Тайна идентичност

16

Декстър погледна лукавите сиви очи на леля си и се опита да не издаде поредната си лъжа.

— И затова трябва да се върна един ден по-рано, за да се подготвя за изпита.

Той се изненада колко небрежно и нормално прозвуча извинението му. Без да знае дали да се възхищава, или да се притеснява от нарастващата си способност да лъже, Декстър зачака да види дали леля му ще се хване.

Тя сви рамене, обърна се и погледна към телевизора, от който гърмеше любимият й сапунен сериал.

— Прави каквото трябва — каза тя. — Но ще трябва да компенсираш през пролетната ваканция.

— Разбира се — отвърна Декстър успокоен, че не е заподозряла нищо. Майка му също бе приела извинението без въпроси.

„Май ставам много добър в лъжите — помисли си той и бързо излезе от стаята. — Сигурно се дължи на практиката, която натрупах в последно време.“

Той изпита познатия пристъп на вина. Колкото и да се опитваше да представи пред себе си нещата като „създаване на нова действителност“, Декстър прекрасно знаеше, че това са най-обикновени лъжи. Нямаше абсолютно никакви угризения за това, че мами леля си Пола, а за това, че мами майка си, изпитваше съвсем леки — предполагаше, че ако научи, не само ще му прости, но може дори и да го разбере.

Но колкото повече време минаваше, толкова по-зле се чувстваше спрямо третия човек, оплетен в лъжите му — Дейзи.

„Имах ли избор — помисли си Декстър и си представи засмяното й лице. — Ако не го бях направил, сега нямаше да сме заедно.“

Щом се върна в студентското градче, Декстър се по чувства малко по-добре. Все пак нали затова го правеше. Може би някой ден щеше да измисли начин да слее двата си живота, без да опропасти всичко. В това време трябваше да жонглира с всичките топки и да се моли късметът да не му изневери.

А на късмета му предстоеше да се изправи пред следващото голямо изпитание — запознанството със семейството на Дейзи. Декстър си пое дълбоко дъх и се спря във фоайето на един скъп италиански ресторант близо до студентското градче, за да оправи яката на ризата си. Тук имаше среща с Дейзи и родителите й. Нямаше търпение да я види пак — трите седмици без нея му се бяха видели като три години, — но запознанството с родителите й го изнервяше. Какво щяха да си помислят за него? Щяха ли веднага да прозрат през него и да разберат, че не е за дъщеря им?

— Мога ли да ви помогна? — уморен сервитьор на средна възраст се приближи към него и прекъсна тревожните му мисли.

— Ами — неуверено отвърна Декстър. — Трябва да се срещна с едни хора…

— Име? — отегчено попита сервитьорът.

— Декстър Стъбс.

Сервитьорът вдигна вежди.

— Така ли се казват хората, с които имате среща?

— О, не! Извинявайте. Мислех, че питате за моето име — извинително се усмихна Декстър. — Имам среща с господин и госпожа Уорд.

— О! Насам, сър! — поведението на сервитьора тутакси се промени. Той се изпъна и мазно се усмихна на Декстър.

Декстър го последва в салона. Веднага видя Дейзи. Тя седеше на една маса заедно с широкоплещест мъж със стоманеносива коса и елегантна блондинка, която много напомняше на Дейзи след трийсет години.

— Здравейте — едва-едва каза Декстър, докато приближаваше масата.

— Декстър! — Дейзи скочи от мястото си и се втурна да го прегърне. — Липсваше ми! — прошепна тя в ухото му. Топлият й дъх погали врата му. Тя го хвана за ръка и двамата изминаха оставащите няколко крачки до масата.

— Татко, мамо, това е Декстър Стъбс.

— А, Декстър — госпожа Уорд се усмихна мило. — Много се радвам най-сетне да се запознаем. Дейзи толкова много говори за вас, че имам чувството, че ви познавам.

— Благодаря. И аз се радвам да се запознаем — каза Декстър.

В това време господин Уорд се изправи. Той беше много висок и когато проговори, дълбокият му глас избумтя в ресторанта.

— Господин Стъбс — каза той и протегна ръка. — За мен е удоволствие, млади човече. Заповядайте! Седнете! Да се опознаем.

След няколко минути обши приказки Декстър усети, че леко се отпуска. Както и бе очаквал, господин и госпожа Уорд малко го притесняваха, макар да бяха приятни и дружелюбни хора. Най-хубавото от всичко бе, че, изглежда, го приемаха за такъв, за какъвто се представяше, без съмнения или неодобрение.

— Дейзи ми каза, че смяташ да продължиш с медицина, Декстър — каза госпожа Уорд тъкмо когато сервитьорът пристигна с поръчката им. — Струва ми се много интересно.

— Всъщност плановете ми се промениха малко — отвърна Декстър и се почувства неловко. — Смятам да запиша психология.

Дейзи го погледна изненадано.

— Така ли? — каза тя. — Страхотно. Кога го реши?

— През ваканцията — той сви рамене. — Нямах възможност да ти кажа. Просто така стана.

— Психология, а? — господин Уорд вдигна поглед от спагетите, които солеше. — Не е лошо да си част от този бранш в днешно време. Психологията може да е много доходоносно занимание.

Декстър се усмихна леко.

— И аз така разбрах.

— Все повтарям на Дейзи, че трябва да учи нещо по-практично от английска литература — продължи господин Уорд, остави солта и майсторски завъртя няколко спагети с върха на вилицата си. — Финанси, икономика, дори маркетинг — нещо, което може да се използва.

— Хората използват английски, татко — леко смутена възрази Дейзи. Тя погледна Декстър. — Съжалявам, Декс. Понякога татко е малко досаден на тази тема.

— От време на време някой трябва да ти припомня как стоят нещата в живота, скъпа — отвърна господин Уорд. — Парите не растат по дърветата. Трябва да мислиш в перспектива, дори и да не смяташ, че някога ще ти се наложи да се притесняваш за пари.

Декстър се почувства неловко. Думите на господин Уорд много напомняха на леля Пола.

Не, всъщност, не напомнят на леля Пола, каза си Декстър. Поне господин Уорд знае за какво говори — той печели пари. Не ги замъква от хората като леля Пола. Съвсем различно е.

— Е, Декстър — госпожа Уорд се обърна и му се усмихна, явно изгаряше от желание да смени темата. Тя го потупа по ръката. Отрупаната й с диаманти венчална халка леко чукна кокалчетата му. — Не ни каза нищо за родителите си. Какви са те?

— А… — Декстър преглътна с мъка. Нервността го обзе светкавично. Той положи всички усилия отговорите му да имат връзка с историята за адвокатската практика и образованието на измислените му родители.

— О! Тате! — обади се Дейзи. — Съвсем скоро разбрах, че братовчедът на Декстър е банкер. Страхотно, нали?

— Интересно — господин Уорд вдигна вежда и поглед на Декстър. — Как се казва? Може да го познавам.

Декстър преглътна с мъка.

— Всъщност става дума за братовчедка ми — отвърна той и му се прииска никога да не беше измислял тази подробност. — Тя живее в Швейцария. Едва ли се познавате… Казва се Полин Смит.

— Полин Смит? Швейцария? — господин Уорд се за мисли за миг, след това поклати глава. — Не. Нищо не ми говори. Трябва да й кажеш да ми прати един имейл, ако реши да влезе в голямата игра. Мога да я прехвърля в парижкия ни офис или в лондонския, ако предпочита.

— Ще й предам, сър — отвърна Декстър, успокоен, че не е позволил на нещо толкова незначително да му подложи крак. Отсега нататък трябваше да внимава малко повече с измислиците, иначе нещата, които вече беше съчинил, можеха да излязат от контрол.

Остатъкът от вечерта премина гладко. Декстър гледаше как сервитьорът носи сметката и не можеше да повярва, че се е справил. Сякаш току-що беше взел особено тежко контролно по новия си живот и при това бляскаво.

Пред ресторанта четиримата се сгушиха един до друг в студения януарски вятър, за да си кажат довиждане. Родителите на Дейзи вече бяха оставили нещата й в общежитието и мерцедесът им ги чакаше до тротоара, за да ги откара обратно във Вирджиния.

— Толкова се радвам, че се запознахме, Декстър — топло каза госпожа Уорд и хвана ръката му. Носеше меки кожени ръкавици. — Надявам се, че скоро пак ще се видим.

— Да, да — съгласи се господин Уорд. Беше изпил няколко чаши вино на вечеря и бузите и носът му се бяха зачервили. — Имам страхотна идея. Ела ни на гости през следващата ваканция. Смятаме да направим една семейна екскурзия някъде — може би в Токио или Сидни. Зависи как се развият плановете ми с работата.

Дейзи зяпна.

— Страхотна идея, татко! — тя се обърна към Декстър със светнали от нетърпение очи. — Какво ще кажеш?

— Ами, много мило от ваша страна — заекна Декстър, сварен неподготвен. — Ще трябва да видя какви са плановете на нашите и ще ви кажа.

Господин Уорд кимна и погледна часовника си.

— Хайде, Алисия — обърна се към жена си. — Искам да излезем на пътя, преди да е станало много късно, за да се обадя в офиса…

Следващите няколко минути преминаха в прегръдки и сбогувания. Декстър остана зрител през по-голямата част на раздялата, притеснен от поканата на господин Уорд. Как щеше да се оправи този път?

Най-сетне господин и госпожа Уорд си тръгнаха и оставиха Декстър и Дейзи сами. Дейзи пъхна ръка в неговата и се притисна към него с тракащи зъби.

— Хайде по-бързо да се прибираме в общежитието — каза тя. — Замръзвам.

Двамата тръгнаха.

— Родителите ти са много мили — каза Декстър.

— О, харесаха те и те! Веднага го разбрах — Дейзи на клони глава на една страна и му се усмихна. — Татко със сигурност те хареса, иначе нямаше да те покани на екскурзията — тя потръпна. Но дали беше от студ, или от вълнение — Декстър не можеше да определи. — Нали ще бъде много хубаво! Надявам се да отидем в Австралия! Умирам да отидем! Никога не съм била там. О! Сигурно ще се запознаеш и с по-големия ми брат Джейсън. Той работи за баща ми и отпуската му ще стигне, за да дойде — Дейзи се изсмя. — Ще го харесаш. Пълна откачалка е.

Декстър прочисти гърло.

— Да, сигурно ще е страхотно — каза той. — Но както вече споменах, първо ще трябва да видя какво са намислили нашите. Сигурно и те ще имат някакви претенции към мен.

Дейзи го погледна с разширени очи.

— О, този път трябва предварително да наредиш нещата! — настоя тя. — И да ти кажа, че може да отсъстваме няколко дни от занятия. Татко обича да имаме по две пълни седмици, където и да ходим — тя стисна ръката му по-силно в своята. — Е, ще поговориш ли с вашите? — заумилква се Дейзи.

— Не се притеснявай — отвърна Декстър, без да знае какво друго да каже. — Ще измисля нещо.

Това като че я задоволи — поне за момента — и Декстър бързо смени темата с наближаващия втори семестър. Но част от съзнанието му остана на другата тема, която не му даваше мира. По-ранното връщане през тази ваканция му беше създало достатъчно трудности. Как щеше да се оправи този път?

А и семейството ми няма да е единственият проблем, напомни си той, докато двамата с Дейзи вървяха към общежитията. Ами нейното? Да, наистина, успях един час на вечеря да остана в образ и да ги убедя, че аз съм Супер Декстър. Но две седмици заедно са съвсем друга работа…

— А, замалко да забравя — не се притеснявай за разходите по екскурзията — каза Дейзи внезапно, прекъсвайки разказа за новата програма в университета. — Сигурно татко ще плати почти за всичко. Така че можеш да кажеш на вашите, че даже ще спестят пари, като те пуснат — тя се разсмя, доволна от изказването си.

Дъхът на Декстър секна. И през ум не му беше минало за тази страна на новия му проблем. Никога нямаше да може да плати дори част от такава екскурзия. Всъщност дори нямаше паспорт.

„Добре — мрачно си помисли той. — Как ще се оправи Супер Декстър?“

Вторият семестър създаде толкова много работа и на двамата през следващите няколко седмици, че Декстър успя почти напълно да избегне темата за екскурзията на семейство Уорд. От време на време Дейзи му вадеше душата с нея, но той винаги успяваше да се измъкне. Още не можеше да стигне до подходящо решение.

Един ден Декстър седна на мястото си за курса по американска литература, който и двамата посещаваха през този семестър, и установи, че като никога този път Дейзи е дошла преди него. Той остави раницата си на земята, а Дейзи се наведе към него и го целуна.

— Мислех, че няма да дойдеш — каза тя. — Цяла нощ ли чете?

Декстър извади от раницата си измачкан екземпляр на „Принцът и просякът“ от Марк Твен, последната книга от конспекта по американска литература.

— Почти — отвърна той и й се усмихна широко. — Ако не ме разсейваше толкова много, щях да свърша повече работа.

Тя се разсмя.

— Не ми ги пробутвай тия на мен — каза Дейзи. — Ти обичаш да те разсейват.

— Може би — закачи се Декстър, остави книгата на чина и се наведе, за да извади тетрадката и химикалката си. Когато се изправи, Дейзи го гледаше напрегнато, а закачливото изражение бе изчезнало от лицето й.

— Какво има? — попита той внезапно смутен. — Да нямам нещо на лицето?

— Не — сериозно отвърна Дейзи. — Просто си мислех колко ни е хубаво заедно. И колко хубаво може да си прекараме на екскурзията с нашите.

— О! — дъхът му секна. Почувства се като в капан от внезапната смяна на темата. Очите му се стрелнаха към дъното на стаята, но нямаше и следа от професора, който можеше да го спаси от отговора. — Нали ти казах — неубедително каза Декстър, — че трябва да говоря с нашите.

Сините й очи леко просветнаха и той с изненада видя, че Дейзи преглъща сълзи.

— Сигурен ли си, че искаш да дойдеш? — тихо го попита тя. — Ако не искаш да прекарваш толкова много време с мен или има някаква друга причина, каквато и да е, моля те, кажи ми. Предпочитам да знам истината.

— Не! — ужасен побърза да каже Декстър. Как може да си помисли, че не иска да е с нея всяка секунда? — Не ставай смешна! Няма такова нещо!

— Просто ми се струва, че не искаш да дойдеш — Дейзи сви рамене и се загледа в чина. — Вече прекарахме една ваканция разделени. Не искам да ни става навик.

Сърцето на Декстър блъскаше лудо. Не знаеше какво да прави с ръцете си. Той взе „Принцът и просякът“ и я замачка.

— И аз не искам — каза той. Изведнъж усети как гърлото му се стегна. Дейзи непрекъснато му повтаряше, че го обича. Но, осъзна той, до този момент не беше посмял да й повярва. Сега, след като си даде сметка, че думите й може да са истина, се почувства уплашен, нервен и малко объркан. — Не се притеснявай. Ще имам грижата да не стане навик. Сигурен съм, че родителите ми ще разберат…

Дейзи ахна, лицето й светна.

— Значи ще дойдеш на екскурзията? — попита тя. — Със сигурност?

— Със сигурност — увери я Декстър и се усмихна на неприкритата радост в сините й очи.

Усмивката му бързо изчезна, щом професорът влезе в стаята и настъпи тишина. Сега, след като обеща да отиде на екскурзията, изпита невъобразим ужас.

„Трябва да замина с тях — мислеше си той. — Не мога да рискувам да загубя Дейзи. Тя е най-важното нещо на света. С останалото мога някак си да се оправя…“

Декстър забеляза, че другите студенти търсят страница в книгите си, взе своя екземпляр и отвори напосоки. Макар да не схващаше написаните думи, той изведнъж изпита силно разбиране към един от героите в книгата, за когото беше чел предната вечер — селянчето, хванато в капана на света на богатствата и привилегиите, от който нямаше понятие.

Изведнъж Декстър си спомни, че в книгата всички станаха много по-щастливи, щом истината излезе наяве. За миг се запита дали и в неговия случай може да стане така.

„Може би краят на света няма да дойде, ако Дейзи разбере истината за мен — помисли си той и я погледна с крайчеца на окото си. — Все пак, вече ме обича…

Не, не ме обича. — Друг глас в главата му, много по-суров и много по-скептичен, прекъсна мислите му. Тя не обича теб. Тя обича Супер Декстър. И не го забравяй, ако искаш да я задържиш.“