Тайна идентичност

2

— Престани да го пипаш, момче!

Декстър дръпна ръка от белега си, а леля му Пола раздразнено я плесна. Тлъстините на голата й загоряла ръка се разтресоха от удара. С крайчеца на окото си Декстър мерна друг купувач да им хвърля неодобрителен поглед.

— Извинявай — измънка Декстър. Той постави и двете си ръце на лепкавата, облечена с пластмаса дръжка на пазарската количка и старателно прикова очи върху нея. МОНОМАРТ означава американско качество! — ярките червени букви, които украсяваха мястото за дете на количката, му се смееха весело.

— Насам, Декси. Искам да видя дали този път няма намаление на чипса.

Декстър послушно забута количката след тромавата фигура на леля си. Мразеше седмичното пазаруване. Мразеше лабиринта от високи до тавана стелажи с отрупани с намалени стоки рафтове. Ставаше му лошо само като погледнеше консервите с храна, евтините пликчета с дрънкулки и китайските детски дрехи, а програмата за вледеняване на климатика не можеше да заличи миризмата на евтина пластмаса и безумие, които се бяха просмукали навсякъде. Беше потискащо и ако никога повече кракът му не стъпеше в „МоноМарт“, щеше да е най-щастливият човек на света.

Но мнението му нямаше значение. Пола нямаше собствени деца и майка му настояваше Декстър да й помага. Оставаше му единствено да ги слуша и да бленува за деня, в който ще навърши осемнайсет и ще се измъкне от лапите им.

Декстър намали ход, за да не се блъсне в едно прощъпалче само по хлабави памперси, а леля Пола, с удивителна за обема си пъргавина, се откъсна напред и изчезна зад ъгъла. Миг след това я чу да вика от радост някъде от съседната пътека.

— Ха така! — изви тя. Пискливият й глас се разнесе из магазина и накара няколко души изненадано да вдигнат очи. — Петнайсет цента намаление! Да взимаме, че Бог знае кога пак ще има такова намаление. Къде изчезна, момче? Идвай тук!

Декстър се запита защо леля му е в такова добро настроение. Доколкото знаеше, тя все още мразеше работата си в дрогерията и според последните високопарни речи на майка му не беше напреднала на косъм с изцеждането на повече пари от бившия си съпруг, който не струваше нищо. Обикновено леля му просто се въртеше из магазина и се оплакваше от цените, но днес беше едва ли не весела.

Декстър тръгна след гласа й, забута количката покрай една пирамида от консерви, която препречваше почти цялата пътека, и замалко не предизвика лавина от сладка царевица. Погледна съседната пътека и видя, че ръцете на леля му вече са пълни с пакети мазен чипс. Момчето забута количката към нея.

— Да не губим темпо, Декси — сгълча го тя и хвърли пакетите върху тоалетната хартия, праха за пране и кърпите за съдове, които вече бяха в количката. Гласът й все още звучеше весело, без обичайната нотка горчивина. — Днес имаме много задачи — тя го потупа по ръката, преди да се пресегне за още чипс.

— Ей, хора! Я вижте кой е тук!

Декстър замръзна на място. Сърцето му се сви от ужас. Две момчета и едно момиче на неговата възраст тъкмо бяха завили иззад ъгъла от другата страна на пътеката. Зак Карсън, Дарил Шарп, Джена О’Мейли… и тримата част от групата на „звездите“ в училището му, и тримата от „добрата“ част на града. Той нямаше представа защо бяха дошли в „МоноМарт“, от любопитство или за развлечение, и не го интересуваше. Искаше му се само земята да се разтвори и да го погълне.

Тримата се приближиха към него с бавна, широка крачка, точно когато леля му Пола натовари количката с чипса и тръгна към тях. Декстър потръпна, когато тримата му съученици се престориха, че се притискат към стелажите, за да не бъдат смазани от телесата й. Леля Пола като че не забеляза, но лицето на Декстър пламна и за двама им. За пореден път му се прииска да се беше родил в съвсем друго семейство.

Почти се беше изравнил със съучениците си. Декстър бързо придаде на лицето си любезно изражение с надежда да избегне сцена.

— Дошъл си да си вземеш още от стилните фланелки, а, Декстър? — попита Дарил. Очите му светеха подло на широкото му червендалесто лице. Той протегна месестата си лапа и Декстър трепна в очакване на удар. Но Дарил само пипна ръкава на Декстър и сбърчи нос в отвращение.

Зак изсумтя през смях.

— Не бе, човече. Декс сигурно ще си купува кола. Всички знаем, че не може да си позволи истинска, но чух, че пластмасовите коли на Барби са адски евтини.

— Е, ти ги разбираш тия работи, нали, Зак? — Джена явно беше отегчена. — Хайде, свършихте ли да дразните задръстеняка? — високомерните й сиво-зелени очи бързо измериха Декстър. — Да си вземем по една сода и да се махаме. Тук е тъпо.

Дарил я сграбчи в импулсивна мечешка прегръдка и шумно я млясна по бузата.

— Спокойно, скъпа. С Декстър само си говорим.

— Ох! — Тя го отблъсна и избърса бузата си. — Кога ще пораснеш?

— А! Ето къде сте били! Да не се опитвате да се отървете от мен?

Декстър отмести поглед и видя към тях да идва друго момиче. Тя беше красива — стройна и руса, с ангелска усмивка и весели сини очи.

— Извинявай, Крис — отвърна Джена. — Мислех, че идваш след нас.

— Няма нищо — новодошлата видя, че Декстър я гледа, и го дари с лъчезарна усмивка. — Ей, Декстър, как си?

— Добре — пресипнало отвърна той, изведнъж остро осъзнал колко са износени дрехите му и каква количка, пълна с евтини боклуци, стои пред него. Падаше си по това момиче от години, но никога не беше направил нещо. Момичета като Кристин Вандевер просто не си падаха по момчета като него — момчета без пари, без кола, без приятели, без перспективи.

Ако само не беше такова момче… Декстър мигновено потъна в мечтата, която твореше в часовете по биология, загледан в русата коса на Кристин. В мечтата си той беше напълно различен човек, един вид Супер Декстър — хубав, уверен, неустоим за жените, несметно богат, остроумен, изоставил жалкото си съществуване далеч, далеч зад гърба си…

— Е, какво правиш тук, малък Декси? — процеди се гласът на Дарил през бляна му. — Да не помагаш на дебелата си леля да си купи супер здрави превръзки от най-големия размер?

Цялото тяло на Декстър се изпъна и той сви ръце в юмруци. Обикновено търпеше подигравките на другите момчета. Беше свикнал. Но да бъде унижаван пред Кристин — това събуди в него желание да направи самодоволната физиономия на Дарил на кайма.

Но не я направи. Първо, той щеше да е онзи, който щеше да бъде направен на кайма, а не големият мускулест Дарил. Освен това просто не беше такъв тип. Конфронтацията не беше в стила му. Беше по-лесно да остави нещата да вървят по естествения си път.

— Няма значение — Джена дръпна фланелката на Дарил. — Хайде! Умирам от скука!

— Добре, добре! Престани да мрънкаш, жено! — но Дарил я остави да го дърпа по пътеката. Другите двама тръгнаха след тях. Само Кристин остана, колкото да помаха на Декстър.

— Ще се видим в часа по биология.

— Добре — дрезгаво отвърна той в неуспешен опит да прозвучи весело и небрежно. — Ще се видим по биология.

Той я гледа, докато тя не се скри зад ъгъла. След това Декстър въздъхна и затвори очи. Цялото му тяло се отпусна. Той се облегна на дръжката на пазарската количка. Защо изобщо си правеше труда? Момиче като нея никога нямаше да види в него нещо повече от скромно, загубено, бедно момче, което седи зад нея в часа по биология. Никога, никога, никога. Трябваше да го приеме и да снижи летвата…

БУМ!

Внезапната какофония от съседната пътека го извади от унеса му. Като че целият магазин се бе срутил.

Декстър остави количката и забърза да види какво беше станало. Той зави към съседната пътека и първото нещо, което видя, беше голям куп съборени стоки в големи цветни кутии. След това видя леля си в средата и ахна. Тя се беше проснала на пода като изтегнал се на брега тюлен, стенеше и се извиваше, и немощно се опитваше да махне няколко кутии от гърдите и корема си. Избелялата й домашна дреха се бе омотала около бедрата й разкриваше месестите й колене. Едната й обувка я нямаше.

— Лельо Пола! — извика Декстър и се спусна към нея.

Той коленичи до леля си, страхуваше се да погледне изкривеното й стенещо лице. Вместо това погледна една от кутиите на пода. На нея имаше снимка на усмихнат заможен мъж с посребрени мустаци. Мъжът стоеше на палубата на луксозна яхта и приготвяше пържоли на преносим грил. Златните букви до него казваха, че това е главен готвач Крос, а надписът на кутията информираше, че в нея се съдържа една от прочутите му пържоли „Крос“ — като по телевизията, която може да се намери при най-добрите търговци на дребно. Декстър дълго се взира в снимката. Искаше му се да се пренесе на яхтата, където усмивката на главен готвач Крос го уверяваше, че животът е много по-приятен.

В това време и други бяха чули шумотевицата. Една жена на средна възраст в униформа на „МоноМарт“ беше сред първите пристигнали. Тя закова на място и поглед на леля Пола.

— Добре ли сте, госпожо? — задъхано попита жената.

— Не, не съм добре! — извика леля Пола. — Тия кутии… Проклетата пирамида се стовари върху мен точно когато минавах. Гърбът ми! Някой да извика „Бърза помощ“! Не мога да мръдна!