Тайна идентичност

14

— Гледай сега! — леля Пола с възмущение вдигна ръце и златните гривни, които в последно време носеше непрекъснато, се удариха със звън една в друга. Тя с неприязън изгледа малките фигурки, които участваха в криминалната телевизионна драма. — Защо този детектив не се махне, за да могат докторите да си свършат работата, това момиче да оживее и да му каже кой уби осемте души!

— В спешното винаги е толкова вълнуващо. Може би Декси ще започне работа там, когато стане лекар — майката на Декстър се извърна в новото кожено канапе и му се усмихна.

Декстър си пое дълбоко дъх, за да събере смелост и да направи каквото трябва. Зимната ваканция почти беше свършила, а той още не беше намерил сили да каже на двете жени, че ще се върне в университета по-рано, камо ли да им съобщи новината за оценките си.

„Сега или никога“, каза си той.

„Никога“ бе много съблазнителна възможност. Но той не се поддаде на изкушението, остави полупразната си купа от зърнена закуска в мивката, пълна с мръсни чинии, и излезе от кухнята, за да отиде при двете жени в малката дневна. Защо да не се получи и това, също както се получаваше всичко останало напоследък? Ако късметът му наистина се беше обърнал, нямаше защо да се бои да каже истината.

Освен това, може би не отдаваше дължимото на майка си и леля си. Някога изобщо не можеше да си ги представи да го окуражават да постъпи в колеж. Може би ако просто им обяснеше нещата, щяха да разберат, че що се отнася до избора на специалност, трябва да го оставят да върви по своя път. Почувства се по-добре от тази мисъл и прочисти гърло.

— Вижте — твърдо каза Декстър. — Искам да поговорим. Важно е…

За момент жените нямаха желание да се откъснат от телевизора. Но накрая майка му забеляза нещо различно в гласа му и въпросително обърна очи към него.

— Какво има, Декси? — попита тя.

— Става въпрос за специалността ми.

Сега вече и леля му Пола обърна гръб на телевизора.

— Какво за нея? — попита тя. — Още ли не си записал медицина? Размърдай се малко, ако искаш да влезеш в добро медицинско училище.

— Точно за това става дума — каза Декстър. — Не… не искам да ходя в медицинско училище. Нямаше да мога, дори да исках. Оценките ми този семестър не са толкова добри. Не и по естествените дисциплини.

— Какво? — очите на майка му се разшириха. — Но, Декси, нали ни каза, че се справяш добре. Какво стана?

— Справям се добре по английски — каза Декстър и изпита леко чувство на гордост, като си спомни насърчителните коментари на професора за последната му работа. — Всъщност, справям се страхотно по английски. Имам шест минус. Справям се добре по испански и даже по икономика. По испански имам петица и четири плюс по икономика.

— Ами естествените науки? — попита леля Пола. — Те са важни за медицината.

— Знам. Но просто не мога да се справя с тях — той сви рамене, уплашен да каже истинските си оценки. — Имам тройка по биология и три минус по химия. Съжалявам.

Майка му беше ужасена.

— О, Декси — прошепна тя.

— Как успя да се провалиш така, момче? — остро отсече леля му Пола. — В училище никога не си изкарвал толкова ниски оценки. Иначе изобщо нямаше да те вземат в такъв изискан колеж.

— Знам — Декстър се опита да не допусне гласа му да се изтъни. При най-малкия признак на слабост леля Пола щеше да се спусне върху него като вълк. — Но учебният материал в колежа е много по-труден. А и не мисля, че имам особено влечение към науката като цяло.

Декстър очакваше леля Пола да го наругае, задето е мързелив или глупав. Но вместо това тя се замисли. След това погледна майка му и сви рамене.

— Явно нашето момче не става за доктор — каза тя. — Май трябваше да го предвидим още тогава, когато се разрева като малко дете и си сцепи главата.

Декстър трепна, потискайки желанието си да вдигне ръка и да потърка белега си, когато двете жени се втренчиха в резката. Защо леля му трябваше всеки път да споменава тази история? Декстър още я помнеше, сякаш беше вчера. Четвърти клас, обичайните хулигани. Изкаран извън кожата си от обичайните им подигравки — за вида му, за дрехите, за това, че няма баща — изведнъж налетя на най-голямото момче, готов да ги помете всичките наведнъж. Разбира се, беше набит и с разбит нос и две посинени очи. Когато накрая го пуснаха на паважа, си разби главата, в резултат на което се сдоби с белега, вечен спомен от унижението.

Това беше последният път, когато се защитих, осъзна той. Досега…

— Права си, Пола — неуверено каза майката на Декстър. — Но ако няма да става лекар, тогава какво ще прави със скъпоструващото си образование?

Декстър отвори уста да каже какво. Може би сега вече бяха готови да го изслушат, да чуят идеята му някой ден да стане професор по английска литература, а може би дори и писател. Все пак напоследък определено проявяваше талант в разказите.

— Ами какво ще кажете за право? — каза леля Пола, преди да беше успял да отрони и дума. — Някъде чух, че хората, които са добри по английски и други безсмислени предмети, стават добри адвокати.

— О, това е прекрасно! — лицето на майката на Декстър светна от облекчение. — Адвокатите печелят почти колкото лекарите, нали?

— Естествено — каза леля Пола така уверено, сякаш действително знаеше за какво говори. — Някои от тях изкарват дори повече.

— Но, мамо — възрази Декстър, — мисля, че не…

— Сетих се за нещо друго — прекъсна го леля му Пола, забравила, че Декстър изобщо е в стаята, като продължи да говори със сестра си. — Онези богати хора в Ню Йорк… сещаш ли се? На Уолстрийт? Декси може да стане като тях. Като Доналд Тръмп.

В този момент филмът по телевизията прекъсна за реклами и на екрана тръгна клип за местни избори. Майката на Декстър посочи екрана.

— О! А политика? — предложи тя.

— Не знам дали има пари в нея — замислено каза леля Пола. — Но можем да огледаме…

— Хей! — извика Декстър и я прекъсна. Двете се обърнаха към него и го зяпнаха изненадано, а той усети как лицето му става доматеночервено. — Аз нямам ли думата?

— Ама, разбира се, Декси — успокоително каза майка му. — Какво мислиш? Как ти се струва да станеш адвокат?

— Ужасно — Декстър я изгледа ядосано. — Правото изобщо не ме интересува. Защо ще завършвам нещо, което не ме интересува?

— Да не мислиш, че мен ме интересуваше да ходя на работа в дрогерията всеки божи ден цели двайсет и три години? — скара му се леля Пола. — Момче, порасни най-сетне! Понякога на хората им се налага да правят неща, за които не дават душа и сърце, за да преживеят.

— Знам — каза Декстър. — Но…

— Никакво „но“ — гласът на леля му беше непоколебим и студен. — Докато аз ти плащам сметките, няма да прахосваш скъпото си образование за глупости! Такива неща са за богаташи, които живеят от попечителските си фондове. В случай че не си забелязал, ти не влизаш в тази категория.

Майка му махаше с ръце към двамата, за да успокои обстановката.

— Хайде сега и вие — тихо говореше тя. — Да помислим…

За момент Декстър стоеше мълчаливо и гневно гледаше леля си. Защо беше помислил, че ще бъде сговорчива по този въпрос или ще вземе желанията му под внимание? Тя не беше такава и той го знаеше. Една част от него искаше да въстане, да запрати глупавите й пари в лицето й и да настоява да заживее своя живот, по какъвто начин реши.

Но почти веднага се отказа от идеята. За кратко щеше да е хубаво да отхвърли парите и манипулациите й. Но къде щеше да се озове в крайна сметка?

Там, откъдето тръгнах, даде си сметка Декстър със свит стомах. Забит в този град с нисък стандарт и висока безработица, без перспективи, без бъдеще… и без Дейзи.

Той преглътна с труд, давайки си сметка колко близо бе до това да загуби всичко, което е харесвал през последните месеци. И какво, ако леля му е тесногръда и несговорчива. Това не беше нещо ново. Цял живот беше имал работа с ината й. Трябваше да е способен да стигне до компромис, от който всички да са доволни. Все пак беше умният в това семейство.

— Добре — каза Декстър с възможно по-спокоен и сговорчив глас. — Разбирам. Но може би сметките могат да се плащат и без да си адвокат, лекар или брокер. Има толкова много други професии, които са прилично платени.

— Точно така, Декси — гласът на майка му отново прозвуча по-уверено. — Какво ще кажеш, Пола?

Леля Пола беше подозрителна, но се съгласи да го обсъдят. Тримата прекараха следващия час в разисквания над справочника на университета и интересите на Декстър. На няколко пъти Декстър се изкуши да стане и да си тръгне, особено когато леля Пола го обиди и омаловажи идеите му. Но всеки път, когато се съблазняваше да го направи, мисълта за нежното, хубаво, засмяно лице на Дейзи запечатваше устните му. Можеше да е силен в нейно име. В тяхно име.

— Значи е решено — най-сетне каза леля Пола и се облегна толкова рязко, че диванът изскърца възмутено. — Ще завършиш психология.

На Декстър не му хареса, че го каза като царска заповед. Но беше много доволен от съдържанието на думите й, за да се хване за формата им.

— Добре — съгласи се той. — Нека бъде психология.

Майка му плесна с ръце.

— Добре! — извика тя. — Така пак можеш да станеш доктор. Вид доктор.

Декстър кимна и се усмихна мило. Не изпитваше особено влечение към клиничната практика, но сметна, че това може да се реши и по-късно. Що се отнасяше до него, добрата новина беше, че психологията изискваше по-малко курсове от медицината, което означаваше повече факултативи по английска литература или философия, или каквото друго искаше, и леля Пола нямаше да има право да негодува.

„Не е най-доброто решение — каза си Декстър, като се стараеше да не се почувства като първи глупак, задето остави жените да го разубедят да изостави първоначалните си планове. — Но засега психологията ще свърши работа. И кой знае — може да се окаже, че тя е моето призвание. Във всеки случай повече от химията.“

— Точно така — каза леля Пола в отговор на коментара на другата жена. — От това, което чувам, тези психари правят доста пари — тя погледна към телевизора, чийто звук беше изключен, където издокаран адвокат пледираше в съда. — Освен това, ако реши да се пробва в правото, сигурно може да кандидатства и с оценките по психология, нали?

— Разбира се — каза Декстър, макар тя всъщност да не говореше на него. Беше готов да се съгласи с всичко, само и само да му позволяха да остави трудните естествени науки, които бяха единственият провал в иначе блестящия му първи семестър. Каквото и друго леля Пола да поискаше, щеше да го преживее — поне засега.

Дори и заради това да се чувстваше малко по-малко Супер Декстър и малко повече мухльо.