се изправеше пред онова, което фюзелажът криеше?

Гласовете на хора, които разговаряха някъде напред, отвлякоха вниманието му. Първо чу женски глас — възбуден, но тих. След това по-висок, по-ядосан мъжки глас, който й отговори. Декстър не можеше да разбере думите на нито един от двамата.

Той направи още няколко крачки по плажа, заобиколи някакви големи камъни и се озова пред малко каменисто заливче, сгушено в извивката на брега. Тогава разбра защо думите на двамата спорещи бяха неразбираеми за него. Застанали един срещу друг, все още в неведение за присъствието му, стояха азиатецът, който през първия съзнателен ден на Декстър му беше предложил слизестата морска храна и хубавата азиатка, за която всички смятаха, че му е съпруга. Някой беше казал на Декстър, че са корейци и че и двамата не говорят и дума английски. На Декстър не му беше известно някой да знаеше имената им. Обикновено двамата азиатци страняха от другите, но от време на време мъжът обикаляше и предлагаше отвратителната на вид храна. Някои от оцелелите харесаха островното му суши, но Декстър още не можеше да събере сили да го опита.

Той потръпна, когато мъжът извика безпомощно. Жената не извика в отговор. Изражението й беше смесица от горчивина и силно разочарование. При вида му стомахът на Декстър се сви неприятно.

Дейзи изглеждаше точно така.

Споменът изскочи в съзнанието му, сякаш винаги е бил там, макар че преди миг Декстър дори не подозираше за него. Сега ясно си спомни как гледа лицето на приятелката си, а тя се извръща от него със същото съкрушено изражение.

Но защо?

Той затърси отговора в съзнанието си, но там, където трябваше да открие останалата част от спомена, нямаше нищо. Нямаше представа дали просто се бяха сдърпали за някоя глупост, както Буун и Шанън се дърпаха по цял ден, или се бяха скарали за нещо сериозно.

С Дейзи не се караме — помисли си той. — Въпреки новооткритите празнини в паметта си, той знаеше, че това е истина.

Но мисълта не му донесе особена утеха. Ако не се бяха сдърпали, караницата трябваше да е за нещо сериозно. Тогава защо не можеше да си я спомни?

Обърна се и тръгна бавно към главната част на плажа. Докато вървеше, положи всички усилия да се съсредоточи върху видението на ядосаното, разочаровано лице на Дейзи. Макар споменът да му беше неприятен, можеше да се окаже единственият ключ към отговорите на въпросите му.

— Ей, човече, къде изчезна преди малко?

Декстър вдигна поглед и видя, че замалко не се е блъснал в Буун, който миеше ръце в прибоя.

— Здрасти — поздрави го той. — Отидох да пия вода.

Буун се изпъна и се взря в него.

— Добре ли си? — попита той. — Изглеждаш някак… и аз не знам. Странно.

— Много ти благодаря — Декстър се усмихна леко и въздъхна. — Да, прав си. Чувствам се странно.

— Искаш ли още вода? — загрижено попита Буун. — Ще отида да ти донеса.

— Не, не искам повече.

За момент Декстър беше готов да му замаже очите с някое повърхностно обяснение. Но тогава си даде сметка, че на този остров Буун му е приятел. Може би щеше да се почувства по-добре, ако поговори с някого. Нали? Декстър сведе очи и зарови мокрия пясък с обувка, обмисляйки какво обяснение да даде.

— Чувствам се като страхливец, защото не ми стиска да вляза във фюзелажа и да потърся Дейзи — той смутено сви рамене. — Докато аз я търся в джунглата, тя може да се разлага вътре, откакто се разбихме.

Буун се загледа в него. Погледът в сините му очи беше неуверен.

— Съдейки по тона на гласа ти, не си толкова разтревожен — каза той. В гласа му звънна обвинителна нотка. — Като се замисля, през цялото време изобщо не се притесняваш къде е приятелката ти. Забелязах го още в началото, но реших, че е от обезводняването…

— Да, знам — щом чу думите от устата на Буун, Декстър осъзна, че другият мъж е прав. През цялото време намирането на Дейзи беше нещо като закъсняла мисъл — нещо, за което непрекъснато трябваше да си напомня. И за това имаше причина. Истината си дойде на мястото, още един спомен. — Дори не съм сигурен дали Дейзи беше в самолета.

— Какво? — стреснато го погледна Буун. — Не каза ли, че…

— Имаше резервация за полета — обясни Декстър и се зачуди защо си спомняше това едва сега. — Но точно преди да тръгнем от Сидни, се скарахме и не я видях, като се качвахме. Може да е сменила полета или мястото си. Не знам със сигурност.

— Това е грубо, човече — Буун го загледа с любопитство.

Декстър беше сигурен, че Буун се пита за какво чак толкова са се скарали. Проблемът беше, че той самият се питаше същото. Колкото и да беше ясен образът на ядосаното лице на Дейзи, Декстър не можеше да прозре отвъд него, за да разбере причината, която го беше предизвикала.

Празнината в паметта му го тревожеше и го караше да се чувства не в ред.

— Чак сега разбрах какво трябва да направя — твърдо каза той на Буун, като не си позволи да се замисля над импулса, който тъкмо го бе завладял. — Трябва да отида да проверя във фюзелажа веднага, преди да е станало много тъмно. Така поне ще знам.

— Добре — все още несигурен, Буун се взря в него. — Успех!

Декстър му благодари и забърза уверено към фюзелажа, докато не се бе отказал. Небето над плажа порозовя от лъчите на залязващото слънце, красотата на тучния тропически остров контрастираше с разпилените останки от катастрофата и ужасните викове на ранения мъж в лазарета.

Но Декстър едва забеляза всичко това. Той се спря само колкото да си вземе фенерче и продължи право към целта си. Колкото повече приближаваше, толкова повече фюзелажът изпълваше погледа и съзнанието му. Декстър спря на десетина метра от тъмния назъбен отвор и се взря в тъмнината. Всичките му страхове оживяха, когато чу жуженето на мухите и усети миризмата.

Като си пое дълбоко дъх, той събра смелост и пристъпи напред. Знаеше какво трябва да направи. Сега му оставаше само да го направи.